Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (13)

13

Ейб Глицки лежеше буден и се опитваше да не обръща внимание на работещия в съседната стая телевизор. Тяхната икономка и бавачка Рита обичаше телевизията толкова, колкото той я мразеше. Живееше с тях вече почти пет години и бе истинско съкровище, особено що се отнася до Орел. Ейб толкова се нуждаеше от нейните грижи, че би търпял и доста по-лоши неща от злополучната й склонност към популярните боклуци.

И все пак тази вечер при мисълта за затворената Франи Харди и неразкритото нашумяло убийство, започващо отново да привлича вниманието на медиите, тези простотии му изглеждаха непоносими. Той най-после отметна одеялото и седна.

След пет минути, вече облечен, излезе. Каза си, че в края на краищата едва ли е виновен телевизорът. Вдигна го на крак и го изведе мълниеносното прозрение, че Франи и неразкритото убийство са един и същи случай. Не че не го бе осъзнавал и преди, но ги разглеждаше като повече или по-малко отделни проблеми, а ненадейно му хрумна, че не е така.

 

 

Едно бе сигурно: не я бе събудил. От очите й личеше, че още не бе заспала в килията си.

— Ейб. Здравей… — Бърз поглед към стените на помещението за свиждане, макар да нямаше къде да се скрие още някой. Стъклена преграда и светлозелена мазилка. Цялото й лице излъчваше само един въпрос — къде е съпругът й? Какво прави Ейб тук посред нощ?

Вратата се затвори зад гърба й и тя отскочи половин крачка, сякаш да избяга от нещо — от този звук. Усмихна се жалостиво и объркано:

— Не ме бива за такива неща.

Ейб застана близо до нея.

— Че кой го бива? — Приближи и я прегърна за миг. Стори му се застрашително безплътна — шепичка крехки кости. Отдръпна се и я огледа — оранжевият затворнически комбинезон свободно висеше на нея. — Храниш ли се?

Тя вдигна рамене, без да отговори.

— Дизмъс ще дойде ли? Навън ли чака?

— Не, сам съм. Проверявам как я караш.

Франи скръсти ръце, призракът на предишната жена се опитваше да излезе напред, очите й трепнаха.

— Не, ти провери как я карам предишния път, преди да се прибереш у вас. Довело те е нещо друго.

Белегът върху устните на Глицки се обтегна. Това бе неговата лъчезарна усмивка. Поклати глава одобрително.

— Май е трябвало ти да станеш адвокат.

— И така ми е добре, благодаря. — Привдигна се да седне върху масата и го изгледа: — Какво има? Заради споразумението ли?

Глицки смръщи чело.

— Какво споразумение?

— Не е ли заради него? Помислих, че са дошли при теб и са те помолили…

— Не съм чувал за никакво споразумение. Какво е то? Кой ти го предложи?

— Това копеле Скот Рандъл. Дойде преди час. Не разбирал защо не се размазвам от топлота към него, сякаш изобщо нищо не се е случило. — Тя изпитателно се взря в лицето на Глицки: — Наистина ли не знаеш нищо?

— Не. Какво искаше?

— Иска Рон.

— И как смяташе да го изкопчи от теб?

— Каза, че ще се откаже от обвинението за обида, ще спре да настоява за тайната. Нямало да ми се наложи да говоря за нея пред съдебните заседатели.

— И какво иска в замяна?

— Да му кажа къде е Рон. Смятал, че зная.

— Но ти не знаеш, нали?

Франи се взираше в стената над рамото му.

— Нали? — повтори Ейб, но вече бе разбрал. — По дяволите… — изрече рядката за него ругатня с премерена предпазливост. — Какви ги вършиш, Франи? До този миг бях на твоя страна, опитвам се да те измъкна, защото те познавам и обичам от години и съм сигурен, че не си забъркана в убийството. Или и тук греша?

Тя кимна и срещна погледа му.

— Кълна ти се, Ейб, не съм.

Той въздъхна тежко, вероятно успокоен.

— Добре тогава. Какво друго поиска господин Рандъл?

— Само това. Иска да пипне Рон и да го разпита. Каза, че бил наясно къде се крие ключът на загадката — в Рон.

— А къде се крие всъщност?

Седнала на масата, Франи клатеше крака с наведена глава като дете. Най-после вдигна очи.

— Ейб, той е излязъл от къщи и тя е била жива. Когато се е прибрал, вече е била мъртва. Някой я е убил.

Глицки понечи да отвърне, но Франи сложи длан на ръката му, за да го възпре.

— Зная, зная. Ти ми каза, помниш ли? Часът на смъртта. На практика е можел да го извърши, преди да заведе децата на училище.

— Допада ми как го извърташ.

— Я стига, само си го представи! Рон отвежда децата в колата, а после си казва: „Ей, ето удобен момент. Ей сега ще отскоча до горе, ще убия жена си, ще я хвърля от балкона, за да изглежда като самоубийство, ще разкарам от зимната градина всякакви подходящи оръдия за убийство, каквито ми попаднат подръка там…“ — Тя поклати глава. — Ама моля ти се. Нали бях с него през онзи предобед и той изглеждаше прекрасно. Беше напълно нормален. Чисто и просто пихме кафе и се жалвахме от живота, от децата: Знаеш как е. И ти си имал деца.

— Все още имам.

— Разбираш за какво говоря. За ученическите години. За малките хлапета.

Глицки кимна.

— Добре, но нима ти е казал толкова важна тайна, че заради нея да се озовеш в затвора?

— Няма такова нещо, Ейб.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид онази сутрин. През онази сутрин нямаше нищо такова.

— Но от Скот Рандъл останах с впечатлението, че…

— Зная. И сега всички предполагат, че Рон ми е казал нещо онази сутрин. Повтарям ти, нямаше нищо подобно. Дори не си спомням да сме споменавали Брий тогава.

— Тогава защо си тук?

— Защото отказах да съобщя какво ми е казал Рон.

— И доколкото ти е известно, то няма нищо общо с убийството на Брий?

— Това заявих от свидетелското място. — Франи бе предупредена, че да се разкрива каквото и да било от случилото се в залата на разширения състав от съдебни заседатели, е поредна проява на неуважение към съда. В момента изобщо не я беше грижа. — Казах им, че не зная. Не мисля така, но не съм сигурна. — Най-после стана от масата. — Но чуй какво ще ти кажа, Ейб. — Тя го сграбчи за ръкавите на коженото яке. — Дори и да е имал някаква неправдоподобна, непреодолима причина да я убие, а това не е така, пак няма значение. Остави настрана обстоятелството, че не е човек, който би убил когото и да било. Остави това. Работата е там, че дори да е искал, не е можел да го извърши. Не беше там. Защо никой не може да го проумее?

Полицаят у Глицки без малко да й повярва, защото практическото основание, което посочваше тя, особено що се отнася до времето на убийството, изглеждаше разумно. Ако Рон Бомонт е убил жена си сутринта; преди да отведе децата си на училище, докато те все още са били там или дори в колата, и е успял да скрие деянието си от тях, трябваше да признае, че това би било направо партизанска акция. Не че не би смогнал да го извърши — и Ейб съвсем наскоро доказваше, че всъщност е напълно възможно, само дето в реалния живот възможно не означава сигурно.

Но пак оставаха въпросителни. Неизбежно е.

— Тогава защо се укрива?

— Откъде си толкова сигурен, че не е отишъл на риба или нещо подобно, за да се махне за ден-два?

Ето така не биваше да отговаря и Глицки зацъка обезсърчено.

— Съпругът ти ми каза. Той е ходил в училището. — Многозначителен поглед. — Зная, че Диз е казал и на теб, което повдига въпроса защо се преструваш, че не знаеш. А също и защо Рон се укрива.

— Може би е изплашен, Ейб. Хората се боят, дори и да не са направили нищо лошо.

— Така е — съгласи се Глицки. — А също така се боят, когато смятат, че ще ги заловят заради деянията им. Виждал съм подобни неща. А освен това не ми отговори на първия въпрос — защо се преструваш, че не знаеш.

Внезапно очите й наистина заблестяха.

— Защото има неща, които не бива да казвам на никого — затова. Дори на теб, дори на Дизмъс. Имам право на лични тайни. Точно като теб, Ейб. Какво ще кажеш? — Франи се отдалечи на няколко крачки, после неочаквано спря и се обърна. — И след като ще си задаваме въпроси, и аз имам един към теб: за какво дойде? Не е за да ме видиш, а ми каза така. Защо ме излъга?

Глицки вдигна ръце. Тя имаше право. Беше съпруга на Харди, една от най-близките му приятелки с изключителни качества, а обстоятелството, че е в затвора, не я превръщаше в престъпник, в заподозряна, в човек, с когото той би трябвало да се държи като полицай. Пак си оставаше жената, грижила се за момченцата му цял месец след смъртта на жена му.

— Много съжалявам, извини ме.

Тя поомекна. Донякъде. Но ръцете й все така бяха скръстени.

— Извинението върши работа. Като начало. — Но и не се отказваше от въпросите си: — И тъй, защо дойде при мен?

— Не можах да заспя. Помислих си, че може би ще ми кажеш за Брий нещо, което да не зная. Хрумна ми, че в цялата тази бъркотия никой не се е сетил да те попита.

— Но аз не зная нищо за Брий.

— И нямаш никаква представа кой я е убил? И Рон ли няма?

— Каквото е знаел, казал го е на заседателите, сигурна съм.

Глицки се помъчи да се усмихне.

— Аз съм на твоя страна, Франи. Както и да е. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса, да видя дали няма да ме насочат към още някого?

Раменете й се превиха, цялото й тяло издаваше изтощение.

— Имаш ли нещо против да седнем?

Минаха навярно двайсет минути. На Глицки му се струваше, че току-що са започнали, когато пазачът почука, вратата се отвори и се появи Дизмъс Харди.

— Купон в първа класа, а? — подхвърли той. Но Глицки си помисли, че няма вид на купонджия. По-скоро на изтормозен от безсъние.

Франи стана и се запъти към него. Глицки се изправи, осъзнал, че за днес беседата му е приключила. Заобиколи масата.

— Добре, гълъбчета. Схващам намека.

— Ейб, не се притеснявай, ние само…

Но лейтенантът вече беше на вратата.

— Зная ви аз вас. Диз, известно време ще бъда в службата. — Понечи да си върви, но се сети нещо: — А, и още нещо, Франи!

— Да?

— Да се храниш — заплаши я той с показалец.

 

 

И те останаха сами, прегърнати. Харди идваше направо от хотела „Хилтън“ на летището, защото искаше подробно да й разкаже всичко. Даде й бележката от Рон, но тя, изглежда, не й направи особено впечатление. „И наистина — помисли си той, — защо да се впечатлява?“ Тя нямаше да й послужи, ако изобщо й свърши работа, още дни наред. Нещо повече обаче — Франи бе доста по-загрижена от друг проблем.

— Преди всичко — каза тя — нека ти обясня за мен и Рон.

— Добре. — Дъхът му секна и успя да изцеди само тази дума.

— Харесвахме се, харесваме се. — Помълча. — Може би и нещо повече.

Харди се помъчи в гласа му да не проличи никаква болка или обвинение:

— Колко повече?

Жена му въздъхна.

— Струва ми се, че аз известно време се увличах по него. Като че ли и с него ставаше същото. — Франи долови нещо в изражението на мъжа си и пусна ръката му. — Сега ще ме намразиш, нали?

— Не — отвърна той. — Изобщо не съм способен да те мразя. Обичам те.

Тя се втренчи в него за миг.

— Не сме… — Замълча. — Но той беше край мен, Дизмъс. Беше ми приятел. Изслушваше ме. Просто искам да ме разбереш правилно.

— Аз не те ли изслушвам?

— Да. Тоест не, знаеш, че не ме слушаш. За някои неща. Очите ти се плъзгат над децата, училището им, над всичко, което наричаш глупави еснафски занимания. Всъщност не те обвинявам, наистина. Зная, че не са най-вълнуващото нещо на света, но това е моят живот и понякога той просто е ужасно самотен и затъпяващ, и внезапно изниква този приятен мъж, който не намира всичко това за досадно.

— И той те слушаше, нали, миличкият Рон?

Тя кимна и продължи:

— И двамата имахме толкова общи проблеми край децата…

Харди не можеше да издържа повече:

— Един момент, Франи. Ами ние с теб? Май и ние имаме доста общи неща — живеем в една и съща къща, грижим се за децата, каним приятели — такива работи. Или това не се брои?

— Зная, зная, прав си. — В нейния глас също се долавяше болка — навярно слаб отзвук от обзелото я отчаяние. — Но сам разбираш колко са се променили нещата при нас с теб. Различаваме се. Надявам се, че ти все още се чувстваш отговорен…

— Разбира се, че все още се чувствам отговорен. Иначе щях ли да седя тук и да слушам всичко това?

— Добре де, зная. Но романтиката… — Тя замълча. И двамата разбираха накъде клони. Ежедневието до капка бе погълнало романтиката, а някога животът им бе преизпълнен с нея.

И Харди знаеше защо е така.

— И двамата работим. Непрекъснато сме заети.

— Е, каквато и да е причината, съзнаваме, че нещата не са като преди. В живота и на двама ни има страни, за които не ни остава нито време, нито сили.

Харди покри очи с длан — преумората от последните няколко часа внезапно се стовари отгоре му с цялата си сила. Думите на Франи бяха верни. Животът и на двама им вече не бе същият. Но му бе намерил лесното, изключвайки тази мисъл от съзнанието си. Работеше, печелеше пари. Тя имаше своите задължения по къщата и ежедневните грижи по децата. Поделяха си възпитанието им и част от съвместния отдих. Всъщност не се караха — и двамата бяха достатъчно сведущи, така че нямаше за какво толкова да се карат. Това е то да си възрастен и често не е много весело. И какво от това?

Но тя очевидно бе стигнала до друг извод: имала е нужда от нещо, което той не й предоставя, и го е намерила другаде.

— За какво мислиш? — попита Франи. — Кажи ми.

— Мисля си, че всички… — Опита отново: — Искам да кажа, женените хора… Не зная. — Потърка пламналите си очи. — Не зная.

— Поотделно ли ще продължим?

Той поклати глава.

— Може би. Но през последните няколко години се опитвам да издържам всички нас. Това ми отнема доста време. Господи, изобщо не ми остава време. Смяташ ли, че нямам нужда от развлечения? Не мислиш ли, че и на мен също не ми е много весело? Но какъв избор имам? Да мизерстваме, децата да гладуват ли?

— Никой няма да гладува, Дизмъс. Не става дума за това. И ти го знаеш.

— Всъщност не съм убеден, че зная. Имам чувството, че ако спра да работя, някой може да умре от глад. Че ще дойде свършекът на света.

— Но нито веднъж не си ми говорил за това, нали? За своя страх. — Той вдигна рамене, но тя не го остави намира: — Защото ти вече не разговаряш с мен за подобни неща.

Той отхвърли думите й, свивайки рамене.

— Никога не съм постъпвал така, Франи. Никой не би искал да слуша подобни неща — за смътните ми страхове.

— Напротив. А също и за смътните надежди и за дребните, незначителни тревоги, от които просто трябва да се разведриш, и понякога за мечтата, просто за постоянната ни мечта: какво ще правим, като остареем, когато децата излязат от къщи.

— Франи, ти говориш поне за десетилетие напред. Дори не сме сигурни, че ще сме живи дотогава. Защо да го обсъждаме?

Тя скръсти ръце.

— Точно това имам предвид. Щом не сме сигурни за нещо, то не влиза в листата за класации сред належащи въпроси за обсъждане.

— Обаче Рон влиза, така ли? Имаш надежди и страхове, които можеш да споделяш с Рон, но не и с мен? — Чувстваше се уязвен и бесен и понечи да се развърти с все сила, може би дори да я зашлеви. — И какви мечти по-точно споделяхте и обсъждахте с Рон?

— Не съм имала никакви общи мечти с Рон, Дизмъс. Имам общи мечти само с теб.

Това го възпря. Очите й се насълзиха. Той се пресегна и я придърпа към себе си.

— Не искам да ти крещя — каза й. — Просто в момента не те разбирам. Опитвам се да те разбера. — Отдръпна се, за да я вижда. — Цял живот се опитвам, знаеш. Мъча се да съм край вас — край теб и децата. Не се дистанцирам нарочно.

— Зная. Не биваше да се сприятелявам с Рон, във всеки случай не по този начин. Защото нищо друго не е имало, но… струваше ми се толкова невинно наистина да направиш първите стъпки. Нали знаеш, най-сетне да се сближиш с някого.

Харди знаеше. Точно преди да се роди Винсънт бе изпитал същото — сближаване, увлечение. Огън, от който бе избягал, преди той да изпепели и него, и Франи. Знаеше.

— Не биваше да допускам да се превръща в нещо съществено — продължи тя. — Трябваше да го предвидя и да сложа край, но ние само разговаряхме. Струваше ми се, че не нанасям никаква вреда.

— Само дето се докара дотук.

Тези думи ги върнаха към изходната точка, макар, разбира се, да не бяха стигнали доникъде. Вече бе почти полунощ и утре сутринта собствените им деца ще се събудят при баба, а родителите им няма да са при тях.

Франи трепереща огледа оранжевия си комбинезон. Този път сълзите рукнаха с все сила.

— Толкова съжалявам, Дизмъс. Толкова съжалявам.

Харди отново я притегли към себе си, ръката му се плъзна нагоре-надолу по гърба й, а той самият също ужасно съжаляваше.

 

 

Глицки седеше на бюрото си, отпиваше хладък чай и се опитваше да извлече от думите на Франи нещо, което да не му е известно, но то не бе много. Брий и петролната война. И какво от това? Отдавна бе инспектор по убийствата и представата, че нейното е свързано с бизнеса, според него бе прекалено пресилена, за да я взема под внимание.

Като размисли по същество и се запита кой би имал изгода от смъртта на Брий, на преден план излезе Рон. А и все същият инстинкт на полицай, забравил за миг само защото Франи бе зад решетките, че тя е невинна, същевременно му проглушаваше ушите, че никой не се държи така отбранително като нея, ако няма какво да крие. В истинския живот това може би не бе безусловна истина, но ако човек си има непрекъснато работа с престъпния свят като Глицки, направо ще се обзаложи, че е вярно.

И тъй, независимо колко му се иска Шарън Прат и Скот Рандъл да грешат, сметна, че не е разумно напълно да изключва Рон. Би било прекрасно да открие друг заподозрян, но ако разследването избере по-неутъпкания път и не намери никого, след като Областната прокуратура е указала посоката на дирене, предчувстваше, че има да му го напомнят поне едно-две десетилетия.

Смътно съзнаваше, че двама инспектори пишат доклади оттатък в отдела. Внезапно на вратата му изникна сянка и той вдигна поглед.

— Бях само наполовина убеден, че ще се появиш.

— Коя половина? — попита Харди. Пристъпи в кабинета му и се промуши покрай бюрото му, което едва се побираше в помещението, за да се добере до един от дървените столове, натикан в оскъдното свободно пространство. — Франи ми каза, че си имал чудничък разговор с нея.

Лейтенантът въртеше ли, въртеше чашата си, борейки се с някаква мисъл.

— Онова, което чух, не ме зарадва много, Диз. Мисля си, че в края на краищата може и да го е извършил Рон.

Лицето на Харди не издаде нищо и запази обичайното си изражение.

— Как е могъл да го направи? Кога и къде, искам да кажа.

— Зная. Проблематично е.

— Например, че не е бил там. Това ли е единият от проблемите? — Изрече го сдържано. Но изобщо не желаеше да насочва разследването към Рон. Защото щяха яко да се потрудят да го открият, което отново щеше да изправи него и децата му под ударите на закона. А това изключваше личния замисъл на Харди — единствения според него, който би сложил задоволителен край на тази бъркотия. Затова попита: — Какво знаеш за Брий? Какво е намерил Грифин?

Чашата спря на половината път към устата на Глицки и се върна обратно. Обикновено изражението на лейтенанта беше нещо средно между намръщване и навъсване, но този път той надмина себе си.

— Карл може би е щял да приключи случая за два часа, ако не беше умрял. Така или иначе, нямаше навика да записва докладите си. Никакъв го нямаше в писането.

— А в какво?

Глицки присви очи.

— За какво намекваш?

— Ами сигурно е постигнал нещо. Това, че в папката няма кой знае какво, не означава, че няма нищо. — Събуди интерес у Глицки и продължи да настъпва: — Грифин женен ли е? Разказвал ли е на жена си? На някого тук в отдела? Кой е оглеждал местопрестъплението? Сигурно са открили някакви веществени улики в жилището на Брий. Имам предвид, че Грифин се е занимавал и с това, нали? Все е разполагал с нещо.

 

 

Този път на Харди му се видя доста по-лесно да проникне в надстройката с ключа, който Рон му бе дал.

Щом се озова вътре, заключи вратата зад себе си и запали осветлението. Наглед нищо не се бе променило, след като двамата с Канета излязоха миналата нощ, но Харди усети смътно сепване, когато се запъти към кабинета с телефонния секретар.

От какво ли?

Закова се намясто, каза си, че може би в това е разликата между обикновената умора от миналата вечер и сегашното му полубезсъзнание, но все пак реши за момент да се ориентира и се заоглежда наоколо.

Докато бе на посещение при Франи и после при Глицки, прибра пистолета си в багажника. Като се върна в колата, отново го затъкна на колана си. И макар за втори път през последните пет часа да се почувства много глупаво, пак го извади.

Картините, гледката, трапезарията — всичко си бе все същото. Заключи, че няма нищо. В момента бе като ходещ мъртвец, който вижда призраци, може би си играе с тях.

Но ето!

Миналата вечер бе излязъл на балкона, а преди това бе разтворил завесите на около половин метър. Помнеше го съвсем точно, защото от мястото, където се намираше сега, не бе в състояние да види френските прозорци, водещи към балкона, от който е била хвърлена Брий. Тогава нямаше представа, че се намират там.

А ето че сега бяха скрити, завесите бяха спуснати плътно.

Прекоси дневната, трапезарията с кътчето за сядане, опитвайки се да си припомни, а убедеността му нарастваше. Миналата нощ и той, и Канета изобщо не бяха приближавали насам. А на излизане Харди хвърли последен поглед към стаите — френските прозорци се открояваха в съзнанието му, а това означаваше, че завесите не са били плътно спуснати.

Повторно ги разтвори, бутна вратата и излезе на балкона, пристъпи до края му. Беше си все така високо. Борейки се със световъртежа, отстъпи една крачка назад. Нищо не бе докосвано, нищо не се бе променило.

Значи някой бе спуснал завесите, предпазвайки се от нищожната вероятност да го видят, че се разхожда из местопрестъплението на дванайсетия етаж.

Последен поглед и Харди се прибра вътре, но този път спусна завесите. Все още държеше пистолета в ръка.

— Ей — провикна се. — Има ли някой?

Тишина.

Палейки пред себе си лампите в преддверието и стаите, обиколи останалите помещения, както бяха направили с Канета миналата нощ. Всичко изглеждаше непокътнато. Дори кабинетът — предполагаемото местонахождение на важните папки на Брий — изглеждаше, както го видя за последен път.

С изключение на едно-единствено нещо. Броячът на телефонния секретар, сочещ тогава осем, сега бе на нула.

Всички съобщения бяха изтрити.