Робърт Шекли
Измерения на чудесата (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Първо и преди всичко Модсли разказа за хищниците, за техните нрави и обичаи, привички и реакции, подходи и похвати. Беше важно за Кармоди да знае какво и защо му се случи, та дори след случката. — Особено след случката — наблегна Печалбата.

Модсли продължи с думите, че както за всеки мъж се намира жена, така за всяко живо същество се намира хищник. Голямата верига на изяждането (поетичен образ за целия живот, намиращ се във вечно движение из Галактиката) трябва да продължава, дори само за задоволяване на потребностите, ако не поради друга причина. Животът, какъвто го познаваме, включва в себе си сътворението, а то е немислимо без смъртта. Затова…

— Но защо сътворението да е немислимо без смъртта? — попита Кармоди.

— Не задавай тъпи въпроси. Докъде бях стигнал? А, да. Затова убийството е оправдано, въпреки че някои от извършителите му не заслужават одобрение. Всяко същество в естествената си среда се храни с някои същества, а с него се хранят други същества. Този процес обикновено е толкова естествен и ясен и се намира в такова чудесно равновесие, че хищниците и жертвите имат навика да не му обръщат внимание през продължителни периоди, като насочват същото това внимание към създаване на произведения на изкуството, събиране на лешници, съзерцаване на Абсолюта или каквото още е интересно за даден вид. И така трябва да бъде, защото Природата (която можем да оприличим на стара дама, облечена в груби черни вълнени дрехи) не обича нейните правила и разпоредби да стават тема за разговор на всеки коктейл, гнездо оси или съвет на кардиналите. Но ти, Кармоди, като неволно се отърва от зависимостите и равновесията на своята родна планета, все пак не си се отървал от неумолимия Закон на смилането. И така, дори да не съществуваше хищник за тебе из далечните дебри на Космоса, по неволя щеше да се намери все някой. И ако не се намереше, щеше да се наложи сътворяването му.

— Е, да де — съгласи се Кармоди. — Но онзи кораб, онези хора…

— … не бяха каквото изглеждаха — каза му Модсли. — Би трябвало да е очебийно за тебе.

— Вече е така.

— Всъщност те бяха то, единно цяло, създание, създадено специално за тебе, Кармоди. То беше твоят хищник и следваше почти по класически начин обичайните, стандартните Закони на хищничеството.

— Какви са те? — заинтересува се Кармоди.

— Да бе, какви са — въздъхна Печалбата. — Колко хубаво се изразяваш! Можем да обсъждаме с надути фрази късмета и света, но накрая ни остава мрачното твърдение „Нещата са, каквито са.“

— Аз не се заяждам — обясни Кармоди. — Само питах. Та какви са Законите на хищничеството?

— О, прощавай, не съм те разбрала — извини се Печалбата.

— Всичко е наред.

— Благодаря — каза Печалбата.

— Няма за какво — отвърна Кармоди. — Не съм искал да… Не, исках! И какви са тези обичайни, стандартни Закони на хищничеството?

— Нужно ли е да питаш? — заинтересува се Модсли.

— Да, боя се, че е нужно.

— Когато го изразяваш във формата на въпрос — свирепо изрече Модсли, — хищничеството престава да бъде обичайно и стандартно, а дори и положението му на закон става съмнително. Знанието за хищничеството е вродено за всички организми, също като краката, ръцете и главите, но още по-сигурно. То е значително по-съществено от законите на науката, нали разбираш, следователно не може да бъде подлагано на опростенчески анализ. Самото задаване на подобни въпроси налага строги ограничения върху отговорите им.

— Все пак мисля, че би следвало да знам всичко възможно за хищничеството и хищниците — упорстваше Кармоди. — Особено за моя.

— Да, непременно би следвало да знаеш — съгласи се Модсли. — Или по-скоро би следвало вече да си научил, което в никакъв случай не е същото. Но ще се опитам.

Модсли усърдно потри челото си и започна:

— Ти ядеш, следователно те изяждат. Това поне го знаеш. Но точно как ще бъдеш изяден? Как ще бъдеш впримчен, сграбчен, обездвижен и сготвен? Ще бъдеш ли сервиран горещ, приятно охладен или със стайна температура? Явно това ще зависи от вкусовете на нещото, което ще пирува с тебе. Дали твоят хищник ще скочи върху незащитения ти гръб от удобна височина? Дали ще изрови трап за тебе, или ще те улови в паяжина, или ще те предизвика на двубой, или ще се нахвърли върху ти с щръкнали нокти? Това зависи от природата на твоя хищник, определяща неговата форма и функции. А тази природа е ограничена от необходимостта да се приспособи към твоите собствени потребности, които, също като неговите, са зависими от свободната воля и по този начин стават абсолютно неразбираеми.

Сега да преминем към подробностите. Нахвърлянето, копането или оплитането са праволинейни, но губят действеността си срещу същество със способността да запомня. Същество като тебе, Кармоди, стига да избегне опростената смъртоносна атака, не може отново да бъде измамено.

Праволинейността обаче не е присъща на Природата. Казват, че залагала най-вече на заблудите, които са прекият път към смъртта и живота. Аз поне не мисля да оспорвам това твърдение. Ако приемем схващането, ще видим, че твоят хищник трябва да започне сложни маневри, за да улови сложно същество като тебе.

Проблемът има и още една страна. Твоят хищник не е замислен единствено с цел да те изяде. Признавам, ти си най-важното отделно нещо в живота му. Но той също като тебе има свободна воля и следователно не се ограничава със строгата логика на изяждането ти. Мишките в хамбара може и да си въобразяват, че кацналата под покрива сова е била замислена и предназначена единствено да лови мишки. Но ние знаем, че совата си има още това-онова в главата. Така е с всички хищници, включително и с твоя. И от това си правим съществен извод: всички хищници са функционално несъвършени, защото имат свободна воля.

— Никога не съм се замислял за това — призна Кармоди. — То може ли да ми помогне?

— Ами не особено. Но ми се стори, че все пак трябва да го знаеш. Разбираш ли, от практическа гледна точка ти вероятно никога няма да се възползваш от несъвършенствата на своя хищник. Всъщност вероятно е и никога да не научиш какви са те. Положението ти е точно като на мишките в хамбара. Може да намериш дупка, където да изтупуркаш, щом чуеш плясъка на крила, но никога не ще успееш да анализираш природата, дарбите и ограниченията на совата.

— Страхотно, няма що. — Гласът на Кармоди натежа от сарказъм. — Прецакан съм още преди да тръгна от старта. Или ако се възползвам от вашите изрази — все едно съм изяден, без още никой да си е забил вилицата в мен.

— Кротко, кротко — възпря го Печалбата. — Не е чак толкова зле.

— А колко зле е? Някой от вас може ли да ми каже нещо полезно?

— Точно това се опитваме да направим — успокои го Модсли.

— Тогава ми кажете как изглежда този хищник.

Модсли поклати глава.

— Това е напълно невъзможно. Ти какво си представяш, че някоя жертва може да научи как изглежда нейният хищник ли? Че нали ако можеше, жертвата щеше да стане безсмъртна!

— Поне ми дайте някаква обща представа — примоли се Кармоди. — Винаги ли броди наоколо, маскиран като космически кораб?

— Естествено, не — каза Модсли. — От твоя гледна точка това същество си променя вида. Нали си чувал за мишки, пъхащи се в устата на змия, или за мухи, кацащи върху езика на жаба, или за сърна, пристъпваща право към лапите на тигър? Това е същността на хищничеството! И би трябвало да се запиташ: тези заблудени жертви къде са си представяли, че отиват и какво са мислили, че стои пред тях? По същия начин трябва да се запиташ какво всъщност имаше пред очите ти, когато си говорил с три от пръстите на хищника и си ги последвал право в устата му?

— Приличаха ми на хора — отговори Кармоди. — Но и досега не знам как изглеждаше хищникът.

— Аз няма как да ти го обясня — увери го Модсли. — Не е лесно да се сдобиеш със знания за хищниците. Те са твърде затворени в себе си. Неговите капани и прикрития се основават на собствените ти спомени, мечти и фантазии, на собствените ти надежди и желания. Хищникът извлича твоите съкровени драми и ти ги изиграва, както сам се убеди. За да познаваш своя хищник, трябва да опознаеш себе си. А по-лесно е да опознаеш цялата Вселена, отколкото себе си.

— Какво мога да направя? — попита Кармоди.

— Учи се! — наблегна Модсли. — Бъди вечно бдителен, движи се с най-голяма бързина, не се доверявай никому и на нищо. Не си и мечтай за отдих, преди да се прибереш у дома.

— У дома ли! — възкликна Кармоди.

— Да. На своята планета ще бъдеш в безопасност. Твоят хищник не може да влезе в леговището ти. Пак ще бъдеш изложен на всички обичайни опасности, но поне това ще избегнеш.

— А можете ли да ме пратите у дома? — попита Кармоди. — Казахте, че ще изработите някаква машина.

— Завърших я — каза Модсли. — Но трябва да знаеш, че тя има ограничени възможности, следствие от моите собствени. Моята машина може да те отнесе там, Където сега е Земята, но нищо повече.

— Но това е всичко, което ми е нужно!

— Не е. „Където“ ти дава само първото К на местонахождението. Остава ти да решиш загадката на Кога и Коя. Моят съвет е да правиш това последователно. Времето е по-важно от подробностите, както казват. Ще трябва да тръгнеш веднага оттук. Твоят хищник, чийто апетит ти така глупашки раздразни, може да се върне всеки миг. И следващия път вероятно не ще имам такава сполука в ролята си на спасител.

— Как ме измъкнахте от устата му? — попита Кармоди.

— Набързо скалъпих примамка — обясни Модсли. — Изглеждаше досущ като тебе, но по-голяма от естествените ти размери, придадох й и повечко жизненост. Хищникът те пусна и се втурна след нея, пръскайки слюнки. Но това няма да свърши работа втория път.

Кармоди предпочете да не любопитства дали примамката е усещала болка.

— Готов съм. Но къде отивам и какво ли има да става?

— Отиваш на Земята и почти без никакво съмнение — не на която трябва. Но ще пратя писмо на един мой познат, много му щрака главата в оправянето с времевите затруднения. Ще те издири, ако реши да се заеме с твоя случай, а после… кой би могъл да каже? Приеми живота какъвто е, Кармоди, благодари се, ако въобще имаш живот.

— Благодарен съм — заяви Кармоди. — Каквото и да стане отсега нататък, искам най-сърдечно да ви благодаря.

— Въобще не е нужно — възрази Модсли. — Ако някога се прибереш у дома, не забравяй съобщението ми за стареца. Всичко готово ли е за тръгване? Машината е ей тук, до мен. Нямах време да я направя видима, но почти прилича на късовълново радио марка „Зенит“. Къде се дяна, по дяволите? А, ето я. Прибра ли си Печалбата?

— Аз го прибрах — обади се тя, вкопчена в лявата ръка на Кармоди.

— Значи сме готови. Сега да нагласим този регулатор, а сега този, после тези двата… Кармоди, ще ти бъде приятно да се махнеш от макрокосмоса и пак да отидеш на планета, ако ще и да не е твоята. Разбира се, няма качествена разлика между атом, планета, галактика или вселена. Всичко опира до това, в кой мащаб живееш най-уютно. А сега натискам това…

Бум! Пляс! Скръъъъц! Бавно изчезване, бързо изчезване, прескачане на кадъра, електронна музика като символ на открития Космос, открит Космос като символ на електронната музика. Премятат се страници на календар. Кармоди лети презглава в изкуствена безтегловност. Барабаните издават зловещ звук, ярки цветни проблясъци, женски глас припява в синтезирано ехо, детски смях, монтаж на израелски портокали, осветени като планети, колаж на планетна система, осветена като вълнички в басейн. Лентата в забавен каданс, лентата в ускорение, избледняване на образа, поява на образа.

Адско пътуване, но не повече, отколкото Кармоди очакваше.