Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (33)

33

Канцелариите на Главното пожарно управление на Голдън Гейт Авеню не приличаха кой знае колко на Съдебната палата. Тук обширното фоайе бе отворено за хората, без предимството на метални детектори и полицейска охрана на входа. Никъде не се виждаха сновящите насам-нататък тълпи от неудовлетворени съмнителни личности, характерни за Съдебната палата и преките около нея. Напротив, мраморните стени с имената на героично загиналите служители сякаш блестяха от гордост. Добре облечени делови хора влизаха в сградата и целенасочено се запътваха към асансьорите, които незабавно ги отнесяха към целта им.

Така че Харди не усети жегването на страха, когато влезе в кабинета на петия етаж с надпис „Разследване на палежи“.

След като остави Фримън, той се качи в кабинета си и почти половин час отговаря на телефонни обаждания. Позвъни на Бил Тилтън, застрахователния агент, и се престори, че е евентуален работодател на Мари Демпси. Била му изпратила кратки сведения за себе си по факса, но не можел да разчете ясно телефонния й номер и адреса й. Тилтън, нехайно нарушавайки всички разпоредби за конфиденциалност, му даде необходимата информация.

При следващото обаждане една секретарка в отдела по палежи му съобщи, че там искат да разговарят с него възможно най-скоро. Ако намерел време, можел да се отбие в главното управление още същия следобед, инспекторите щели да го чакат. Той си определи среща с тях за един и половина, допускайки, че бързат да му предадат собствения му имот.

Първото усещане, че нещо не е наред, го осени, когато секретарката го насочи не към следователските кабинети зад гърба й, а в една тясна, празна стая с издраскана метална маса в средата и четири дървени стола покрай едната стена.

В достатъчно подобни помещения се бе озовавал и незабавно се досети за предназначението му: беше стая за разпити.

Не му се наложи да чака дълго за потвърждение. Дори не седна. Пристъпи до един прозорец и погледна надолу и на запад. Виждаха се една-две пресечки и Харди внезапно усети ледената тръпка на мрачно предчувствие.

Бързо се извърна с намерението да излезе и да покани желаещите да разговарят с него на свой терен, в „Солариума“, Фримън го бе посъветвал да остави полицейската работа на Глицки и този съвет бе добър, но Харди знаеше повече от Глицки и имаше неотменим краен срок. Трябваше да свърши още толкова неща — не можеше да си позволи да го задържат тук. Но щом вдигна очи, разбра, че в скоро време няма да отиде никъде. Трима мъже стояха на вратата.

— Господин Харди?

— Как сте?

— Седнете, моля!

Любезни като погребални агенти.

Последният на влизане затвори вратата.

Веднага го позна. Не бе дружелюбният капитан Флорес, а онзи опак и кисел човек от вчера следобед. Представи се като сержант Уилкс без малко име. И с папка под мишница взе да командва парада.

— Партньорът ми сержант Лопес — изрече той, сочейки як млад каубой с дънково яке, — а това е сержант Предо.

Предо, опрян с рамо на стената отсреща, се усмихна хладно, дъвчейки клечка за зъби.

— Римува се с „Бордо“.

— Сержант Предо — добави Уилкс — също работи в отдел „Палежи“. Той е един от полицаите ни. Сержант Лопес и аз самият сме към отдела по пожарите.

— Добре.

Въздухът в помещението вече тегнеше от враждебност. Харди, твърдо решен да не допринася за нея, ако е възможно, си придаде спокоен вид.

— И какво открихте?

Уилкс разигра същинско представление с разтварянето на папката. От гледна точка на Харди в качеството му на адвокат в нея нямаше кой знае какво: чертеж на къщата, някоя и друга страница с бележки и вероятно официален доклад. Ала Уилкс бавно и мълчаливо я разлистваше, а останалите чакаха. Най-накрая сметна, че подходящият миг е настъпил.

— Разполагаме с неоспорими признаци на катализатор на петролна основа, вероятно бензин, върху предната веранда. Разполагаме и с множество технически подробности в подкрепа на нашето заключение, но всъщност в основата си определяме случая като умишлен палеж. Както от размерите на обгарянията, така и от телефонното обаждане за пожара, можем с голяма точност да установим началото му към три и половина сутринта в неделя.

Фактите не изненадаха Харди, но последвалият въпрос, макар също толкова очакван при създалите се обстоятелства, прозвуча неприятно. Лопес приближи до Уилкс, сякаш се сдържаше, и заговори:

— Разбрахме, че през онази нощ не сте спали в дома си. Вярно ли е?

Харди местеше поглед от единия към другия. Беше решил да кима и да отговаря със спокоен тон.

— Точно така. Не съм ли го споменал пред капитан Флорес? Нощувах с децата при роднини.

— Защо?

— Моля?

— Защо сте били у роднини?

— Защото там бяха децата ми. Беше в нощта срещу Вси светии — отвърна Харди. — Те останаха у баба си и дядо си, а аз исках да съм при тях.

— Женен ли сте? Съпругата ви беше ли там?

— Да, женен съм — спокойно отговори адвокатът, — но съпругата ми я нямаше.

— Имате семейни проблеми ли? — попита Лопес.

— Съпругата на господин Харди е в затвора — произнесе Предо, но това като че ли не предизвика учудване у колегите му.

Харди помълча.

— Това е дълга история.

— Разполагаме с достатъчно време — лицемерно се усмихна Уилкс.

— Радвам се за вас, но изглежда аз не разполагам — възрази Харди.

Предо пристъпи една крачка.

— Често ли оставате да нощувате у роднините си?

Това вече бе натиск и адвокатът изпъна рамене, облегна се и скръсти ръце.

— Не вярвам на очите си — едва не прихна той, но се възпря. — Нима не сте разговаряли с роднините ми? Те ще ви кажат, че спах там. За Бога, не съм подпалил собствената си къща!

— Те бяха ли будни в три и половина?

— Да — твърдо отсече Харди. — Всички стояхме будни и дрънкахме небивалици около лагерния огън.

— Странно се изразявате — обади се Уилкс.

— О, да — отзова се Харди. — Много убедително. — Приведе се напред. — Вижте, момчета, смятах, че ме викате, за да споделите с мен поверителни сведения за хода на работата си и дори да ми върнете къщата, за да се захвана с възстановяването й.

— Имате ли застраховка? — попита Уилкс.

— Да, сър — въздъхна отегчено адвокатът. — Слава Богу, имам застраховка.

— Възстановителна или за покриване на щетите? — вметна Предо.

Харди отново се подсмихна едва-едва.

— Знаете ли, сигурно ще се изненадате, но напоследък не съм поглеждал застрахователната полица. Изобщо нямам представа. — Поклати глава. — Това е смешно. Ако ще продължаваме все в този дух, предлагам да си определим нова среща и ще си доведа адвокат.

— Смятате, че се нуждаете от адвокат, така ли? — попита Лопес.

Харди направи опит да се усмихне ледено.

— Ще ви издам нещо, сержанте. Всеки се нуждае от адвокат. — Бутна стола си и се изправи в отбранителна поза срещу Предо. — Арестуван ли съм? Сериозно ли смятате да ми отправите подобно обвинение, защото ако е така, ще се възползвам от парите, които ще ми донесе съдебният процес за незаконен арест.

— Странно, че повдигате този въпрос. — Предо обърна един стол и го възседна. Премести клечката за зъби в другото ъгълче на устата си. — Май сте я позакъсали с парите?

— Че кой не е? — озъби му се Харди. — Какво ви става бе, хора? Изгоря ми къщата. Разполагам с поне двама надеждни свидетели, които ще се закълнат, че не съм припарвал до нея, и знаете ли какво? Наистина не съм.

— Като стана дума за това, ето какво изясняваме — отвърна Предо.

— Ами късмет тогава. А също и да намерите поне някакви улики, което, момчета, между другото е една от традиционните стъпки при криминално разследване.

— Прекалено е самоуверен, нали? — попита Лопес.

— Доста. — Харди вече бе разбрал каквото му бе необходимо. Не разполагаха с никакви основания и никакви улики, а той си имаше друга работа. — И тъй, сержант Предо, арестуван ли съм? — Тримата мъже поведоха мълчалив разговор с очи помежду си. Харди ги прекъсна: — Сержант Уилкс, кога ще си получа къщата?

— Още не е решено.

— Е — озъби се Харди, — когато престанете да си губите времето и решите, знаете къде да ме намерите. — Застана за миг до вратата, изчаквайки: — Приемам мълчанието ви за отрицателен отговор. Значи днес е бил щастливият ви ден.

 

 

Жилището на Мари Демпси се намираше на улица „Църковна“, на около пресечка от „Ханс Шпекман“ — автентична немска бирария, която Харди смяташе за равностойна на „Шрьодер“ в центъра, която пък, на свой ред, се славеше като най-добрия немски ресторант в града. Кварталът притежаваше някакво дружелюбно очарование, независимо от съкрушителния превес на паважа и мазилката, липсата на дървета, морави и храсти. Навярно поради големината на сградите или пък поради тролея, минаващ на всеки половин час.

Днес обаче един влажен и тъмен облак все още притискаше земята и настроението на Харди бе в пълна хармония с него.

Жилището се намираше на втория етаж в квадратна, сива двуетажна къща близнак с вътрешна стълба. От опита си в хотел „Хилтън“ на летището Харди сметна, че едва ли има изгледи Рон да отвори при почукване или позвъняване. Ето защо най-накрая реши да не звъни по многобройните телефонни номера на „М. Демпси“ в града, а сам да намери адреса. Не искаше за нищо на света да предупреди Рон, че ще се отбие при него.

Изкачи стълбите, застана до вратата и се заслуша. Едва-едва се долавяше как мъжки глас си тананика тихичко. Усещаше се движение, чуваха се стъпки.

Натисна звънеца, изчака само миг и отново позвъни. Стъпките секнаха. Концертът също. Онзи вътре бе самичък. Харди щеше много да се изненада, ако там има и деца. Изчака още малко и почука.

Слезе няколко стъпала, като вдигна колкото се може повече шум, после се върна дебнешком на площадката и зачака. След около две минути дръжката на бравата се завъртя и Харди силно удари вратата с рамо. Усети решителна съпротива и се озова вътре, надвесен над мъжа, когото бе съборил на земята.

— Здрасти, Рон. Как си?

— Здравейте, господин Харди — отвърна онзи, докато правеше опит да се надигне.

— Наричай ме Дизмъс, ако обичаш. След всичко, което преживяхме заедно, според мен вече трябва да си говорим на малки имена.

Рон се изправи на крака и се усмихна нервно.

— Дадено, Дизмъс. — Изпусна дълга въздишка. — Може и да не ми повярваш, но се радвам да те видя.

— Аз пък още повече — безцеремонно отвърна Харди. — Къде са децата?

— Отидоха за малко до магазина.

— С Мари ли?

След известно време Рон вдигна сдържано рамене и отново се опита да се усмихне подкупващо.

— Бива си те — призна той.

— И аз съм имал славни времена — не скри Харди. Затвори вратата и когато повторно се обърна към Рон, бе извадил пистолета си — този път доволен, че го е взел, — и го държеше така, че Рон да го вижда.

— Не ти трябват подобни неща.

— Възможно е — отвърна адвокатът. — Но може пък и да ми потрябват. Така че реших за всеки случай да съм подготвен.

Нямаше никакво съмнение, че пистолетът бе привлякъл вниманието на Рон. Не откъсваше очи от него.

— И какво ще правиш сега?

— Не аз, а ние. — Намираха се в неголямо антре. Харди махна към дневната, която се виждаше зад тях. — Сега ще почакаме малко и се моли децата ти да се приберат навреме заедно с Мари, иначе двамата ще трябва да отскочим до центъра.

— И какво ще правим там?

— Ще кажем на един служител от Областната прокуратура на име Скот Рандъл всичко, което той би искал да научи.

Рон седна на нисък кожен диван. Харди, все още задъхан, остана прав.

— Бях разбрал — поде Рон, — че ще изчакаш до утре. И тогава Франи е свободна да каже каквото и да е, всичко. А аз ще замина с децата.

— Аха — процеди Харди. — Така беше.

— Но?

— Но тя вече не е убедена, че ще може да го направи.

— Защо? Нали аз…

Адвокатът повиши глас:

— Не е заради теб, по дяволите! Не защото си й забранил или позволил каквото и да е. Заради нея самата. — Разтърси глава да сдържи нахлулите чувства и да овладее гласа си: — Според нея, още щом им разкаже за твоето положение, децата ти ще пострадат. Ще трябва да се преместят и да започнат пак отначало.

— Но то няма да е по вина на Франи.

Харди все още се дразнеше, че този човек говори толкова фамилиарно за жена му, но в момента не можеше да направи нищо. Той самият имаше известна вина за това.

— Не — отвърна, — но още щом те подведат под отговорност, което ще стане утре, неизбежно ще се случи тъкмо така.

— И какъв е нейният проблем?

Харди внезапно се почувства глупаво с пистолета в ръка. Напъха го обратно в колана си така, че да не се вижда под сакото му, пристъпи до едно кресло и приседна на крайчеца му по диагонал срещу Рон.

— Тя не го смята за проблем. Иска да спечели още няколко часа, лежейки в затвора, да ми даде още няколко часа… — Харди замълча.

— За да откриеш кой е убил Брий ли?

Адвокатът се приведе напред и се взря студено в него.

— Да — отговори. — Да открия кой е убил сестра ти.

Рон не се издаде веднага. Придаде си учудено изражение, сякаш действително не разбираше думите на Харди.

— Искаш да кажеш жена ми Брий.

— Точно Брий имам предвид — отвърна Харди. — Но тя не ти е била жена. Била ти е сестра.