Робърт Шекли
Измерения на чудесата (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Вероятно за пръв път в историята на човешката раса, един от нейните членове действително и буквално пропадна вдън земя. От гледната точка на Кармоди той въобще не се помръдна — движеше се всичко останало. Вестоносецът и Чиновникът потънаха някъде в общия фон. Галактическият център се сплеска и заприлича твърде много на голямо и лошо изрисувано пано.

После в горния ляв ъгъл на паното се появи процеп, който се удължаваше и разширяваше към долния десен ъгъл. Краищата му се свиха настрана, откривайки непрогледна чернилка. Паното — или Галактическият център — се нави в себе си като две щори, без да остави и следа.

— Не се тревожи, правят номера с огледала — прошепна му Печалбата.

Обяснението разтревожи Кармоди повече от самото явление. Но той здраво стискаше зъби, а в ръката си още по-силно стискаше Печалбата. Чернилката стана пълна и завършена, без звук и без картина — образцов пример за празно пространство. Кармоди я понасяше толкова дълго, колкото тя продължи, а колко беше това — остана неясно.

И отведнъж гледката пред очите му се разпадна. Стоеше на земя и дишаше въздух. Виждаше голи планини с цвета на бели кости, също и река от изстинала лава. Лек застоял ветрец полъхваше в лицето му. Над главата си забеляза три мънички червени слънца.

Това място му се стори още по-чуждо в сравнение с Галактическия център. И все пак то беше облекчение за Кармоди. Бе срещал такива места в сънищата си, но Галактическият център идваше направо от кошмарите.

В миг се стресна, щом осъзна, че Печалбата вече не беше в ръката му. Как ли е успял да я изтърве? Трескаво се заоглежда и откри малко зелено змийче, увило се около врата му.

— Аз съм — каза му то. — Твоята Печалба. Само че в друга форма. Разбираш ли, формата е функция на цялостната обкръжаваща среда, а ние, Печалбите, сме особено чувствителни към влиянията на средата. Все още съм с тебе, брато, и ние рамо до рамо ще освободим Мексико от тежкото иго на онова чуждестранно конте Максимилиан.

— Ъ?

— Разсъждавай по аналогия! — настоя Печалбата. — Виждаш ли, Докторе, въпреки високия си интелект ние, Печалбите, нямаме собствен език. Нито пък изпитваме нужда от отделен език, защото все ни връчват на разни други раси. Решението на проблема с разговорите е съвсем просто, но понякога обезсърчаващо. Аз само се включвам към твоята асоциативна база данни и извличам каквито думи ми трябват, за да стане ясно какво искам да кажа. Думите ми изясниха ли ти какво искам да кажа?

— Нещо не ми е особено ясно — изповяда се Кармоди. — Но мисля, че ще разбера.

— Добро човече — каза Печалбата. — Представите могат доста да се оплетат понякога, но ти неизбежно ще ги разнищиш. В края на краищата нали са си твои. По този повод имам да ти разкажа една забавна историйка, ал се боя, че се налага да я оставим за по-късно. Нещо ще се случи твърде скоро.

— Какво? Какво е то?

— Кармоди, старче, няма време да ти обяснявам всичко. Може би дори няма време да ти обясня онова, което задължително трябва да знаеш, за да поддържаш функционирането на своя живот. Чиновникът и Вестоносецът най-любезно те изпратиха…

— Ах, тези скапани убийци! — прекъсна я Кармоди.

— Не бива толкова лекомислено да заклеймяваш убийството — укори го Печалбата. — Това показва повърхностна нагласа. Припомням си една много подходяща за случая дитирамба, която ще ти изрецитирам после. Докъде бях стигнала? О, да, Чиновникът и Вестоносецът. С цената на значителни лични усилия тези достойни люде те изпратиха на единственото място в Галактиката, където — но само вероятно — можеш да получиш помощ. Нали разбираш, не бяха длъжни да правят това. Можеха да те убият на място за бъдещите ти престъпления. Или пък да те запратят към последното известно местонахождение на твоята планета, където тя съвсем определено не е в момента. Или пък можеха да екстраполират нейното настоящо най-вероятно местонахождение и да те засилят натам. Но тъй като не ги бива в екстраполирането, твърде лесно е да се предположи, че резултатът щеше да бъде много лош. Така че сам виждаш…

— Къде съм — попита Кармоди — и какво очакваме да се случи тук?

— Тъкмо стигнах до това — увери го Печалбата. — Планетата се нарича Лурсис, както вероятно е очевидно. Има един-единствен жител — коренякът Мелихрон, който е тук, откакто някой въобще може да си спомни, и ще бъде тук още толкова, колкото някой може да предвиди. Мелихрон е sui generis^[1] оттук до хоризонта, че и още малко отгоре. Като местен жител е неподражаем; като раса е вездесъщ; като индивид е различен. За него е било написано: „Виж, това е самотният нарицателен герой, съвъкупляващ се сам със себе си, докато яростно отблъсква собственото си бясно нападение!“

— Проклета да си — кресна Кармоди, — дрънкаш като сенатска подкомисия, но нищо не казваш!

— То е, защото съвсем се оплетох — изрече Печалбата със забележимо скимтене в гласа. — Велики Боже, ама ти какво си мислиш бе, човече, да не съм се пазарила за такива неща в договора си? Потресена съм, човече, направо ме втресе, ако щеш ми вярвай, и се опитвам да разнищя положението, защото ако не си взема главата в ръце, тая моя тиква ще се сгромоляса като колиба от извара.

— От кал — разсеяно я поправи Кармоди.

— От извара! — кресна му Печалбата. — Ей, човече, ти виждал ли си изобщо как се сгромолясва колиба от извара? Е, аз пък съм виждала и да ти кажа, гледката не е никак приятна.

— Доста вкиснато ми звучи — Кармоди се изкиска пресилено.

— Стегни се! — прошепна Печалбата напрегнато. — Стани едно цяло! Използвай освежаващия миг на отдих! За да забушува умът ти като звезда! Защото ето го и Мелихрон!

Кармоди се усещаше странно невъзмутим. Огледа разкривената околност и не откри нищо, което да не е видял досега.

— И къде е? — попита той Печалбата.

— Мелихрон се променя, за да е в състояние да разговаря с тебе. Отговаряй му дръзко, но тактично. С нищо не намеквай за неговия недъг, това само ще го разгневи. Внимавай да не…

— Какъв недъг?

— Внимавай да не забравиш единственото, което го ограничава. И преди всичко, когато ти зададе своя Въпрос, отговори му изключително предпазливо.

— Чакай бе! — спря я Кармоди. — Ти само ме объркваш! Какъв недъг? Какво го ограничава? И какъв ще бъде неговият Въпрос?

— Стига си се заяждал! Не понасям това! А и вече не мога да се поддържам в будно състояние. Отлагах зимния си сън нетърпимо дълго, и то само заради тебе. Чао, брато, не им позволявай да ти пробутват дървени центрофуги.

След тези думи змийчето удобно нагласи извивките си, пъхна опашката в устата си и заспа.

— Скапан кръшкач такъв — разпени се Кармоди. — Ще ми се наричаш Печалба, а? Ти си Печалба колкото двете монетки върху очите на труп.

Но Печалбата бе потънала в сън и не можеше — или не искаше — да чуе гълченето на Кармоди. А пък вече нямаше време за такива занимания, защото в следващия миг голата планина вляво от Кармоди се превърна в бушуващ вулкан.