Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (20)

20

И отново навън.

Джим Пиърс не бе в състояние да се озове на поредното светско събитие, този път сред маскирани възрастни хора и всевъзможни други щуротии, за които дори не искаше и да си помисля. Вси светии. Помоли да го освободят от участие, както обикновено през последните пет-шест години, защото му бе дошло до гуша от тези папагалски сбирки, чието предназначение бе да се увери, че приятелите му са наясно, че той е техен приятел, а това щеше да си проличи от размера на чека.

Приятели ли? Беше твърде богат. Нямаше доверие на никого. Нямаше нито един приятел на този свят.

Последното от тези събирания, на което бе присъствал преди година, окончателно затвърди решението му повече да не се смесва със светската навалица.

Финансовият и политическият елит на града се бе събрал в голямото открито хале на Южния пазар. Често се даваха любителски представления, по общо мнение свързани с набиране на средства, и онази вечер, след като всички си пийнаха, започна главното събитие.

Внезапно на осветената отзад сцена изникна гола двойка. Ужасно биене на барабани попречи на разговорите. Жената започна да изрязва някакви сатанински символи по гърба на мъжа.

Пиърс се намираше на пет-шест метра оттам и се опитваше да разговаря с областния прокурор и кмета, преди барабаните да заглушат гласовете им. Онова, на което станаха свидетели, не бе постигнато благодарение на огледала. Рукна кръв. А това бе само началото.

Жената държеше бутилка бърбън „Джак Даниълс“, от която отпи. После поля пресните порезни рани на мъжа, а той пищеше ли, пищеше, гърчейки се — но в такт с противното барабанене — от истинска болка.

Биенето на барабаните се усили. Мъжът разтвори крака и се наведе, а — на Пиърс все още не му се вярваше, макар да го бе видял с очите си — жената напъха гърлото на бутилката „Джак Даниълс“ в…

Слава Богу, Кари не бе дошла с него, иначе можеше да получи инфаркт. Но той отиде и му стигаше толкова. Край.

Телевизорът бръмчеше в стаичката под стълбището. Канал само за спортни новини. Двайсет и четири часова програма. В почивните дни гледаше повечето от тях, макар да се повтаряха на всеки половин час — все същите, плюс допълнително постъпилите. Но го държеше в течение на спортните събития — нещо, необходимо за имиджа му на обикновен трудещ се.

Е, необикновен. Всъщност един от шефовете, но поне от леснодостъпните. Натисна клавиша за изключване на звука и се изправи, залитайки.

Бе обещал на Кари, че ще хапне нещо. Тя щеше да се върне след по-малко от час, а той само бе пил — няколко скоча и бутилка „Пино Грижо“. По-добре да хапне, ако не иска да изтърпи още един убийствен разпит.

Напоследък Кари все му пилеше на главата — защо не ядял? Трябвало повече да се грижи за себе си. Пък и това пиене всяка вечер не му действало добре. Какво, по дяволите, ставало с него? Може би се налага да се прегледа при лекар. Как станало така, че вече не излизал навън?

„Какво ще кажеш за малко креватна гимнастика?“ — идваше му да я попита. Някоя Люински например. Ха! За нищо на света. Дори още в самото начало, когато всеки път бе такъв пълноценен подарък от нейното прекрасно същество, когато тя се преструваше, че й харесва. Не често, но ако всичко вървяло идеално и той бил романтичен, каквото и да означава това. Тогава можеше да извади късмет. Късмет със собствената си съпруга. Подобна представа му изглеждаше някак изопачена.

Ето го сега в огледалото в банята. Помисли си, че за месеци нещо се е състарил с десет години, макар никой, изглежда, да не забелязваше. Приближи се, удари се силно по бузите, но нищо не усети. Вяло подръпна пениса си. Нищо.

Всеки от тях си имаше собствен сейф — на Кари бе в пода на дрешника й на горния етаж, а документите на Джим се съхраняваха в кабинета му, където тя никога не влизаше.

Отиде там. Зад бюрото повдигна крайчето на персийския килим и притисна двете дъсчици от паркета, като едновременно натискаше копчето под горното дясно чекмедже. Така освободи останалите шест дъсчици и ги извади.

В следващия миг вече седеше в просторното си кресло на бюрото. Държеше пистолета — дръжката и цевта — с две ръце. След минута врътна барабана, за да прещрака веднъж, а после го завъртя.

Поднесе го към лицето си. Масло, бездимен барут и още нещо. Възможността за мигновена смърт. Можеше ли наистина да я надуши?

Със затворени очи тъкмо щеше да я долови чрез сетивата си — да помирише студения метал, могъществото му. Зави му се свят.

Приведе се от замайването. С пресилена бавност вдигна и извъртя оръжието, после притисна дулото точно в средата на челото си.

 

 

Ейб Глицки имаше нелека вечер.

От всички празници най-малко обичаше Вси светии. Но извън това цялото му същество на ченге усещаше, че тазвечерният празник се очертава като същинско бедствие. Ударът идваше от три страни: прекрасна, едва ли не и благоуханна нощ, събота и отгоре на това — пълнолуние.

Учените може и да спорят дали пълнолунието влияе на човешкото поведение, но няма полицай, който да се усъмни дори и за миг в това. Фактът бе неоспорим и щом е пълнолуние и е навечерието на Вси светии, отваряй си очите.

Глицки изслуша всички новини за отравянето на Пулгаския водоем и все пак изобщо не бе убеден, че това е просто номер навръх Вси светии. Такъв е този празник: шантави шегички с ножчета за бръснене, слабително и стрихнин, а сега — като вълнуващ намек за новото хилядолетие — бензиново отравяне на водоизточника.

И тъй, макар че никога няма да е истински подготвен за всичко, което нощта евентуално може да донесе, Глицки бе нащрек. Знаеше, че всички душевноболни до един ще плъзнат по улиците. Преди да зазори, ще го извикат поне за няколко смъртни случая.

Това го изнервяше.

Както и мисълта, че синът му Орел е навън сред шантавите. И че Рита замина през почивните дни. Както и хъркането на неговия настроен да осъжда (и то справедливо) баща на дивана в дневната. И синкопираното стакато на фишеците, които понякога изпукваха като същински изстрели и можеха да заблудят дори един врял и кипял лейтенант от отдел „Убийства“.

Още щом Орел излезе некостюмиран — поради което Глицки се запита защо изобщо излиза навън, но не биваше да се заяжда за щяло и нещяло, — той духна свещта в тиквения фенер на предния прозорец. Освен това изгаси всички лампи в предната част на къщата и отвинти крушката на стълбата към входната врата на тяхната къща близнак. Не искаше върволици хлапета с ужасяващи костюми да му звънят цяла вечер на вратата.

Сега седеше на кухненската маса пред голям пакет захаросани курабийки, чайник с хладък чай и кашона с документи, който Шарън Прат най-сетне бе предала в отдела. Докато четеше, настроението му не се подобряваше и стана направо опасно, когато на външната врата, както и очакваше, се позвъни.

Не обърна внимание на звъненето. Ще схванат намека — тука няма да получат никакви бонбони — и ще отминат.

Обаче не схванаха. Позвъни се повторно.

Щяха да събудят баща му с тяхното звънене, ако вече не са го събудили. Стана от масата толкова рязко, че столът се прекатури с трясък зад гърба му. Изруга на глас, нещо нетипично за него.

Между събарянето на стола и псувнята едно от позвъняванията все пак успя да разбуди баща му.

— Ейбрахам, всичко наред ли е?

— Просто отивам да отворя.

— Толкова шумно!

„Неми говори“, помисли си Ейб, крачейки към проклетата врата. Който и да е, ще изяде калая. Надяваше се едва ли не дошлият да извърти някой хубавичък номер — да счупи яйце във вратата, да остави запалена торба с кучешки изпражнения отпред, та Ейб да я загаси с крака, или който и да било от обичайните за този празник трикове — та напълно оправдано да ги подгони и да ги изправи пред съда.

Господи, ненавиждаше навечерието на Вси светии.

Светна лампите в антрето и рязко отвори вратата.

Навън стоеше Дизмъс Харди.

— Шега или почерпка^[1] — каза. — Стори ми се, че осветлението на верандата ти е изгаснало.

 

 

— … и си помислих, че щом у дома няма никой, няма защо да се прибирам. А е всеизвестно, че ти си най-печалният, най-покъртителният ерген вдовец на света. И сигурно си си у дома, нали? Имам предвид, че няма къде другаде да бъдеш.

Харди тършуваше из бюфета на Глицки, току изваждаше това или онова за хапване, оглеждаше го критично и го връщаше на полицата или пък го слагаше на плота до мивката.

— Както и да е, смятам, че ние двамата можем да си поседим тук, да помъдруваме над убийството на Брий Бомонт, да си хапнем консерви и да пийнем повечко. Просто да си устроим една хубавичка ергенска вечер като едно време, само че без да излизаме. Как ти се струва, а?

Нат Глицки отново бе заспал на дивана в гостната и хъркането му се чуваше чак в кухнята. Ейб бе издърпал един стол и го бе възседнал с лице към облегалката.

— Вкъщи няма никакъв алкохол.

Харди го посочи с пръст и заскача около него.

— Видя ли? Точно това имах предвид. Печален, покъртителен и неградивен.

— Да бе, ама аз не пия, както може би си успял да забележиш през последните двайсет години.

Харди продължаваше да тършува. Забеляза няколко лотарийни билета, закрепени с магнити върху вратата на хладилника. Издърпа ги и ги вдигна.

— Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?

— Вероятно — отвърна Глицки. — Обикновено печеля. Хиляда-две хиляди долара всяка седмица. Ще проверя в утрешния вестник и ще те уведомя.

Харди поклати глава и се върна при бюфета.

— Добре, но като стана дума за това, нека ти кажа, че с ужас намирам консерва кълцана шунка в шкафа ти.

При тези думи Ейб най-сетне не се сдържа:

— Обичам кълцана шунка с подправки. Това е великата невъзпята храна на нашето време. И между другото, ти пък харесваш консервирана говежда кайма със зеленчуци.

— Защото има специфичен привкус.

— Шунката също. Всъщност много повече.

— Да, обаче подправките й са кофти.

Глицки вдигна рамене.

— Това е манджа номер едно на Хаваите.

— Ето, това вече е сериозна препоръка. Имаш предвид същите онези Хаваи, където в действителност ядат пои^[2] ли? Някога да си опитвал пои? Чудя се какво мислят за кълцаната шунка в Аляска, където ядат китова сланина?

Но Глицки не се даваше.

— Те я готвят с водорасли и ориз. Това е ястие като суши, нарича се мусаби или нещо подобно.

Харди се обърна и провъзгласи, имитирайки гласа на говорител:

— Дами и господа, в днешното издание на „Лоши готварски хрумвания“ научихме, че неизменно обичаната кълцана шунка и — чуйте само! — водораслите се обединяват в едно като лакомства. Очакваме с обажданията си да гласувате дали това, както изглежда, е… „Лошо готварско хрумване“. — Той спря очи на Глицки. — Да не си мръднал?

— Не съм го измислил аз. — Изправи се и с два разкрача прекоси тясното пространство. — Но като стана дума, бих хапнал нещичко. Какво извади?

Харди бе подбрал голяма консерва спагети с кренвирши и огромна — с равиоли. Канеше се да ги смеси — отваряше консервите.

— Имаш ли някакви подходящи зарзавати в хладилника?

Глицки отиде да погледне.

Но чиниите вече бяха в мивката и в кухнята не ставаше нищо весело.

Харди бе взел от Глицки краткия вариант на извънредно важния документ на „Калоко“ и в момента го прелистваше. Представляваше финансово извлечение за служителя и не бе особено приятно за четене.

Докато е работела в „Калоко“, Брий, изглежда, е разполагала с кредитна карта от компанията с лимит от сто хиляди долара. Когато напуснала, те, естествено, закрили сметката. Но при финансовата ревизия на данните й — установена практика при напускане или пенсиониране на високопоставен служител — впоследствие се установило съществуването на второ лице, упълномощено да подписва сметката — Рон Бомонт.

Това бе необичайно, тъй като Рон не работеше за „Калоко“, но ако нещата спираха дотук, ревизорът щеше да е приключил.

(Харди, ще не ще, си спомни нагледния урок по корпоративно мислене, който бе изслушал преди обед, когато Джим Пиърс, едва сдържайки смеха си, му заяви, че ако някой чиновник в някакъв отдел може и да забележи липсата на три милиарда долара, то за корпорацията като юридическо лице те са едно нищо. Ако трите милиарда са капка в морето за „Калоко“, някакви си сто хиляди ще са направо молекула, невидима с просто око.)

Но ревизорът се бе натъкнал на още нещо, и то крайно обезпокоително. Електронната магистрала си бе създала своя версия на документите и картата на Брий Бомонт бе послужила само като по-нататъшна гаранция за откриване на друга сметка в „Мелън Банк“. Тази сметка с лимит от сто и петдесет хиляди долара показваше редовни покупки в Сан Франциско, за които бе плащано ежемесечно. Месечните сметки са били изпращани на някой си Роналд Брустър до пощенска кутия. А никой в „Калоко“ не бил и чувал за Рон Брустър.

Харди стигна до този пасаж и сърцето му се сви. Вдигна поглед.

— „Калоко“ не са ли опитали да закрият втората сметка, сметката на Брустър?

Глицки седеше мълчаливо със скръстени ръце в очакване на този въпрос. Поклати глава:

— Виж на страница трета. „Мелън“ е използвала сметката от „Калоко“ само като гаранция, за да открие своя сметка. Що се отнася до „Мелън“, Рон Брустър е бил страхотен клиент, плащал редовно цели пет години. По никой начин няма да закрият сметката. Освен това за сметката при тях не са използвани парите от „Калоко“. Тъй че Рон разполага със сто и петдесет хиляди доларов кредит. — Глицки се приведе напред, опрял лакти на масата. — Ще забележиш също, че сметката в „Мелън“ не включва Брий като упълномощена, а само Рон. И познай какво още? Подписът на Рон Брустър напълно съвпада с почерка на Рон Бомонт. Имаме си работа с ловък факир, Диз, укриващ се с фалшиво удостоверение за самоличност.

Дори за Харди, запознат с преднамерения предлог за двуличието на Рон, бе трудно да запази неутралитет, изправен пред подобно обстоятелство. А си помисли, че за Глицки това е направо невъзможно.

Което се оказа вярно.

— Първата ми работа утре сутринта ще е да пусна Коулман и Батавия по петите му.

— Те работят ли в неделя?

— И сега работят. — И го изгледа: — Да не искаш да кажеш, че това не насочва вниманието ти върху Рон?

— Не — съгласи се Харди. — Признавам, че започва да изглежда малко несигурен.

Ако Глицки умееше да се усмихва, то в момента на лицето му бе изписана усмивка.

— Малко несигурен, добре казано. При всички случаи по-несигурен от подписано самопризнание за убийство, но не много повече. И това не е всичко. Виж на страница пета.

Харди бързо прехвърли страниците, спря поглед на сведението и докато го разучаваше, Глицки продължи увлекателния си коментар:

— Електронната връзка, достъпна за „Калоко“, открива още четири сметки, свързани с „Мелън“. — Харди прочете имената: Рон Блак, Рон Блейк, Рон Бърнс, Рон Бланда. — Човекът си има кредит от един милион долара. Пет фалшиви самоличности. Повярвай, че разполага с паспорти и за петте.

Нямаше какво да възрази.

— Изобщо не бих се изненадал. И знаеш, че не обичам да повтарям, но…

Сега вече Глицки се усмихна.

— Това не означава, че е убиец. Но едно ще ти кажа: не означава и че е бойскаут.

Харди бе принуден да се съгласи.

— Прав си. Но все пак защо ще убива жена си заради това? Имаш ли някаква версия?

Очевидно Глицки все още нямаше сигурна почва под краката си. Белегът през устните му побледня, докато мислеше.

— Сигурно не е знаела за сметките. Като е открила, че той ги използва за допълнителна гаранция от „Калоко“, избухнала е, скарали са се и той е изгубил самообладание.

— Значи е било чисто и просто караница? — Не че преследваше личните си цели, но имаше забележка: — Предумишлените убийства не стават така. Обикновено. Най-много да излезе непредумишлено убийство, може би дори самозащита, което изобщо не е престъпление.

— Не ме е грижа как му викат адвокатите. Стига да пипна типа, който е убил Брий.

— Сигурно. — В настъпилото продължително мълчание Харди долавяше равномерното дишане на бащата на Ейб от всекидневната. — Сигурно — повтори. — Ами онзи, който е убил Карл Грифин?

При тези думи Глицки внезапно замръзна.

— Кой?

— Ти си в „Убийства“. Ти ще ми кажеш.

— Искаш да кажеш, че Брий и Карл са свързани ли?

Харди сдържано сви рамене.

— А ти твърдиш, че не са ли? Изглежда обратното, освен ако нямаш заподозрян за Карл. — Това прозвуча като въпрос.

Глицки се позабави, преди да отговори:

— Нямаме нищо за Карл. Казах ти вече. Щеше да разговаря с един от информаторите си в Западното предградие, който очевидно го е взел на мушка.

— И какво? — Харди преливаше от сарказъм. — Помолил е доносника да му подържи пистолета за малко, докато си приказват, и той случайно е гръмнал? Така ли е станало?

— Нищо чудно — отвърна Глицки язвително. Но имаше нещо в думите на Харди и лейтенантът навярно за пръв път забеляза това. — Седял е в колата си, Диз. Дори и Карл не бе чак толкова тъп.

— Добре. И какво според теб се е случило? Спомняш ли си къде са открили колата?

Кимване.

— В една задънена уличка, казва се „Рейклиф Теръс“, точно до „Дивисадеро“.

„Е — помисли си Харди, — зачеркни това хрумване.“ „Дивисадеро“ минаваше точно през центъра на Западното предградие, така че Грифин е бил наистина, където е трябвало да бъде. Но за да е изчерпателен, все пак зададе следващия си въпрос:

— Коя е пресечната улица?

Глицки не помнеше наизуст и само след миг те разстлаха карта на масата помежду си. Възцари се мъртва тишина. „Рейклиф Теръс“ наистина бе точно до „Дивисадеро“ и върху картата тя изглеждаше доста близо до гетото, но за познавачите на града в икономическо отношение тя бе толкова далеч от бедняшките жилища в Западното предградие, че със същия успех можеше да се намира и в Бевърли Хилс.

Пресечната улица се оказа „Тихоокеанска“ — по името на тази артерия бяха наречени и „Тихоокеанските възвишения“ — един от най-аристократичните квартали на Сан Франциско. И още по-красноречиво — тя бе на една пряка от „Бродуей“.

Харди още миг остана наведен над картата, за да се увери. Болезнено осъзна собствената си некадърност, защото хрумването принадлежеше на Дейвид Фримън — забележката му, че Грифин е бил първият, стигнал до яслата. Това дърто врънкало никога ли не греши?

Харди се изправи, отиде до хладилника и взе една химикалка с магнит от вратата. Върна се при картата и отбеляза едно кръстче. Й още едно. Замисли се за миг и озарен от още едно хрумване, надраска трето.

— Брий Бомонт — каза и посочи с върха на химикалката първото кръстче на две преки от „Рейклиф Теръс“. — „Бродуей“ и „Стайнър“. Деймън Кери, „Бродуей“ и „Бейкър“. — На четири преки западно от Брий и на една пряка от „Рейклиф“. Постави писеца на третото кръстче. — Джим Пиърс. „Дивисадеро“ и „Норт Пойнт“. — Десет преки на север.

Глицки мълчете намръщен. Най-после сложи пръст върху първото кръстче на Харди.

— И Рон Бомонт.

Харди бе принуден да потвърди нежелания факт. Но не към това клонеше и след миг се увери, че ще убеди и Глицки.

— Представяш ли си Грифин да се появи с информатора си тук? Аз не. Как си представяш доносника да се остави да го закарат толкова далеч от „махалата“?

Глицки поклати глава.

— Прав си. Не е станало така. Там не е възможно.

Харди подхвана тази мисъл:

— Бил е някой, от когото Грифин не се е боял, навярно дори му е имал доверие.

— И то толкова, че да му даде пистолета си ли? — Бе свил юмрук над кръстчетата на Харди и го повдигна леко, после бавно го отпусна с огромно самообладание. — По дяволите — каза. — По дяволите, Карл.

За Глицки това бе неистово избухване. Вдигна очи и се видя, че бялото им се е наляло с кръв.

— Да беше друг, бих ти отвърнал с „изключено“. Но Карл? Трябва да ти отговоря с „може би“. — Прокара дланта на едната си ръка върху горната страна на другата. — Господи, Диз, как така никой нищо не е видял?

Но не това всъщност искаше да разбере Глицки и Харди реши да го пощади. Имаше си свои проблеми при тази нова информация — знаеше, че съществува още едно кръстче, което не бе отбелязал на картата.

Фил Канета имаше собствено оръжие. На Грифин не му се е наложило доброволно да предаде пистолета си — ситуация, която Глицки бе сметнал за несъстоятелна. Канета може просто да е скочил на мястото до шофьора в колата на Грифин, да е извадил своя пистолет и ловко да е свършил останалото. Взел е пистолета на Грифин, принудил го е да кара до усамотена и тиха сляпа уличка. И го е ликвидирал.

Но пък, колкото повече обмисляше такава възможност, си даваше сметка, че ако някой от останалите заподозрени от него е притежавал оръжие, с лекота би сторил същото.

Положителният резултат бе че накара Глицки да мисли, и то не единствено за Рон. Не бе сигурно, естествено, нито пък доказано, но Харди внезапно прие поразителната вероятност, че убийството на Грифин всъщност е свързано с Брий.

— Кога е бил убит? — попита. — Имам предвид Карл.

Глицки все още не бе свикнал докрай с новината и Харди не го винеше. Ако наистина се бе случило така, значи отдел „Убийства“ бе допуснал нечувано недоглеждаме. Глицки отново седеше до масата. Сви шепи пред устата си и духна в тях.

— Станало е в понеделник. Някой докладвал за трупа в ранния следобед, около два и половина. Съдебните медици приеха, че смъртта е настъпила час, час и половина преди това.

— Значи по обяд.

Глицки направи гримаса.

— Не е обядвал. Само малко шоколад.

 

 

Когато Харди си тръгваше, синът на Ейб, Орел тъкмо се прибираше от обиколката по къщите, стига да приемем, че бе правил точно това. Последните двайсет минути Глицки прекара на телефона, предавайки съобщения на инспекторите си да дойдат в Съдебната палата на следващия ден, заедно с екипа за оглед на местопрестъплението, за да проверят още веднъж колата на Грифин, като се вземе под внимание новото развитие на случая. Доколкото познаваше Ейб, а Харди го познаваше добре, той щеше да продължи нататък със съдебните медици, всевъзможните лаборатории и така нататък. Не изпитваше никаква потребност да му се мотае в краката. Вече минаваше десет и бе грохнал.

Но все още не можеше да се прибере — на всяка цена трябваше да мине през Ерин и поне да целуне децата за лека нощ. И ето го седнал в дневната на Кокранови, а синът му Винсънт спи, положил главичка на скута му. Ребека се бе свила от другата му страна, все още будна — някой ден Харди щеше да направи експеримент колко дни наред дъщеря му може да мине без всякакъв сън, но засега бе доволен от спокойното й телце, сгушено до него. Поне ще знае, че все пак се е отбил вечерта преди Вси светии.

И двете деца бяха излезли, увити в чаршафите на Ерин като призраци. Богатите костюми, които Франи бе изработила за тях — Пепеляшка за Беката и Прасчо за Винсънт, — се бяха забутали някъде в безумието на последните няколко дни.

Но поне бяха изживели празничната си вечер. Събраните бонбони вече лежаха подредени на купчинки върху килимчето. Вълшебницата Ерин се беше справила с всичко и Харди бе повече от благодарен.

Освен това бе приготвила цял шейкър коктейли „Манхатън“ — денят бе тежък за всички и през последните двайсет минути те пиеха по едно питие преди лягане и се осведомяваха за напредъка на Харди, завършил с потенциално разтърсващото откритие за смъртта на Карл Грифин.

Ерин обаче имаше ясно съзнание за степенуването на задачите си по важност — този обрат на събитията може и да е очарователен, но не я интересуваше, ако не засяга Франи и възстановяването на нормалния живот на цялото семейство.

— Този полицай е убит, преди да забъркат и Франи, нали, Дизмъс?

— Около две седмици преди това.

— Ами тогава как е възможно… — Хвърли поглед на Беката, която попиваше всяка дума: — … как може да я държат там?

Харди схвана мисълта й, но каква полза?

— Тя е там заради разправия със съдията, Ерин. До това се свежда проблемът. Допускам, че както и да се развие разследването, ще я пуснат във вторник сутринта. — Думите му прозвучаха непринудено, но таяха смътен страх, че може да се окажат неверни. След изчезването на Рон всякакви предвиждания отпадаха.

— Но тя е добре, нали, татко? — Ето, видя ли? Колкото и да е притихнала, Беката изобщо не заспива.

Прегърна я и я потупа.

— Напълно, Бек. Всъщност ще видя дали… искате ли да си поприказвате с нея?

— О, татко, много!

Харди нежно премести главичката на Винсънт на дивана. Хрумна му внезапно, но може пък и да стане.

— Да опитаме.

Набра затвора и поиска рецепцията, внимателно напомняйки на дежурния за деликатесите, с които ги бе снабдил същия ден — да, човекът бил чул. Какво можел да направи за господин Харди?

Можел да позволи на жена му в административния изолатор да позвъни по телефона и да поговори една минутка с децата си. И след кратко колебание дежурният отвърна, че ще види какво може да направи.

Пет минути по-късно телефонът на Кокранови иззвъня. Харди нервно вдигна слушалката:

— Франи?

Щом чу гласа й, осъзна, че е трябвало да я посети тази вечер, когато минаваше оттам на път за Джеф Елиът. И двайсет пъти на ден да ходеше на свиждане, пак щеше да е малко. Трябва да зареже тази псевдополицейска дейност. Вече я движи Глицки и тя ще си върви от само себе си.

— Как я караш?

Чу я да си поема дъх и разбра, че събира сили да отговори.

— Добре — отвърна с такава престорена бодрост, че му призля.

Беката не бе в състояние да се сдържа и от вълнение теглеше крачола му, кабела, каквото й попадне подръка. Сметна, че не му е сега времето да й се кара.

— Слушай, тук има един човек, който иска да говори с теб.

— Добре, но после пак се обади, моля те.

Харди подаде слушалката на Бек и застана до нея, изслушвайки подробностите от последните два дни, въпросите, които й се е наложило да изтърпи в училище, кога ще се прибере мама, какво правят с нея в затвора — всички съкровени мисли и тревоги на дъщеря си, за които Харди не бе намерил време.

Винсънт се събуди и отпаднало се опря на него, смучейки палеца си, макар че се бе отказал от този навик преди шест месеца.

— Мама ли се обажда? Трябва да говоря с мама — прекалено сънен бе, за да се разплаче, но нещата вървяха натам.

И тъй, и двете деца трябваше да говорят с Франи. После и Ерин — трябва ли да предприеме нещо утре за училище в понеделник? Да не се тревожи, баба е насреща.

Никакви критики към Харди — нито явни, нито намекнати, но той разбра. Схвана. За някои неща го биваше, за други го нямаше никакъв. И го прониза чувството, че ролята на баща, която го объркваше и разстройваше толкова често напоследък, бе станала жертва на потребността му да обмисля нещата, да е все зает, да печели.

Беше степенувал нещата неправилно — усещаше го с всички фибри на тялото си.

Но как другояче да постъпи? Колкото и да се възхищаваше на думи от сътрудничеството на Дейвид Фримън, от службата на Глицки, той знаеше и се тревожеше за това разследване повече, отколкото Франи и Глицки, взети заедно. Харесва ли му или не, той бе основната движеща сила. От него и от следващите му стъпки зависеше животът на мнозина — не само на близките му.

Най-сетне неговият ред дойде отново, щом Ерин вкара и двете деца в спалнята да си лягат.

Каза на Франи, че я обича, но не можеше да спре дотук. Колкото и да се презираше, трябваше да изясни още нещо.

— Налага се да те попитам имаш ли някакви вести от Рон?

— Не. Как е възможно? Не позволяват на никого да ми се обажда тук.

— Така е, зная.

— Ами тогава?

Харди й съобщи. Рон е изчезнал от хотела.

Чуваше я как диша.

— Защо го е направил? Мислех, че… нали каза, че те е помолил да му помогнеш? Какво означава това?

— Не зная. Смятах, че ти ще ми обясниш.

— Да не би пак да се е изплашил за децата?

— Но защо не ми е оставил някаква бележка?

— Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.

— Сигурно — безизразно отвърна Харди. — Надявам се.

Настъпи мълчание.

— Дизмъс!

— Слушам те.

— Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.

И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.

— Добре.

Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:

— Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.

— Разбира се — отзова се той с преднамерена двусмисленост. — Ще се видим утре, нали? Рано-рано.

— Би било чудесно. Дизмъс?

— Да.

Изчакваше я.

— Обичам те — каза тя.

Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.

— И аз.

 

 

Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.

След десет секунди Харди вече спеше.