Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (32)

32

Ателието за химическо чистене „Херитидж“ ръководеше дейността си от една кантора на последния етаж с прозорци към мръсна, влажна и — днес — ветровита уличка в китайския квартал. Харди зави от „Грант“ по тясна пряка. Някакво ручейче течеше по тесен и плитък циментов улей, който разделяше пътя на две. Премина край няколко боклукчийски кофи, от които се носеше силна воня на зеле, развалено месо и урина. Трупчето на мъничко кафяво паленце лежеше жалостиво до една от постройките. Харди не се сдържа — приведе се над него, за да се увери, че не може да го спаси. После насъбра вестници, уви го с тях и го положи в една от кофите.

Погледна адреса и се изкачи по тъмни стълбища. Ако му се наложеше да носи ризите си на пране, едва ли би се спрял точно на тази пералня. Но щом се озова в помещението, остана изненадан. Макар и далеч от супермодерната антисептична суетня на седалището на ФМК, „Херитидж“ бе добре осветена, подобаващо обзаведена, на две бюра имаше компютри.

А най-голямата изненада беше, че това не е пералня.

Хилав наглед възрастен китаец с бифокални очила и колосана риза без яка вдигна очи и стана иззад едно от четирите бюра, още щом вратата се отвори. Говореше на приличен английски, макар и с акцент.

— Аз съм господин Ли. С какво мога да ви помогна?

Харди му подаде визитната си картичка.

— Помагам в разследването за смъртта на полицейски служител и бих ви помолил да ми отделите няколко минути.

Господин Ли хвърли още един поглед на визитната картичка.

— От полицията ли сте?

— Не. — Човекът се намръщи и Харди побърза да продължи: — Но ми се струва, че е възможно полицаят да е идвал тук и да е разпитвал някого във връзка със смъртта на една жена.

Китаецът пресметна наум.

— Значи стават двама умрели?

— Всъщност трима или повече. — Помълча, за да му даде време да осмисли думите му. — Работя за полицията. — Не беше съвсем вярно и вече се готвеше да каже на господин Ли, че ще позвъни на Ейб да уреди нещата, но забеляза как китаецът кима в знак на съгласие. — Инспекторът се е казвал Карл Грифин.

Повторно намръщване. Този път по-силно.

— Едър господин, нали? Не съвсем чист. Мъртъв ли е?

У Харди пламна искрица надежда.

— Да. Бил е убит преди няколко седмици. Надявам се да разбера за какво ви е разпитвал.

Продължавайки да кима, господин Ли махна на Харди да го следва и го заведе при бюрото, от което току-що бе станал. Старецът натрака нещо на клавиатурата, кимна и посочи екрана.

— „Бродуей“, 2006. Наши клиенти.

— Цялата сграда ли чистите?

— Не. Там според мен има двайсет и три, двайсет и четири апартамента на различни наематели. Имаме договор с домоуправителя за общите площи, а много от обитателите с радост се ползват от услугите ни.

— И Брий Бомонт е била една от тях?

— Да. — Господин Ли хвърли кратък поглед на Харди и се реши да направи личен коментар. — Много тъжно, че с нея е станало така.

— Да, прав сте — отвърна адвокатът. Цялата история тънеше в тъга. Замълча пред наплива на това чувство. — И какво е разписанието ви за чистене там? Предполагам, че ходите във вторник и четвъртък, така ли?

— Да.

— Значи чистите жилищата два пъти седмично?

— Не. Общо взето чистим веднъж. Половината апартаменти през единия ден, другата половина — през другия.

— И кога сте чистили у Брий?

— В четвъртък. Всеки четвъртък.

Харди разбра причината за посещението на Грифин. Ако „Херитидж“ бяха ходили във вторник, вероятно час-два след смъртта на Брий, преди да пристигне екипът за оглед на местопрестъплението, навярно можеха да се открият следи от улики сред средствата за чистене, в торбичките на прахосмукачките и прочие. Но очевидно не бе станало така.

Все пак искаше да се увери.

— Значи не сте били в апартамента й в деня на смъртта й?

— Не. За това ни пита сержант Грифин.

— А попита ли ви дали някой от вашия персонал не е срещнал непознат? Да е забелязал нещо особено?

— Да, естествено. — Господин Ли се облегна на стола със скръстени ръце. — Но вие сте ходили там, нали? Значи сте наясно. Сградата не е съвсем обикновен блок с апартаменти. На всеки етаж има само по два, а в надстройката — един-единствен.

Харди си припомни. На дванайсетия етаж на Брий имаше просто площадка и прозорец. Обитателите всъщност не ходеха по коридорите и не се шляеха из заключеното фоайе.

— Значи във вашето оборудване не е било открито нищо. Когато пристигнахте там в четвъртък, огледът на местопрестъплението беше вече приключил, нали?

Китаецът поклати глава.

— Нямам представа. Но инспектор Грифин… един момент.

Собственикът отвори чекмеджето и се порови известно време, намери каквото търсеше, измъкна го и го подаде на Харди.

Беше смачкан лист хартия. Пулсът на Харди се ускори, щом разбра какво би могло да е това: лист, откъснат от бележника на Грифин. Зачете вече познатите му драскулки: „10.01. Получено от химическо чистене «Херитидж». Мъжки часовник от злато и платина «Мовадо», сериен номер 81–84–9880/8367685. Номер на уликата: 981113248. К. Грифин, СФПУ, значка 1123.“

— Откъде го взехте? — попита Харди. — Къде е часовникът?

Господин Ли красноречиво вдигна рамене.

— Когато инспекторът дойде тук, каза, че часовникът все още му бил нужен. Трябвало да пазя разписката. Ако никой не го потърсел, можел в крайна сметка да остане за нас.

— Но преди всичко — как получихте разписката?

— Инспекторът я дал на моя контрольор от сградата. Намерили го, докато чистели.

— Когато вашите хора са чистили там ли? В четвъртък ли?

Ли помисли за миг.

— Да. Датата върху разписката е първи октомври, виждате ли? В четвъртък.

— И оттогава никой не го е потърсил? Не е съобщил, че го е загубил?

— Не — отговори старецът. — Поне не на моите хора.

Харди не се изненада от чутото. Ако часовникът е паднал по невнимание, например при сбиване на местопрестъплението, щеше да е върхът на глупостта да се върнеш обратно и да го търсиш. Но се случваха и по-странни неща.

„Разбира се — осъзна Харди, — часовникът може да е на Рон. При настъпилите след смъртта на Брий промени в живота му, нищо чудно да не е забелязал липсата му. Но Грифин щеше направо да го попита. Нали?“

Вместо това го е включил към уликите, регистрирал го е под номер към делото „Бомонт“. Работата бе там, че Харди вече беше научил списъка на уликите наизуст, ала нито в хранилището, нито другаде фигурираше какъвто и да било часовник.

Попита може ли да получи копие от разписката. Когато се върна с копието, господин Ли го подаде на Харди и му се усмихна съчувствено.

— Съжалявам, че не мога да помогна с нищо повече, но дори не знаех за смъртта на сержант Грифин.

Не го гонеше, но очевидно смяташе, че това разследване няма нищо общо със самия него и с персонала му. Беше му отнело доста от работното време.

Харди не можеше да се отърси от усещането, че тук се крие нещо повече. Би следвало да е така. Преди да дойде, повторно бе огледал бележките и видя, че Грифин бе поставил до името на химическото чистене влудяващите си удивителни.

Но вече вървяха към изхода. Харди си спомни думите „тък. пране“ и се спря на вратата.

— Господин Ли, един последен въпрос. Перете ли каквито и да е дрехи? Да кажем, ако някой ваш клиент остави купчина дрехи до пералнята си — ще ги изперете ли вместо него? Ще ги изсушите ли?

Собственикът помисли и поклати глава.

— Понякога чистим завеси и тапицерии, но не перем. Общо взето не перем дрехи.

— А как стоят нещата със завесите и мебелите на Брий? Вземали ли сте ги за химическо чистене? Имаше ли по тях петна, които се налага да почистите?

— Не. Това щеше да бъде специална поръчка, а ние със сержант Грифин проверихме, когато той ни посети тук. Още веднъж, много съжалявам за известието за смъртта му.

 

 

Скот Рандъл научи клюката от един стажант в Областната прокуратура, който на свой ред я бе чул от член на екипа на инспектор Лион Тимс, злополучно събирал и описвал цяла нощ намереното под задната седалка в колата на Грифин.

Макар Глицки да бе предупредил Тимс и хората му да не обсъждат евентуалната връзка между убийствата на Брий Бомонт, Карл Грифин и Фил Канета, по необяснима природна загадка, мълвата се бе разчула.

В момента Рандъл присъстваше на спешно свикано в обедно време стратегическо заседание с шефката си и следователя Питър Струлър. Тъкмо се бяха настанили в „Булевардът“ — невероятно изискан ресторант, разположен достатъчно далеч от постоянните заведения на редовите служители в Съдебната палата.

Прат, все още раздразнена от мъмренето на кмета, бе склонна да пренебрегне клюката, обаче Рандъл се нуждаеше от нейната подкрепа за по-нататъшните си действия и нямаше да се остави току-така.

— Според мен ще трябва да допуснем, че е истина, Шарън. Звучи правдоподобно. Изглежда вярно, нали?

Питър Струлър бе сериозен следовател вече петнайсет години и заговори с увереността на врял и кипял професионалист:

— Вярно е — отзова се той. — Всички предполагаха, че Грифин е бил пречукан покрай някаква разправия за наркотици, но той се занимаваше със случая „Бомонт“. Балистичните анализи потвърждават, че Канета са го гръмнали със същия пистолет.

Прат за миг застина с отворена уста.

— Потвърдено ли е? Сигурен ли си?

Струлър кимна.

— Още щом Скот ми каза какво е чул, хукнах към лабораторията и попитах няколко от момчетата. Със същия пистолет.

— Със същия пистолет. — Прат се опитваше да нагоди сведението към своите представи.

— Със същия пистолет, с който е убит Грифин — повторно обясни Рандъл.

— Но каква е връзката между Канета и случая „Бомонт“?

— Е, може ли точно ти да питаш? — Рандъл се опита да овладее безочливата си усмивка, но не му се удаде напълно. Приведе се над масичката. — Нали познаваш оная Франи Харди, дето толкова я оплаквахме тази заран? Горката нещастна женица!

Прат присви очи.

— Да.

— Е, та старият ни познайник, съпругът й. Затънал е до гуша в тая каша. Канета е работел за него срещу заплащане.

— За него ли? Какво искаш да кажеш?

— Харди е използвал значката на Канета, за да може сам да получи сведенията, които му трябват — включи се Струлър.

— За какво?

— Все за същото. За всичко възможно — направи широк жест Рандъл.

— Но защо?

— Навярно ще отговори, че иска да помогне на жена си да излезе от затвора, но не на нас тия. Въпреки настояванията на кмета, тя няма да излезе, докато не я пуснем ние, а аз не съм особено склонен да я пусна. — Рандъл хвърли заговорнически поглед на Струлър. — Имам своя теория за причината, поради която Харди се е намесил, и Питър я намира за сполучлива.

Прат отпи от газираната вода и кимна внимателно.

— Продължавай.

— Нали Харди е най-добрия приятел на Глицки? Онзи ден го чу тоя наш лейтенант в кабинета ни да разправя колко добра приятелка му била онази Франи, какъв страхотен човек била. Грижила се за децата му след смъртта на жена му. Дрън-дрън. Е, питай Мариан Брон каква душичка е госпожа Харди.

Прат нетърпеливо махна с ръка.

— Та каква е теорията ти, Скот?

— Добре, слушай. Всички сме на едно мнение — Рон е извършителят, нали?

Струлър бе още по-категоричен и от Рандъл.

— Несъмнено. — Обърна се към Прат и й го повтори, да не би тя да не е наясно: — Чиста застрахователна измама, Шарън. Брий е имала огромна застраховка. Издържала е Рон, но е решила да го изхвърли на улицата.

— Защо? — попита Прат.

Струлър продължи:

— Имал си е едно маце…

— Жена — побърза да го поправи Прат. Разговаряха за няколко свързани убийства, но някои неща не бива да се толерират дори и за миг.

По лицето на следователя се изписа схватливост и той продължи, запазвайки това изражение:

— Имало е и друга жена…

— Франи Харди ли?

— Не. Не смятаме, че е тя. Така или иначе, разполагаме с четирима свидетели от сградата, които твърдят, че са виждали Рон с друга жена — все една и съща — през деня, когато Брий е била на работа. Минавали са през фоайето, хванати за ръка и май са сядали на пейката отпред.

— И коя е тя?

— Не знаем. Но все пак ще я открием. Както и да е, работата е там, че Брий е научила.

— Откъде знаете?

— Това е само логична догадка — намеси се Рандъл. — Възможно е да не е научила. Без значение е. Но ще видиш, че всичко пасва. — Кимна на Струлър да продължи.

— В края на краищата всичко е свършило с това, че Брий си е намерила приятел, надула е корема и се е канела да се омъжи за него.

— Чухме, че бил Деймън Кери — зашепна Скот Рандъл. Наслади се на смаяното изражение на шефката си. „Нищо не може да се сравни — помисли си — с голямата изненада.“ А и за Франи Харди утре си бе запазил една-две.

— Деймън Кери! — Очите на Прат заблестяха от възбуда.

— Такива клюки се носят — каза Струлър.

— Много ловко са го установили — обади се и Скот.

— Кое? Кой?

— Харди и Глицки. Знаели са, че няма как Кери да не е замесен…

Прат вдигна ръка.

— Боя се, че избързвате. По какъв начин Кери…

— Защо, мислиш, кметът иска от нас да спрем точно в момента? Кметът е демократ. А кандидатът за губернатор с най-добри изгледи също е демократ.

— Да, добре. Обаче Деймън…

Скот Рандъл продължи с бомбастичните си приказки:

— Кери е въртял любов с омъжена жена, Шарън. По време на кампанията си. Направил й е извънбрачно бебе. — Той поклати глава. — Не, не, не. Това не бива да излиза наяве.

Областната прокурорка все още не разбираше.

— Добре де, ами лейтенант Глицки? Той пък какво общо има?

За Скот Рандъл нямаше нищо по-лесно от този въпрос.

— Харди — взе да обяснява — е адвокат на Рон Бомонт, нали? Рон се е отнесъл към него по този проблем — знаел е, че Брий ще го разкара. И че ако стане така, ще загуби два милиона долара.

— Два милиона ли? — Прат не бе и чувала за тази цифра.

— Хубав, значителен мотив, нали? — усмихна се Рандъл.

— При това не може да се каже, че Харди изкарва добри пари — отново подхвърли Струлър. — От няколко години не е имал свястно дело. Само скалъпва писмени защити. А жена му не ходи на работа и децата му учат в частно училище. Парите са му проблем, имай го предвид.

— Ако още малко продължиш в тази насока, Шарън — добави Рандъл, — спокойно можеш да се обзаложиш, че вчера сам е подпалил къщата си, за да получи пари в брой.

— Значи според вас — започна да схваща Прат-Харди и Рон Бомонт са скроили заговор да убият съпругата на Рон?

— А жената на Харди са използвали за алиби — кимна Рандъл и цъфна в усмивка.

— А каква е ролята на Глицки?

Струлър и Рандъл си размениха погледи и следователят се нагърби с отговора:

— Колко печели Глицки — седемдесет, седемдесет и пет годишно? Той е шеф на „Убийства“, а Харди му е приятел, така че включват и него в далаверата и по този начин Рон със сигурност никога няма да бъде арестуван. Глицки изобщо няма да насочи разследването към него. Толкова. Край на случая.

— А след това — поде Рандъл — попритисват Кери за връзката му с Брий и той се принуждава да се обърне към кмета, който, на свой ред, ни нарежда да освободим Франи по политически причини и прочие, и прочие, та цялата работа да се покрие.

— Кучи син! — възкликна Прат.

— Точно така. — Донесоха мартинито на Рандъл, той извади маслинката и доволно я задъвка. — Всички части на пъзела съвпадат, Шарън. А междувременно Бомонт убива още двама — и двамата са ченгета, които схващат каква е работата.

На Прат картинката й допадна, но тя повдигна едно възражение:

— Освен ако Канета не е работел за Харди…

Но Скот имаше готов отговор и на него:

— Канета е трябвало да извади кирливите ризи на Кери и Пиърс, оня тип от „Калоко“. Класически адвокатски фъшкии за мътене на водата, ще ме извините за израза. Тая работа я е свършило някое друго конте. И тук Канета е налетял на нещо, дошъл му е акълът в главата и се е опитал да се включи в далаверата.

— И Рон е бил принуден да го убие. — Струлър отпи от бирата си.

— И накрая, но не на последно място — обади се Рандъл, — Глицки издава заповед никой да не обелва дума за Канета, Грифин или за когото и да било. Той, цитирам, води свое собствено разследване и следователно Рон Бомонт, изглежда, е изпаднал от него.

— Господи! — разпали се Прат. — Ако е вярно…

— Това ще бъде делото на десетилетието — довърши Рандъл.

— Вярно е — отсече Струлър. — Всичко пасва.

За кратко настъпи тишина, докато келнерът им сервира салатите. Прат почовърка из своята за миг, после остави вилицата си.

— Добре, още едно възражение. Щом е било толкова хитро замислено, защо тая Харди се остави да я пъхнат в затвора?

— За един милион долара — отвърна Струлър — и аз ще полежа четири дни там, когато кажеш.

Но Рандъл отговори сериозно:

— Тъпанарска грешка, която престъпниците допускат под път и над път. Беше нервна, а Брон я вбеси.

Отговорът му не задоволи Прат.

— А тайната, която отказва да разкрие?

— Няма никаква тайна — трезво отвърна Рандъл. — Била е прекалено самоуверена и е импровизирала. Хитрата сврака хлътна с двата крака с твърдението, че е знаела за разногласията на Рон и Брий, но нямала представа на какво са се дължали. В онзи момент въпросът ми изглеждаше съвсем безобиден. Тя не разбра накъде бия, а когато схвана, вече беше прекалено късно.

— Значи тя…

— Според моите предвиждания утре тя ще отрече да е имало тайна. Или пък ще си измисли някоя.

— А направи ли го, ще потвърди нашата теория — вметна Струлър.

— Точно такъв е моят замисъл — радостно заключи Рандъл.

— А междувременно протежето на Глицки се превърна в сериен убиец на полицаи. — Гласът на Прат прозвуча твърдо: — Господа, трябва да натрием носа на тези хора.

 

 

От една ледена телефонна будка на „Грант“ Харди провери какви съобщения са постъпили в кантората му и научи, че екипът от отдел „Пожари“ се е обадил и повече или по-малко настойчиво е пожелал да поговори с него. Същото са поискали и трима от клиентите му.

И накрая се изненада от връхлетялото го облекчение, когато разбра, че Дейвид Фримън най-после се е прибрал. Все така пеш, той стигна от китайския квартал до Сътър Стрийт и зданието на Фримън за десет минути.

Когато Харди отвори вратата, старият му, свадлив — и все пак очевидно недосегаем за куршумите — хазаин усилено пишеше в един жълт бележник на бюрото си.

— Отдели ми минутка от скъпоценното си време — започна той. Беше възмутил Филис, отхвърляйки думите й: „Не желае да го безпокоят“ с едно: „О, добре. Тогава ще го оставя намира“.

Не се извърна нито веднъж, докато подминаваше бюрото й, чукаше на вратата на Фримън и я отваряше.

Очите издаваха стареца. Всъщност не бе толкова ядосан, колкото изглеждаше, ако се съди по гласа му, макар че все пак придърпа бланка за почасово заплащаме, вписа нещо в нея и изръмжа:

— Скъпоценно едва ли е точната дума. А времето ми тук се заплаща, Диз. Ако в момента поискаш съдействието ми, това ще ти струва пари.

— Рано или късно с всичко е така.

Харди затвори вратата. Косата на Фримън бе придобила прическа а ла Айнщайн, а и целият той бе пременен с обичайното си шивашко великолепие: угаснала пура в устата, изкривена вратовръзка, разкопчана смачкана риза, а сакото на лъскавия му кафяв костюм бе набрано на раменете.

— Фил Канета е убит — мрачно произнесе Харди. — Чу ли?

Възрастният човек остави молива.

— Мярнах нещо във вестника тази заран…

Харди вече бе пристъпил няколко крачки в просторния ъглов кабинет, когато вратата се отвори зад гърба му: беше Филис.

— Простете, господин Фримън. Предадох на господин Харди, че не искате да ви… но той прехвърча край мен и…

Фримън вдигна ръка.

— Всичко е наред, мила. Неотложна работа.

Тя постоя още миг, за да доведе до съвършенство своето неодобрително изражение, макар Харди изобщо да не смяташе, че то се нуждае от каквато и да е обработка. После Филис издаде подходящия за накърненото й честолюбие звук и се оттегли.

— „Мила“ ли? — попита адвокатът. — Ти я наричаш „мила“?

— Тя си е мила — отвърна Фримън. — Справя се с цялата тукашна сган. Досега да съм загинал без нея.

Харди поклати глава.

— Трябва да излизаш по-често. — Стигна до бюрото на Фримън, придърпа един стол, тръшна куфарчето си на него и го отвори. И поде така, сякаш бяха разговаряли цяла сутрин:

— Прав беше за Грифин. Че е трябвало да започнем с него.

— Стори ми се, че говорим за Канета.

— И за двамата.

Фримън повдигна едната си вежда — още един въпрос — и Харди седна, за да му разкаже за потвърждението на балистичната експертиза: и двамата са били застреляни с един и същ пистолет, а останалото възрастният човек и сам знаеше.

— Изглежда, че е станало само няколко часа, след като си тръгна оттук — добави в заключение.

— Къде са го открили?

— В „Гарнизона“.

— В статията не се споменаваше нищо за Грифин. Нито пък за Брий Бомонт.

— Глицки иска засега да не се разчува. Деймън Кери без всякакво съмнение е замесен и както се казва, ще настъпят политически усложнения. — Фримън не отговори и Харди продължи да изброява фактите така, както му бяха известни.

Когато привърши, Фримън седеше облегнат със скръстени ръце, с провисналата на врата му вехта вратовръзка, със затворени очи. Гърдите му се повдигнаха и хлътнаха няколко пъти. Бавно вдигна глава и примига по посока на Харди.

— И докъде си стигнал?

Харди се пресегна и взе от куфарчето си подредените и подчертани копия от бележките на Грифин.

— Грифин е открил нещо. Убеден съм, че то е тук. — Подаде страниците над бюрото. — Подчертаното с жълто.

Шефът му вдигна черните си очички със злобна ирония.

— Добре, че ми каза.

Погледа известно време, прелисти няколко странички назад, кимна, върна се отново на предишната и повторно вдигна очи.

— Значи Грифин е елиминирал Рон?

Харди също се приведе напред.

— Къде го видя?

Фримън търпеливо се зае да повтаря:

— Ето първия запис. „Р. в 805, НМТ“ с удивителни. „Р“ ще да е Рон, не смяташ ли? „805“ е времето, когато е тръгнал с децата за училището им, прекалено рано за убийството. „НМТ“ е „не може да е той“. Вече си наясно с това, нали?

— Да — произнесе Харди, чувствайки се като последния глупак. „НМТ“, помисли си. „Не може да е той“. Точно както „ЩПП“ означаваше „Ще позвъня пак“. Но досега първото не му бе хрумвало.

— Да — повтори. — Рон не си е бил у дома.

— Добре — кимна Фримън. — Предполагам, че е пресметнал правилно времето. А това „Херит“ какво е?

— Оттам идвам. Това е службата за почистване, която е чистела сградата, където е живеела Брий. — Приведе се над бюрото. — Във вторник и четвъртък, както е написано. Почистили са жилището й в четвъртък, тоест два дни след огледа на екипа. Между другото там не е записано, но Грифин е намерил часовник на местопрестъплението и го е вписал към уликите.

— Кога?

— В четвъртък. В „Херитидж“ са го намерили и са го дали на Грифин.

— А екипът във вторник не го е забелязал, така ли?

— Нямам представа — отвърна Харди. — Навярно не. Глицки би казал, че са претоварени и зле платени. Така или иначе, изчезнал е.

Фримън кимаше разсеяно, без да откъсва очи от страничката.

— Както и да е, както и да е. Ето пак. Това пране на тъкани. „Р. петна“. Дали Рон?… Какво е било? Сперма ли?

— Не зная. Не мисля че тя и Рон са спели заедно.

Сега вече Фримън вдигна очи.

— Имали са отделни спални — продължи Харди. — За Брий няма съмнение, а навярно и що се отнася до Рон — и двамата са имали сексуални връзки с други хора.

— Очарователно — отзова се Фримън. — Съвременен брак. Значи си прегледал резултатите от аутопсията. Има ли някакви доказателства за изнасилване през онази сутрин? За сексуален контакт?

— Не.

— Хм. Редки петна?

Харди поклати глава.

— Екипът щеше да ги открие.

— Да бе, онези компетентни специалисти. — Фримън размисли за миг, после посочи куфарчето. — Да имаш копие от полицейския доклад?

Харди му подаде друга папка и седна, докато Фримън я прелистваше, за да намери нужната му страница.

— Носела е тъмносиня памучна пола и светлосин пуловер. Чорапогащник. Черни обувки с нисък ток. Ах, ето го тук.

— Какво?

— Онова, което си очаквал — кръв и кал, но има също и петно от ръжда на лявото й бедро и по ръба на пуловера. Ръжда.

— Нали е паднала от балкона — възрази Харди. — Парапетът е от ковано желязо.

— Ето, видя ли? — Фримън, доволен от себе си, пак се облегна назад.

— Тогава защо пише „пране на тъкани“? Това означава, че в лабораторията не са намерили нищо по платовете, нали? Но са открили кръв, кал, ръжда…

— Може да е някакъв перилен или почистващ препарат. А може би просто означава, че по завесите, килимите и тапицерията не е имало нищо, което си е чистата истина. Всичките тези тъкани са били почистени.

— Възможно е. — Харди все пак не се успокои. Проклетите удивителни на Грифин стояха навсякъде около „Херитидж“ и по тази бележка и едва ли бяха без всякакво значение.

Но Фримън изобщо не си губеше платеното време. За своя радост бе отгатнал тайната на „р.“-то и продължи нататък с телефонното обаждане в девет и две минути.

И Харди му съобщи най-новите сведения за телефонния разговор на Брий с Кери. Когато свърши, Фримън изглеждаше озадачен.

— Но ти каза, че обаждането не е било в девет и две минути.

— Не. Било е по-рано — разговорът им е започнал в седем и десет.

— Тогава какво означава девет-нула-две?

— Не зная. Тъкмо това имам предвид, Дейвид, че Грифин го е записал, но аз не го разбирам. Смятах, че е час, който ще ни отведе към Кери, и така и стана, но пък времето не съвпада.

— Значи не е време.

— Не си прав — виж назад. Така той записва часовете, и то навсякъде. Осем и пет, единайсет и четирийсет и пет, а ето сега и девет и две.

Фримън помисли още малко, после махна с ръка.

— Добре, да го оставим и да вървим нататък. Какво означава „Бакс. Т.“ в осем и половина?

— Последният, който е видял Грифин жив, доколкото знаем. Може би и най-последният. — Харди се залови да му разказва за Торн и Елиът и за разрешителното, което щеше да издейства Глицки, за да потърси печатни материали. — Струва ми се, че ако Ейб открие улики за което и да било от трите комюникета, можем да спрем разследването.

Фримън избарабани с пръсти.

— Че тогава защо ние двамата с теб се занимаваме с това? — И преди Харди да успее да отговори, барабаненето секна. — Канета случайно да е работил за този Торн?

— Доколкото зная, не. Понякога за Джим Пиърс.

— В качеството на какъв?

— Като охрана на хотелски приеми или нещо подобно.

— Но не и при Торн, така ли?

— Не зная. Едва вчера свързах Торн с цялата тази история, така че не съм го питал.

Фримън пое в тази посока.

— Е, помисли. Нима и производителите на етанол не са давали приеми тук? Искам да кажа, че това е градът за приеми на САЩ. И те до един имат нужда от охрана, така ли е? Ако Канета е бил едно от стотиците ченгета, наемани срещу заплащане… — Сви рамене. Беше очевидно. — А ти сигурен ли си, че Торн е бил обвързан и с Кери?

— Да, чрез СКО, и то доста.

Старецът си бръкна в ухото с пръст.

— Добре, и тъй, кое е последното — „Бърн или Браун“, а после доларовият знак?

Харди се отпусна назад.

— Тъкмо затова, работодателю мой, дойдох при теб. Макар че я почакай, я да видя. — За десети път се взря в драскулките. — Моминското име на Брий е Брунета. Така че би могло да означава „Брун“. Какво ще кажеш? — Подаде му страниците.

— Възможно е — отвърна Фримън. — Може Торн да я е изнудвал за нещо в миналото й, когато се е казвала Брунета. Във всеки случай Грифин, изглежда, е открил някаква парична връзка и сигурно затова е звънил на Торн.

Харди си спомни за кашона с документи на „Калоко“ в кухнята на Глицки. За таланта на Рон — а току-виж всъщност на Брий — да трупа състояние или поне значителни кредитни лимити. Дали Торн не се е опитал да държи Брий в ръцете си и следователно в ръцете на Валънс и Кери чрез заплахата, че ще разкрие финансовите й измами? Или — още по-добре, — че по същия начин ще съсипе името й в очите на Кери?

Най-после се отпусна назад, Фримън го наблюдаваше съсредоточено.

— Ти смяташ, че Торн е подпалил и къщата ти, нали?

Старецът за пръв път споменаваше за инцидента и както навярно бе възнамерявал, това завари Харди малко неподготвен.

— Както би се изразил ти, мисля, че е възможно.

Фримън кимна дълбокомислено.

— И когато тази сутрин отиде при него, пак ли се беше презастраховал? Зная, че това предполага адвокати, оръжие или пари, но всъщност на пистолетите не им е там мястото.

За миг по лицето на Харди се мярна вяла усмивка. Дейвид наистина е ужасен. Забелязва абсолютно всичко.

— Сметнах, че може би ще имам нужда от някаква защита.

Но Фримън не се шегуваше.

— Аз пък не мисля така. Мисля, че ако не те беше приел, в момента щеше да лежи с куршум в тялото.

Неканена, усмивката отново се мярна по лицето на по-младия.

Старецът размаха пръст.

— Чуй ме, Диз. Имаш всички основания да ненавиждаш този човек, но ще го накаже законът, а не ти. Вече си оставил нещата там, където им е мястото — в ръцете на Глицки. Не допускай да те убият. Вече има прекалено много убити. И двама от тях са имали пистолети и са знаели как да си служат с тях. Това говори ли ти нещо?

Харди кимна.

— Не са стреляли достатъчно бързо.

Фримън отново с нищо не показа, че му е забавно. Погледна часовника си, а после написа нещо.

— Трийсет минути при двеста на час прави сто долара. Ще ти ги прибавя към наема.

 

 

Вече горе, в кабинета си, Харди позвъни по безплатния телефон на „Мовадо“ и продиктува серийния номер на една любезна служителка. Тя можа само да му каже, че съдейки по номера, часовникът е бил продаден през последните пет години в Сан Франциско на „Бижутерската борса“. Името на купувача не е било записано.