Робърт Шекли
Измерения на чудесата (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Здравейте — каза тиранозавърът. — Аз съм Еми и съм на шест годинки. А вие как се казвате?

— Кармоди — промълви Кармоди.

— А аз съм неговата Печалба — съобщи Печалбата.

— Ами вие и двамата сте много особени — учуди се Еми. — Не приличате на никого, когото съм срещал преди, а пък аз познавам диметродон и струтиомимус, и един сколозавър, и разни други. Вие някъде наоколо ли живеете?

— Е, нещо подобно — отговори Кармоди. След като поразмисли върху времевото измерение, той се поправи: — Не съвсем.

— О, така ли? — рече Еми.

Зяпна ги съвсем по детински и замълча. Кармоди отвърна на погледа му, запленен от огромната страшна глава, по-голяма от бъчонка за бира, и от тясната уста, натъпкана със зъби като редици от ками. Да, страховито си беше! Само очите — кръгли, мили, сини и доверчиви — заличаваха ужасното присъствие на всичко останало.

— Добре де — каза най-сетне Еми, — вие какво правите тук, в парка?

— А това парк ли е? — отвърна с въпрос Кармоди.

— И още как, парк си е! — заяви Еми. — Парк за хлапета, а пък ти не ми приличаш на хлапе, колкото ще да си дребничък.

— Прав си, не съм хлапе — потвърди Кармоди. — Озовах се във вашия парк заради една грешка. И си мисля, че сигурно трябва да поговоря с баща ти.

— Дадено — възкликна Еми. — Значи качвай се на гърба ми и ще те занеса при него. И да не забравиш, че аз те открих. Вземи си и приятелчето. Ама то е много странно!

Кармоди пусна Печалбата в джоба си и се покатери по тиранозавъра, като търсеше къде да захване ръцете и краката си по гънките на твърдата като желязо кожа. Щом се настани сигурно върху врата на животното, Еми се врътна на място и се понесе на югозапад.

— Къде отиваме? — попита Кармоди.

— Да се видим с баща ми.

— Да, но къде е баща ти?

— В града е, върши си работата. Че къде другаде може да бъде?

— Разбира се, къде другаде? — повтори Кармоди и се хвана по-здраво, защота Еми препусна в галоп.

Печалбата се обади приглушено от джоба на Кармоди:

— Всичко това е изключително странно.

— Ти си странният тук — напомни Кармоди.

И се намести по-удобно, за да се наслаждава на гледките.

Не наричаха мястото Динозавроград, но Кармоди можеше само така да го определи в ума си. Намираше се на около две мили от парка. Първо стигнаха до път — всъщност широка пътека, утъпкана до твърдостта на бетон от безброй динозавърски крака. Поеха по него и минаха край множество хадрозаври, унесли се в дрямка под върбите встрани от пътя. От време на време те подемаха хармонични мелодии със своите ниски, приятни гласове. Кармоди поиска да научи повече за тях, но Еми пожела да каже само, че неговият баща ги смятал за тежък проблем.

Пътят се виеше през горички от брези, кленове, лаври и зеленики. Във всяка се виждаха около дузина динозаври, щъкащи със зает вид под клоните, копаещи пръстта или събиращи боклуци на купчинки. Кармоди попита с какво се занимават.

— Разтребват — презрително отрони Еми. — Домакините по цял ден само това правят.

Стигнаха до едно издигнато плато. Оставиха зад себе си и последната отделна горичка и внезапно потънаха в гъст лес.

Очевидно не беше израснал от само себе си. По различни признаци личеше, че е бил засаден с цел и усърдна грижа за бъдещето. Отвън имаше широк пояс от фурми, хлебни дървета, лески и орехи. Следваха ги няколко изящно разположени редици високи, тънкостволи гингко. А зад тях бяха само борове и тук-там по някой смърч. Колкото навлизаха по-навътре, гората ставаше все по-гъсто населена с динозаври. Повечето бяха тероподи — месоядни тиранозаври като Еми. Но Печалбата посочи и неколцина орнитоподи и буквално стотици представители на цератопсиите, по-специално трицератопси с масивни рога. Почти всички препускаха под дърветата в лек галоп. Земята се тресеше под стъпките им, дърветата трепереха, облаци прах се носеха из въздуха. Брониран хълбок се отъркваше о друг, сблъсъците се избягваха само с бързи завои, резки спирания и внезапни ускорения. Всеки миг се чуваха ревове кой имал предимство на пътя. Няколко хиляди забързани динозаври бяха почти толкова ужасна гледка, колкото и миризмата им, а тя беше страшна.

— Ето, пристигнахме — Еми така закова на място, че Кармоди едва не се преметна през врата му. — Това е службата на татко!

Кармоди огледа околността и установи, че Еми го е донесъл в малка горичка от секвои. Грамадните дървета сякаш образуваха оазис в гъстия лес. Двама-трима динозаври се мотаеха между гигантите с бавна, почти отпусната крачка и с пълно пренебрежение към бъркотията, царяща само на петдесетина метра. Кармоди реши, че би могъл да слезе на земята, без да бъде стъпкан. Предпазливо се плъзна надолу от врата на Еми.

— Татко! — кресна динозавърчето. — Ей, татко, виж какво си намерих, виж бе, татко!

Един от динозаврите вдигна глава. Беше тиранозавър, доста по-едър от Еми и с бели стрии по синята кожа. Очите му бяха сиви и кръвясали. Обърна се с плавно, отмерено движение.

— Колко пъти — попита той — съм те молил да не нахълтваш тук?

— Извинявай, татко, ама я виж, намерих…

— Винаги казваш „извинявай“ — продължаваше тиранозавърът, — обаче никога не смяташ за нужно да промениш поведението си. Еми, говорих за това с майка ти и двамата сме на едно мнение. Никой от нас не иска да отгледа креслив, безогледно препускащ грубиян, който не се държи като достоен бронтозавър. Обичам те, синко, но трябва да проумееш, че…

— Татко! Моля те, да оставим конското за после, виж бе, само виж какво намерих!

Устата на по-възрастния тиранозавър се сви, опашката му потрепна зловещо. Но той наведе глава, накъдето сочеше протегнатата лапа на неговия син, и видя Кармоди.

— Бре, да му се не види!

— Добър ден, сър — каза Кармоди. — Името ми е Томас Кармоди. Аз съм човек. Не ми се вярва в момента да има други човеци на Земята, та дори и човекоподобни. Малко е трудно да се обясни как попаднах тук, но идвам с мир и… и такива ми ти работи — неубедително завърши той.

— Фантастично! — възкликна бащата на Еми. Завъртя глава. — Баксли! Ти виждаш ли каквото виждам аз? И чуваш ли каквото аз чувам?

Баксли беше друг тиранозавър, горе-долу на същата възраст като бащата на Еми. Той каза:

— Виждам, Борг, но не мога да повярвам.

— Говорещо млекопитаещо! — промълви Борг.

— Да, въобще не е за вярване — потвърди Баксли.