Робърт Шекли
Измерения на чудесата (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Кармоди се озова на зелена ливада. Сигурно наближаваше обяд, защото оранжево слънце блещукаше точно над главата му. По-нататък малко стадо петнисти крави бавно дъвчеше сред високата трева. Зад тях Кармоди виждаше сенчестото начало на гора.

Полека се завъртя на място. Ливадата се простираше във всички посоки, а гората свършваше с гъсти шубраци. Чу лай на куче. От другата страна имаше планини — дълго назъбено било със заснежени върхове. Сиви облаци се лепяха нагоре по склоновете.

С крайчеца на окото си долови червеникав проблясък. Обърна се. Май беше лисица. Изгледа го любопитно, после се шмугна в гората.

— Прилича на Земята — отбеляза Кармоди.

Спомни си за Печалбата, която последния път представляваше изпаднало в зимен сън зелено змийче. Опипа врата си, но Печалбата вече не беше там.

— Тук съм — съобщи тя.

Кармоди се огледа и зърна малко медно котле.

— Това ти ли си? — попита той, докато вдигаше котлето.

— Разбира се, аз съм — увери го Печалбата. — Нима дори не можеш да познаеш собствената си Печалба?

— Е… ти доста се променяш.

— Наясно съм по въпроса. Но моята същност — истинското ми аз — никога не се променя. Какво има?

Кармоди бе надникнал в котлето и едва не го изтърва. Вътре видя одраното и полуизядено трупче на дребно животинче — може би котенце.

— Какво е това в тебе? — попита той.

— Обядът ми, ако държиш да знаеш — уведоми го Печалбата. — По време на прехвърлянето хапнах набързо.

— Ох!

— Дори Печалбите понякога имат нужда да се заситят — саркастично добави тя. — И ако смея да продължа, освен това имаме нужда от почивка, леки упражнения, сексуални връзки, периодично напиване и някое и друго помръдване на червото. Откакто ти бях връчена, не си ми осигурил нищо от изброеното.

— Е, и аз нямах на разположение нищо от изброеното — напомни Кармоди.

— Но ти наистина ли имаш нужда от тези неща? — изуми се Печалбата. — Ами да, естествено, сигурно имаш. Странно, но досега мислех за тебе като за щъкаща насам-натам стихийна фигура без потребностите на едно живо същество.

— Точно каквото аз мислех за тебе! — възкликна Кармоди.

— Предполагам, неизбежно е — въздъхна Печалбата. — Човек е склонен да смята чуждите раси за… за плътни отгоре додолу и някак безчревни. Но, разбира се, някои от тях са точно такива.

— Ще се погрижа за потребностите ти — каза Кармоди, подтикнат от внезапна привързаност към своята Печалба. — Веднага щом се отървем от това аварийно положение.

— Дадено, старче. Извини ме за раздразнителността. Става ли да си довърша хапката?

— Карай — позволи Кармоди.

Беше му любопитно как едно метално котле ще схруска одрано животинче. Но като се стигна до това, твърде силно му се пригади, за да гледа.

— Ах, дяволски добро беше! — облиза се Печалбата. — Оставих ти малко, ако ти се хапва.

— Точно сега не съм особено гладен. Ти какво яде?

— Наричаме ги орити. Ти би ги сметнал за нещо като гигантска гъба. Чудесни са сурови или леко задушени в собствените си сокове. Бялата петниста разновидност е по-добра от зелената.

— Ще запомня, в случай че попадна на някое. Мислиш ли, че човек от Земята би могъл да ги яде?

— Мисля — отвърна Печалбата. — Между другото, ако някога ти падне сгоден случай, не забравяй — накарай го да ти рецитира стихотворение, преди да го изядеш.

— Защо?

— Защото орити са много добри поети.

Кармоди преглътна тежко. Ето това беше проблемът с непознатите форми на живот. Тъкмо си помислиш, че нещо си разбрал и откриваш, че въобще нищичко не проумяваш. И обратно, тъкмо когато решаваш, че съвсем си се объркал, те изведнъж те изкарват от кожата ти, като постъпват напълно разбираемо. Всъщност, рече си Кармоди, именно фактът, че чуждоземните не бяха изцяло чужди, ги правеше толкова чужди. Отначало беше забавно. След време започваше да ти опъва нервите.

— Бърп — каза Печалбата.

— Какво?

— Оригнах се. Моля за извинение. Както и да е, но трябва да признаеш, че уредих всичко доста хитро.

— Какво си уредила?

— Разговора с Мелихрон, разбира се!

— Ти си го уредил? Ей, по дяволите, че ти беше потънала в зимен сън! Аз с приказки успях да уредя измъкването ни на косъм!

— Не желая да ти противореча, но се боя, че ти си под влиянието на недоразумение. Изпаднах в зимен сън единствено за да насоча всичките си сили в размишления над проблема на Мелихрон.

— Ти си луда, бе! Направо си откачила! — развика се Кармоди.

— Не казвам нищо повече от истината — заяви Печалбата. — Помисли за дългите, точни разсъждения, които изрече, за да установиш мястото и функциите на Мелихрон в световната схема, и то с необорима логика.

— Е, и?

— Ами ти разсъждавал ли си по този начин през живота си? Да не си философ или логик?

— В колежа бях страхотен по философия — отвърна Кармоди.

— Голяма работа — присмя му се Печалбата. — Не, Кармоди, ти просто нямаш подготовката и интелекта, за да се справиш с такива разсъждения. Погледни истината в лицето — това за тебе беше крайно непривично.

— Не беше крайно непривично! Напълно по силите ми е да разсъждавам с изключителна логика!

— „Изключителна“ е добре казано.

— Но аз го направих! Аз измислих онези мисли!

— Както искаш — съгласи се Печалбата. — Не бях разбрала, че това означава толкова много за тебе и нямах никакво намерение да те разстройвам. Я ми кажи, имал ли си припадъци или необясними пристъпи на смях и плач?

— Не, нямал съм — каза Кармоди през зъби, напрегнал докрай волята си. — А ти имала ли си натрапчиви сънища, в които летиш, или чувството, че си светец?

— Твърдо не! — отговори Печалбата.

— Сигурна ли си?

— Сигурно е, че съм сигурен!

— Значи не се налага да обсъждаме това повече — каза Кармоди, изпитал нелепа радост от победата. — Но бих желал да науча още нещо.

— Какво е то? — предпазливо попита Печалбата.

— Кой недъг на Мелихрон не биваше да споменавам? И какво беше единственото ограничаващо го нещо?

— Смятах, че и двете са болезнено очебийни.

— Не и за мен.

— Само няколко часа размишления и всичко веднага ще ти се проясни.

— Майната му — ядоса се Кармоди. — Обясни ми!

— Така да бъде. Недъгавостта на Мелихрон се състои в това, че е куц. Това е вроден недостатък, такъв е от най-ранни времена. И упорито се появява при всичките му промени, в съответната форма, разбира се. — А ограничението?

— Той по никакъв начин не би могъл да научи, че е куц. Тъй като е Бог, лишен е от сравнително знание. Творенията му са по негов образ и подобие. А това в случая на Мелихрон означава, че всички са куци. Толкова рядко влиза в допир с външната действителност, че смята недъга си за норма, а съществата, които не куцат — за любопитно несъвършени. Между другото, липсата на сравнително знание е сред малкото недостатъци на божествеността. И така, първичното определение за един Бог е неговата самодостатъчност, която независимо от обхвата си е винаги вътрешна. Съвършеният контрол на контролируемото и съвършеното знание за познаваемото са първите стъпки към превръщането в Бог, казвам ти го, за да знаеш, ако решиш да си опиташ силите.

— Аз ли? Да опитам силите си като Бог?

— Че защо не? И това е работа като всяка друга, колкото и гръмко да звучи названието й. Не е лесно, признавам. Но не е по-трудно, отколкото да станеш първокласен поет или инженер.

— Мисля, че си превъртяла окончателно. — Кармоди изтръпна от краткия пристъп на религиозен ужас, който така тормози атеистите.

— Това не е вярно. Само съм по-добре осведомена от тебе. Но сега най-добре се приготви.

Кармоди припряно се озърна и видя три дребни фигурки да крачат през ливадата. На почтително разстояние ги следваха още десет.

— Онзи в средата е Модсли — каза Печалбата. — Винаги е много зает, но може би ще намери време да размени две-три думи с тебе.

— А той има ли някакви ограничения или недъзи? — саркастично попита Кармоди.

— И да има, нямат значение — отвърна Печалбата. — С Модсли човек се оправя по друг начин и се сблъсква със съвсем различни проблеми.

— Прилича на човек — отбеляза Кармоди, когато групата наближи.

— Да, формата му е подобна — призна Печалбата. — Естествено, хуманоидната форма е често срещана в тази част на Галактиката.

— И кой е начинът, по който се предполага да се оправя с него? — попита Кармоди.

— Не мога да ти го опиша точно — запъна се Печалбата. — За мен Модсли е твърде чужд, та да го разбера или предвидя. Но един съвет мога да ти дам — увери се, че си привлякъл вниманието му и си го убедил в своята хуманоидност.

— Ами да, разбира се.

— Не е толкова просто, колкото звучи. Модсли е едно крайно заето същество с множество грижи на главата си. Виж какво, той е твърде надарен инженер, при това усърден в работата си. Но е склонен към разсеяност, особено когато изпитва нов производствен процес.

— Е, не ми се струва прекалено сериозно.

— Не е… за Модсли. Щеше да е само една забавна слабост, ако не беше фактът, че той разсеяно разглежда всичко наоколо като суровина за процеса. Един мой познат — Дюър Хардинг, преди време отиде при него да го покани на купон. Горкият Дюър не успял да привлече вниманието му.

— И какво станало?

— Модсли го преработил за един от проектите си. Разбира се, не искал да стори нищо лошо. Но в момента горкият Дюър представлява три бутала и разпределителен вал във възвратно-постъпателен двигател и може да бъде разгледан в работните дни, изложен в Музея за исторически силови устройства на Модсли.

— Това наистина е доста смайващо — съгласи се Кармоди. — Никой нищо ли не може да направи?

— Никой не поиска да насочи вниманието на Модсли към това. Той никак не обича да си признава грешките и се държи особено неприятно, ако реши, че го дразнят.

Печалбата сигурно долови изражението по лицето на Кармоди, защото побърза да добави:

— Но не позволявай това да те стряска! Модсли никога не се държи злонамерено, всъщност е доста добросърдечен. Обича похвалите, както и всички ние ги обичаме, ала се гнуси от ласкателствата. Просто му говори и се запознай с него, възхищавай се, но не прекалявай, подчертай какво не ти харесва, но не упорствай в критиката. Накратко, прояви умереност, освен когато ясно се вижда, че е нужен по-краен подход.

Кармоди искаше да каже, че такъв съвет е също като да не получиш никакъв. Дори е по-лош, защото само успя да го изнерви. Но вече нямаше време. Модсли беше тук, висок и побелял, облечен в памучен панталон и кожено яке, придружен от двама мъже от двете му страни в костюми на бизнесмени, с които говореше разпалено.

— Добър ден, сър — твърдо изрече Кармоди.

Пристъпи напред, после бързо се махна от пътя на разсеяната троица, за да не го стъпчат.

— Лошо започна — прошепна Печалбата.

— Млъквай — шепнешком му се сопна Кармоди.

Мрачно забърза след групата.