Робърт Шекли
Измерения на чудесата (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ясно — заключи Модсли, когато Кармоди привърши обясненията си. — Интересна история, макар и да ми се струва, че прекалено я драматизираш. Но ето те тук и търсиш планета на име… Земя ли беше?

— Точно така, сър — отвърна Кармоди.

— Значи Земя — промълви Модсли, почесвайки се по темето. — Голям късмет имаш, май помня това място.

— Наистина ли, мистър Модсли?

— Да, уверен съм — потвърди Модсли. — Това е малка зелена планета, която поддържа живота на мономорфна хуманоидна раса, какъвто си и ти. Прав ли съм?

— Напълно!

— За такива неща паметта ми работи добре. А и така се случи, че аз построих Земята.

— Нима, сър? — възкликна Кармоди.

— Да. Спомням си съвсем ясно, защото докато я строих, измислих и науката. Вероятно историйката ще ти се стори забавна. — Той се обърна към помощниците си. — А за вас може да се окаже и поучителна.

Никой не би се осмелил да откаже на Модсли правото да разкаже история. Така че Кармоди и помощник-инженерите се постараха да изобразят внимание и Модсли започна.

ИСТОРИЯТА ЗА СЪТВОРЕНИЕТО НА ЗЕМЯТА

Тогава бях доста дребен предприемач. Тук-там майсторях по някоя планета, понякога ми възлагаха и звезди-джуджета. Но работа винаги трудно се намира, а всички клиенти без изключение са капризни, заядливи и склонни да забавят плащанията. Не беше лесно да удовлетвориш клиентите, препираха се за всяка дребна подробност. „Променете това, променете онова, а защо водата трябва да пада надолу, притеглянето е твърде силно, топлият въздух се издига нагоре, а трябва да пада надолу…“ И така нататък.

Тогава бях голям наивник. Имах навика да обяснявам естетическите и практическите причини за всяко нещо, което правех. И не след дълго въпросите и обясненията ми отнемаха повече време от самата работа. Прекалено изобилие от празни дрънканици. Знаех, че все нещо се налага да направя по въпроса, но не можех да измисля какво да бъде.

И тъкмо преди да изпълня проекта за Земята, в главата ми взе да се оформя един изцяло нов подход към отношенията с клиентите. Хващах се как си мърморя: „Формата е следствие от функцията.“ Харесваше ми как звучи. Но после се питах: „Защо трябва формата да е следствие от функцията?“ И си изтъквах следния довод: „Формата е следствие от функцията, защото това е неотменен закон на природата и една от основните аксиоми в приложната наука.“ Това също ми харесваше, макар да не ми изглеждаше особено смислено.

Но смисълът беше без значение. Важното бе, че направих ново откритие. Неволно се натъкнах на майсторлъка в рекламата и продажбите и изобретих хитър номер с големи възможности, а именно — учението за научния детерминизъм.

Земята беше първото ми изпитание и затова винаги ще я помня.

Един висок брадат старец с пронизващи очи дойде при мен да си поръча планета. (Така бе поставено началото на твоята планета, Кармоди.) Е, бързичко приключих работата, май за шест дни, и си въобразявах, че това е всичко. Беше една от онези планети с лимитиран бюджет и тук-там я поорязах. Но да бяхте чули как се оплакваше собственикът, бихте си помислили, че съм откраднал и очите от главата му.

— Защо има толкова многобройни торнадо? — питаше той.

— Това е част от системата на атмосферната циркулация — казвах му аз. (Всъщност тогава бях малко под пара и забравих да предвидя в атмосферната циркулация регулиращ клапан.)

— Три четвърти от планетата са заети от вода! — казваше ми той. — А аз недвусмислено изисквах съотношението между земя и вода да бъде четири към едно!

— Ами не беше възможно да я направим така! — обяснявах му аз. (Бях затрил някъде смешните му спецификации. Все не мога да им хвана края на тези жалки дребни проектчета за по една планетка.)

— А малкото земя, която ми предлагате, сте запълнил с пустини, тресавища, джунгли и планини.

— Така е по-живописно — изтъквах му аз.

— Че какво ме грее живописното! — гръмко изрече приятелчето. — О, да, един океан, дузина езера, две-три реки, една-две планински вериги — това щеше да изглежда чудесно. Придава вид на околността, кара жителите да се чувстват добре. Но вие ми пробутвате боклук!

— Има си причини — рекох. (А в действителност не можехме да свържем двата края, ако не използваме префасонирани планини, много пълнеж от океани и реки и няколко пустини, които купих евтино от Ури Планетния вехтошар. Но на онзи нямаше да кажа това.)

— Причини ли! — разкрещя се той. — А какво да кажа на моите хора? Ще заселя цяла раса на тази планета, може и да са две-три. Ще бъдат човеци, по мой образ и подобие. А човеците са всеизвестни с придирчивостта си, също като мен. И какво предлагате да им кажа?

Е, знаех какво би могъл да им каже. Но не исках да се държа грубо, затова се престорих, че обмислям проблема. Колкото и да е чудно, наистина размишлявах. И му излязох с най-върховния номер на всички номера.

— Просто им кажете голата научна истина — посъветвах го. — Кажете им, че от научна гледна точка всичко трябва да бъде такова, каквото е.

— Ъ?

— Това е детерминизъм — обясних аз, като вдъхновено измислих думата в движение. — Съвсем просто е, но и малко загадъчно. Да започнем с това, че формата е следствие от функцията. Следователно вашата планета е точно каквато трябва да бъде поради най-обикновения факт, че изобщо съществува. По-нататък — науката е неизменна. Значи всичко, което не е неизменно, не е наука. И накрая — всичко се движи по определени закони. Не винаги успявате да проумеете какви са тези закони, но пък сте уверени, че те са си на мястото. Така че в съгласие с разума е никой да не задава въпроса: „Защо това, а не онова?“ По-скоро би следвало да се запита: „А как действа това?“

Да, ама той ми подхвърляше доста смущаващи въпроси, беше един схватлив старец. Но нищо не разбираше от инженерство. Неговата област бяха етиката, нравствеността, религията и все такива щуротии. Естествено не успя да измъдри основателни възражения. Беше от онези типове, които са влюбени в абстракциите, и започна да си повтаря:

— „Това, което е, е такова, каквото трябва да бъде.“ Хъм, твърде интересно изказване, при това не без оттенък на стоицизъм. Ще включа някои от тези прозрения в уроците, предназначени за моите хора… Но я ми кажете как мога да примиря неизменната предопределеност на науката със свободната воля, която имам намерение да дам на моите хора?

Е, тук старото момче едва не ме закопа. Засмях се и покашлях малко, за да спечеля време, после казах:

— Отговорът е очевиден!

Което при всички случаи е добро измъкване.

— Не се съмнявам, че е — каза той. — Но не мога да го проумея.

— Вижте какво — подхванах го, — а свободната воля, която ще дадете на тези хора, не е ли също един вид предопределеност?

— Може и така да се подходи. Но разликата е…

— Освен това — продължих припряно — откога предопределеността и свободната воля са несъвместими?

— Определено изглеждат несъвместими.

— Така е само защото не разбирате науката — уверих го аз, като пробутах древния трик точно под гърбавия му нос. — Трябва да сте наясно, драги ми господине, че според един от най-основните закони на науката случайността има своята роля във всяко събитие. Сигурен съм, че знаете — случайността е математическият еквивалент на свободната воля.

— Но това е твърде противоречиво!

— Такова е положението. Противоречието е сред най-фундаменталните закони на Вселената. Противоречието поражда борба, без която всичко би стигнало до състояние на ентропия. Така че нямаше да имаме нито планети, нито Вселена, ако нещата не съществуваха в привидно непримиримо състояние на противоречие.

— Привидно ли? — засече ме той, бърз като мълния.

— Че как иначе? — учудих се аз. — Противоречието, което условно можем да определим като действително съществуващи двойки противоположности, не е последното, за което си струва да поговорим. Например да си представим отделна изолирана тенденция. Какво става, когато доведете тази тенденция докрай?

— Въобще не се сещам — отвърна старецът. — Липсата на конкретност в подобни разсъждения…

— А става това — уверих го аз, — че тенденцията преминава в своята противоположност.

— Ама наистина ли? — стъписа се той.

Чудна картинка са тези религиозни типове, когато опитват да се ориентират в науката.

— Ама наистина — потвърдих. — Разполагам с доказателствата в лабораторията си, но демонстрирането им е малко досаден процес…

— Не, моля ви, и така ще ви повярвам — спря ме старецът. — В края на краищата нали сключихме Съглашение.

Той винаги използваше тази дума вместо „договор“. Означаваше същото, но звучеше по-хубаво.

— Двойки противоположности — мълвеше той. — Детерминизъм. Нещата се превръщат в своята противоположност. Боя се, че е доста заплетено.

— И естетически издържано — добавих. — Но не съм изчерпал въпроса за трансформацията на крайностите.

— Моля ви, продължавайте.

— Благодаря. И така, имаме ентропията, която означава, че нещата продължават движението си, освен ако им се оказва външно въздействие. (Моят опит учи, че някои от тях упорстват и след външното въздействие.) Но важното е, че ентропията тласка нещото към неговата противоположност. Щом едно нещо е тласнато към превръщане в своята противоположност, значи това важи за всички неща, тъй като науката е неизменна. Сега схванахте ли картината? Имаме значи всички тези противоположности, които като побеснели се превръщат в другата си противоположност. На по-високо равнище на организация имаме групи противоположности, минаващи през същата история. И така на още по-високо и по-високо равнище. Дотук добре ли е?

— Така ми се струва — каза той.

— Чудесно. Обаче естествено възниква въпросът — това ли е всичко? Искам да кажа, ако тези противоположности се трансформират с хастара навън и после наопаки, това ли е значи цялата игра? Стигнахме до най-прелестната част — не, това не е всичко! Не, сър. Тези противоположности, прескачащи се като дресирани тюлени, са само едната страна на нещата. Защото — и в този момент заговорих с много звучен глас, — защото има мъдрост, прозираща отвъд блъсканицата и бъркотията в света на явленията. Тази мъдрост, сър, прониква с погледа си през илюзорните свойства на съществуващото и достига най-съкровените механизми на Вселената, които се намират в необятна величествена хармония.

— А как едно нещо може да бъде и илюзорно, и действително? — пак бързо като удар на мълния ме засече той.

— Не на мен се пада да дам отговор на въпрос като този — отвърнах. — Аз съм най-обикновен смирен научен работник, виждам каквото виждам и постъпвам съответно. Но може би зад всичко е скрито някакво нравствено основание.

Старчето помъдрува малко над това. Долавях, че води оспорвана борба със самия себе си. Успяваше да улови логическите несъответствия не по-зле от когото и да било, а моите доводи преливаха от несъответствия. Но подобно на всички умници противоречията направо го омагьосваха и той жадуваше да ги включи в своята система. А всички твърдения, изтъкнати от мен, все пак се натъкваха на здравия му разум, който пък твърдеше, че нещата не може да са чак толкова мошенически оплетени. Но интелектът от своя страна му говореше, че във всичко това може и да е заложен един хубав простичък обединяващ принцип. А ако не е обединяващ принцип, то поне една здрава, солидна нравствена основа. Аз го накарах да налапа кукичката само защото употребих думата „нравствено“. Нали този достоен стар господин страдаше от демонична страст към нравственото, той беше просмукан до кости с нравственост. Без да сбъркате, бихте могли да го наречете господин Нравственост. Така че съвсем случайно му пробутах идеята, че цялата скапана Вселена е поредица от съгласуваности и противоречия, от закони и несъвпадения, всички включващи се в най-изтънчен и възвишен нравствен порядък.

— В това се крие нещо по-дълбоко, отколкото съм виждал досега — каза той след малко. — Бях замислил да науча моите хора само на етика и нравственост и да насоча вниманието им единствено към въпроси, засягащи моралния императив, като например как и защо човек трябва да живее, а не какъв е строежът на живата материя. Исках те да бъдат изследователи, гмуркащи се в дълбините на радостта, страха, набожността, надеждата и отчаянието, а не учени, които ровят из звездите и дъждовните капки, за да градят върху откритията си грандиозни и непрактични хипотези. Съзнавах присъствието на Вселената, но ми изглеждаше незначително. Вие ми посочихте грешката.

— Вижте какво — рекох, — нямах намерение да ви докарвам нови грижи на главата. Помислих, че трябва да ви изтъкна тези неща…

Старецът се усмихна.

— Като ми докарахте нови грижи на главата, вие ми спестихте по-големи неприятности. Мога да сътворявам по свой образ и подобие. Но няма да сътворя свят, населен с миниатюрни мои копия. За мен свободната воля е важна. Моите творения ще я притежават за величие и за печал. Те ще вземат тази лъскава безполезна играчка, която вие наричате наука, и ще я издигнат до положението на божество, без да признават това. Ще ги привличат противоречията на материалното. Ще се стремят да опознаят тези неща и ще забравят, че трябва да постигнат знание за собствените си души. Убедихте ме в това и аз съм ви благодарен за навременното предупреждение.

Честно казано, той вече започваше да ме изнервя. Тоест беше едно нищо, нямаше връзки с никакви големи клечки. И все пак се държеше величаво. Имах чувството, че може да ме въвлече в тежки тревоги, и то само с няколко думи, с едно изречение, което да се забие като отровна стреличка в ума ми и никога да не се махне оттам. Право да ви кажа, това малко ме плашеше.

Е, господа, онзи стар шегаджия като че прочете мислите ми. Защото каза:

— Не се страхувайте. Приемам без уговорки света, който построихте за мен. Ще ми послужи добре именно такъв, какъвто е. Що се отнася до недостатъците и пропуските, които също вградихте в моя свят, ще приема и тях, при това не без благодарност. Ще ви се отплатя и за тях.

— Как? — попитах го. — Как ще се отплатите за грешките?

— Като ги приема без спорове. И като отвърна лицето си от вас сега, за да се заема с моите и на моите хора дела.

И старият джентълмен си тръгна, без да каже нищо повече.

 

 

— Да, той ме накара да се замисля. Надприказвах го напълно, но старото момче някак остави последната дума за себе си. Знаех как беше настроен — бе изпълнил договора си с мен и с това приключваше всичко. Тръгна си, без да каже нищо лично на мен. Според него това беше нещо като наказание.

Но това си е негово мнение. Какво ли ме интересуваха неговите думи? Разбира се, бих искал да ги чуя. Съвсем естествено желание си е, затова понякога го търсех. Но той не гореше от желание да ме види.

Така че всъщност няма значение. Хубавичка печалба изкарах от онзи свят и дори да съм понасилил договора тук-там, не съм го нарушил. Това е то — задължен си пред самия себе си да изкараш печалба. Не можеш да си блъскаш главата и за последствията.

Но аз се опитвах да ви обясня нещо, момчета, затова искам да ме слушате внимателно. Науката е препълнена със закони, защото аз я измислих такава. А защо я измислих такава? Защото законите са много полезни за един отракан предприемач, също както са много полезни за адвокатите. Законите, ученията, аксиомите и принципите на науката съществуват, за да ви подпомагат, а не да ви се пречкат. Те съществуват, за да ви осигурят причини за онова, което вършите. И повечето от тях са горе-долу верни, което също помага.

Винаги обаче помнете — законите ви помагат да обясните на клиентите какво правите, след като сте го направили, а не преди. Когато имате някой проект, осъществете го както намерите за подходящо. После нагласете фактите да подхождат на случилото се, а не обратното.

Помнете — тези закони съществуват като словесна преграда срещу хората, задаващи въпроси. Но те не бива да се превръщат в преграда за вас. Ако нещо сте научили от мен, то е, че нашата работа е неизбежно необяснима. Ние просто я вършим и понякога върви добре, а понякога не.

Ала никога не се опитвайте да обясните на себе си защо някои неща се случват, а някои не се случват. Не питайте и не си въобразявайте, че съществува обяснение. Просветна ли ви в главите?

Двамата помощници закимаха трескаво. Изглеждаха като просветлени от озарение, като хора, открили нова вяра. Кармоди би се обзаложил на каквото ще, че двамата сериозни млади мъже са запаметили всяка дума на Строителя и отсега нататък щяха да издигнат тези думи до… закон.