Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (2)

2

Харди нямаше време да се наслади на победата си. Намисли да звънне набързо в кантората си, да разбере за какво го търсят, а после да даде тържествен обяд на Джейсън Трент в чест на рождения си ден и на освободения си клиент. Да се порадва на едно извънредно мартини по пладне. Може би на две.

Но съобщението сложи край на всякакви подобни мисли. Беше обаждане, от което се ужасяват всички родители. Администраторката Филис му каза, че Тереза Уилсън от „Меривейл“ настоява той да се свърже с нея колкото е възможно по-скоро. Неговите деца — Ребека и Винсънт — ходеха на училище в „Меривейл“, а Тереза Уилсън бе директор на училището. Беше четвъртък, един и половина след обяд в средата на октомври.

— Децата добре ли са? — изстреля той. Преди двайсет и пет години Харди бе загубил сина си Майкъл и раната още не бе заздравяла… никога нямаше да се затвори. Сега си губеше ума от всичко, заплашващо децата му, а сърцето му се качваше в гърлото.

— Те са добре. — Той затвори очи и въздъхна с облекчение. — Но никой не дойде да ги вземе.

— Франи не се ли е обадила? — Не, разбира се, че не. Ето защо госпожа Уилсън го търси по телефона. Харди хвърли поглед на часовника си. — С колко е закъсняла?

Осъзна, че въпросът му прозвуча нелепо. Не бе негова работа да отговаря за децата — с това се занимаваше Франи, — така че не бе сигурен кога свършват часовете им. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна споменът, че в един ден от седмицата ги разпускат по-рано. Сигурно в четвъртък.

— Около час.

Цял час, без дори да се обади? Франи обичаше да казва, че ако незакъсняващите хора са самотни, тя е един от най-самотните хора на земята.

— Говорихте ли с Ерин? Искам да кажа — с госпожа Кокран? Тя е в списъка на близките. — Това бе бабата на Ребека, която често отменяше Франи за децата.

— Първо на нея се обадих, господин Харди — на Ерин. Но ми отговаряше само телефонният секретар. Реших да изчакам още малко, преди да ви звъня в работата — да не би да има задръстване. — Тя се подвоуми. — Синът ви е доста разстроен. Иска да говори с вас.

Харди усети, че неговият третокласник Винсънт се опитва да се държи храбро, но гласчето му звучеше пресекливо, свадливо.

— Спокойно, братле, ей сега ще дойда да ви взема. Кажи и на Ребека, че всичко е наред. Няма нищо.

— Ама къде е мама?

— Не зная, Вин, но не се тревожи. Сигурно е станало някакво объркване. Или пък е закъсняла по някаква причина. — И той, като сина си, се самозалъгваше. Може би Франи бе помолила някой от родителите да ги вземе, а той е забравил. — Навярно ще пристигне преди мен.

Но всъщност сам не си вярваше. Франи щеше да каже на децата, че вместо Ерин ще ги вземе някой друг. Имаха строго спазвано правило да се прибират у дома само с мама, татко или баба, освен ако предварително не са предупредени за някой друг.

— Бъди голямо момче — заръча Харди. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Незабавно позвъни в регистратурата и разпита Филис дали е сигурна, че Франи все пак не е оставила съобщение преди обяд. Но на Филис такива не й минаваха. С леден глас му отвърна, че ако съпругата му се е обаждала, тя щяла да му предаде. Както е правила винаги.

Харди отново погледна часовника си. Не бяха минали и пет минути от разговора му с госпожа Уилсън.

Несъмнено все имаше някакво простичко обяснение. Дори в тези времена на повсеместни комуникации, все пак съществуваха места без телефони или без достъп до тях. Франи можеше да е заседнала на някое подобно място и да се опитва да се свърже с него.

Обади се у дома и попадна на телефонния секретар. Къде ли бе отишла? Щом не е взела децата, нещо не е наред.

Ами ако е катастрофирала? Развинтеното му въображение проигра всякакви възможности на случилото се или случващото се с жена му. Нито една от тях не му допадна.

След няколко минути вече бе в колата си и преодоляваше натовареното движение в центъра на града. Помъчи се да си спомни поне нещо за намеренията на Франи за деня. За нищо на света не бе в състояние да се сети за каквото и да било и дали изобщо му е споменавала нещо.

Истината бе, че напоследък тя най-вероятно не бе споменавала нищо за заниманията си през деня, а и да го бе направила, той навярно не бе обърнал внимание. Все повече всеки от тях двамата водеше свой отделен живот. Съзнаваха го и признаваха, че се превръща в проблем, но плащаха дан на съществуването ден за ден и като че ли никой от двама им не бе способен да се измъкне от този омагьосан кръг. За ежедневието на жена си Харди знаеше толкова, колкото и за училищния живот на децата си, т.е. почти нищичко.

Каза си, че чисто и просто така се бяха развили обстоятелствата, макар това да бе слаба утеха. Животът в семейството им се бе променил, бе станал по-традиционен. Той бе потънал до ушите в безхитростните начини за изкарване на хляба. Франи се нагърбваше с всичко, никога не отказваше, винаги бе на линия да подпомогне другите майки — нейния приятелски кръг. А всичко това — като че ли и самото съществуване на Франи — се въртеше около децата. Харди смяташе, че така и трябва да бъде — това бе желаната от нея дейност. Той печелеше парите и й помагаше във възпитанието. Такава им бе уговорката.

Най-сетне оттатък Ван Нес задръстването започна да се придвижва към авенютата. С малко повечко късмет щеше да пристигне в „Меривейл“ след десетина минути.

Веднъж озовал се у дома с децата и след като обърна къщата за някаква бележка, Харди наистина се разтревожи. Жена му нямаше навика просто да зачезва, без всякакви обяснения.

Изпрати децата в задния двор и заседна на телефона. Първо позвъни на Ерин Кокран, но пак отговори телефонният секретар. После го осени прозрение и се обади на Моузес Макгайър, брата на Франи, съдържател на бар „Литъл Шамрок“.

— Навярно те е напуснала. На нейно място отдавна щях да го направя.

— Тя няма да изостави децата, Моузес.

— Да, вярно бе, прав си.

— Не зная къде е.

Моузес помълча за миг.

— На твое място не бих се безпокоил, Диз. Ще си дойде.

— Е, звучи окуражаващо. Благодаря за съдействието.

Харди затвори. Изключителна помощ откъм зетьовия фланг. Докато седеше на кухненската маса и обмисляше следващото си обаждане, телефонът иззвъня и той грабна слушалката.

— Наистина ли се тревожиш?

— Доста.

— И действително не знаеш къде е?

— Не бе, поднасям те. Всъщност ето я тук, до мен. Просто си рекохме, че ще е забавно да ти звъннем и да ти съобщим, че е изчезнала, та да видим как ще реагираш.

Гласът на Моузес зазвуча сериозно:

— Кога говори за последен път с нея?

— Днес сутринта.

— Да не сте се сдърпали нещо?

— Не сме.

Линията чак забръмча от тишина. После се чу:

— На твое място щях да питам Ерин.

— Вече звънях. Няма я вкъщи.

— Може да са отишли някъде заедно и да са се забавили.

— Може — съгласи се Харди. Не искаше да притесни брат й още повече. Моузес бе отгледал Франи. Често повтаряше, че от десетте неща, които са най-важни за него, Франи е на първо място. — Или с Ерин, или с някоя от приятелките си.

— Обаче не ти е казала?

Тъкмо там бе работата, разбира се, но Харди омаловажи това обстоятелство:

— Възможно е Филис да е пропуснала обаждането. Непрекъснато се случва — излъга той.

— Ще позвъня на Сюзън. — Моузес имаше предвид жена си. — Може пък тя да знае нещо.

— Добре. — Харди погледна часовника си. Три без десет. — Сигурно ще си дойде всеки момент. Ще ти се обадя.

Четирийсет и пет минути по-късно телефонът бе звънял на два пъти, но все не беше Франи.

Първо се обади Сюзън, за да се увери, че Моузес е изтълкувал правилно думите на Харди. Франи наистина ли е изчезнала? Харди не искал да казва това, все още не. Просто все още не си е дошла у дома. Щял да звънне на Сюзън, щом научи нещо.

Второто обаждане бе от Ерин Кокран, прибрала се след дълга почивка, която тя и съпругът й Ед прекарали сред лозята на Напа. Не, не била говорила с Франи от седмица. От обаждането на госпожа Уилсън на телефонния секретар разбрала, че Франи не е взела децата, а после изслушала и съобщението на Харди. Какво става? Франи прибрала ли се е вече?

Макар тя да се помъчи да не проличи, тревогата в гласа й бе явна. Вече били минали два часа, откак Франи е трябвало да прибере децата от училище, и нима Харди изобщо не се е чувал с нея? Има ли нужда от помощта й вкъщи? Можела веднага да дойде.

Харди призна, че това май е добра идея.

Бе отлагал следващия телефонен разговор колкото се може по-дълго, но сега, в четири и половина, при тези две деца със зачервени очи, вяло човъркащи грахамени бисквити с мляко, Харди набра номера, който знаеше наизуст.

— Глицки. Отдел „Убийства“.

Лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе най-добрият му приятел. Тъй като бе част от правната наказателна система, Глицки можеше да заобиколи доста от бюрократичните пречки.

— Ейб, Диз е на телефона.

Думите дотолкова се отличаваха от обичайните им нецензурни или иронични поздрави, че Глицки застана нащрек.

— Какво има?

Харди помоли Ейб да изчака един миг, после стана с преносимия телефон в ръка, каза на Ребека и Винсънт, че има разговор с чичо Ейб — само за възрастни — и отива в дневната, за да поприказват насаме. Връща се веднага. А те да продължават със закуската си.

— Франи от три часа е в неизвестност — прошепна той откъм лицевата страна на къщата. Огледа улицата. Нямаше я.

— Три часа?!

— Мислех дали ти не можеш да провериш.

Нехайният тон на Харди не успя да скрие каквото и да било от Глицки. Схвана какво разбира приятелят му под проверка — катастрофи, приети в болниците или най-лошото — някоя неотдавна починала неидентифицирана жена.

— Три часа — повтори Глицки.

Харди погледна часовника си и неохотно произнесе:

— Навярно малко повече.

Глицки загря.

— Веднага се захващам — отговори той.

Харди затвори и чу как Винсънт изпищя в кухнята.

Кокранови — Големия Ед и Ерин — бяха родители на първия съпруг на Франи, Ед, който бе и роден баща на Ребека. Синът им бе починал отдавна, но Ед и Ерин все така безумно трепереха над внучката си и брат й Винсънт. Обичаха Франи и съпруга й. Харди и жена му, чиито родители бяха умрели, ги смятаха за част от семейството си.

След като получиха вестта за изчезването на Франи, те пристигнаха в дома им. Под ръководството на Ерин децата си пишеха домашните на кухненската маса — така тя се опитваше да отвлича вниманието им. Харди и Ед разменяха по някоя дума, поглеждайки към телефона, и чакаха.

Харди се озова до апарата, още преди първият звън да е секнал. Обаждаше се Ейб Глицки, този път със служебния си тон:

— Върна ли се вече?

Харди му отвърна, че не е, и издържа кратката пауза.

— Е, хубаво. Добрата новина е, че никъде няма умрели. Проверих в Аламеда, Марин, Санта Клара. — Имаше предвид околностите на Сан Франциско — Скучен ден в прерията. Няколко незначителни чуквания с коли. Не са постъпвали доклади за сериозни произшествия. А в града изобщо няма нищо.

Харди изпусна дълбока въздишка.

— А сега какво?

— Не зная. Чакаме. Тя ще… — Млъкна. Глицки, изгубил собствената си съпруга, починала от рак преди няколко години, не бе от хората, които подклаждат празни надежди. — Субаруто ли кара?

— Така мисля. Ако е с кола.

— Дай ми номера да го пусна на диспечерите да разширят обсега на издирването.

— Добре. — Харди ненавиждаше този израз „обсег на издирването“. Случаят се превръщаше в официален. В действителен. Ставаше трудно да го отрича, дори и пред себе си.

Къде е жена му?