Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dimension of Miracles, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЧУДЕСАТА. 1995. Изд. Камея, София. Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.3. Роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ, Иван МАДАНСКИ [Dimensions of Miracle, by Robert SHECKLEY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 212. Цена: 85.00 лв. ISBN: 954-8340-11-9 (Камея) (не е отпеч.)
История
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
По настояване на Белведер тази нощ Кармоди се настани да спи в разкошния младоженски апартамент на хотел „Крал Джордж Пети“. Сутринта се събуди освежен и изпълнен с признателност. Крайно се нуждаеше от тази временна загуба на съзнание.
Белведер му поднесе закуската на терасата и изпълни весел квартет на Хайдн, докато Кармоди се хранеше. Въздухът беше прекрасен. Ако Белведер не му беше казал, Кармоди никога не би се досетил, че е минал през филтри. Температурата и влажността също бяха изтънчено приятни. От терасата се откриваше великолепен изглед към западната част на Белведер — радваща погледа смесица от китайски пагоди, венециански пешеходни мостчета, японски канали, зелен хълм, коринтски храм, паркинг, нормандска кула и какво ли още не.
— Ти си прекрасна гледка — каза той на града.
— Толкова се радвам, че ти харесва — отвърна Белведер. — Проблемът за стила бе обсъждан от най-различни гледни точки, и то от деня, в който се зароди идеята за мен. Едната група държеше на съгласуваността — хармонична група от форми, сливаща се в хармонично цяло. Но това вече е правено. Множество образцови градове са такива. Те са неизменно скучни, изкуствени цялости, измислени от един човек или комитет, съвсем не като истинските градове.
— Но и ти си някак изкуствен, нали така? — подкачи го Кармоди.
— Естествено, изкуствен съм! Но не се преструвам, че не съм. Не съм някакъв си фалшив „град на бъдещето“ или псевдофлорентинско изчадие. Аз съм разнородна цялост. Предполага се, че съм интересен и стимулиращ ума, а наред с това съм функционален и практичен.
— Белведер, за мен ти си окей — каза Кармоди. — Всички образцови градове ли говорят като тебе?
— Не — отрече Белведер. — Засега повечето градове, образцови или не, не са произнесли нито дума. Но на техните жители това не се нравеше. Не им харесваха градове, които си вършат работата, без думичка да кажат. Така градът изглежда твърде грамаден, властен, бездушен. И затова ме създадоха надарен с изкуствен интелект.
— Ясно.
— Чудя се дали ти е ясно. Изкуственият интелект е олицетворен в мен, а това е особено важно в епоха на обезличаване. То ми позволява да бъда искрено отзивчив. Дава ми възможност да подхождам творчески в реакциите си към изискванията на моите жители. Аз и жителите ми можем да се спогодим. Чрез непрекъснат съдържателен диалог можем да си помагаме взаимно в създаването на една действително годна за живот градска среда. И сме способни взаимно да се приспособяваме, без да губим своята индивидуалност.
— Звучи прекрасно — съгласи се Кармоди. — Само дето тук няма никого, с който да си водиш диалога.
— Това е единственият недостатък в целия замисъл — призна Белведер. — Но в момента имам тебе.
— Да, имаш мен — потвърди Кармоди и се запита защо ли думите отекнаха неприятно в ушите му.
— Разбира се, и ти имаш мен — продължи Белведер. — Това са отношения на взаимозависимост и са единствените, които си струва да имаш. Но какво ще кажеш, драги ми Кармоди, ако сега ти се изфукам малко? После можем да те настаним и узаконим.
— Какво?
— Не исках така да прозвучи — побърза да каже Белведер. — Това е просто недодялан официален израз. Но аз съм сигурен, че разбираш — взаимоотношенията предполагат и взаимни задължения на двете страни. Няма как да бъде иначе, нали?
— Е, освен при свободната частна инициатива.
— Опитваме се да избегнем подобни неща. Свободната инициатива се превръща в господство на чувствата и винаги води до беззаконие. Сега, ако нямаш нищо против, оттук…
Кармоди тръгна накъдето му беше казано, за да съзерцава великолепието на Белведер. Направи обиколка из електроцентралата, системата за пречистване на водата, тежката и леката промишленост. Мина през музей и картинна галерия, през зала за боулинг, билярдна, писта за картинг и кино. Умори се, заболяха го краката, искаше да поспре. Но Белведер настояваше да се изфука и Кармоди по задължение разгледа пететажната сграда на „Америкън Експрес“, португалската синагога, статуята на Бъкминстър Фулър, автогарата на „Грейхаунд“ и още няколко забележителности.
Най-сетне свърши. Кармоди стигна до извода, че чудесата на образцовия град са нито по-добри, нито по-лоши от чудесата на Галактиката. Красотата е скрита в погледа на възприемащия, ако не броим частичката, шмугнала се в състоянието на петите му.
— Сега един лек обяд? — попита Белведер.
— Превъзходно — одобри Кармоди.
Бе отведен до модерното „Рошамбо Кафе“, където започна с лека супа и завърши със сладкиши с лек крем.
— Какво ще кажеш за малко чудесен грюер накрая? — осведоми се Белведер.
— Не, благодаря. Нахраних се. Всъщност попрекалих.
— Но сиренето не засища. Тогава прекрасен камамбер?
— Не бих могъл да хапна повече.
— Или малко плодове асорти? Много освежаващо за устата.
— Устата ми се нуждае от освежаване — възпротиви се Кармоди.
— Поне ябълка, круша и една-две чепки грозде?
— Не, благодаря.
— Няколко черешки?
— Не, не, не!
— Храненето не е пълноценно без малко плодове — настоя Белведер.
— Моето е.
— Но само плодовете могат да ти осигурят някои важни за здравето витамини.
— Ще се оправя някак и без тях.
— Или, да речем, половин портокал, който ще обеля вместо тебе? Цитрусовите плодове въобще не натежават на стомаха.
— Няма къде да го сместя.
— Дори и четвъртинка портокал? Ами ако махна всички семки?
— Най-решително не.
— Бих се почувствал по-добре — увери го Белведер. — Знаеш ли, в мен е заложен стремеж към завършеност, а никое хранене не може да се смята за завършено без плодове.
— Не! Не! Не!
— Добре де, не се превъзбуждай. Ако не ти харесва храната, която ти поднасям, твоя работа.
— Харесва ми!
— Но щом толкова ти харесва, защо не хапнеш малко плодове?
— Стига — предаде се Кармоди. — Дай ми грозде.
— Не искам нищо да ти натрапвам.
— Нищо не ми натрапваш. Моля те, дай ми грозде.
— Сигурен ли си?
— Дай ми! — кресна Кармоди.
— Тогава заповядай — Белведер му поднесе пищна чепка мускат.
Кармоди я изяде до последното зрънце. Беше много вкусно.
— Извинявай — обади се Белведер. — Какво правиш?
Кармоди се надигна, седна и разтърка очи.
— Легнах да подремна — обясни той. — Има ли нещо лошо в това?
— Какво лошо може да има в толкова естествено желание?
— Благодаря — каза Кармоди и затвори очи.
— Но защо трябва да дремеш в кресло? — попита Белведер.
— Защото съм в него и вече съм полузаспал.
— Ще те заболи гърбът — предупреди го Белведер.
— Не се притеснявай — измънка Кармоди, все още стиснал клепачи.
— Защо не подремнеш както трябва? Ей там, на дивана?
— Вече си дремя удобно, където съм.
— Всъщност не ти е удобно — изтъкна Белведер. — Човешката анатомия не е приспособена към сън в седнало положение.
— В момента моята е — заяви Кармоди.
— Не е. Защо не опиташ на дивана?
— В креслото ми е добре.
— Но на дивана е по-добре. Кармоди, моля те, само опитай. Кармоди?
— А? Какво има? — попита събуденият Кармоди.
— Дивана. Определено смятам, че трябва да си починеш на дивана.
— Дадено! — съгласи се Кармоди, изправяйки се с усилие. — Къде е този диван?
Беше изведен от ресторанта, насочен надолу по улицата, зави по пресечка и влезе в здание с табела „Дрямката“. Там бяха разположени цяла дузина дивани. Кармоди се примъкна до най-близкия.
— Не този — спря го Белведер. — Изскочила му е една пружина.
— Няма значение — каза Кармоди. — Ще легна настрани.
— Така ще се схванеш.
— Исусе! — Кармоди стана. — Кой ще ми препоръчаш?
— Онзи в дъното. Като за крал е, най-големият тук. Податливостта на матрака е научно изчислена. А възглавниците…
— Добре, прекрасно, превъзходно. — Кармоди се изтегна на посочения му диван.
— Да ти пусна ли малко успокояваща музика?
— Не си прави труда.
— Както искаш. Тогава ще изключа осветлението.
— Бива.
— Искаш ли завивка? Разбира се, контролирам температурата тук, но спящите често изпитват субективно усещане за студ.
— Няма значение! Остави ме на мира!
— Добре де! — обиди се Белведер. — Нали знаеш, че не правя това за себе си. Лично аз не спя никога.
— Окей, извинявай.
— Всичко е наред.
Последва дълго мълчание. Накрая Кармоди стана.
— Какво има? — попита Белведер.
— Вече не мога да заспя — отвърна Кармоди.
— Опитай да затвориш очи и съзнателно да отпуснеш всеки мускул на тялото си, от пръстите на краката нагоре…
— Не мога да заспя! — извика Кармоди.
— Може би поначало не ти се е спяло? — предположи Белведер. — Но поне можеш да затвориш очи и малко да си починеш. И това ли няма да направиш заради мен?
— Не! — натърти Кармоди. — Не ми се спи и не искам да си почивам.
— Инат такъв! — намусено изрече Белведер. — Прави каквото искаш. Опитах всичко по силите си.
— Ъхъ — промърмори Кармоди на излизане от „Дрямката“.
Кармоди стоеше на извито мостче и съзерцаваше синята лагуна.
— Това е копие на моста Риалто във Венеция — обясни Белведер. — Разбира се, в умален мащаб.
— Знам — каза Кармоди. — Прочетох табелата.
— Очарователно е, нали?
— Ами да, хубаво си е. — Кармоди запали цигара.
— Много пушиш — сгълча го Белведер.
— Знам. Пуши ми се.
— Като твой медицински съветник се налага да изтъкна, че съществува установена зависимост между пушенето и рака на белите дробове. — Знам.
— Ако минеш на лула, ще подобриш шансовете си.
— Не обичам лулите.
— А какво ще кажеш за една пура?
— И пурите не обичам.
Той запали следващата цигара.
— Това ти е третата за пет минути — напомни Белведер.
— По дяволите, ще пуша колкото си искам и когато си искам! — разкрещя се Кармоди.
— Ами да, това ще направиш! Само се опитвах да те посъветвам за твое добро. Нима искаш да гледам безучастно как рушиш здравето си?
— Да.
— Не мога да повярвам, че точно това искаш да кажеш. Тук става дума за морална повеля. Човек може да постъпва в разрез със собствените си интереси, но на машината не е позволена такава извратеност.
— Махай ми се от главата — кисело изрече Кармоди. — Стига си ме командвал.
— Да те командвам ли? Драги ми Кармоди, нима съм те подлагал на каквато и да било принуда? Нима направих нещо друго, освен да ти дам някой и друг съвет?
— Може и така да е. Но говориш твърде много.
— Може пък да не говоря достатъчно, ако съдя по отговорите ти.
— Твърде много говориш — повтори Кармоди и запали поредната цигара.
— Тази ти е четвъртата за пет минути.
Кармоди отвори уста да изреве някоя мръсотия. После размисли и тръгна нанякъде.
— Това какво е? — попита Кармоди.
— Автомат за бонбони — уведоми го Белведер.
— Не ми прилича.
— И все пак точно това е. Дизайнът е леко променен проект на Саариномен за силоз. Е да, смалих го и…
— Пак не ми прилича на автомат за бонбони. Как се управлява?
— Много е просто. Натисни червеното копче. Сега изчакай. Дръпни надолу едно от лостчетата в редица А, после натисни зеленото копче. Готово!
Шоколадче „Бейби Рут“ се плъзна в дланта на Кармоди.
— Хъ — изсумтя Кармоди.
Махна опаковката и захапа шоколадчето.
— Това истински „Бейби Рут“ ли е или копие?
— Истински. Претоварен съм с работа и прехвърлих на подизпълнител договора за шоколадовите и захарните изделия.
— Хъ — повтори Кармоди и остави опаковката да се изплъзне от пръстите му.
— Това — започна Белведер — е пример за немарливостта, на която винаги се натъквам.
— Най-обикновено парче хартия — рече Кармоди и се обърна да го погледне върху безупречната улица.
— Естествено, най-обикновено парче хартия. Но я го умножи по стотици хиляди жители и какво се получава?
— Стотици хиляди парчета хартия — веднага отговори Кармоди.
— Не мисля, че е смешно. Мога да те уверя, че не би поискал да живееш сред тези хартиени купчини. Нали ти пръв ще се оплачеш, ако улиците са затрупани от боклук? Но изпълняваш ли своята част от задължението? Някога изобщо почистваш ли? Как пък не! Оставяш това на мен, макар че трябва да поддържам и всички останали функции на града, ден и нощ, без дори да почивам в неделя.
— Нужно ли е толкова да натякваш? — попита Кармоди. — Ще го вдигна.
Наведе се да прибере опаковката. Но тъкмо преди пръстите му да я докоснат, от най-близкия канализационен отвор изскочиха щипци, сграбчиха хартията и изчезнаха.
— Всичко е наред — успокои го Белведер. — Свикнал съм да чистя след хората. През цялото време все това правя.
— Брей!
— И не очаквам благодарности.
— Благодарен съм ти! Благодарен!
— Не, не си — възрази Белведер.
— Окей, може и да не съм. Ти какво искаш да кажа?
— Не искам нищо да казваш. Нека смятаме случката за приключена.
— Достатъчно ли ти беше? — попита Белведер след вечерята.
— Предоволно.
— Не яде много.
— Изядох колкото ми се искаше. Много вкусно беше.
— Щом е било вкусно, защо не яде повече?
— Защото нямаше къде да го сложа.
— Ако не си беше развалил апетита с онова шоколадче…
— Проклятие! Шоколадчето не ми е развалило апетита! Само че…
— Палиш цигара — напомни му Белведер.
— Ъхъ — отвърна Кармоди.
— Не можа ли да изчакаш още малко?
— Виж какво — започна Кармоди, — по дяволите, ама…
— Трябва да поговорим за нещо по-важно — припряно го прекъсна Белведер. — Мислил ли си с какво ще си изкарваш прехраната?
— Май нямах достатъчно време да помисля за това.
— Добре, но аз помислих. Би било чудесно, ако станеш лекар.
— Аз? Нали трябва да изкарам няколко години в колежа, после да постъпя в медицинско училище и така нататък.
— Мога да уредя всичко това.
— Не ме интересува.
— Е… ами юрист?
— Никога.
— Инженерството е чудесна професия.
— Не и за мен.
— Какво мислиш за счетоводството?
— За нищо на света.
— Тогава какъв искаш да бъдеш?
— Пилот на самолети — по вдъхновение изрече Кармоди.
— О, я стига!
— Съвсем сериозно.
— Че аз дори нямам летище тук.
— Значи ще пилотирам другаде.
— Говориш така само за да ми правиш напук!
— Въобще не си прав — възрази Кармоди. — Искам да бъда пилот, наистина искам. Винаги съм искал да бъда пилот! Честна дума!
Настъпи продължително мълчание. После Белведер каза:
— Изборът зависи само от тебе.
Беше казано с глас като смъртта.
— Къде отиваш?
— Излизам да се поразходя.
— В девет и половина вечерта?
— Ами да. Какво толкова?
— Помислих, че си уморен.
— Беше преди доста време.
— Ясно. Мислих си дали няма да останеш тук, за да си побъбрим на воля.
— Ами защо не побъбрим, когато се прибера?
— Не, няма нищо.
— Не държа на разходката. — Кармоди седна. — Хайде да си побъбрим.
— Вече не ми се бъбри. Моля те, не си пропускай разходката.
— Ами лека нощ — каза Кармоди.
— Моля?
— Казах „лека нощ“.
— Ще спиш ли?
— Разбира се. Късно е и съм уморен.
— Ще спиш сега, ей така?
— Защо пък не?
— Не че има особена пречка — измърмори Белведер, — освен че забрави да се измиеш.
— Ох… май забравих. Ще се измия сутринта.
— Откога не си се къпал?
— Отдавна. Ще се изкъпя сутринта.
— Няма ли да се почувстваш по-добре, ако го направиш сега?
— Не.
— Даже ако аз ти напълня ваната?
— Не! По дяволите, не! Ще спя!
— Прави само това, което желаеш — каза Белведер. — Не се мий, не учи, не спазвай балансирана диета. Но и недей да ме обвиняваш.
— Да те обвинявам ли? За какво?
— За всичко.
— Ясно. Но точно за какво си мислеше?
— Не е важно.
— Тогава защо подхвана тази приказка?
— Само съм загрижен за тебе — каза Белведер.
— Съзнавам това.
— Би трябвало да разбираш, че за мен няма значение дали се миеш или не.
— Разбирам.
— Когато някой е загрижен, когато някой се ръководи от своите отговорности, не му е приятно да го псуват.
— Не съм те псувал.
— Не сега. Но по-рано през деня го направи.
— Ами… бях нервен.
— Заради пушенето е.
— Не започвай пак!
— Няма — каза Белведер. — Пуши като комин. Какво ли ме интересува? Дробовете са си твои, нали така?
— Адски си прав — отвърна Кармоди и запали цигара.
— Но вината е моя.
— Не, не е — отрече Кармоди. — Не говори така, моля те!
— Забрави го.
— Добре.
— Понякога се престаравам.
— Така си е.
— И положението ми става особено трудно, защото съм прав. Знаеш, че съм прав.
— Знам — потвърди Кармоди. — Прав си, прав си, винаги си прав. Прав, прав, прав, прав…
— Не се вълнувай толкова преди лягане — прекъсна го Белведер. — Би ли изпил чаша мляко?
— Не.
— Сигурен ли си?
Кармоди закри очите си с длани. Чувстваше се твърде особено. Освен това се чувстваше крайно гузен, крехък, мръсен, болнав и мърляв. Чувстваше се изцяло и непоправимо лош и знаеше, че винаги ще бъде така.
И някъде дълбоко в себе си намери сили. Извика:
— Сийдрайт!
— На кого крещиш? — попита Белведер.
— Сийдрайт! Къде си?
— С какво не ти угодих? — попита Белведер. — Само ми кажи с какво!
— Сийдрайт! — хленчеше Кармоди. — Ела да ме вземеш! Това не е правилната Земя!
Последва щракане, пращене и пукот, Кармоди се озова на друго място.