Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (22)

22

В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.

Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира — отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж — по качеството на светлината — разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.

След десет минути вече беше на път със запалени фарове. Предстоеше му още един тежък ден и имаше нужда да си вземе душ и да се преоблече. Ерин, разбира се, също бе вече на крака и правеше кафе в кухнята и той й каза, че смята да отскочи до вкъщи, да прослуша телефонния секретар, да се измие и да се върне при тях, преди децата да са се събудили.

Но когато зави към своята пряка, моментално го обзе лошо предчувствие — живееше на тази улица повече от две десетилетия и я познаваше с нещо по-дълбоко от обикновената разсъдъчност. А тази сутрин се усещаше нещо необичайно. Поради мъглата не виждаше края й, където се намираше неговата къща, но определено нещо не бе наред. В дъното й се съзираше мигаща червена светлина. Намали още повече и предпазливо продължи напред — хем не му се щеше, хем едновременно с това го теглеше натам.

А после от здрачината постепенно изплуваха по-ясни очертания, като образи от кошмарен сън. Три пожарни коли все още стояха паркирани насред улицата, а от улеите им, като избълвани змии, се виеха маркучи. Една-две черно-бели патрулни коли — източникът на пулсиращата червена светлина — със светещи буркани. Пет-шест униформени мъже се въртяха по собствената му морава край мократа утринна улица.

Замаян, опитващ се да сподави надигащата се паника, той внимателно паркира плътно до бордюра. Излезе от колата и долови пращенето на радиостанция и като че ли мирис на тлеещо дърво.

Без изобщо да съзнава какво прави, тръгна слисан към все още димящите развалини, които над двайсет години му бяха дом. Пожарникарите и оборудването им бяха натрошили белия стобор на парчета. Доскорошната малка, грижливо поддържана морава представляваше разкашкана кал и овъглено дърво. Предната веранда напълно липсваше, а разрушената дневна зееше противно в мрачната утрин. Столът му. Полицата над камината. Прекрасната им маса със столовете от черешово дърво бе съсипана.

Вече стоеше на участъка си.

— Господине! — Човек с бяла каска внезапно се изпречи на пътя му и го спря: — Съжалявам, но не можете…

— Аз живея тук — каза Харди. — Това е моята къща.

 

 

По-голямата част от къщата бе оцеляла като по чудо. Някакви окъснели празнуващи, прибирайки се у дома, забелязали пламъците минути след като пожарът избухнал около четири сутринта и се обадили на пожарната по мобифона си. В резултат задната част от къщата на Харди — кухнята, спалните и банята — бе останала относително невредима, макар че почистването й щеше да трае седмици, а миризмата на изгоряло сигурно никога нямаше да изчезне.

Отговорникът по произшествията — мъжът с бялата каска — му даде разрешение да огледа щетите, но само ако неотстъпно го придружава капитан Флорес. Говореха за улики и консервация на местопрестъплението и Харди осъзна, че поне засега е заподозрян в палеж.

Двамата с Флорес стояха насред кухнята и Харди се мъчеше да отговаря на въпросите на капитана. Но мислите му се отплесваха. Забеляза черния си чугунен тиган на печката, където го бе оставил. Погледна по зеещия към улицата коридор и видя, че външната врата все още виси на пантите си — навярно можеше да се опази. Щеше да я рендоса и да я боядиса повторно.

Под стъпките им хрущяха натрошени стъкла и отломки.

— Не. Не е възможно да е останал незагасен огън — заяви Харди на Флорес. — Не съм се прибирал от вчера сутринта. Не сме палили огън от месеци.

— Ами съвсем очевидно е, че огънят е започнал там, в лицевата част. Там минават ли газови тръби? Пушите ли?

Не и не.

Капитан Флорес бе миловиден младеж с провиснали мустаци. Последва Харди в предната, обгорена част на къщата и двамата спряха в някогашната дневна — от прашната розова зидария не бе останало почти нищо. Над главите им нямаше покрив и все още тук-там капеше вода. Харди въздъхна и попита:

— Какво прави човек в такива случаи?

Флорес присъстваше на подобни сцени всеки божи ден, но въпреки това му бе трудно.

— Имате ли застраховка?

— Да, но нямах това предвид.

— Зная.

— Някой го е предизвикал нарочно, нали? — обърна се Харди към него.

Капитанът вдигна рамене. И да имаше някакви подозрения, не би ги споделил с цивилен.

— Винаги се допуска. Затова си имаме следователи по палежите. — Посочи двама души, ровичкащи около вече несъществуващата веранда. — На този етап е още рано за подобно твърдение. Но ако знаете нещо, за което аз не съм осведомен, ще предам.

Харди мушна ръце дълбоко в джобовете си.

— Нищо не зная — отвърна, подразбирайки доста повече, а не само пожара.

Флорес почовърка с носа на обувката си обгарялото дюшеме и въздъхна.

— Сигурно ще ви стане неприятно, ако ви кажа, че някои хора имат подобна представа какви лудории трябва да се вършат в навечерието на Вси светии. — Замълча. — И друг път се е случвало.

Харди се позабави с отговора си, клатейки глава:

— Едва ли.

 

 

Сутрешната мъгла се бе сгъстила. Едно от първите неща, които Харди предприе, след като отговорникът по произшествията го спря, бе да помоли за връзка с дома на Глицки по радиостанцията на патрулната кола. А след това и със зет си Моузес Макгайър.

И ето, лейтенантът седеше върху капака на колата си, опрял крака на предната броня, приведен напред, с лакти на коленете, свел глава. Въпреки дългогодишната си работа в отдел „Убийства“ и ужасяващите гледки на местопрестъпленията, Глицки не можеше да понесе това зрелище.

Когато Ейб пристигна, Харди стоеше смълчан, затворен в себе си от потрес и ярост. Глицки полека-лека го отведе по-далеч от следователите по палежа, от самата къща — там, където последиците от пожара не си личаха толкова. Приятелят му започваше да се съвзема, закрачи напред-назад.

— Едно ще ти кажа: смятат, че са ме предупредили да се разкарам, така ли? Смятат, че вече няма да мм се пречкам ли? Тогава ще трябва да ме убият.

— За кого говориш?

— За онзи, който е направил това, Ейб.

— Смяташ, че е намек ли?

Харди кимна.

— Предупреждение. Сигурно заради историята с Бомонт. — Спря пред него. — Не мислиш ли?

Глицки премълча.

Харди повиши глас:

— А какво, по дяволите, се е случило според теб, Ейб? Може би пожарът се е подпалил сам?

Глицки срещна погледа му.

— Според мен моментът не е подходящ да споря с теб, не смяташ ли? — Смъкна се от колата и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Харди имаше сили, колкото да кимне. Глицки стисна рамото му за последен път, отдалечи се няколко крачки, извърна се и с видимо усилие погледна къщата.

— Ако ти трябвам, ще бъда в центъра. Отивам на работа.

 

 

Флорес стоеше до него, а Харди се бе върнал в къщата, в килерчето зад кухнята, където държеше сейфа си. Флорес не искаше да го пусне вътре, за да не замажат евентуалните останали улики. Капитанът ясно му даде да разбере, че докато не приключат с разследването си, с тази къща ще разполага отделът по пожарите, а не той. Но пристигането на Глицки — високопоставен полицай, който очевидно бе личен приятел на собственика — вдъхна на Флорес известно доверие към Харди и той му поотпусна края. Можеха да влязат през задната врата и Харди да вземе каквото му трябва, но макар да му показа разрешителното си за оръжие, пролича, че като видя за какво е влязъл, на Флорес му дойде нанагорно.

Сега Харди не усети пристъп на нежелание, както последния път, когато бе взел пистолета си. Там бе и старата му значка от времето, когато бе помощник на областния прокурор. Не му мисли много-много и я грабна. После затъкна полицейския си пистолет в колана, спусна сакото отгоре му и се върна сред опустошения си преден двор.

Моузес най-сетне пристигна — пет минути след заминаването на Глицки — и сега стоеше отпред край комина, който бе оцелял. Зет му вдигна нещо и го подаде на Харди, щом те двамата с Флорес изгазиха калта.

— Започвай да събираш новата си колекция — мрачно каза Моузес. Бе едно от изключително крехките слончета от венецианско стъкло, които пасяха, лудуваха и тръбяха на полицата над камината през последните десетина години, а Моузес ги пренареждаше почти при всяко посещение. До миналата вечер те бяха петнайсет — Харди току-що бе купил последното за годишнината от сватбата им с Франи. И ето че въпреки минималните шансове, едно бе оцеляло, изхвърлено навярно на двора от напора на водната струя.

Харди го взе, повъртя го в ръка и го върна на Моузес с молба зет му да го пази у себе си.

След като още десет минути оглежда щетите, Харди се извини. До отварянето на „Шамрок“ имаше цели четири часа. Моузес се съгласи, че Харди трябва да отиде в затвора и да съобщи новината на Франи. А после и на децата. Моузес щеше да остане тук с Флорес и да се погрижи за първия подробен оглед. Радваше се, че може да помогне с нещо.

Но Харди не отиваше в затвора. Спря на първата бензиностанция и позвъни на домашния телефон на Фил Канета.

Отговори изморен, разтревожен женски глас.

— Ало? Фил?

Харди се представи на госпожа Канета и й съобщи, че работи с мъжа й. Можело ли да се свърже с него тази сутрин? Важно било.

— Не зная къде е Фил. Излезе снощи след вечеря и не се прибра. Винаги се обажда по телефона. Ако говорите с него…

Харди й обеща да накара Фил да й се обади и затвори намръщено. Неочаквано и неприятно. Канета бе излязъл от кабинета на Фримън, отишъл е някъде, вероятно във връзка с тяхното разследване, и не се е прибрал у дома!

Вятърът връхлетя телефонната будка и той се сгуши още повече в сакото си. Пусна още двайсет и пет цента и набра друг номер.

— Дано да е за добро.

— Джеф, Дизмъс Харди се обажда. Извинявай, че те събудих, но трябва да разбера къде отсяда Ал Валънс, когато е в града.

— Това ти трябвало, а? Ами аз кога да спя? Колко е часът между другото?

— Рано е, но имам страхотна новина за теб. Намини край къщата ми по някое време преди обяд.

— След като стана.

— Добре. И това стига. И тъй, Валънс!

Джеф се замисли за миг.

— Май в „Клифт“. Какво има? Нещо за Бомонтови ли?

— Добро попадение — отвърна Харди, — но напоследък май няма друго.

— Прав си, друго няма. — Гласът на репортера действително звучеше изтощено. — Колко е часът? — повторно попита той.

— Не зная, Джеф. Какво има, късно ли се прибра снощи?

— Всъщност поостанах още малко, след като ти си тръгна, поговорих с един колега все за същото, най-после се прибрах, вечерях, не можах да заспя и реших да посетя Деймън.

— В дома му ли?

— Аз съм благосклонен репортер, не забравяй. А той е нощна птица. И би ме приел. Като миналия път.

— И кога това?

— Късно, малко след полунощ. Струваше ми се, че за нищо на света няма да заспя, ако не чуя един-два отговора около тая история.

— И?

— И него го нямаше.

— И в колко си дойде?

— Аз си тръгнах в един, а той още не се беше прибрал.

— И все пак заспа.

— Но не ми стига. Ще го хвана днес… — Джеф въздъхна. — А това у вас… сигурно можеш да ми кажеш по телефона още сега, не мислиш ли?

Но на Харди не му се щеше, защото знаеше, че реалната гледка е къде по-въздействаща.

— Намини към къщи — отвърна. — Ще ти бъде интересно, обещавам ти.

 

 

Било нарушение на правилника, но служебната значка убедила администратора да съобщи на господин Харди от Областната прокуратура номера на апартамента на господин Валънс.

С асансьора се качи на петнайсетия етаж и по дългия коридор стигна до последната врата.

Харди чу някой да мънка: „Добре, добре, само секунда“ и се приготви за действие. Събра цялото си самообладание, за да не извади пистолета. Когато Валънс открехна вратата, той я подпря с рамо и настъпи.

— Какво, по… — Валънс беше по панталони и с обувки, но наметнат с белия хотелски халат и го загърна пред него.

Харди бързо затвори вратата след себе си.

— Извинете, че съм толкова настойчив, но се налага да поговорим.

— Кой, по дяволите?…

— Дизмъс Харди. Може би си спомняте. Вчера се видяхме бегло покрай господин Кери. Казахте, че не сте се обаждали на Рон Бомонт по телефона. Спомняте ли си поне нещичко?

Валънс отстъпваше, ала един стол го спря. Едва не падна, но се задържа.

— Да. Господин Харди. Спомням си.

Сграбчи хавлията си, която се бе разтворила. Започваше да се съвзема, опитвайки се да завърже колана, но все още видимо се пазеше от този луд, който нахълта в апартамента му.

— Още снощи ви звъннах, за да поправя тази неточност. Забравил бях, че всъщност се обадих на Рон. Под натиска на вчерашните събития временно ми се изпари от главата. Не сте ли получили съобщението ми?

— Не, не съм. Знаете ли защо? Защото телефонният ми секретар е изгорял в пожар заедно с цялата ми къща.

Валънс спря да бърника халата си.

— Искате да кажете, че домът ви се е подпалил, така ли?

— Не го е направил сам. Някой му е помогнал.

Валънс пое дълбоко дъх и заговори много предпазливо, все още видимо не на себе си от нахлуването на Харди, от присъствието му в стаята.

— Много съжалявам за тази вест.

— Да. Е, аз самият съм поразстроен от станалото.

Валънс приседна на облегалката на стола. Крадешком погледна часовника си, после вратата.

— Очаквате ли някого?

Нервно свиване на рамене.

— Деймън има официална закуска след час. По план трябва да го взема аз.

Но Харди поклати глава.

— Не и преди да изясним някои неща на четири очи. Брий Бомонт, пожарът и прочие.

Валънс се изопна и се нацупи.

— Но аз наистина не ви разбирам. Какво общо имат те с мен?

Внезапно на Харди съвсем му причерня пред очите. Измъкна пистолета от колана си, направи крачка към Валънс и го насочи към него.

— Какво общо имат с вас ли? Ще ви кажа. Разследвам убийството на Брий Бомонт и вие вчера ме излъгахте. Все по-близо съм до истината. Пожарът е нечие предупреждение към мен да стоя настрана и вие сте единственият, за когото се сещам, че би имал някакво основание. Какво ще кажете? Ясен ли съм?

Валънс разпери ръце, видимо ужасен.

— Аз не съм подпалил къщата ви, господин Харди. Текат последните дни на една политическа кампания, която ръководя почти година. Брий Бомонт няма нищо общо с дейността ми. Но Деймън Кери има. Не ви излъгах. — Още един безсмислен жест. — Моля ви, нямате нужда от пистолет. Онова, което вие наричате лъжа, беше просто грешка. Забравих за миг, нищо друго.

Но кръвта на Харди кипеше, а гласът му преливаше от сарказъм:

— О, да, забравили сте. Звънили сте на съпруга на една убита жена, която е работела за кампанията ви, и това обаждане напълно ви се е изпарило от главата! — сопна се той и вдигна пистолета за по-ясно. — Забравили сте значи? Не ви вярвам.

— Само за миг. Докато осъзная, че съм сбъркал, вие си бяхте тръгнали. Затова ви се обадих снощи.

— Обадили сте ми се снощи, така ли? Макар Брий Бомонт, както твърдите, да не е в центъра на вашето внимание, сте ми позвънили вкъщи посред нощ, за да коригирате една несъществена подробност?

Валънс преглътна.

— Което при всички случаи сте наясно, че не можете да докажете, защото телефонният ми секретар се е превърнал в шепа пепел. Това ли имате предвид?

Валънс сви рамене.

— Не, но аз…

— И като стана дума, господин Валънс, сигурно сте в състояние да ми обясните как сте намерили номера ми, след като го няма в указателя. — И в този миг Харди осъзна, че един от халосните патрони, които изстрелваше напосоки, най-после бе улучил целта. Валънс се озърна из стаята, сякаш се надяваше да намери някакъв отговор. Не забеляза такъв, а Харди го притисна: — Да не ви е помогнало някое от вашите момчета, работещи за кампанията? Същите, дето са наминали към къщи?

— Не!

— Не, така ли? Или са били други момчета?

— Не. Вие изопачавате думите ми. Нямам никакви момчета. Изобщо не се занимавам с подобни неща.

— И не сте ми се обаждали? Такава ли е новата ви версия?

— Не, обадих ви се. Признавам.

Харди бе приближил на трийсетина сантиметра до събеседника си. По лицето на Валънс струеше пот. Само това можеше да направи Харди, за да не го тръшне на стола и да не му дръпне един бой, докато не изтръгне истината от него.

Гневът му бе искрен. Направо трепереше от яд.

— Ако до пет секунди не ми отговорите, както очаквам, ще стрелям в лицето ви. — Вдигна пистолета. — Един смислен отговор. Веднага.

— Какво искате?

— Да разбера защо сте се обаждали на Рон и защо не ми казахте.

Валънс не загуби и секунда за измислици. Отдръпна се, изстрелвайки:

— Брий разполагаше с документи, които можеха да навредят на кампанията на Деймън. Някакъв доклад, който изцяло променяше становището й.

— Пак МТБЕ, а?

— Не, пак против него.

— Че каква е промяната тогава?

— Беше се фанатизирала. Решила, че всички добавки са излишни. Включително и етанолът.

— И това засяга Деймън Кери?

— Би могло да му навреди, ако излезе наяве, ако той го подеме. — Валънс вдигна длан: — Вижте, не мога… пред този пистолет…

— Няма да гръмне от само себе си. — Но все пак го наведе. — Значи Брий наврежда на Деймън Кери — поде той оттам, докъдето бяха стигнали.

Валънс разтреперано пое дъх.

— Деймън набира много точки от радиодискусиите, защото посланието му е съвсем ясно. Брий не разбираше, че повечето от хората не са учени.

— Искате да кажете, че не му е съобщила предварително ли? — Харди поотпусна пистолета. — И защо? Смятах, че е била негов консултант по тези въпроси.

— Както току-що ви обясних, тя смяташе, че това ще се отрази зле на кампанията му. — Макар пистолетът да бе наведен, Валънс не можеше да откъсне очи от него. — А после, когато тя умря…

— Беше убита.

— Добре, беше убита. Е, честно казано, исках да докопам доклада й, за да се отърва от него.

— И Кери изобщо да не го Валънс се подвоуми.

— Точно така.

— Защото не сте искали той да научи какво е мислела Брий?

Кимване.

— Тя се бе фанатизирала. Ставаше опасна.

— И трябваше да бъде отстранена?

Валънс не одобри израза.

— Трябваше да бъде укротена.

— И вие го направихте? Как?

— Убедих я да изчака да минат изборите и тогава да каже на Деймън. За никого нямаше да е от полза, ако той се провали на изборите, и я накарах да го проумее. Съгласи се да изчака. Чак след като тя… беше убита, съобразих, че Рон по недоглеждане може да извади доклада й на бял свят, без да знае за какво става дума, без да осъзнава значението му. И му позвъних да го попитам дали ще ми го даде. — Посочи пистолета. — Знаете, че нямате нужда от него. Казвам истината. Обаждането ми на Рон бе съвсем недвусмислено.

Плещите на Харди се приведоха. Възбудата му отзвучаваше и осъзна, че Валънс има право. Пъхна пистолета в колана си и отстъпи към бюрото, за да приседне на кранчето му.

— Едва ли е било чак толкова недвусмислено, щом ме излъгахте.

— Ако си спомняте, Кери беше при нас. Исках да го скрия от него, докато не минат изборите.

Харди поклати глава.

— Изобщо нямаше да му го покажете, нали?

— Може би — отвърна Валънс. — А може би някой ден щях да му го покажа. Но проблемът всъщност не беше в заключенията на Брий, а в голямото й влияние върху Деймън. Тоест всички производители са наясно, че може да се създаде формула на бензин с ниски емисии. И добавките стават ненужни. И какво от това? Освен ако Брий не почне да се прави на месия и Кери не подеме откритието й като свой нов лозунг…

— И ще изглежда като глупак или пионка, задето толкова време е подкрепял етанола.

Валънс кимна.

— Прекалено опростен отговор, но е близко до истината. Ако беше видял доклада и Брий му го бе обяснила, веднага щеше да го подхване и да го превърне в основа на кампанията си. Деймън е такъв. И ще обърка избирателите си, ще им заприлича на дърдорко и прочие, и прочие. Не можех да го допусна.

— Ами ако ви кажа, че това изглежда като основателна причина да я убиете? Ами ако е променила решението си и се е канела да му каже, а вие е трябвало да я спрете?

Валънс си имаше убедителен отговор:

— Тогава нямаше миналата седмица да се обаждам на Рон, за да пипна доклада, нали? Щях да претърся къщата и просто да го взема, след като я убия. — Крадешком погледна часовника си и заговори така, сякаш искаше позволение: — Вижте, наистина трябва да заведа Деймън на онази закуска. И наистина снощи ви оставих съобщение, че съм сбъркал, а не съм ви излъгал — че действително се обадих на Рон. А колкото до това, че си спомних да ви позвъня — стана, както сам казахте. Разбирах, че не е дребна работа да се обадиш на съпруга на убита жена. Вие сте адвокатът му. Не се изисква кой знае колко ум да предположа, че няма да махнете с ръка, ако сте сметнали, че лъжа.

На Харди му стана неприятно, че започваше донякъде да вярва в азбучните истини, които изричаше Валънс. Но имаше един последен въпрос.

— И как намерихте номера ми?

Нервна усмивка.

— Обадих се в офиса и помолих някой да го потърси. Като се прибрах тук, намерих съобщение.

— Толкова просто?

Валънс вдигна рамене.

— Казвам, че щом ми потрябва нещо, обикновено някой се погрижва на всяка цена да ми го осигури. А аз не питам как. Така стават нещата в политиката.

— Или не стават.