Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (18)

18

Вечерта бе ясна и топла, без мъгла и Харди усети, че е надушил следа. Хората се изплъзваха и лъжеха, а в това бе неговата сила.

Щеше му се да разполага и с отпечатъците на Ал Валънс. Нямаше обяснение защо Валънс излъга, че не се е обаждал на Рон. Все пак оставаше му ловко отмъкнатата водна чаша на Деймън Кери и той я сложи на бюрото на Ейб Глицки с тайнствена бележка, че тя съдържа съдбовни улики по случая „Брий Бомонт“ и трябва да бъде сравнена с отпечатъците, открити в дома на убитата.

Харди добави, че ако Глицки не го стори, само ще съжалява — изявление, на което Ейб щеше да се зарадва. В писъмцето се споменаваше също, че Кери отрича да е ходил когато и да било в жилището й, а това е нов обрат.

Все още бе рано — Харди имаше време преди уговорената за седем среща с Канета в кантората си. Можеше да отскочи да се види с Рон и възпитаните му деца, да се срещне с него по-рано от уговореното, да ги поразведри всичките.

Освен това изпълни цяла страничка в адвокатския си бележник с въпроси, на които Рон бе в състояние да му отговори, свързани предимно с имената, които Канета бе записал от телефонния секретар.

Коя е Мари? А Коджий Сасака? А Тилтън? Какво искат всичките? Ами Валънс, Кери и Пиърс? Рон познавали ги добре? А Брий познавала ли ги е?

И по-тежкия въпрос: допускал ли е или знаел ли е Рон, че Брий има връзка с друг мъж? Ако е така, то с кого? А за бременността й? Той и тя искали ли са детето? Как е минала последната им сутрин? Тя притеснявала ли се е за нещо? Доколко Рон е бил в течение на професионалния й живот, ако изобщо е бил? Знае ли над какво е работела в момента?

И най-важното: как Рон ще обясни обстоятелството, че от всички мъже, с които Харди разговаря — Пиърс, Кери, дори Канета, — собственият й съпруг изглежда най-малко разстроен от смъртта й?

Карайки на юг по безплатната магистрала към хотела, където се криеха Рон и децата, Харди без малко да си внуши, че е постигнал известен напредък. Рон щеше да отговори на въпросите му, може би ще научи повечко за МТБЕ и етанола и за днешното отравяне на резервоара, което, разсъждаваше той, е свързано с убийството на Брий. Нещата действително започваха да се проясняват.

 

 

— Господин Брустър е напуснал.

— Напуснал ли? — повтори Харди, сякаш това бе израз на чужд език, който не разбираше.

Администраторката беше миловидна, млада жена, пъргава и експедитивна.

— Да, господине. — Тя натисна няколко клавиша на компютъра си: — Рано тази сутрин.

— Сигурна пи сте? — И с извинителна усмивка: — Простете. Просто имахме уговорена среща и съм малко изненадан.

Тя натисна още няколко клавиша и забелязала явната му загриженост, видимо омекна:

— Да не сте сбъркали деня?

Харди кимна:

— Така ще да е.

 

 

И тъй, все още бе рано и разполагаше с два свободни часа.

Рон Бомонт започваше да му напомня неколцина клиенти от предишните години: бяха склонни да лъжат и да изчезнат, ако не бъдат задържани. Това го влудяваше, но същевременно подобно поведение бе и доста предсказуемо сред заподозрените и не биваше непременно да приема, че са виновни за каквото и да било. Просто бяха изплашени, объркани, заблудени. С изключение на ония, които в действителност бяха виновни и се укриваха.

Докато караше покрай нос Кендълстик, Харди с цялото си същество се опитваше да се придържа към разумния довод, че Рон трябва да закриля децата си. Нещо повече, щом Харди бе успял да го засече в този хотел, то други с доста по-неблагожелатени намерения — следователите от Областната прокуратура например — биха могли да постигнат същия успех. А и Рон не му бе обещавал, че ще се навърта тук за по-продължителни консултации.

Обаче когато отби по отклонението от Седма улица покрай Съдебната палата, раздразнението му вече се бе превърнало в истински гняв. Рон Бомонт, кучият му син, държеше в ръцете си отговорите на хиляди въпроси, крито сега Харди ще трябва да си ги изяснява сам, стига да може. А времето изтичаше. Вече не му се играеше като глупак на котка и мишка. Особено пък с човека, докарал Франи до затвора.

Навикът едва не го накара да паркира срещу затвора, където щеше да посети Франи и да се отбие повторно в кабинета на Ейб. По това време — в събота привечер — действително имаше свободно място до бордюра.

Но продължи да кара. Сега не биваше да оставя никакви послания на Глицки заедно с бележката за отпечатъците на Деймън Кери. Щеше да си проличи ядът му към Рон и да размъти водата. Доколкото това зависи от него, не искаше Глицки дори и за миг да си помисля за Рон като за възможен заподозрян.

А Франи? Преди всичко заради нея се занимаваше с всичко това. Е, да, можеше да отиде и да я подържи за ръка още веднъж, но това щеше да му изхаби два скъпоценни часа. Франи искаше от него да спаси Рон и децата му, а цената на тяхното спасение за нея бе, че съпругът й няма да ходи да я утешава всеки път, щом се озове наблизо.

Честно казано, изчезването на Рон пак предизвика у него същинска „пустинна буря“ от яд към Франи. И по-лек полъх на недоволство към собствената му лековерност, към неспирните му усилия в една кауза, в която в най-добрия случай се бе насилил да повярва. Правеше всичко това заради съпругата си, по нейна молба. Нека тя да се оправя с последствията. Да я види колко ще й се усладят плодовете им.

Но трябваше да признае, че някои страни от развитието на случая не зависеха от Рон Бомонт, че бяха възбудили собствения му интерес. Тримата мъже — Канета, Пиърс и Кери, които оплакваха смъртта й. Днешното отравяне с МТБЕ. Лъжата на Ал Валънс. И неизменно — трите милиарда долара.

Харди машинално, по някакъв нерационален път, бе решил да отиде в кантората си. Все още разполагаше с два часа, докато стане време да дойде Канета и да си разменят сведения. Имаше голяма вероятност Дейвид Фримън да е там и да работи в събота. Харди можеше да се изфука с откритията и догадките си пред своя хазяин — навик, който винаги се оказваше поучителен.

Ако Фримън го няма, ще се задълбочи в копията от бележките на Грифин, които му бе предоставил Глицки, и ще види дали някоя подробност няма да привлече вниманието му. Спомагателен план, вярно, но все пак някакъв план.

И в този миг зърна празното място до тротоара на „Пета“ и „Мишън“. Свободно място за паркиране през работната седмица можеше да се окачестви като чудо, но да видиш цяла страна на Пета улица едва ли не празна — това е все едно да ти се яви ангел небесен. Току-що навалял сняг или сутрешен плаж без следи от нечии стъпки — направо закопняваш да нагазиш. Отби и спря точно срещу сградата на „Кроникъл“.

Същинско знамение.

 

 

Джеф Елиът бе репортер в „Кроникъл“, водещ рубриката „Градски клюки“ за политическия живот в града.

Навремето, когато Харди се запозна с него, той бе младо, хубаво, свежолико момче от Средния запад, което се придвижваше с помощта на патерици заради несекващата си борба с множествената склероза. Сега, макар на практика все още млад — Харди не вярваше да е навършил трийсет и пет, — младоликото хлапе си бе пуснало посивяваща, добре оформена брада. Гръдният му кош бе наедрял, а очите му изглеждаха вечно изморени. Тук, в кабинета му точно до редакцията, някогашните патерици стояха до вратата, вече почти непотребни. Сега Джеф се придвижваше с инвалидна количка.

Но все още бе представителен на вид, поне в очите на Харди, който през годините бе служил като източник на множество ценни сведения и сюжет за една-две рубрики. Елиът и жена му дори бяха гостували на приеми в дома на Харди.

Днес Джеф несъмнено бе, дошъл заради отравянето на водата. Освен ако не убиеха президента или не станеше земетресение от осма степен, то щеше да е водещото заглавие утре, а и гъмжеше от политически елементи.

Но сега, след като си подаде носа през вратата му, първо най-важното. Джеф се извъртя от компютъра си и му махна да влиза.

— Големият Диз — усмихна се той. — Как си? — После се сети и внезапно стана сериозен: — Как я кара Франи?

Харди направи гримаса. Какво да му каже?

Джеф възмутено поклати глава.

— Иде ми да дам под съм Брон, Прат, Рандъл и цялата им пасмина. Или да ги убия. Може и двете.

— Струва си да се обмисли.

— Значи си чул обаждането ми у вас?

— Не. Цял ден не съм се прибирал.

Думите му изненадаха Джеф.

— Ами съобщих ти, че се каня да посветя на историята с Франи една-две колонки в понеделник, може би ще направи впечатление на когото трябва. Мислех, че можеш да ми предоставиш подходящ цитат.

Харди се усмихна вяло.

— Нищо, което да става за отпечатване в приличен вестник.

Джеф го изгледа въпросително.

— Значи не си чул съобщението ми и все пак си тук?

— Видях свободно място за паркиране. Господи, цялата улица беше празна. Какво друго да направя? Казах си: „Ей, ти, що не вземеш да размениш няколко приказки не за печат с добрия си приятел Джеф?“

Думите му предизвикаха усмивка у събеседника му. Някога Харди пропускаше да направи пред Джеф уговорката кои от репликите му не са за печат. От това не произлезе нищо хубаво и оттогава Харди смяташе за необходимо да включва думите „не е за печат“ при всеки свой разговор с Джеф, дори и на чисто светски теми.

— Очаквах да го кажеш — усмихна се журналистът.

— Освен това — продължи Харди, — сметнах, че може да знаеш нещо, което на мен не ми е известно.

— Възможно е. Специалист съм по Средновековието и Викторианска Англия.

— Ядец! — Харди щракна с пръсти. — Нито едното, нито другото. Говорех по-скоро за Франи, Брий или Рон Бомонт, за тая история с МТБЕ. — Замисли се за миг. — За Деймън Кери. За Ал Валънс.

Джеф се ухили.

— Свърши ли? Струва ми се, че пропусна жена ми и неколцина сенатори.

Харди разпери ръце в знак на безсилие.

— Май не съм съвсем наясно как да свържа всички тези неща помежду им.

Репортерът извъртя инвалидната си количка, за да застане с лице към Харди.

— А в замяна аз ще получа изключителни права върху тайната, заради която Франи е в затвора, така ли?

— Не, но можеш пръв да научиш кой е убил Брий.

— Надуши ли го вече? Всички твърдят, че бил съпругът й. Рон ли е?

Харди поклати глава.

— Ейб Глицки, който, може би си спомняш, е шеф на „Убийства“, определено не го твърди. А Ейб е човекът, който се занимава с тази работа.

— И не е по петите на Рон?

Настъпи мълчание.

— Не е Рон.

Прозвуча едва ли не сякаш Глицки твърди с положителност, че Рон не е убиецът, което не бе вярно. Но ако Джеф го е схванал така, няма да опровергава това впечатление.

— И кой е според теб? Подозираш ли някого?

Както си седеше на стола, Харди въздъхна. Беше събрал доста сведения. Но вместо да чувства, че се е добрал до нещо в разследването си, осъзна, че не би могъл да определи до какво точно. Когато помоли Елиът да му разкаже за Деймън Кери, сам се изненада не по-малко от Джеф. Откъде изникна този въпрос?

Джеф поклати глава.

— Това ще му се отрази крайно отрицателно, Диз.

— Навярно. Но ми се ще да науча повечко за ония двамата — за Брий и кандидата.

Приготвяйки се да му отговори, Джеф се облегна назад в инвалидната си количка зад бюрото. Подръпна мустаците си, почеса се по брадата, бръсна с ръка ризата си отпред.

— Нямаме бърза работа — подкачи го Харди и го озари с многообещаваща усмивка. — Само дето на Франи й дойде нанагорно, задето спазва обещанието си.

Най-сетне репортерът въздъхна.

— Знаеш ли, проблемът е във взаимосвързаностите — поде той. — Ти не свързваш нещата. — Но Джеф все още не бе готов да изплюе камъчето. Немирната усмивка от младостта му се мярна бегло на лицето му, докато се привеждаше напред, събрал длани на бюрото пред себе си. — Нали си спомняш разговорите ни „не за печат“? Това ще е един от тях — поверителен и личен.

— Съгласен съм. Разбрах. — Харди започна да се чувства като католически свещеник в изповедалня. Още няколко дни като последните и ще е научил всички тайни на хората, а не ще може да каже ни една от тях. Но ако за познанието трябва да се плаща, той е готов.

Неуспешният пазарлък на Ева. Можеше само да се надява, че за него той няма да се окаже толкова злополучен, колкото за нея.

— И така, това е поверително, само за твоите уши — подчерта Джеф. — Ако не помага пряко на Франи, казаното си остава тук.

— Дадено. — Харди стана и двамата се ръкуваха над бюрото. — И тъй, какви са взаимосвързаностите? — попита той.

— Ти сам току-що ги назова, Франи е в затвора. Кери има свое кътче в съзнанието ми — изборите, днешното отравяне на водата. Досега не ги свързвах. — Очите му заблестяха от заинтересованост. — Но те са свързани помежду си, нали? И все с Брий.

— Така смятам и аз.

Джеф зашава в количката, реши се и кимна.

— Споменах ли вече, че „не е за печат“?

Харди умираше да разбере какво знае Джеф, но не биваше в никакъв случай да показва любопитството си. Усмихна се нехайно.

— Един-два пъти.

Зачака.

— Кери всъщност е добро момче, особено за политик. Бил съм няколко пъти с него в пресцентрове, след някой банкет, неофициално — съвсем както сега с теб — той е свестен. А и играе почтено с нас.

— С нас ли?

— С репортерите, медиите и така нататък.

— Добре. И?

— Така. Та човек като него, а понякога и като мен, открива някакъв факт и един вид неофициално решава да не го прави обществено достояние.

Харди вдигна вежди.

— Извинявай. Стори ми се, току-що те чух да казваш, че медиите могат да проявяват известна сдържаност.

Джеф потвърди с кисела физиономия.

— Говоря лично за себе си. Не че се фукам с това, но се случва. Понякога. — Пред скептичния поглед на Харди журналистът широко разпери ръце. — Добре де, рядко. Работата е там, че Кери не е женен и може да се среща, с когото си поиска. Както е правил и нашият президент, това си е негова лична работа. Не е за новините.

— Но Брий е била омъжена.

— А може пък да не са правили нищо, да го наречем, плътско. Може тя просто да е прекарвала доста време с него, и то само заради кампанията и работата.

Харди се приведе напред.

— Но ти знаеш нещо друго?

— Дали съм ги засякъл на местопрестъплението ли? Не. Но съм сигурен. Според мен те са се обичали.

На Харди му потрябва малко време да осъзнае думите му, макар в крайна сметка да подозираше подобно нещо. Но Джеф продължи:

— Живеели са само на пет-шест преки един от друг, и двамата на „Бродуей“, както знаеш.

— Не, не знаех за него. Само за нея.

— Е, Кери също. Къщата му е оная трийсетстайна колибка точно на ъгъла с „Бейкър“. Ако я видиш, няма как да не я запомниш, а ти си я виждал. — Джеф като че ли изпитваше едва ли не облекчение, че може да разкрие тайната си. Щом е обещал да не я печата, най-добре бе да я сподели с някого, който на свой ред не биваше да я издава. — Както и да е, преди няколко месеца натисках Деймън за интервю — както казах, пътищата ни се преплитат — и той ми предложи да се срещнем у тях след няколко часа, щял да намери нещичко и за мен. Щял да се върне от Чико или от някъде си, щял да бъде сам, тоест без Валънс. Само че като отидох у тях, кой, мислиш, ми отвори вратата — Брий Бомонт.

— Облечена ли?

Джеф се изкиска.

— Ама че мръсно подсъзнание имаш. Да речем, че беше облечена като за вкъщи. Като за вкъщи и много, много привлекателна. — Замълча, припомняйки си, после въздъхна. — Много. В зелена копринена блуза с дълбоко деколте, ленени панталони, боса. Определено си спомням, че бе забравила да си облече бельо над кръста. Повярвай ми, такова нещо не се забравя, особено при нея, дори и да не си опитен репортер като мен, схващащ всички подробности.

Харди искаше да го накара да продължи:

— Та да чуем колко е била хубава.

— Доста повече от хубава, Диз. Във всеки случай на масичката имаше бутилка шампанско в кофичка, а иначе къщата бе празна. Така че попитай ме дали не се чувствах като навлек? Аз това!

— И какво се оказа?

— Очевидно е имала намерение да го изненада за добре дошъл след дългия път. И тъй, той изниква десетина минути след мен, отваря вратата и казва нещо като „Здрасти, Брий, колко хубаво, че си тук. Е, та какво става с проклетите бензинови добавки?“. Кажи ми, че съм гениален, но веднага схванах какво се крие зад това.

— Ти си гениален.

Джеф кимна.

— Все някой трябва да бъде. Както и да е, бяха двойка и аз го разбрах, а те разбраха, че съм разбрал. И им казах, че ще си трая.

— Извини ме за любопитството, но защо го направи?

Той поклати глава, сякаш това си оставаше загадка и за самия него.

— Не зная, Диз. Човекът ми допадаше. Допадаше ми политиката му. За тях това бе много важно. — Той открито погледна Харди в очите. — Абе просто така реших. Срам ме е да го призная, но бих направил същото дори и за теб.

— Няма да ти се наложи — отвърна Харди. — Не съм спал с Брий. Но не се ли изкуши да разкажеш на полицаите след убийството й?

— Защо? Не съм чул да подозират Деймън.

Харди го изгледа въпросително.

— Ако не друго, Джеф, тя е убита и ти знаеш, че той й е бил любовник. Това сигурно е от значение за разследването. Може би дори е съдбоносно.

— Но също е от значение за кампанията на Деймън, може би дори е съдбоносно. Не я е убил той, Диз. Няма начин. Освен това искам да го изберат и със сигурност не бива да казвам на ченгетата каквото знам. Навярно, ако някой от инспекторите бе дошъл и бе навързал нещата, ако ме бе попитал направо… Не зная, току-виж се бях изкушил. Но никой не ме попита. Никой.

— Но както сам казваш, Джеф, всичко е взаимосвързано. Би следвало да е. — За да подчертае думите си, Харди тупна по бюрото. — И тъй, наградата ти днес е въпросът кой замърси водата? Какво представлява „Съюзът за чиста планета“?

Джеф отново зашава в инвалидната си количка, вдигна ръка към изморените си очи и ги потърка. Хвърли поглед на часовника си и внезапно видя, че навън е паднал кафеникав здрач.

— Кога ли ще се науча да не работя в почивните дни? Защо съм тук в събота?

Харди се приведе напред. Джеф знаеше още нещо и се бореше със себе си доколко да му се разкрие. Харди си даде вид, че му е все едно.

— Искал си да напишеш някоя и друга колонка за Франи.

Което ги върна към изходната точка. Джеф поседя за миг неподвижно, после подкара количката към ниска кантонерка. Върна се при бюрото с дебела папка и взе да я разлиства.

— „Милицията на Йосемити“. „Отмъстителите на Валдес“. „Земята днес“. — Вдигна очи. — А сега се нарича „Съюз за чиста планета“. Схващаш ли?

— Свързани ли са помежду си?

— Да кажем така — обзалагам се, че щабът им е в някоя хижа в Монтана.

— И какво ги ръководи?

— Е, това е спорен въпрос. — Джеф извади няколко страници и намери резюме за причинените от тези групировки щети — повечето бяха в сферата на дребните хулиганства — вандалщини и графити, но в два от случаите се бе стигнало до далеч по-сериозни неща.

„Отмъстителите на Валдес“ бяха поели отговорността за бомбена експлозия в тръбопровода на една бензиностанция на „Ексън“ в Такома, щат Вашингтон, убила четирима и ранила дванайсет души. Джеф вдигна поглед от страниците.

— Не искали хората да инвестират в „Ексън“. При това дръзко нападение е загинало шестгодишно момиченце.

Господи, дали са му да разбере.

Неотдавна в голяма рафинерия в Ричмънд, оттатък залива, трима пазачи били жестоко пребити при нападение, за което никой засега не бе поел отговорността: Според изявленията на рафинерията не било взето нищо и останалите служители от охраната отблъснали петимата нападатели, макар че били в състояние да ги заловят.

— Но ако те интересува моето мнение — завърши Джеф, — точно тогава тези палячовци са пипнали МТБЕ-то.

— Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?

— Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи — това е тяхното послание. Като днес.

Харди се облегна, кръстоса крака.

— И ти си събрал всички тези материали в една папка.

— Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали — кимна към папката с документите — също са свързани с тях.

— И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.

Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.

— Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.

Харди посочи папката.

— Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?

На Джеф не му бе необходимо да проверява.

— Не, добре, че ми спомена. Хубаво попадение.

— Може би тези групировки не знаят кой им плаща. Може СКО да си имат прикритие.

Джеф кимна.

— Но това значи, че… — Замълча, защото го бе осенило хрумване. — Защо тогава ще…

— Цял ден си повтарям една мантра — отвърна Харди. — Опитай и ти.

— И каква е тя?

— Три милиарда долара. Повтори си го няколко пъти. Ще започне да ти харесва.