Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (5)

5

Ейб преравяше купчина папки, която бе взел от едно бюро в отдел „Убийства“. Намери нужната и през бюрото си я подхвърли на Харди.

— Както си спомняш от времената, когато бе обвинител, адресът е написан горе вдясно. „Бродуей“.

Харди сведе очи, после вдигна поглед.

— Без телефонен номер? Щеше да е прекрасно, ако имаше телефон.

— Много работи щяха да са прекрасни в тази папка, Диз. В нея няма, кажи-речи, нищо. — Лейтенантът въздъхна. — Първият ми инспектор, който се зае със случая, бе убит около седмица по-късно. Може и да го помниш — Карл Грифин.

Харди кимна.

— Ъхъ. Как бе убит? — Не му се говореше за убити полицаи, особено с най-добрия му приятел, който си бе жив, но това може би имаше някаква връзка с Франи, така че трябваше да е наясно.

— Някаква среща със свидетел протекла зле, поне така смятаме ние.

 

 

Сержант инспектор Карл Грифин не го знаеше, но когато стана от бюрото си в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско в понеделник сутринта на 5-и октомври, това бе за последен път.

Той бе единственият инспектор, работещ по убийството на Брий Бомонт, трийсет и шест годишната специалистка по опазване на околната среда, а напоследък политически консултант. Работеше над случая от шест дни. От четиринайсет години беше инспектор по убийствата и вече бе усвоил суровата истина: ако за четири дни не набележиш убиеца, едва ли изобщо ще го откриеш.

Карл бе упорит и съвестен, но бавен служител и дотолкова безличен, че заслужаваше слаб две по индивидуалност. Всички в отдела, включително и лейтенантът му Ейб Глицки, го смятаха за най-досадния повлекан в участъка. Предан и усърден, точен, но в същото време муден, ограничен и със съмнителна чистоплътност.

И все пак при случай Карл наистина постигаше успехи. Често прекарваше седмица, понякога и десетина дни, беседвайки със свидетели и техни познати, събирайки материали за отпечатъци от пръсти и други веществени доказателства, които насипваше в торби за замразени продукти, без да слага етикети, и ги пъхаше в багажника на колата си с градска регистрация. Когато сметнеше, че е готов, той подреждаше всичките си боклуци в някакво подобие на последователност и понякога в крайна сметка представяше заподозрян за осъждане.

Не че често му възлагаха случаи, за чието разрешаване се изискваше ум. В Сан Франциско девет от всеки десет убийства бяха ясни като бял ден. Жена убива мъжа, който я бие. Ревнивец убива приятелката си, която си походва. Закъсали пласьори на наркотици. Гангстерски престрелки. Злополуки поради пиянство.

Отрепките прочистват генетичния фонд.

В такива случаи инспекторите по убийствата събират улики, нужни на съдебните заседатели, за да обвинят напълно очевидния заподозрян, и с това работата им свършва. Карл бе много полезен за свързване на дреболиите помежду им.

От време на време, тъй като убийствата пристигаха при дежурния и се възлагаха на онзи, който бе приел повикването, Грифин получаваше случаи, над които трябваше да се работи. Не беше му се случвало от две години, когато прие повикване за обвързана с политиката бяла жена от „Бродуей“, така че Глицки просто нямаше друг избор. Първоначално не бе ясно, че става дума за изтъкната личност и ако лейтенантът бе допуснал, че разследването ще се окаже от висока класа, щеше да го възложи на друг инспектор, а нараненото достойнство на Карл да върви по дяволите.

Но при това положение Грифин пое случая „Бомонт“ и бяха минали шест дни, а той още не бе арестувал никого.

 

 

След получаване на докторска степен в Университетския колеж в Бъркли в началото на осемдесетте, Брий няколко години бе завеждала тамошната лаборатория по токсикология, после бе напуснала университета и бе станала консултант на „Западната щатска петролна асоциация“, а по-късно бе работила в „Калоко Ойл“.

Но само няколко месеца преди смъртта си бе напуснала петролната компания и бе застанала на противниковата страна в опасната битка за милиарди долари между производителите на бензинови добавки. Противопоставяйки се публично на добавките към калифорнийския бензин, които според нея причинявали рак, Брий се бе присъединила към члена на щатския законодателен съвет на Сан Франциско Деймън Кери, понастоящем водещ предизборна кампания за губернатор.

В основата си предизборната кампания на Кери използваше страха на обществеността, че тези добавки на петролна основа, и по-специално веществото, наречено МТБЕ — метилов третичен бутилов етер — проникват в калифорнийските подпочвени води в обезпокояващо количество. Това бе опасно и трябваше да се обяви за незаконно, но правителството отказваше да вземе мерки.

Когато Брий — най-фотогеничната любимка на нефтопроизводството — прие да се включи в кампанията на Кери, това му осигури страхотна реклама. А сега, след нейната смърт, дискусиите по радиото оживено лансираха хипотезата, че петролните компании са убили Брий Бомонт или за да й отмъстят за измяната, или за да й попречат да осигури на Кери повече и по-добри средства за борба с тях.

Смятано от утре, до изборите оставаха четири седмици, а Кери изоставаше зад опонента си с шест пункта. Смъртта на Брий се бе превърнала във водеща новина. И всеки път, щом някой я споменеше, изникваше и името на Деймън Кери.

 

 

Но Карл Грифин не се безпокоеше. Разследваше предостатъчно убийства и имаше заподозрени в три от тях. Просто си трупаше материала.

Що се отнася до Брий Бомонт, бе убеден, че всеки момент ще поиска съдебно разпореждане. Имаше само още едно сведение, което да потвърди, и щеше да свърже нишките. И щеше да им покаже той на Глицки и на останалите, които смятаха, че подобни случаи не са за него.

Ето защо не спомена пред никого за напредък или неуспех. Трудно понасяше недоброжелателност. Тормозеше се, когато другите инспектори умуваха със задна дата кое биха направили еди-как си, а не като него, къде биха проверили, защо не биха говорили с хората, които е разпитвал Карл.

Не възприемаше думите им като добродушни закачки, а може би те и не бяха такива. Смяташе се за ченге от старата гвардия, душещо като куче, накъдето го води обонянието, отхвърляйки нещата, които нямаха мирис, и преследвайки онези, които имаха. Та тъкмо нюхът му подсказваше, че е на крачка от успеха по случая „Бомонт“.

На излизане от участъка спря пред прага на Глицки. Карл си бе облякъл непромокаемото яке с емблемата на „Рейдърс“ и оранжево-синя хавайска риза, запасана в лъскави стари панталони. Ризата висеше над колана. Изглеждаше почти готов за действие.

Грифин съобщи на лейтенанта, че тази сутрин най-напред ще се срещне с информатор от наркоманска шайка в Западното предградие. Вече закъснявал, но нямало значение, защото и информаторът щял да закъснее. После, в зависимост от това как се развият нещата с него, ако остане време, възнамерявал да се опита да открие ножа в случая „Санчес“ — разследвалите местопрестъплението не успели да го открият в къщата, но той бил готов да се обзаложи, че е някъде в квартала, така че щял да се повре из храстите и ще видим с какво щял да излезе оттам. Според неговите догадки тя е излязла от къщата и го е захвърлила някъде, а после се е върнала и е набрала телефон 911. Както и да е, после…

Глицки го прекъсна:

— Как върви „Бомонт“?

— Много добре.

Глицки изчакваше.

— Още един-два дни.

— Записваш ли всичко?

Грифин повдигна якето си да покаже на лейтенанта бележника си, затъкнат в колана. Потупа го:

— Нито дума не изпускам.

Нямаше смисъл да го пришпорва. Грифин щеше да му каже, щом открие нещо, и щеше да напише доклад. Междувременно като че ли сигурно напредваше по поне два от другите случаи. Засега трябваше да се задоволи с това.

Но ако „Бомонт“ не приключеше до няколко дни, Глицки съзнаваше, че ще се наложи да притисне Карл да съобщи за разкритията си, него самия започваха да го притискат.

— Добре. — Грифин понечи да тръгне, но неизвестно по каква причина Глицки добави: — Пази си гърба, Карл.

Кимване:

— Винаги.

 

 

— Грифин не беше най-големият умник в отдела — каза Ейб. — Виждал ли си го?

— Един-два пъти.

— Значи знаеш. Както и да е, предполагаме, че е приготвил някаква примка, притиснал е някой от очевидците. Той изглежда е бил замесен в нещо, не му е допаднало как се развиват нещата. Така или иначе, Грифин не реагираше добре при натиск, имаше чувството, че го мамят — дайте да съсипем Карл, един вид. — Глицки направи гримаса. — Възможно е никога да не разберем.

Харди измърмори някакви съболезнования, а после махна към папката, която държеше.

— А сега кой води случая?

Ейб кимна към купчината папки, които току-що бе преровил.

— Взех ги от бюрото на Тайлър Коулман. По тази май не е работено кой знае колко.

— И защо така?

Глицки вдигна рамене.

— Това им е шестото убийство. Когато го получиха, вече бе на повече от седмица. По-пресните са с предимство.

Харди знаеше. Разследващите убийства не искаха да губят време: ако убийството е по-отдавнашно, следите се изгубваха. Внезапно той придърпа телефона и набра „Справки“. След минута затвори.

— Разбира се, че го няма в указателя. Ако го имаха, щях просто да позвъня и да си спестя цял час, но сега няма мърдане, нали? — Скочи на крака. — Трябва да вървя. Тук ли да те търся?

Глицки погледна часовника си — девет.

— Смятах да видя Орел. — Глицки бе вдовец и имаше четиринайсетгодишен син. Опитваше се всеки ден да му отделя поне малко време. Поне малко. Иззад бюрото се взря в разтревоженото лице на приятеля си. — Ако разбереш нещо, обади ми се у дома. Става ли?

Харди протегна пръст — разбрано — се втурна навън, лашвайки вратата.

 

 

Докато караше към мястото, където бе умряла Брий Бомонт, осъзна, че трябва да стане чудо, за да измъкне Франи от затвора още тази нощ. Да речем, че убеди този Рон, приятеля на Франи Рон, да разкрие тайната си, после какво?

Глицки не го съветваше да звъни на съдия Брон в дома й и имаше право. Само щеше да влоши положението, най-много и Харди да го обвинят в незачитане на съда. Трябваше засега да забрави за това, да отхвърля нещата едно по едно.

Но все така се разсейваше. Просто не проумяваше. Как е могла Франи да допусне подобни неща, и то едно след друго? Сега в семейството наистина бе възникнал проблем, който щеше да засегне както него, така и децата — най-вече тях. И всичко това — само защото Франи просто се е разлютила. При всички положения, би могла да постъпи другояче и да избегне цялата тази бъркотия.

Но не го бе направила и това имаше нещо общо с Рон, нещо лично.

Не му се щеше да се впуска в подобни размисли, но, естествено, не устоя. Ами ако Франи чисто и просто е още начинаеща в прикриването на следите си, в измислянето на извинения? Преди не й се е налагало да овладява такива номера, защото никога не е лъгала. Винаги си казваха всичко. Но внезапно покрай Рон (какъвто и да е той, по дяволите), покрай починалата му — не, убитата му — съпруга нещата са се променили.

Та Франи дори не му бе споменала за призовката!

Харди не беше в състояние и да си представи, че ще получи призовка да се яви в приюта за бездомни кучета, камо ли пък пред разширен състав от съдебни заседатели, без да обсъди всички подробности с жена си. Какво е направил? По какъв начин е замесен? Как да се държи? Какво означава това?

И при все това Франи е била призована, и то дни преди това, за свидетел по разследване на убийство и не му е споменала дори мимоходом!

Не искала да го безпокои. Едва ли. Едва ли въпросът е в това.

Тук ставаше дума за нещо друго.

Пропусна да завие наляво към „Бродуей“, незабавно кривна — ненавременно — и пак се върна в лентата си, ругаейки, като стовари длан върху волана с такава сила, че си помисли дали не го е счупил. Най-после със свито сърце зави наляво по следващата пряка, която го изведе на пет пресечки по-надолу.

Защо остави Франи в затвора? Позволи да го подмамят да разпитва Рон Бомонт за проклетата му тайна. Или те двамата с Франи си имат доверие, или нямат нищо. Нещо съвсем, ама съвсем не беше наред в тая работа, в действията на Франи, както и в обясненията й защо е постъпила така. Как можа да им причини подобно нещо?

А може би най-важното е какво всъщност бе направила тя?

Харди отвори прозореца да вдъхне малко студен въздух с мирис на море. В края на краищата не бе просто ядосан. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше равномерно и силно, но той се чувстваше така, сякаш му бяха задигнали късче от него.

 

 

От Северния плаж нататък „Бродуей“ е известен със стриптийзите си и с безвкусните си туристически атракции. Но щом излезе от италианския квартал през най-дългия тунел в града, а после пресече авеню „Ван Нес“, той очертава билото на склона, който стръмно се спуска към падината Кау Холоу и пристана за яхти. В този участък булевардът може да се похвали с най-внушителните жилищни сгради в Сан Франциско.

Дворците на могъщите посредници се редуват с консулства, частни имения и имоти. Кметът живее на „Бродуей“, а също и един от щатските сенатори, най-продаваният автор на бестселъри на запад от Мисисипи, собственикът на най-процъфтяващата модна къща в областта и съдружникът, ръководещ най-голямата адвокатска кантора в града. „Бродуей“ е официалното местожителство и извънредно седалище на главите на три от десетте най-богати фамилии в Калифорния. Погледнат от голяма височина сред поразителната панорама на Залива и двата му знаменити моста, „Бродуей“ — и най-вече северната му част — изглежда на светлинни години далеч от житейските грижи на работещите хорица. „И все пак — мислеше си Харди, — точно тук е била убита Брий Бомонт.“

Беше овладял напора на чувствата си и го обзе опасно, доколкото се познаваше, спокойствие — бе уверен, че така тялото му се защитава от склонността да приема нещата дълбоко, да става жертва на емоциите си.

Понякога се чувстваше по същия начин в съда, цялото му внимание се съсредоточаваше върху едно-единствено нещо. Щеше да направи необходимото, и то както трябва. Над случилото се щеше да размишлява по-късно, щеше да се проклина, да прекалява с пиенето, да се смее, да повръща — все едно какво. Само не сега.

Сега щеше да действа.

Провери два пъти адреса, приближи и паркира до бордюра. Помагайки си със сведенията от полицейския доклад в кабинета на Глицки, той си припомни историята, която бе следил във вестниците, след като се бе разчула. Знаеше, че тази жена Брий е майка на Макс и Касандра, така че новината бе по-завладяваща от обикновено. Но дори и тогава Франи нито веднъж не бе споменала за Рон. Харди бе запомнил единствено, че е била убита майката на съученици на децата му. Приказваше се за политика. За петролни магнати. Което означаваше много пари. Красива, млада жертва.

И по някакъв начин жена му бе замесена в тази бъркотия.

Семейство Бомонт живееха на последния етаж на това чудовище, на този надстроен небостъргач — на дванайсет етажа над земята. Месинговият парапет, обграждащ двойната стъклена врата на входа, бе лъснат до блясък. А вътре обширното мраморно фоайе, излизащо към асансьорните табла, сякаш сияеше под няколкото огромни полилея.

Но нямаше как да се влезе: вратите бяха заключени и Харди осъзна, че не би трябвало да очаква друго по това време на нощта. От едната страна на входа имаше звънец, той го натисна, но не излезе никой.

Внезапно забеляза мъждукаща светлинка над единия от асансьорите. Някой слизаше. Върна се на половината път към колата си, завъртя се кръгом и изчака, докато двойката излезе от асансьора. Стигна до вратата, тъкмо когато те отваряха да излязат, и на влизане им благодари.

Натисна друг звънец, този път на едно табло до асансьорите, с надпис „Бомонт“, и зачака. И чака дълго. Утре бе учебен ден, а часът — десет и половина. Семейството трябваше да си е у дома, ако след смъртта на Брий домът им все още бе тук.

Вратата на асансьора стоеше отворена пред него и той влезе и натисна копчето за надстройката. Не вярваше да се случи каквото и да било: в луксозни жилищни сгради като тази вратите на асансьорите често се отварят направо към жилищата на горните етажи. Обикновено едновременно с копчето трябва да се използват карти или ключове. За негова голяма изненада вратата се затвори и той потегли нагоре.

Излезе в слабо осветено преддверие, дълго около три метра, покрито с паркет и персийска пътека. През прозореца, гледащ на запад, Харди разпозна трепкащите светлинки по една от кулите на моста „Голдън Гейт“. В преддверието имаше само една врата и той стоеше пред нея. Но никой не се отзова на звъненето и чукането му. В пристъп на безсилие сграбчи дръжката на бравата.

И вратата се отвори.

— Добре — прошепна. — Едно на нула за нас.

Чу, че вратата на асансьора се затвори зад гърба му, но не влезе веднага. Освен дето тук неотдавна се бе разиграло престъпление (макар да нямаше полицейски ограждения), това бе частен дом и нахълтването без покана бе нарушение. Излагаше се на голяма опасност, ако влезе. Можеха да го сбъркат с взломаджия и тогава тежко му и горко. Ако го заловят, щатската адвокатска колегия щеше да го накаже, можеше дори да загуби адвокатските си права. Незаконното проникване е много сериозно злодеяние.

Но има моменти, които изискват да рискуваш, и този, каза си Харди, е точно такъв. И жена му досега не бе попадала в затвора. Ако Рон Бомонт се прибере или дойде домоуправителят на сградата, или дори охраната, докато той е вътре, Харди щеше да обясни положението. Практически не се намираше там, за да краде, така че нямаше да е взлом. Щеше да каже, че се е боял да не е станало още едно престъпление. Но всъщност му бе все едно: трябваше да изясни къде е Рон, и то колкото по-бързо, толкова по-добре.

Както и да е, окуражен от благовидния си предлог — винаги е добре да си имаш някакво обяснение, — той бутна вратата да се отвори докрай, прекрачи прага и запали лампите.

При първия поглед в жилището замръзна на мястото си. От вестниците си спомняше, че Брий Бомонт май е била преподавател в Университетския колеж в Бъркли, а после е преминала в производството. И да е било така навремето, ако първото впечатление от жилището им можеше да служи за показател, семейство Бомонт отдавна бяха скъсали с академичната оскъдица.

Затвори вратата след себе си и се озова в просторна всекидневна под нивото на пода като от архитектурно списание. Въздухът сякаш бе пропит с богатство. Оригинални модернистични картини в рамки красяха стените, всяка от тях изискано осветена от скрити лампи. Имаше два къта за сядане: кожени дивани и високи кресла, тапицирани с копринен брокат. Изискани масички край диваните, масички за кафе, писалище, две мраморни малки пластики една срещу друга на пиедестали. От дясната му страна френските прозорци разкриваха панорама на искрящия град долу в ниското.

Погледът му се устреми напред и той се качи в официална трапезария с гранитна маса и шест тръбни стола под ултрамодерно осветление. Просторна кухня за чревоугодници се намираше вляво от него зад тъмен плот от характерен за „Космическата ера“ материал.

Оттатък масата, покрай рафтовете за вина и кътчето за сядане отвъд официалната трапезария, Харди стигна до завесите, закриващи задната стена. Разтвори ги на около половин метър, а слабата светлина от всекидневната почти се бе стопила зад гърба му.

Френските прозорци гледаха към балкон. Той ги отвори и излезе, съглеждайки червена теракота, малка кръгла маса за веранда и столове, няколко саксии. Балконът не бе нито голям, нито малък, но гледката, която се откриваше от него, му придаваше великолепие — откриваше се право на север, невъзпрепятствана от нищо на стотици километри, особено в нощи като сегашната, когато режещ бриз разчистваше небето от мъгла и изпарения.

И внезапно го осени: ето оттук бе хвърлена Брий Бомонт. Отиде до края на балкона, приведе се през масивния парапет от ковано желязо и погледна надолу към нещо, което оттук приличаше на правоъгълник светлина — вътрешната градина, където очевидно бе останала да лежи, преди да я открият. Отстъпи назад и по-скоро долови, отколкото усети реално някакъв лек полъх пред себе си — той дори не раздвижи растенията на перваза, ала косъмчетата по врата на Харди се изправиха.

Но тук само си губеше времето, наслаждавайки се на изгледа. Трябваше да открие нещо, което би го отвело при Рон, и после да се маха, ако иска да помогне на Франи, ако тази нощ вече не бе отишла на вятъра.

Върна се през завесите в кътчето за сядане отсам трапезарията. След миг прекоси кухнята и попадна в коридор, който не бе забелязал преди. Той водеше покрай всекидневната с по-нисък под към друго крило и пристъпвайки там, Харди запали лампите.

В стаята отляво имаше мигащо екранче, което привлече вниманието му. Върху едно бюро бе поставен телефонен секретар. Това бе кабинет и сигурно в него щеше да намери каквото му трябва. Докато прекосяваше стаята с намерението първо да прослуша съобщенията, след това да прегледа визитника, а после и компютъра, чу проскърцване.

Замръзна на мястото си и се ослуша. Пристъпи към преддверието. Ето и един несъмнен шум: отваряше се входната врата. Усети промяна в светлината, проникваща от дневната към коридора.

Имаше си компания.