Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (12)

12

Беше понеделник, пети октомври, не бе минала и седмица от смъртта на Брий Бомонт. Всъщност бе денят на погребението й. Бакстър Тори, представителен мъж със сива козя брадичка, с приятни обноски и мек нрав нервно кръстосваше стаята зад плота на компютъра си в своя кабинет на трийсетия етаж на „Ембаркадеро Две“. Навън, зад прозорците, които не се отваряха, бе прекрасен, ясен ден, из Залива плаваха лодки и се виждаше дългият колкото пистолетен изстрел Остров на съкровищата на два километра сред синята вода. Но на Тори гледката не му допадаше. Беше казал на ченгето Грифин, че първата му работа тази сутрин ще е да дойде тук. Нямаше представа какво е открил полицаят, но самият факт, че изобщо знае за съществуването на Бакстър Торн бе много лош знак.

Табелката на вратата му сочеше, че тук е кантората на „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ — ФМК. Всъщност търговското предприятие бе центърът за лобиране на едно от двете многонационални петролни сдружения в страната. „Спейдър Круч Охайо“ — СКО, — наред с главния си конкурент, „Арчър Даниъл Мидланд“ — АДМ, — бяха сред водещите производители на етанол в страната. Но докато АДМ неофициално бе известен с благоприятното прозвище „Световен супермаркет“, репутацията на СКО не бе чак толкова почтена.

Последните няколко години бяха тежки за СКО и Торн бе назначен в Калифорния да направлява кампания от тяхно име — беше доказал, че е медиен консултант с творчески размах.

СКО може и да беше най-големият клиент на Торн, но хрисимият, учтив господин с козята брадичка работеше за свое удоволствие. Имаше дар слово да убеждава, вярно е, и бе способен с перото си да влияе на общественото мнение. Ако неговите клиенти вярваха, че единствено меденият му език и блестящата му проза привличат тълпите на тяхна страна, Торн с радост ги оставяше да си мислят така. Но в действителност той не бе толкова глупав.

Понякога, за да постигнеш резултат, просто трябва да пораздвижиш нещата.

А тъкмо там му лежеше сърцето — да провежда акции, да си цапа ръцете. Затова имаше многобройни имена. Торн си създаваше забавления, като сам изпълняваше свой собствен, несъобразен със закона план. И той бе много по-обширен и опасен, отколкото биха му заръчали или дори търпели клиентите, ако научеха.

Например преди две години в пресата излизаха множество лоши отзиви за СКО. Изпълнителният директор на компанията Елис Джаксън отбиваше обвинения в незаконно субсидиране на рекламната им кампания, в рушветчийство и злоупотреба с влияние. Поради това сенаторът от Канзас едва не си глътна езика и за да не го свържат със СКО, заплаши да откаже поддръжката си за етаноловите субсидии. Тази поддръжка в крайна сметка бе осигурена с дарение от един милион долара за предизборната му кампания, но ако не беше Торн, сенаторът едва ли би намерил начин да приеме този дар.

Торн съвсем самостоятелно бе открил неговата слабост към млади мъже. После се погрижи един от тях да се озове в самолета на корпорацията за пикника в Хилтън Хед. И накрая изчисли къде точно да разположи камерите.

Но макар Торн да обичаше тайните си операции повече от всичко на света, той не отбягваше и текущата си работа — осведомяването на медиите и контрола на имиджа. Всъщност „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ ежемесечно бълваше купища хартия за разпространение в радиопрограми, вестници, консултантски фирми, сред лобисти.

Освен това компанията на Торн правеше дипляни за предизборните кампании на политици, които подкрепяха етанола или се противопоставяха на МТБЕ, което си бе все същото. Най-изтъкнатият сред тях бе Деймън Кери, кандидат за губернатор на Калифорния.

За нещастие, погледнато с очите на Торн, Деймън Кери не ценеше мащабните перспективи. Подобно на сенатора от Канзас, не искаше да е свързан публично със СКО и неговата съмнителна лобистка дейност. Деймън Кери беше чистник: не предлагаше употребата на етанол. Не го блазнеха ничии конкретни интереси, нищо подобно. Той просто бе против алтернативния МТБЕ, причиняващ рак.

Така че кампанията на Деймън Кери се водеше в разгара на войната за бензиновите добавки. Само дето един от военачалниците не подозираше откъде произлиза армията му.

Бакстър Торн дойде в Калифорния да подкрепи кампанията на Кери, но Кери бе отхвърлил опитите му за сближаване. По една случайност ръководител на кампанията му бе един младеж на име Ал Валънс. Алчен, безскрупулен, непочтен и опитен, Валънс с радост прие помощта на Торн, както и неголяма финансова подкрепа лично за себе си. Изпълнявайки ролята на най-добър приятел на Кери, негов съветник и стратег, Валънс всъщност бе двоен агент. Задачата му бе да държи вниманието на кандидата изцяло съсредоточено върху злините, причинени от големите нефтени компании.

Всичко бе взето предвид и до снощи, когато се обади ченгето, Торн бе убеден, че нещата вървят приказно.

Започнал от нищо, Кери вече бе по петите на опонента си и Торн бе уверен, че след няколко сполучливи извъртания и може би една-две подлости той ще преодолее изоставането и ще нанесе съкрушителния удар.

Но внезапно изникна проблем. Тая проклета Бомонти някакво ченге от „Убийствата“, открило предполагаема връзка между случая и „Фюълс Мениджмънт Консорциум“, за която искал да го разпита.

За петнайсети път погледна часовника си. Бе дошъл навреме. Къде е Грифин? Какво, дявол да го вземе, си въобразява, че е узнал?

 

 

От дългогодишния си опит в областта на политиката Торн се бе научил да не се доверява на първото си впечатление. Тази страна гъмжеше от тлъсти, немарливи, прости чиновници на изборни длъжности, които бяха всесилни, решителни и опасни. Още не бе наясно как да окачестви Грифин. По всичко изглеждаше, че инспекторът е невзрачен, но обстоятелството, че седи тук, във ФМК, означаваше, че е направил някои тревожни изводи. Изглежда все пак имаше нещо наум.

Така че Торн се държеше сърдечно, както му бе присъщо във всички случаи. Усмихна се благо, според обичая си, и заговори с любезен и професионален тон:

— Боя се, че не намирам нищо зловещо в това Брий Бомонт да е държала наши издания в апартамента си. Тя е работела в областта на горивата, нали?

Грифин се бе наврял в един от секретарските столове на колелца и се бе прегърбил напред, непохватно кръстосал крака, поклащайки се, сякаш бе решил, че седи на люлеещ се стол. Но Торн не смяташе, че това издава нервност. Под привидното си нехайство на работяга Грифин бе изопнат като хирург. Не си даваше труд да отвръща на усмивките му.

— Да, намерихме ваша бланка на местопрестъплението — каза той. — Първо това. А после намерих и на Валънс.

— За Ал Валънс ли става дума?

Това вече предизвика усмивка.

— Не продавате краставици на краставичар, господин Торн. Ал Валънс. Вашият човек при Деймън Кери.

Това бе крайно обезпокояващо и Торн с усилие запази самообладание. Нямаше как който и да е чиновник — още по-малко това малоумно ченге — да знае за връзките на Торн с Ал Валънс. Ако те станат публично достояние, ако Деймън Кери открие, че ръководителят на кампанията му го е измамил, това щеше да сложи край на многомесечен труд, на програма, която всеки момент щеше да успее.

И тъй, мозъкът на Торн вече бе нащрек и той се усмихна отново, облегна се, събра кранчетата на пръстите си над жилетката от туид, закопчана на стомаха му.

— Откъде заключихте, че въпросният господин Валънс е мой човек, както се изразихте?

— Имам по-добро предложение — отвърна Грифин. — Какво ще кажете аз да задавам въпросите, след като затова съм дошъл тук? В замяна няма да ви отведа в центъра на града.

Торн опита с малко чувство за хумор да посмекчи нещата:

— Винаги съм смятал, че тези сгради са в центъра на града.

Лицето на Грифин остана по-безизразно и от къс месо.

— Какво знаете за Валънс, за отношенията му с Брий Бомонт?

Торн можеше единствено да отбива топката, докато установи какво знае Грифин, а също и какъв е източникът му.

— Не зная нищо за отношенията му с Брий Бомонт.

— Но признавате, че го познавате? Този Валънс?

— Не съм казал такова нещо. — Със сигурност не бе готов да си признае, а Грифин току-що се изтърва, че само опипва почвата. Торн си напомни — лекомислената страна на първото впечатление, — че понякога хората изглеждат и се държат глупаво, защото наистина са такива. — Но вие очевидно сте чули, че го познавам. — И се осмели да направи едно изпитателно предположение: — От Джим Пиърс ли?

Пиърс бе изпълнителният вицепрезидент на „Калоко“ и според слуховете бивш любовник на Брий Бомонт. Когато напуснала петролната компания и преминала на работа при Кери, огорчението било взаимно. Пиърс разполагаше с парите и подбудата да дискредитира Кери, да накара Брий да осъзнае заблудата си относно своите нови занимания и да се върне при него и „Калоко“.

Грифин погледна в бележника си и така потвърди подозренията на Торн. Инспекторът едва ли играеше покер.

— Защото, ако е от Пиърс, трябва сериозно да размислите над източника си. — Вдигна ръка. — Не че ви се меся, но Джим Пиърс! За Бога!

— Какво?

— Той е петролен магнат, ето какво — въздъхна Торн. — Вижте, сержант, аз съм консултант в този бизнес. Познавам играчите. А Пиърс е много голям играч. И ето какво става. Ако Кери бъде избран, което в момента не изглежда съвсем невъзможно, хората на Пиърс, нефтените производители, ще понесат тежък удар от… чували ли сте за МТБЕ?

Грифин кимна.

— Да, напоследък чух.

— Е, помнете ми думата, ето за какво става дума. Ако Кери спечели, три милиарда годишно отиват на кино, затова Пиърс се опитва да съсипе кампанията.

Грифин като че ли си спомни каква бе изходната му позиция.

— Та казвате, че нямате нищо общо с Валънс? Това ли е вашата версия?

Още едно добродушно поклащане на глава.

— Нямам версия, сержанте. За смъртта на Брий Бомонт зная само онова, което прочетох във вестниците. И искрено се натъжих, защото тя започваше да променя схващането на обществеността за опасностите от МТБЕ, а те са значителни. Освен това, съвсем откровено, някои мои клиенти имаха изгода от последната й работа. Както и Кери, и навярно Валънс. Не само че няма мотиви, а определено е възпиращ фактор.

Торн бе напълно убеден, че е отвлякъл Грифин от изясняването на личните му връзки с Валънс. Но му се стори, че може да стигне още по-далеч.

— Вижте, сержанте, не ми се ще да ви прозвучи прибързано, но нека предположа какво ви е казал господин Пиърс: казал ви е, че Ал Валънс ненавижда Брий, нали? Че Ал ревнува заради огромното внимание, което й отделя Кери. Или нещо подобно, праз ли съм?

Неопределено свиване на рамене.

— И кой е човекът, който ви е наговорил всичко това? Човекът, чийто бизнес отива по дяволите, ако Брий успее, а между другото тя току-що го е зарязала.

Грифин най-сетне даде признаци на живот.

— Сигурен ли сте?

— Така говорят. — Торн отвърна на открития поглед на Грифин: ще отговори на въпросите му, ще бъде откровен с полицията. Ако изскочи още нещо, той ще продължи да им сътрудничи. Но посланието му бе недвусмислено — Грифин е сбъркал адреса.

Най-сетне сержантът изопна снага и сумтейки, стана от стола.

— Зная къде да ви намеря — заяви той.

И последна усмивка.

— Няма да мърдам оттук.

Торн протегна ръка и след миг Грифин я пое.

 

 

— Чуй ме, Ал. Полицаят беше тук. Не зная със сигурност какво му е казал Пиърс, но за него не беше новост, че ненавиждаш оная жена.

Ал Валънс изруга.

— Спомена ли за доклада? Знае ли нещо за него?

— Не. Не мисля, че ще разбере, дори сам да му се навре в очите. Но очевидно е бил в жилището, прегледал е документите й, някои написани на мои бланки.

— Откъде ги е взела?

В гласа на Торн прозвуча лек упрек:

— Ах, Ал, същото щях да те питам и аз.

Валънс го изслуша мълчаливо.

— И докъде стигнахте?

— Препратих го пак към Пиърс.

Валънс помълча доста дълго.

— Добрал ли се е до нас?

— Почти. Но сега ще разследва Пиърс, който е имал всички основания да го извърши. Дори повече. — Торн се подсмихна. — Смятам, че сержант Грифин ще стигне до заключението, че господин Пиърс е извършителят. А без веществени доказателства ще му се наложи да изтъкне най-силния мотив.

Но Валънс не изглеждаше убеден.

— Ами ако пак стигне до нас? След всичко, което ние…

Тори го сряза:

— Ал, той иска да залови убиец. Нашето споразумение не го интересува. Няма да тръгне по тази диря.

Торн знаеше, че Валънс е изпаднал в паника и тя си пролича в гласа му:

— Ами ако тръгне, Бакстър? Тогава какво?

Торн заговори с най-утешителния си глас:

— Тогава ще трябва да го озаптим, това е.

 

 

Лимузината с кандидата за губернатор на демократите се изравни с тълпата от около стотина граждани, чакащи на студа край отклонението от „Юниън Скуеър“ за хотел „Свети Франциск“.

Деймън Кери, седнал на задната седалка, кимна одобрително на мъжа до себе си.

— Браво, Ал. Хубава публика.

Валънс изглеждаше разсеян. Не се и съмняваше, че тълпата тук ще е предостатъчна. Кажи на сиромаха, че ще му дадеш две десетачки, за да отиде някъде, постой там четвърт час и в повечето случаи ще се появят доста от тях. А тъй като участват и двете страни, няма да се издадат една друга на пресата.

Преди няколко месеца Деймън Кери неочаквано бе набрал преднина, след като другите двама кандидати на демократите смъртоносно се бяха очернили един друг в поредица телевизионни дебати. Оттогава Валънс все повече клонеше към схващането, че избирателната система може да се подобри, като чисто и просто се елиминират посредниците и на хората направо се заплаща, за да гласуват.

В мигове на цинизъм — а напоследък те бяха стотици — той се развличаше с пресмятания. Стигна до извода, че почти за същите пари щяха вече да са взели преднина в кампанията, щяха да са платили на всички регистрирани избиратели в щата по една двайсетачка да отидат в тъмната стаичка и да сложат по едно кръстче срещу името на Кери.

Ако вземе броя на гражданите, които действително гласуват — някъде около трийсет процента от възрастните хора в Калифорния — и поиска да си осигури обикновено мнозинство от петдесет и един процента, би могъл да увеличи заплащането на близо сто долара на глас. При такъв вид поощрение, хората ще си вземат един ден отпуска срещу заплащане, за да „гласуват“. Ето как трябва да се процедира. Дявол го взел, така дори биха могли да спечелят пари от подобна сделка.

— За какво мислиш, Ал? Витаеш някъде.

Лимузината спря пред входа. Не би могъл да отговори докрай честно, но за него това не бе проблем по което и да е време, та и сега нямаше да се забави с отговора. Бързо разместване в мисловния механизъм и отново се озова в стратегията, кампанията, живота — така или иначе в стихията си.

— О, извинете — объркано отвърна Валънс. — Заради Брий, струва ми се. Новите разкрития. Жената в затвора.

Телевизионните новини бяха разпространили вестта за Франи Харди само преди няколко часа, а вече беше ясно, че тя ще се превърне във водеща. Всичко, свързано с проклетата Брий Бомонт, все така щеше да се отразява на кампанията. Валънс не можеше да го избегне.

Ал със смайване бе наблюдавал как никому неизвестната Брий се превърна в център на кампанията. Безспорно на Валънс и през ум не би му минало да събере Брий и Деймън. Тя беше във вражеския лагер. Но след едно радиопредаване, в което и двамата защитаваха всеки своята позиция, нещата се бяха променили.

Брий открай време смяташе себе си за поборник срещу замърсяването на околната среда. Гордееше се с обстоятелството, че нейният МТБЕ наистина върши страхотна работа за пречистване на калифорнийския въздух. За нея това не бе просто наука. Интересуваше я, че прави добро. Изглежда беше алтруистка. Искаше един по-добър свят. В този план много приличаше на Деймън Кери — в много по-голяма степен, отколкото си бе представял Валънс.

Той изобщо не разбираше принципните хора, но тези двамата — кандидатът и изследователката — осъществиха връзка един с друг по страхотен начин. Деймън Кери, пламенен и обаятелен като личност, не бе нападнал Брий по радиото. Бе или достатъчно умен, или късметлия да насочи всичките си усилия към тяхната обща загриженост — да опазят околната среда от отравяне.

И според Валънс Кери направи нещо наистина блестящо — убеди я да насочи вниманието си надолу, към почвата.

До тази радиопрограма целият научен живот на Брий бе насочен към атмосферата. Занимаваше се с пречистване на въздуха и защитаваше методите си. И бе толкова заета с това, че не се бе заглеждала по-внимателно в почвата. Допускаше — а корпоративната среда, в която бе потопена, подкрепяше предположението й, — че нейното вещество МТБЕ, попаднало в почвата, ще действа като обикновен бензин. В крайна сметка ще се разтвори или изпари. Докладите — дори и научните съобщения — за обратното се заплащаха от производителите на етанол, от СКО. Брий огледа източниците им и пренебрегна фактите.

Ето защо бе дълбоко убедена, че е на прав път и делото й е полезно.

И най-неочаквано Деймън Кери я бе накарал да погледне на работата си от коренно различен ъгъл. А като непосредствен резултат от този разговор Брий стана най-съществената част от кампанията, след като започна битката между челните клеветници.

Но скоро след това от гледна точка на Ал Валънс тя се превърна в съществена спънка. Започна нещо лично между нея и Деймън Кери. Преди Валънс да се усети. Брий вече се показваше навсякъде с неговия кандидат. Късни вечери, ранни обеди, закуски за набиране на средства.

По времето на убийството й Брий бе прераснала от обикновен дразнител в неизменен влиятелен фактор. Кери й отделяше повече внимание, отколкото на Валънс — вярваше повече на идеалистичните, глупашки съвети на Брий, а не на собствения си ръководител на кампанията.

Със задълбочаването на връзката им Валънс осъзна, че е само въпрос на време тази история да се разчуе в лагера на опонента — да не говорим за медиите — и там да се възползват от нея, за да съсипят цялото дело на Ал. Валънс сънуваше кошмарни вестникарски заглавия: „КАНДИДАТ ВЪРТИ ЛЮБОВ С ОМЪЖЕНА ЖЕНА, МАЙКА НА ДВЕ ДЕЦА“.

Не, тая нямаше да я бъде. Смъртта на Брий Бомонт щеше да се отрази изцяло положително на Деймън Кери, макар че навярно щеше да мине известно време, преди той да го осъзнае.

И сега, в сумрака на задната седалка на лимузината, лицето на Кери се помрачи.

Веднага след смъртта на Брий той изпадна в унес, продължил цели три дни. Валънс бе принуден да отложи всичките му прояви, да се позовава на вирусно заболяване, на грип, на каквото дойде. В един ужасен миг му се стори, че Кери напълно ще се откаже от кампанията си, ще я зареже.

Ал трябваше да използва всичките си уловки, та отново да вкара клиента си в правия път, позовавайки се на святото име на Брий. Брий никога не би допуснала той да се откаже. Длъжен е да продължи, да спечели губернаторското място, ако не за друго, то заради Брий. Да разгроми нефтените компании, използвали Брий за злотворните си цели. Ако спре, смъртта на Брий ще се окаже напразна. И всякакви подобни глупости.

Но в края на краищата постигна резултат.

Валънс се приведе напред, спусна вътрешното стъкло и помоли шофьора:

— Литър, направи една обиколка на квартала, ако обичаш. Подранили сме.

Не беше вярно, но Кери нямаше да разбере, а сега, след като спомена Брий, нищо не пречи да заздрави позицията си. Няма съмнение, че все някой ще попита Кери за това на тазвечерния коктейл, устройван от Асоциацията на производителите на бадеми, и тежко му, ако даде отговор, по който двамата не са се споразумели предварително.

Валънс покровителствено сложи ръка на коляното му. Трябваше да му повтори внушението си:

— Те с Рон бяха щастливи, Деймън. Бракът им бе сполучлив. Не е имал основания да я убива. Запомни го на всяка цена.

Кери извърна лице към тъмните стъкла.

Валънс продължи:

— И да са били нещастни, тя никога не ти е споменавала за това, нали? Така ли е?

Вместо отговор, Кери въздъхна дълбоко.

— Виж — упорстваше Валънс, — нека съсредоточим вниманието си върху добрите новини на този фронт. Виж какво става на дискусиите по радиото.

— Ненавиждам тези хора — изсумтя Кери.

— Зная. Съгласен съм с теб. Но те не те ненавиждат. А това, че Брий попадна в новините, е добре за теб.

През цялата кампания радиодискусиите против МТБЕ бяха сред най-силните му оръжия. Няма значение, че ги субсидираше клиентът на Торн СКО и че неколцина от позвънилите обвързваха себе си с групировки, взели на прицел петролни рафинерии и офиси на корпорации с поставяне на бомби и други вандалщини. За Валънс терористите нямаха значение, стига да бяха негови терористи.

Потупа Кери по крака.

— Независимо дали харесваш тези хора, или не, Деймън, в момента те ти правят добро. Те разгласяват посланията ти.

— Моите послания не са само за бензиновите добавки, Ал. Става дума за общественото доверие, за обществената сигурност.

Валънс преглътна отговора си. Имаше и по-лоши неща от един искрен кандидат. Опита се да си спомни прекрасната мисъл — на Джордж Бърнс ли беше? „Най-добрият приятел на политика е искреността. Ако веднъж я подправите, значи сте я овладели.“ Вместо това отвърна:

— Да, разбира се. Съгласен съм с теб. Обществена безопасност, обществено доверие. Но обществеността разполага с коз против МТБЕ. Безпокои ги…

— Така и трябва.

— Дума да няма. Но според мен тези хора не дават на спора да заглъхне, а това е твоят спор Ти си против това зловредно вещество.

— Дяволски вярно.

— А петролните компании го произвеждат.

— За порядъчната сума от три милиарда долара годишно, Ал. Докато само преди пет години…

— Съгласен съм, съгласен съм. — Валънс трябваше да го спре, иначе щеше да изнесе цяла реч още тук, в колата…

 

 

… за това как петролните компании се бяха събрали и решили, че, ей, ами може пък в крайна сметка недоизгорелият бензин да замърсява въздуха. Трябва да предприемат проучвания и ако тази крайна теория се окаже вярна, ще се наложи — нали в гърдите им бият милозливи корпоративни сърца — да направят нещо.

И да, естествено, че проучванията — докладът бе написан от Брий Бомонт, доктор на науките — установиха точно това. Бензинът не изгаря напълно. Нуждае се от „добавка“, за да изгаря по-пълно въглеводородите, които способстват за образуването на смог. Законодателният орган на Калифорния и правителствената Агенция за опазване на околната среда всячески се постараха да прокарат закони за задължителната употреба на тази вълшебна добавка, стига само да се намери подходяща.

Валънс бе принуден да признае, че Кери надминаваше себе си в следващата част:

— Хайде сега, познайте какво направиха тези благородни петролни компании? Похарчиха купища от собствените си пари да разработят точно добавката, от която се нуждае техният бензин, за да бъде чист и икономичен — нашия стар познайник МТБЕ.

Валънс с удоволствие отбелязваше, че при тези думи често, ако не и винаги, се раздаваше добре организиран хор от дюдюкания.

След което Кери продължаваше така:

— А после се оказа — чисто съвпадение, скъпи приятели, уверявам ви, — оказа се, че петролните компании са установили, че добивът на МТБЕ, получаван от производствени отпадъци при рафинирането на бензина, които преди това са изхвърляли… е, бихте ли обърнали внимание? Ето я изненадата! МТБЕ започва да им носи годишен приход от ТРИ МИЛИАРДА ДОЛАРА!

Отново дюдюкания.

— О, по дяволите, пропуснали са да ни съобщят една дребна подробност. — Един миг напрежение: — Само чуйте! Опасното вещество причинява рак и дихателни увреждания. Всъщност петролните компании, не че са забравили да ни го кажат. Ами ни казаха тъкмо обратното — че МТБЕ оказва едва ли не целебно въздействие върху човешкото здраве. Въздухът ще стане толкова чист, че направо ще се озовем в рая. Ами прочетете първоначалните отчети — (и тях бе съставила Брий) — и току-виж повярвате, че веществото е толкова полезно, че става за пиене. Ако не съществуваше още един проблем. — И тук Кери стигаше до най-сериозното: — Само дето водата придобива вкус на терпентин. МТБЕ се просмуква от резервоарите и двигателите на самолетите и отвсякъде, откъдето се просмукват течностите. А щом веднъж попадне в подпочвените води, във водоизточниците и водните канали на нашия щат, никога повече не изчезва. Никога. При никакви обстоятелства. Не се изпарява. Не се разлага по химичен път. Попитайте хората в Санта Моника, на които им се наложи да затворят пет от водоизточниците си — това съставлява половината от водните им запаси — поради замърсяване с МТБЕ от местните монополни бензиностанции.

И дори сега, дами и господа, дори и днес, докато ви говоря, това вещество се добавя във всеки галон бензин, продаван в Калифорния, и представлява петнайсет процента на галон. Това са четиринайсет милиона и двеста хиляди галона МТБЕ всеки божи ден.

Тълпата обикновено се смълчаваше, поразена от тази статистика.

Кандидатът изчакваше колкото е възможно по-дълго, после свеждаше глава за миг. Прекрасно избираше подходящия момент. Вдигаше очи, понякога дори успяваше да докара по някоя сълза в тях:

— Това не може да продължава. В името на децата ни, в името на нашето бъдеще, то трябва да бъде спряно.

Името ми е Деймън Кери и съм тук, за да сложа край на това.

 

 

— И тъй, да теглим чертата: не можем да си позволим коментари за Рон и Брий. Ще се придържаме към основните си теми. Веднъж вече преживяхме същото, Деймън. Остават ни само няколко дни.

— Зная, но…

Ала Валънс знаеше, че и дума не може да става за каквито и да е „но“.

— Слушай — енергично поде той, — всеки ден в големите градове на щата участниците в тези радиопредавания разпространяват мълвата, че петролните компании са убили Брий, за да я накажат, задето е отишла в противниковия лагер и е минала на твоя страна. — Вдигна длан, за да възпре всеки евентуален отговор. — Виж какво ще ти кажа, Деймън. Знаеш не по-зле от мен: хората обичат заговорите, допада им да мразят тия петролни клечки. Това ти помага.

— Но аз не обвинявам петролните компании в…

— Затова излиза блестящо! — Валънс съзнаваше, че кандидатът му и сам може съвсем ясно да го схване, тогава защо се налага да продължава с обясненията? — Деймън, ти си чистникът. Ами достойният ти опонент, който насърчава доливането на МТБЕ, докато не се направят нови проучвания? Я познай! Изглежда така, сякаш защитава интересите на петролните…

— Че то си е така.

Господи! Валънс не можеше да превъзмогне любовта на Кери към чистата истина.

— Да, разбира се, но за теб е от значение единствено, че не бихме могли да платим за радиовремето, което ни отпускат. Ако ги накараме да смятат Рон Бомонт за злодей, всичко ще се разводни.

— Не зная, Ал. Ще ми се да бяха излезли, с какъвто и да е престъпник, с някакъв заподозрян. С някой, който да отслаби натиска.

— Натиска върху кого?

— Върху кого мислиш, Ал? Върху мен.

— Какъв натиск върху теб?

— За Брий.

— Поддържали сте служебни взаимоотношения. Какво има да се обсъжда?

Кери го изгледа.

— Но моментът все пак е крайно неподходящ да излезе наяве, нали? Новините отново я емнаха, случаят не е в девета глуха, репортерите ровичкат.

— И нищо няма да намерят. Чуваш ли? Отпусни се. Нищо няма да намерят.

Лимузината спря. Кери не обичаше да кара събралите се да го чакат. Налагаше се да излезе и да се ръкува с тълпата, да не губи живата връзка със своите гласоподаватели. Пресегна се към дръжката на вратата.

— Добре, Ал, чувам те. Чувам те.