Робърт Шекли
Измерения на чудесата (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

На Борг му беше нужно повече време да приеме представата за говорещо млекопитаещо, отколкото на Кармоди да приеме представата за говорещо влечуго. Все пак накрая преглътна идеята. Както Печалбата отбеляза по-късно, натрапващото се присъствие на един факт е най-добрият начин да убедиш някого в съществуването му.

Отдръпнаха се в кабинета на Борг, разположен под пищната зеленина на плачеща върба. Там седнаха, покашляха и се чудеха какво да кажат. Най-сетне Борг изрече:

— Значи сте чуждоземно млекопитаещо от бъдещето, а?

— Така излиза — потвърди Кармоди. — А вие сте местно влечуго от миналото.

— Никога не съм се възприемал по този начин — учуди се Борг. — Но да, предполагам, че е вярно. Та от колко далечното бъдеще казахте, че идвате?

— Към стотина милиона години, нещо такова.

— Ха! Доста далечко във времето. Да, много време е това.

— Да, много е далечко това време — съгласи се Кармоди.

Борг кимна и си затананика фалшиво. Кармоди ясно разбираше, че онзи не знае за какво друго да говори. Борг му се струваше достоен индивид. Гостоприемен, ала с установени навици, семеен мъж, без да е консервативен, но почтен, скучен тиранозавър от средната класа.

— Бре, бре — заговори Борг, когато мълчанието стана неловко, — а как е там в бъдещето?

— Моля?

— Тоест що за място е бъдещето?

— Доста оживено — отвърна Кармоди. — Гъмжило. Много нови изобретения, голяма бъркотия.

— Бре, бре, бре — проточи Борг. — Точно както някои от нашите разпалени глави си го представят. Някои от тях даже предсказаха еволюционни изменения в млекопитаещите, които ще ги направят господстващ вид на Земята. Но аз смятам тази картина за пресилена и нелепа.

— Сигурно такава изглежда — кимна Кармоди.

— Значи действително сте господстващият вид?

— Ами… един от господстващите.

— А влечугите? Или по-точно, как я карат тиранозаврите в бъдещето?

Нито добросърдечието, нито смелостта на Кармоди позволяваха да обясни, че по негово време тиранозаврите са измрели, и то от шейсетина милиона години, и че влечугите са се сврели в доста незначително място в общата схема на нещата.

— Вашата раса се оправя толкова добре, колкото би могло да се очаква — отговори Кармоди с чувството, че се е измъкнал ловко като древна пророчица.

— Добре! Винаги съм казвал, че така ще бъде! — заяви Борг. — Да знаете, корава раса сме ние и повечето от нас притежават силна воля и здрав разум. Имат ли спречквания хората и влечугите помежду си?

— А не, нищо особено — увери го Кармоди.

— Радвам се да чуя това. Притеснявах се да не би динозаврите да своеволничат заради по-внушителните си размери.

— Не, не — отрече Кармоди. — Мога спокойно да кажа от името на всички бъдещи млекопитаещи, че всички те харесват динозаврите.

— Много мило, че казвате това — одобри Борг.

Кармоди измънка нещо. Изведнъж много се засрами.

— Бъдещето не буди тревога у динозаврите — Борг изпадна във високопарния тон на оратор след тържествена вечеря. — Но не винаги е било така. Алозавърът, нашият измрял предшественик, изглежда е бил сприхав грубиян и ненаситен лакомник. А неговият предтеча кератозавърът е представлявал едно месоядно джудже. Ако се съди по размерите на черепната му кутия, трябва да е бил невероятно глупав. Разбира се, в зората на развитието ни е имало и други карнозаври, а преди тях има липсващо звено — далечният прадядо, от който са произлезли и двукраките, и четирикраките динозаври.

— Естествено двукраките преобладават, нали? — осведоми се Кармоди.

— Естествено. Трицератопсът е едно тъпоглаво животно със свиреп нрав. Отглеждаме ги на малки стада. Месото им става за чудна бронтозавърска пържола. Разбира се, има най-различни други видове. На влизане в града трябва да сте забелязал някои хадрозаври.

— Да, видях ги — каза Кармоди. — Пееха си.

— Онези типове все си пеят — сурово отбеляза Борг.

— Ядете ли ги?

— О небеса, не! Хадрозаврите са разумни същества! Освен тиранозаврите, те са единственият друг вид на планетата, който притежава интелект.

— Вашият син ми каза, че били тежък проблем.

— Ами да, така е — произнесе Борг малко по-предизвикателно от необходимото.

— И защо?

— Те са мързеливци. Освен това са невъзпитани и намусени. Знам какво говоря, преди наемах хадрозаври за домашна прислуга. Нямат амбиции, нямат воля, нямат упорство. Половината май и не знаят произхода си, но това въобще не ги притеснява. И не те гледат право в очите, когато говориш с тях.

— Обаче пеят хубаво — каза Кармоди.

— О да, добре пеят. Някои от най-добрите ни артисти са хадрозаври. Много ги бива и за тежки строителни работи, ако ги държиш изкъсо. Разбира се, външността им не говори в тяхна полза, с тази патешка муцуна… Но те не са виновни за това. В бъдещето решен ли е проблемът с хадрозаврите?

— Да — отговори Кармоди. — Хадрозаврите са измрели.

— Вероятно така е най-добре. Да, наистина смятам, че така е най-добре.

Кармоди и Борг разговаряха няколко часа. Кармоди научи какви са затрудненията в градския живот на влечугите. Горските градове все повече се пренаселвали, защото още и още тиранозаври и хадрозаври напускали провинцията, за да се потопят в градските удоволствия. През последните петдесетина години движението по пътищата ставало все по-натоварено. Гигантските заурихии обичат скоростта и се гордеят с бързите си реакции. Но когато няколко хиляди от тях фучат из гората едновременно, сблъскванията са неизбежни. И често с тежки последици — когато две влечуги по четиридесет тона всяко се тряснат глава в глава с трийсетина мили в час, най-вероятният резултат е счупен врат.

Разбира се, тези проблеми не били единствените. Претъпканите градове били признак за взривно нарастваща раждаемост. В някои части на света заурихиите живеели на ръба на гладната смърт. Болестите и войните намалявали населението, но недостатъчно.

— Имаме си още много грижи на главите — обобщи Борг. — Дори някои от най-изтъкнатите ни мислители се поддадоха на отчаянието. Аз обаче съм от по-спокойно настроените. Ние, влечугите, и преди сме имали трудни времена, но се преборихме. Ще решим тези проблеми, както решихме и предишните. Моето мнение е, че нашата раса има вродено благородство, неугасима искра на разумния живот. Не мога да повярвам, че тя ще изчезне.

Кармоди кимна и каза:

— Вашият род ще пребъде.

И наистина нямаше какво друго да направи, освен да излъже като джентълмен.

— Зная — изрече Борг. — Но винаги е хубаво да чуеш потвърждение. За което ви благодаря. А сега, предполагам, ще искате да поговорите с приятелите си.

— С кои приятели? — не разбра Кармоди.

— Имам предвид стоящото точно зад вас млекопитаещо.

Кармоди бързо се завъртя и видя нисък, дебел, очилат мъж в тъмен делови костюм, с куфарче и чадър под лявата мишница.

— Мистър Кармоди? — попита той.

— Да, аз съм Кармоди.

— Аз съм мистър Съртис от Данъчната служба. Мистър Кармоди, дълго ви гонихме, но Данъчната винаги се добира до своите клиенти.

Борг се намеси:

— Няма да ви преча.

И се отдалечи с учудващо тихи стъпки за такъв грамаден тиранозавър.

— Някои от приятелите ви са големи особняци — отбеляза мистър Съртис, загледан след отдалечаващия се Борг. — Но това не ме засяга, макар че вероятно ще се стори интересно на ФБР. Тук съм във връзка само с вашите данъчни декларации за годините 1965 и 1966. В куфарчето си имам заповед за вашето екстрадиране и съм сигурен, че няма да намерите никакви пропуски в нея. Моята машина на времето е паркирана зад ей онова дърво. Предлагам ви да дойдете с мен без излишна врява.

— Не — отряза Кармоди.

— Съветвам ви да размислите — каза Съртис. — Заведеното срещу вас дело може да бъде приключено благоприятно за всички заинтересувани страни. Но трябва да бъде уредено незабавно. Правителството на Съединените щати не обича да го размотават. Отказът да се подчините на заповед, издадена от Върховния съд…

— Казах вече — не! — възкликна Кармоди. — Можеш да се махаш. Знам кой си.

Защото това, без никакво съмнение, беше хищникът. Изумително непохватно бе наподобил служител на Данъчната служба. И куфарчето, и чадърът бяха неразделна част от лявата му ръка. Чертите на лицето бяха изпипани, но липсваше едно ухо. И най-лошото — коленете се сгъваха наопаки.

Кармоди се обърна и си тръгна. Хищникът остана на мястото си, вероятно неспособен да го последва. Нададе вик на глад и ярост. И изчезна.

Кармоди нямаше много време да се хвали сам, защото след миг също изчезна.