Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (1)

1

Към края на една отвратителна сутрин Дизмъс Харди взе да се стряска, че ще прекара и целия смъртно отегчителен следобед в градския съд на втория етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.

Чакаше, и то без прекъсване, от девет сутринта да призоват клиента му в съдебната зала. Едва ли би си избрал точно така да отпразнува четирийсет и осмия си рожден ден.

Ето, секретарят отново повика друг човек, а не неговия клиент: този път един младеж, който имаше вид сякаш от двайсет и една годишна възраст, а вероятно и една-две години преди това, не е спирал да пиянства. Може би все още беше пиян — определено изглеждаше махмурлия.

Съдия бе Питър Ли, бивш заместник областен прокурор, с когото Харди бе в прилични отношения. Прокурор бе Ранди Хуанг; той седеше на масата си оттатък парапета, докато защитникът шикалкавеше. Общественият защитник бе истински ветеран с десетгодишен стаж на име Дона Уонг.

Отдавнашният секретар на съдия Ли, също азиатец на име Мани Сий, прочете обвинението, повдигнато срещу младежа, който стоеше на централния подиум и се олюляваше, и ту отваряше, ту притваряше очи. Съдията се обърна към него.

— Господин Рейнолдс, задържан сте вече две денонощия, за да се опитате да изтрезнеете, и адвокатът ви твърди, че сте успели. Така ли е?

— Да, ваша светлост — побърза да заяви Дона Уонг.

Съдия Ли кимна търпеливо, но заговори със строг глас:

— Бих искал да чуя отговора от самия господин Рейнолдс, госпожо адвокат. Е, господине?

Рейнолдс вдигна очи, олюля се за миг, изпусна дълбока въздишка и разтърси глава.

— Господин Рейнолдс — съдия Ли повиши глас, — погледнете ме в очите, ако обичате. Знаете ли къде се намирате?

Дона Уонг смушка клиента си с лакът. Рейнолдс сведе очи към нея, после отправи поглед към съдията и секретаря му и по-нататък — към седналия на прокурорското място Хуанг. На лицето му се изписа изумление, като осъзна, че накъдето и да се обърне, е заобиколен от азиатски физиономии.

— Не зная. — Замълча. — В Китай ли?

Ала хуморът от съдебната зала, ако може така да се нарече, тревожно се смесваше с трагедията и с понякога жестоката безпристрастност на закона. Двайсет и пет крайно отегчителни минути след извеждането на пияния господин Рейнолдс бе обявено за разглеждане ново дело, бе въведен нов ответник, но не този на Харди. Той започваше вече да си мисли, че собственият му клиент няма да бъде разпитан и още един цял ден ще се окаже пропилян. Това изобщо не беше рядкост. Всички роптаеха, но като че ли никой не бе в състояние да оправи нещата.

Следващият обвиняем се казваше Джошуа Бондър и от параграфа на Углавния кодекс, който секретарят прочете, Харди разбра, че обвинителният акт се отнася за амфетамини. Ала преди процедурата да започне, съдия Ли поиска да се увери, че тримата свидетели по веществените доказателства се намират в сградата и са готови да дадат показания.

Харди отчасти дремеше, отчасти се вслушваше в пререканията между съдия Ли и прокурорите, когато задната врата до съдийската банка внезапно се отвори. При звъна на дрънчащите вериги — призраци от Средновековието, — той вдигна поглед, докато двама въоръжени съдебни пристави въвеждаха в залата три деца.

Възрастта на двете момчета и момичето по всяка вероятност бе някъде от десет до четиринайсет години. И трите бяха слаби като клечки, зле облечени, видимо ужасени. Но обстоятелството, че те до едно са с белезници и с вериги на краката, прониза залата като електрически ток.

Джошуа Бондър, чиито белезници бяха свалени за разглеждането на делото, изкрещя:

— Кучи синове! — и едва не прекатури масата на защитата в опита си да се добере до хлапетата. — Какво сте направили с децата ми?

Харди бе виждал множество убийци да влизат в съда свободно, без всякакви предпазни съоръжения. Смяташе, че вече е видял всичко, но тази гледка го разтърси до дън душа.

И не само него. И двамата съдебни пристави се бяха втурнали да възпрат господин Бондър и сега го държаха до масата на защитата. Но и самият съдия Ли бе скочил от мястото си, забравяйки за обичайното си овладяно изражение, при вида на подобно безчинство.

— Какво сте направили, по дяволите? — ревна той на охраната. — Незабавно свалете белезниците на децата! — Обхвана с бърз поглед помещението и очите му се заковаха на прокурорската маса. — Господин Вела — това бе заместник областният прокурор, привлякъл Джошуа Бондър под съдебна отговорност, — какво означава това?

Вела също скочи на крака и запелтечи:

— Ваша светлост, вие самият постановихте задържането на тези деца като свидетели. Бояхме се да не избягат. Отказваха да дадат показания против баща си — той е единственият им настойник. Затова ги държахме в изправителния дом за малолетни.

— От колко време?

Вела видимо жадуваше земята да се разтвори под краката му и да го погълне.

— Две седмици, ваша светлост. Сигурно си спомняте, че…

Ли не го доизслуша и отново се разкрещя:

— Спомням си делото, но не съм нареждал да ги оковават, за Бога!

Бюрократът Вела и за това си имаше отговор:

— Такава е законовата процедура, ваша светлост. Когато прехвърляме задържани от затвора за малолетни и смятаме, че има опасност да избягат, слагаме им белезници.

Съдия Ли едва не заекна от ярост:

— Но погледнете тези тук, господин Вела! Те са само деца, дори не са юноши…

Адвокатката на бащата, Джина Роук, реши да долее масло в огъня:

— Ваша светлост, трябва ли да разбирам, че тези деца са прекарали две седмици в затвора за малолетни?

Вела измърмори, че нямало защо госпожа Роук да вдига толкова шум. Процедурата била стандартна. Обаче Роук действително се бе разтревожила, гласът й чак секваше от възмущение:

— Заключили сте тези невинни дечица в компанията на истински малолетни престъпници, така ли? Това ли искате да ми кажете, господин Вела?

— Те не са невинни…

— Така ли? И какво престъпление са извършили? Че отказват да дадат показания в ущърб на баща си? И затова сте ги оковали?

Вела отново се опита да обясни:

— Съдията се разпореди…

Но Ли отрече да има нещо общо с това. Избухна, сочейки с ръка към прокурора, и закрещя с все сила:

— Наредих най-леките ограничителни условия, които да осигурят присъствието на децата в съдебната зала. Най-леките, господин Вела. Знаете ли какво означава това?

Най-малкото дете се разплака и момиченцето се приближи до него да го прегърне. Тъй като охраната понечи да ги раздели, Джина Роук извика:

— Да не сте посмели да ги докоснете! — В гласа й прозвуча молба: — Ваша светлост?

Ли изпълни желанието й:

— Оставете ги на мира.

За момент се възцари относителна тишина. В която Джина Роук вмъкна прочувствен упрек:

— Ваша светлост, такива са неизбежните последици от привличане на деца при углавни дела. Трябва да се намери по-подходящ начин. Това е същинска пародия.

Най-после дойде и редът на Харди.

Клиентът му, трийсет и две годишен, неотдавнашен преселник от Далас на име Джейсън Трент, който си изкарваше хляба с настилане на мокети, бе задържан по три обвинителни пункта за нанасяне на тежки телесни повреди и причиняване на сериозни телесни травми вследствие сбиване на паркинга на стадион „Трите команди“ след мач на „49-те“.

Според разказа на Трент, а Харди му вярваше, трима местни младежи, възмутени от облеклото му на даласки каубой и от позорната загуба на „49-те“, решили да си изкарат яда, нападайки самотния каубой. Това, заедно с останалите решения на играчите по време на мача, се оказало злополучно хрумване за отбора на домакините.

Джейсън Трент имаше черен пояс както за карате, така и за айкидо, а като юноша бил носител на „Златната ръкавица“ по бокс в родния си Форт Уърт. След като го залели с бира и го притиснали от две страни едновременно, а той не спирал да предупреждава нападателите си за многобройните си отбранителни умения, накрая изгубил самообладание. Краткотрайната схватка завършила, като натръшкал и трите момчета. А после — и това бе същинското му провинение — продължил вбесено да ги налага, мимоходом строшавайки две ръце, една ключица и един нос.

— Трябвало е да спреш, когато са паднали — беше му казал Харди.

А Джейсън само бе свил рамене:

— Те почнаха първи.

Дори и в този вид историята щяла да приключи още на място, ако една от трите „жертви“ не се бе оказала сина на Ричард Рейнтрий — надзорник на Сан Франциско и политически съюзник на областния прокурор Шарън Прат. Рейнтрий твърдял, че Джейсън Трент се е престарал, отвръщайки на най-безобидна добродушна шега, и самият той бил прекалил с бирата. Шарън Прат се съгласила… и заповядала да арестуват и подведат Джейсън под съдебна отговорност.

Харди се обърна към съдия Ли:

— Ваша светлост, това е първото предполагаемо закононарушение на моя клиент. Той няма криминално досие, дори не е глобяван за неправилно паркиране. Има постоянна работа. Женен е и има три малки деца. Дори не би следвало да се намира в тази зала. Предполагаемите му жертви са започнали сбиването и той е бил принуден да се защитава.

Ли допусна суровото му изражение да поомекне, докато хвърляше поглед към бинтованите и гипсирани жертви на скамейката на ищците.

— И е свършил добра работа, нали?

Харди се улови за това:

— Работата е там, ваша светлост, че господин Трент е бил подтикнат към тези крайни мерки от трима хулигани, които са се нахвърлили отгоре му. Може и да са се канели да го убият.

Думите му извадиха от дрямката прокурора Франк Фишър, който възрази на определението „хулигани“.

— Освен това, ваша светлост, жертвите са лежали на земята в момента на нападението. По това време те не са представлявали заплаха за господин Трент.

— Те са причината за случилото се, ваша светлост.

Все едно да хвърляш приказките си на вятъра, но Харди усещаше, че е длъжен да продължи. Намираха се в Сан Франциско от деветдесетте. Крайната отговорност за което и да било действие рядко извървяваше целия обратен път до първоначалния му причинител — пътьом се натрупваха прекалено много жертви, които можеха да предявят иск за причинен стрес или за потъпкани по един или друг начин човешки права.

По закон Джейсън Трент бе преминал границата на обикновената самозащита. Самият Трент признаваше, че е загубил самообладание. Не се преструваше, че не го е извършил. Умишлено бе наранил тези плужеци, защото те го бяха ударили и заплашили първи. Тогава чия бе вината? — искаше да знае той.

И тъй, законно или не, Харди усещаше, че заради клиента си трябва да изложи виждането си.

— Господин Трент не е направил нищо лошо, ваша светлост. Законът оценява самозащитата като законна защита. Тези младежи са го изплашили и са имали числено превъзходство. Чувствал е, че няма друг изход, освен да ги обезвреди, за да се измъкне.

— Дори и след като ги е повалил ли? — попита Ли.

Харди кимна.

— Искал е да се увери, че няма да се изправят, преди да успее да се оттегли от всякаква по-нататъшна заплаха. Изобщо не се е възползвал от някакви смъртоносни похвати, което за него не е представлявало трудност, ваша светлост. Използвал е допустими средства, за да преустанови едно злонамерено и с нищо непредизвикано нападение.

Харди усети вибрация на колана си, после беззвучният сигнал на пейджъра престана. Сведе поглед към него — имаше бележка от кантората му. Е, тук вече приключваше. Най-накрая. Съдията бе изслушал кратката му реч, сега щеше да определи гаранцията, да назначи дата за процеса, а след това…

Но на Ли, видимо все още кипящ от гняв заради безцеремонното поведение на Областната прокуратура, му хрумна друга мисъл. След като изслуша доводите на Харди, той изчака в залата да се възцари кратка тишина. И се обърна към прокурора.

— Господин Фишър — започна Ли, — приема ли държавата, че господин Рейнтрий и останалите са нападнали ищеца господин Трент, без да са били предизвикани от друго, освен от вкусовете му в облеклото?

Фишър бе неподдаващ се на определение чиновник, надхвърлил трийсетте. Ако се съдеше по реакцията му, навярно за пръв път съдия го заварваше неподготвен и дори се обръщаше към него в хода на делото. Той бавно се изправи, хвърли поглед в бележника си и повторно вдигна очи към съдията.

— Ваша светлост, имало е размяна на реплики и обиди. Имаме свидетел, който да…

Ли го прекъсна:

— Кой е ударил пръв?

Фишър взе да рови по писалището си.

— Като се има предвид, че каквото и да е провокирало сбиването, завършило с…

Лицето на Ли остана безметежно, но гласът му прозвуча рязко:

— Извинете, господин Фишър, зададох ви простичък въпрос. Искате ли да го повторя?

— Не, ваша светлост. Не е необходимо.

— Тогава ще бъдете ли така любезен да ми отговорите? — И Ли въпреки всичко го повтори: — Господин Рейнтрий и останалите ли са започнали първи?

Фишър погледна Харди. Най-после трябваше да отстъпи.

— Да, ваша светлост.

На Харди му се привидя, че очите на съдията блеснаха за миг и внезапно разбра със сигурност какво ще направи той. От него не се очакваше да постъпи така, но на Ли очевидно му бе дошло до гуша и не го беше грижа. Размисли още две-три секунди, после удари с чукчето си и слиса залата с думите:

— Делото е приключено.