Робърт Шекли
Измерения на чудесата (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След завършване на прехвърлянето Кармоди си направи бърз оглед. Кратката инвентаризация го увери, че още имаше всичките си четири крайника, едно тяло, една глава и едно съзнание. Разбира се, засега не можеше да бъде сигурен в окончателните резултати, но май целият си беше при себе си. Освен това отбеляза, че все още разполагаше с Печалбата, която някак успя да разпознае, макар и да бе претърпяла обичайната си метаморфоза. Този път се бе променила от джудже в лошо замислена и лошо направена флейта.

— Дотук добре — изрече Кармоди в пространството. И огледа околността.

— Не е чак толкова добре — веднага се поправи той.

Бе се подготвил да попадне на погрешна Земя, но не бе очаквал да е толкова неправилна.

Стоеше на блатиста почва в самия край на тресавище. Смрадливи пари се надигаха над застоялата кафеникава вода. Наоколо се виждаха папрати с широки листа и ниски храсти с тесни листа, и палми с чорлави корони, и един самотен кучешки дрян. Въздухът беше топъл като кръв и натежал от дъх на плодородие и гниене.

— Може би съм във Флорида? — с надежда изрече Кармоди.

— Страхувам се, че не си — обади се Печалбата, тоест флейтата, с нисък мелодичен глас, но излишно треперлив.

Кармоди ядно се втренчи в нея.

— Ти откъде-накъде можеш да говориш? — попита я той.

— А ти откъде-накъде не ме попита същото, когато бях котле? — сопна се Печалбата. — Но ще ти кажа, щом толкова ти се е приискало да знаеш. Ей тук горе, точно в мундщука, имам резервоарче с въглероден двуокис. То ми замества белите дробове, макар и за ограничен период от време. Останалото е очевидно.

За Кармоди не беше очевидно. Но си имаше по-съществени грижи. И попита:

— Къде съм?

— Ние — натякна Печалбата — сме на планетата Земя. А подгизналото парче пръст, на което стоим, по твое време ще стане градчето Скарсдейл, щат Ню Йорк. — Изхили се. — Предлагам ти да купуваш сега, докато цените на недвижимата собственост са още ниски.

— Дяволите ме взели, ако това прилича на Скарсдейл! — възкликна Кармоди.

— Естествено. Като оставим за момент настрана въпроса Коя, виждаме ясно, че Кога е доста сбъркано.

— Е да… А Кога сме?

— Добър въпрос — отвърна Печалбата. — Но на него мога да дам само приблизителен и изключително ненадежден отговор. Достатъчно очебийно е, че се намираме във фанерозойската ера, която обаче обхваща една шеста от геоложката история на Земята. Дотук беше лесно. Но в кой отрязък от фанерозоя сме — в палеозоя или в мезозоя? Тук се налага да рискувам с догадки. Като съдя единствено по климата, отхвърлям палеозоя с вероятното изключение на самия край от пермския период. Но я почакай, сега мога да изключа и него! Погледни — нагоре и вдясно!

Кармоди отметна глава назад и видя странно оформена птица да пляска тромаво с крила в далечината.

— Несъмнено беше археоптерикс — каза Печалбата. — Веднага можеш да познаеш по ъгъла на перата спрямо надлъжната му ос. Повечето учени смятат, че тази твар е от горната юра или от кредата, но със сигурност не по-стара от триаса. Значи изключваме целия палеозой. Съвсем определено се намираме в мезозойската ера. — Доста назад сме се върнали, а? — попита Кармоди.

— Далеч назад — съгласи се Печалбата. — Но бихме могли да преценим и по-добре. Мисля, че можем да заковем точния момент от мезозоя, в който сме попаднали. Я да поразсъждавам малко. — И поразсъждава малко. — Ами да, струва ми се, че знам. Не е триас! Боя се, че това тресавище ни насочва по лъжлива следа. Но покритосеменното цъфтящо растение до лявото ти стъпало ни води право към точния период. А и не е единственото ни свидетелство. Забеляза ли кучешкия трън, точно пред тебе е? Сега се обърни и ще видиш две тополи и смокиня сред малка група иглолистни. Има си значението, а? Но забеляза ли най-важната подробност, толкова често срещана в твоето време, че си склонен да я пренебрегнеш? Говоря ти за тревата, която тук намираме в изобилие. Чак до юрския период не е имало трева! Само папрати и палми! И това решава въпроса, Кармоди! Бих се обзаложил на спестяваните през целия ми живот пари! Ние сме в кредата и вероятно недалеч от горната й граница!

Кармоди твърде смътно си спомняше геоложките периоди на Земята.

— Креда — повтори той. — И колко остава до моето време?

— О, към стотина милиона години, плюс-минус няколко милиона — отговори Печалбата. — Кредата е траяла около седемдесет милиона години.

Кармоди не срещна никакви затруднения да се приспособи към тази представа, защото дори не се и опита. Попита Печалбата:

— Как научи всички тези геоложки истории?

— А ти как мислиш? — вдъхновено му отвърна тя. — Учих. Рекох си, че щом ще ходим на Земята, най-добре да изровя нещичко за това място. И проклета да съм, ама наистина е добре. Ако не бях аз, щеше да се препъваш насам-натам и да търсиш Маями Бийч, а накрая сигурно щеше да те хапне някой алозавър.

— Кой щял да ме хапне?

— Споменавам — започна Печалбата — един от най-грозните представители на разреда Заурихии, чието разклонение Зауроподи стигнало своя връх в прочутия бронтозавър.

— Искаш да ми кажеш, че тук се срещат динозаври? — попита Кармоди.

— Искам да ти кажа — произнесе Печалбата в облигато, — че това е същинското и изначално Време на Динозаврите, също така ще използвам повода да те приветствам с добре дошъл в Ерата на Гигантските влечуги.

Кармоди издаде нечленоразделен звук. Забеляза движение вляво от себе си и се обърна натам. Видя динозавър. Беше висок към шест и може би дълъг петнадесет метра от главата до опашката. Вървеше изправен на задните си крака. На цвят беше сивосин. Крачеше забързано към Кармоди.

— Това тиранозавър ли е? — осведоми се Кармоди.

— Да — потвърди Печалбата — Тиранозаурус рекс, най-почитан сред Заурихиите. Ще забележиш, че това е истински дейнодон, тъй като горните му резци са дълги петнайсет сантиметра. Това младо приятелче, което идва насам, май тежи над девет тона.

— И се храни с месо? — попита Кармоди.

— Да, разбира се. Лично аз смятам, че тиранозавърът и останалите карнозаври от този период са пирували предимно с безобидния и широко разпространен хадрозавър. Но това е само една предпочитана от мен хипотеза.

Гигантският звяр беше на не повече от петнадесет метра. Нямаше път за спасение из равната блатиста земя, нямаше нищо за катерене, нито пещера за шмугване. Кармоди попита:

— Какво да правя?

— Трябва веднага да се превърнеш в растение! — настоя Печалбата.

— Но аз не мога!

— Не можеш ли? Тогава положението ти наистина става тежко. Я да видим сега — не можеш да летиш или да се заровиш в пръстта, а бих заложила десет към едно, че никога няма да го надбягаш. Хъммм, става затруднително.

— И какво да правя?

— Ами при настоящите обстоятелства мисля, че трябва да се отнесеш стоически към случката. Мога да ти цитирам Епиктет. И бихме могли да изпеем в дует един псалм, ако това ще те облекчи.

— Върви по дяволите с псалмите си! Искам да се измъкна!

Но флейтата вече свиреше „По-близо си до твоя Бог“. Кармоди стисна юмруци. Тиранозавърът вече стоеше точно пред него, надвиснал като кулокран от жива плът. Отвори ужасяващата си уста.