Робърт Шекли
Измерения на чудесата (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Беше един типично незадоволителен ден. Кармоди отиде в службата, пофлиртува леко с мис Гибън, учтиво изрази несъгласието си с мистър Уейнбок и прекара петнадесет минути с мистър Блекуел в обсъждане какви са изгледите за футболните успехи на „Джайънтс“. Към края на деня влезе в спор с мистър Зайдлиц — страстно и с пълна липса на компетентност — за изчерпването на природните ресурси в страната и за безмилостното настъпление на разрушителните сили, сред които компанията „Кон Ед“, армейските инженерни части, туристите, гигантските мравки и производителите на хартия за жълтите вестничета. Всички те, твърдеше той, са отговорни в различна степен за грабителското унищожаване на естествената красота и за неуморното заличаване на съхранилата се тук-там природна прелест.

— Е, Том — с унищожителната ирония на язваджия промълви Зайдлиц, — доста си размишлявал по въпроса, а?

Въобще не бе размишлявал!

А мис Гибън, привлекателна млада дама с не особено изпъкваща брадичка, възкликна:

— О, мистър Кармоди, според мен не бива да казвате това.

Какво ли беше казал и защо не биваше да го казва? Кармоди не можа да си спомни, така че не се разкая, макар и смътно да се почувства гузен.

Неговият началник, тлъстичкият любезен мистър Уейнбок, произнесе:

— Том, наистина може да има нещо в това, което каза. Ще го обмисля.

Кармоди съзнаваше, че в това, което каза, нямаше почти нищо, а и то не би издържало на никакво обмисляне.

Високият саркастичен Джордж Блекуел, който можеше да говори, без да мърда горната си устна, изрече:

— Мисля, че сте прав, Кармоди, наистина. Ако прехвърлят Вос от свободен защитник в задната линия, наистина ще видим добри пробиви.

Като поразсъждава малко, Кармоди реши, че всъщност няма да се случи нищо по-различно.

Кармоди беше тих човечец, с преобладаващи меланхолични настроения, с лице, което точно се вписваше в тъжните очертания на неговия нрав. Беше малко над средното и като ръст, и в склонността си да се упреква. Имаше лоша стойка, но добри намерения. Имаше дарба да изпада в депресия. Беше циклотимик^[1] — високите мъже с поглед на дребно гонче със смътен ирландски произход обикновено са такива, особено след като прехвърлят трийсетте.

Доста добре се справяше в играта на бридж, макар и да беше склонен към подценяване на раздадените му карти. На думи беше атеист, но повече по инерция, отколкото по убеждения. Неговите превъплъщения, изложени за разглеждане в Залата на възможните заложби, бяха неизменно героични. Беше Дева, под знака на Сатурн в дома на Слънцето. Дори и само това би могло да го направи изключителен. Носеше обичайния белег на човешкото: беше едновременно и предсказуем, и неразгадаем — едно всекидневно чудо.

Тръгна си от службата в шест без четвърт и се качи в метрото, посока крайните квартали. Блъскаха го и го бутаха хора, които би искал да смята за ощетени, но за които подозираше, че са крайно и непоправимо неприятни.

Слезе на станцията под 96-а улица и извървя пеша няколкото пресечки до своя апартамент на Уестенд Авеню. Портиерът го поздрави жизнерадостно, а момчето в асансьора му кимна приятелски. Отключи вратата на апартамента, влезе и се изтегна на дивана. Жена му беше на почивка в Маями. И той безнаказано метна крака върху поставената наблизо масичка с мраморен плот.

Миг по-късно последва гръмовен тътен и блясък на мълния откъм средата на хола. Кармоди рязко седна и без никаква особена причина са хвана за гърлото. Гърмът отекваше още няколко секунди, след което го заместиха тържествено тръбящи фанфари. Кармоди припряно смъкна краката си от мраморната масичка. Фанфарите млъкнаха, за да отстъпят пред храброто пищене на гайди. Блесна още една мълния и насред сиянието се появи мъж.

Беше среден на ръст, набит, имаше къдрава руса коса и носеше златисто наметало и оранжев клин. На пръв поглед чертите му бяха нормални с изключение на факта, че му липсваха уши. Направи две крачки напред, спря, бръкна в празния въздух и извлече свитък, като междувременно го скъса доста зле. Прокашля се се със звука на ролков лагер, търкалящ се под съчетаното въздействие на тежестта и триенето, след което произнесе:

— Приветствам ви!

Кармоди не отговори, сполетян от временно истерично онемяване.

— Дошли сме тук — продължи непознатият — като случаен изпълнител на неизречено желание. На вашето! Някой дали? Значи не! Тогава дали да?

Непознатият очакваше отговор. Кармоди се убеди чрез няколко доказателства, само нему известни, че това, което му се случваше, му се случваше наистина, и отвърна на равнището на действителността:

— В името Божие, що за история е това?

Все още усмихнатият непознат каза:

— Твоята, Кар-Мо-Дий! От еманацията на това-което-е ти спечели малка част от онова-което-би-могло-да-бъде. Ликуваш, не? Конкретно: твоето име бе изтеглено измежду останалите; случайното отново се самоосъществи и розовопръстата Неопределеност пак ликува с пресъхнали от дрогите устни, докато древната Константност за кой ли път се свива в своята Пещера на Неизбежността. Нима това не е причина за? Тогава защо ти не?

Кармоди стана, чувстваше се съвсем невъзмутим. Незнайното плаши само ако предизвика упорито отхвърляне. (Разбира се, Вестоносецът знаеше това.)

— Кой сте вие? — настоя да узнае Кармоди.

Непознатият обмисли въпроса и усмивката му избледня. Полугласно промърмори:

— Ах, тези червеи с мъгляви мозъци! Пак са ме преработили неправилно! Че така бих могъл да се осакатя под тежестта на покрусата! Дано безпогрешно се явяват сами на себе си в собствените си кошмари! Както и да е, преобразявам се, приспособявам се, превръщам се…

Непознатият притисна ръце към главата си и им позволи да потънат пет-шест сантиметра в нея. Пръстите му зашаваха, сякаш свиреше на твърде малко пиано. Незабавно се промени в нисък тантурест мъж, оплешивяващ, облечен в неизгладен делови костюм и понесъл издуто куфарче, чадър, бастунче, списание и вестник.

— Така правилно ли е? — попита той. — Да, виждам, че е — отговори си сам. — Наистина се налага да се извиня за мърлявата работа, която върши нашият Център по подобието. Ами че миналата седмица се появих на Сигма IV във вид на гигантски прилеп, захапал в човка Уведомлението, за да открия, че моят получател бил член на семейство „водни лилии“. А два месеца преди това (естествено използвам еквивалентите на местните понятия) изпълнявах мисия на Стария свят Тагма, обаче онези тъпанари от Подобието ме преработиха да изглеждам като четири девици, докато правилната процедура очебийно е била да…

— Не разбирам и думичка от това, което говорите — прекъсна го Кармоди. — Ще бъдете ли така любезен да ми обясните за какво е всичко това?

— Разбира се, разбира се — съгласи се непознатият. — Нека само проверя местните значения на термините… — Притвори очи, после ги отвори. — Странно, твърде странно — промърмори той. — Изглежда вашият език не предлага опаковката, която моят продукт изисква. Тоест образно казано. Но пък кой съм аз, за да отсъдя? Предполагам, че неточността може да бъде и естетически приятна. Всичко е въпрос на вкус.

— Но какво означава всичко това? — повтори Кармоди с нисък, зловещ глас.

— Ами, сър, разбира се, че това означава Междугалактическата лотария! И, разбира се, вие печелите! Това предположение е следствие от обстоятелствата на моята поява, нали така?

— Не, не е — заяви Кармоди — и въобще не знам за какво приказвате.

Сянка на съмнение мина по лицето на непознатия, после сякаш бе изтрита от гумичка за моливи.

— Вие не знаете! Но разбира се! Предполагам, отчаял сте се от очакването да спечелите и сте оставил увереността настрана, за да не размишлявате повече над нея. Каква несполука, че дойдох в момент, когато умът ви се е вцепенил! Но нямах намерение да ви обидя, уверявам ви. И базата данни не ви е под ръка? Така си и мислех. Тогава ще ви обясня: вие, мистър Кармоди, спечелихте от Междугалактическата лотария. Вашите коефициенти бяха изтеглени от Случаен селектор за форми на живот, Част четвърта, Клас 32. Вашата Печалба — прекрасна Печалба, уверен съм в това — ви очаква в Галактическия център.

Кармоди се усети, че опитва да се убеди по следния начин: „Или съм луд, или не съм луд. Ако съм луд, мога да отхвърля халюцинациите си и да потърся психиатрична помощ. Но така бих се озовал в нелепото положение да отричам онова, което сетивата ми казват, че е вярно, и то в името на някаква смътно разбираема рационалност. Това лесно би могло да усложни вътрешните ми противоречия, задълбочавайки лудостта ми до степен, при която моята нажалена съпруга ще бъде принудена да ме прати в съответното заведение. От друга страна, ако приема тази предполагаема халюцинация като действителност, накрая пак може да се озова в същото заведение.

Ако не съм луд обаче, значи всичко наистина ми се случва. И това наистина случващо се е необичайно, уникално събитие, приключение от най-голяма величина. Явно (ако това наистина се случва) във Вселената има същества, превъзхождащи хората по разума си, както винаги съм подозирал. И тези индивиди провеждат лотарийни тиражи, в които изтеглят случайни имена. (Несъмнено имат пълното право да правят това; не виждам защо лотарията да е несъвместима с висшия разум.) И накрая, в тази предполагаема лотария е изтеглено моето име. Това е даваща възможности случка, току-виж, на Земята за пръв път й се пада печалба от тази лотария. И такава Печалба би могла да ми даде богатство или слава, или пък жени, или пък знание, а струва си да имам което и да е от тези неща. Следователно, като премисля всичко, за мен е по-добре да вярвам, че не съм луд, и да отида с този господин да си прибера Печалбата. Ако греша, ще се опомня в някое от онези заведения. Там ще се извиня на лекарите, ще заявя, че разбирам същността на халюцинацията си и вероятно ще успея да си възвърна свободата.“

Така си мислеше Кармоди и до това заключение стигна. В което нямаше нищо изненадващо. Твърде малко от човеците (с изключение на лудите) предпочитат извода, че са луди, пред възприемането на една зашеметяваща нова хипотеза.

В разсъжденията на Кармоди определено имаше доста сбъркани неща; по-късно те щяха да се надигнат, за да му вадят душата. Но човек би могъл да си каже, че в тези обстоятелства Кармоди се е справил твърде добре, щом въобще е разсъждавал.

— Не ми е много ясно какво става — каза Кармоди на Вестоносеца. — Има ли някакви условия, обвързващи получаването на моята Печалба? Тоест иска ли се от мен да правя нещо или да купя нещо?

— Няма никакви условия — увери го Вестоносецът. — Поне няма никакви, за които да си губим времето в приказки. Печалбата е безплатна; ако не беше безплатна, нямаше да е Печалба. Ако я приемате, трябва да ме придружите до Галактическия център, а дори само това пътешествие си струва усилието. Там ще ви връчат Печалбата. После, ако желаете, можете да се върнете с нея в този ваш дом. Ако ви е нужна някаква помощ за обратното пътуване, ние естествено ще ви съдействаме в пълната мяра на възможностите си. И това е всичко.

— Добре ми звучи — рече Кармоди точно с гласа на Наполеон, когато разглеждал предложенията на Ней как да разположат войските преди битката при Ватерло. — Как ще стигнем дотам?

— Ето така — каза Вестоносецът.

И преведе Кармоди през хола към килерчето, а оттам — през пукнатина в пространствено-времевия континуум.

Толкова лесно беше! След няколко секунди субективно време Кармоди и Вестоносецът бяха прекосили значително разстояние, за да пристигнат в Галактическия център.