Робърт Шекли
Измерения на чудесата (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Кармоди стоеше сред спретнато и подредено поле, под синьо небе със златистожълто слънце. Бавно огледа всичко наоколо. На половин миля пред себе си видя малък град. Не беше построен по обичайния начин за един американски град — с пръснати край него бензиностанции, с пипалата на сергии за хотдогове, с мозайка от мотели и защитна черупка от сметища. По-скоро приличаше на някой италиански град, плъзнал по хълм, или пък на швейцарско селище — внезапно издигащ се и рязко свършващ, без въплътени в материал предисловия и обяснения, основното тяло на града се представяше веднага, без да се разкрасява излишно.

Колкото и чуждестранен да изглеждаше, Кармоди беше сигурен, че гледа американски град. Затова се запъти към него, бавно и с изострени сетива, готов да побегне, ако нещо не е наред.

Струваше му се обаче, че всичко е нормално. Градът имаше сгряващ душата, открит вид. Улиците бяха разположени щедро, а от широките витрини на магазините лъхаше искреност. Докато навлизаше навътре, Кармоди откриваше и други наслади за окото, защото попадна на площадче, същинска римска пиаца, макар и доста по-малка. В средата на пиацата имаше фонтан, а насред фонтана — мраморно изображение на момче с делфин, от устата на делфина струеше бистра вода.

— Надявам се, че ви харесва — обади се глас иззад лявото рамо на Кармоди.

Той не подскочи от уплаха. Дори не се извърна. Бе свикнал разни гласове да говорят зад гърба му. Понякога си мислеше, че твърде много неща в Галактиката имат навика да го доближават по този начин.

— Много е приятно — потвърди той.

— Лично аз го създадох и го сложих там — обясни гласът. — Стори ми се, че един фонтан въпреки древността на идеята, заложена в него, е естетически функционален. А тази пиаца, с нейните пейки и сенчести кестени, е копие на съществуващ в Болоня модел. И отново не позволих да ме възпре опасението, че съм старомоден. Бих казал, че истинският художник прави онова, което смята за необходимо, независимо дали е отпреди хиляда години или отпреди секунда.

— Възхищавам се на гледището ви — каза Кармоди. — Позволете да се представя. Аз съм Томас Кармоди.

Обърна се усмихнат и протегна ръка. Но зад лявото му рамо нямаше никого, зад дясното също. На пиацата нямаше друг човек, въобще не се виждаше жива душа.

— Моля ви да ми простите — каза гласът. — Нямах намерение да ви стресна. Мислех, че знаете.

— Какво да знам?

— За мен.

— Ама не знам — тросна се Кармоди. — Кой сте вие и откъде говорите?

— Аз съм гласът на града — каза гласът. — Или да се изразя с други думи — аз съм самият град, същинският град, който говори с вас.

— Ама наистина ли? — иронично попита Кармоди. И си отговори сам: — Предполагам, че е вярно. Добре де, значи вие сте град. Голяма работа!

Всъщност Кармоди се подразни. Срещна твърде много явления с величествени мащаби и чудодейни сили. Разнасяха го от единия край на Галактиката до другия. Стихии, твари и въплъщения го връхлитаха без миг почивка и често го принуждаваха да губи самообладание. Кармоди беше разумен човек и разбираше, че си има междузвездно старшинство и че хората не заемаха кой знае какво стъпало в този ред. Но беше и горд. Вярваше, че човекът струва нещо, дори и в собствените си очи. И че няма да постигне нищо, ако само възклицава „Ах!“ и „Ох!“ и „Божичко!“ пред различните заобикалящи го нечовешки същества. Така не би могъл да опази самоуважението си. А Кармоди не се отнасяше лековато към самоуважението си. В този момент то беше сред малкото неща, с които разполагаше.

Затова обърна гръб на фонтана и тръгна небрежно през пиацата с изражението на човек, който всеки ден си приказва с градове и всичко това вече леко му дотяга. Мина по различни улици и няколко булеварда. Надничаше във витрините и преценяваше на око размерите на къщите. Спря пред една скулптура, но закратко.

— Е? — обади се градът по някое време.

— Какво „е“? — веднага отвърна Кармоди.

— Какво мислиш за мен?

— Ами добре си.

— Само добре ли?

— Виж какво, градът си е град. Видиш ли един, значи си ги изгледал всичките.

— Това не е вярно! — заяви с тон на оскърбено честолюбие градът. — Аз съм забележимо различен от останалите градове. Аз съм единствен.

— Сериозно? — презрително проточи Кармоди. — А за мен ти си едно струпване на зле напаснати части. Имаш италианска пиаца, две-три древногръцки статуи, редица къщи от времето на Тюдорите, старомоден нюйоркски блок, калифорнийска сергия за хотдог, разкрасена като пристанищен влекач, и още Бог знае какво. И кое те прави единствен?

— Съчетанието на тези форми в една изпълнена със смисъл цялост е уникално — заяви градът. — Аз представлявам разнообразие, основаващо се на вътрешна последователност. И по-старите ми форми не са анахронизми, както разбираш. Те представят начини на живот и следователно са подходящи в една добре изработена машина за живеене.

— Това си е твое мнение — натърти Кармоди. — Между другото, имаш ли някакво име?

— Разбира се. Казвам се Белведер. И съм регистрирано селище от градски тип в щата Ню Джърси. Искате ли кафе, може би сандвич или пресни плодове?

— Идеята за кафето е добра — съгласи се Кармоди.

Позволи на града да го упъти и заведе зад ъгъла, до закусвалня с веранда. Заведението беше наречено „При Хлапето“ и наподобяваше каубойска кръчма от Щурите години в края на миналия век, чак до лампите „Тифани“ и пианото в ъгъла. И като всичко останало, видяно от Кармоди в града, беше безупречно чисто и безлюдно. — Приятна атмосфера, какво ще кажеш? — осведоми се Белведер.

— Малко прилича на временен бивак — произнесе се Кармоди. — Окей си е, стига да ти харесват такива неща. Върху масата му се настани поднос от неръждаема стомана с голяма чаша горещо капучино. — Поне обслужването си го бива — добави Кармоди.

Отпи от кафето.

— Добро ли е? — попита Белведер.

— Да, много.

— Аз се гордея с кафето си — тихо промълви Белведер. — И с готварските си умения. Искаш ли нещо леко? Омлет или, да речем, суфле?

— Нищо — твърдо изрече Кармоди. Отпусна се назад в стола. — Та значи си образцов град, а?

— Да, точно това имам честта да бъда — отвърна Белведер. — Аз съм най-последен модел от всички образцови градове и се смятам за най-задоволителния. Бях замислен от обща работна група на Йейлския и Чикагския университет, които ползваха субсидия, отпусната от Рокфелеровата фондация. Повечето от практическите ми подробности бяха проектирани в Масачузетския технологичен институт, макар че някои от по-специалните ми части са разработени в Принстън и корпорацията РАНД. Самото ми построяване бе осъществено по проект на „Дженеръл Електрик“, а парите осигури фондацията „Форд“, както и още някои институции, които не ми е позволено да споменавам.

— Доста интересна история — каза Кармоди с непоносимо безразличие. — Онова там отсреща е готическа катедрала, нали?

— Да, изцяло в готически стил — отвърна Белведер. — Служи на всички изповедания и е достъпна за всички вярващи, местата за сядане са достатъчни за триста души.

— Не е особено много за здание с такива размери.

— Разбира се. Но моят замисъл бе да съчетая внушителността с уюта. На мнозина им хареса.

— Между другото, къде са ти хората? — полюбопитства Кармоди. — Никого не видях досега.

— Напуснаха — печално отговори Белведер. — Всички си тръгнаха.

— Защо?

Белведер помълча.

— Наруши се връзката между града и общността. Всъщност получи се недоразумение. Или по-скоро би трябвало да кажа — злощастна поредица от недоразумения. Подозирам, че подстрекателите на тълпата също изиграха своята роля за масовото изселване.

— Но какво точно се случи?

— Не знам — призна Белведер. — Наистина не знам. Един ден всички си отидоха. Ей така! Но съм уверен, че ще се върнат.

— Чудя се — отрони Кармоди.

— Убеден съм — заяви Белведер. — Но засега защо не останеш тук, Кармоди?

— Аз ли? Ами не мисля, че…

— Изглеждаш ми уморен от пътешествия — настоя Белведер. — Сигурен съм, че отдихът би ти се отразил добре.

— Да, попътувах донасита напоследък — призна Кармоди.

— И кой знае, току-виж, откриеш, че тук ти харесва — продължи Белведер. — Във всеки случай ще имаш уникалното преживяване най-модерният, най-съвременният град в света да е на твое разположение.

— Звучи интересно — каза Кармоди. — Ще трябва да помисля.

Градът Белведер будеше любопитство у него. Също и опасения. Щеше му се да научи какво точно се е случило местните жители.