Робърт Шекли
Измерения на чудесата (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ей, чакайте малко, какво става тук? — попита Кармоди, тръгнал през гората след хората в скафандри. — Кои сте вие? И какво търсите насам?

— Заслужаваме порицание! — момичето се изчерви от смущение. — Така сме се разбързали, че дори не се представихме! Мистър Кармоди, сигурно ви изглеждаме много смешни глупаци!

— Въобще не е така — любезно изрече Кармоди. — Но бих искал да знам… е, да знам, ако разбирате какво се опитвам да кажа.

— Естествено, разбирам какво се опитвате да кажете. Аз съм Авива Кристиансен, а това е баща ми, професор Ларс Кристиансен.

— Това с „професора“ можеш да го пропуснеш — изръмжа Кристиансен. — Наричай ме просто Ларс или Крис, или каквото ти хрумне.

— Добре де, татенце — рече Авива с престорена сприхавост. — И така, мистър Кармоди…

— Името ми е Том.

— Значи Том — Авива приятно порозовя. — Та докъде стигнах? Ах да, татко и аз участваме в Земната междузвездна спасителна асоциация, която има бюра в Стокхолм, Женева и Вашингтон.

— Боя се, че нищо не знам за вашата организация — каза Кармоди.

— Нищо чудно — отвърна Авива. — Земята едва е стъпила на прага в междузвездните изследвания. Но дори и в момента в лаборатории по целия свят се експериментира с нови източници на енергия, значително превъзхождащи грубите атомни устройства, с които вие сте свикнал. И съвсем скоро космически апарати, пилотирани от земни хора, ще проучват и най-далечните краища на Галактиката. Разбира се, това ще предизвика настъпването на нов период на международно сътрудничество и мир на нашата уморена стара планета.

— Така ли? — усъмни се Кармоди. — И защо?

— Защото вече няма да съществуват основателни причини за противоборство — малко задъхано отговори Авива, защото и тримата подтичваха в тръс през храсталаците. — Наоколо има безброй светове, както вероятно сте забелязал — продължи тя, — затова има място за всякакви социални експерименти, приключения и всичко, което бихте могъл да си представите. Ето защо човешката енергия ще се насочи навън, вместо да се прахосва навътре във формата на съсипващи междуособни войни.

— Хлапето добре ги реди приказките — обади се Ларс Кристиансен със своя дълбок, грубоват, дружески глас на човек, който не понася глупостите. — Може и да говори като пълно куку, ама е насъбрала пет-шестнайсет доктората да й придават тежест на бърборенето.

— А татенцето плямпа като докер — върна му го Авива, — само дето е пъхнал три Нобелови награди в шкафчето си за обувки.

Баща и дъщеря си размениха погледи, които някак успяваха да изразят едновременно заплаха и нежност.

— Е, както и да е — продължи Авива, — това е положението, или би трябвало да кажа — това ще бъде след две-три години. Но началния тласък дължим изцяло на доктор Мадъкс, с когото скоро ще се запознаете. — Авива помълча и добави по-тихо: — Не смятам, че говоря зад гърба му, ако ви спомена, че доктор Мадъкс е… е… мутант.

— Дрън-дрън, няма какво да се притесняваме от тая дума — изръмжа Ларс Кристиансен. — Един мутант може в нищо да не е по-лош от нас. А ако е като доктор Мадъкс — и хиляда пъти по-свестен!

— Всъщност именно доктор Мадъкс изведе този проект в орбита — продължи Авива. — Виждате ли, той разработи оценка на бъдещето (не знам как го прави!) и разбра, че скоро, с неизбежното разкриване на безопасни и преносими източници на евтина и неизчерпаема енергия, наоколо ще е пълно с космически кораби! И много хора ще се втурнат към Космоса без подходящо оборудване или навигационни прибори, или каквото още им трябва…

— Сбирщина полуидиоти — сухо отбеляза Кристиансен.

— Татко! Няма значение, тези хора ще се нуждаят от помощ. Но още 87.238874 години (той особено грижливо изчисли този срок) няма да съществува организиран Космически спасителен патрул. Сега стана ли ви ясно?

— Така ми се струва — отвърна Кармоди. — Тримата сте забелязали проблема и… и сте се намесили.

— Да — простичко изрече тя. — Намесихме се. Татко е много запален да работи за другите, макар и въобще да не му личи по киселите приказки. А каквото е добро за баща ми, добро е и за мен. А пък доктор Мадъкс — той е най-върховно развилото своите възможности човешко същество, което познавам.

— Ъхъ, такъв си е той, че и малко отгоре — спокойно потвърди Ларс Кристиансен. — Човекът си има дълга история. Нали знаете, мутациите обикновено имат отрицателни последствия. Само в един-два случая от хиляда попадате на злато, а не на пирит. Но в случая с доктор Мадъкс имаме семейна история на масови мутации, повечето благоприятни и до една необясними.

— Подозираме доброжелателна намеса на друга цивилизация — почти прошепна Авива. — Можем да проследим корените на семейство Мадъкс едва двеста години в миналото. Странно е. Аелил Маддокс, прапрадядото, е копал въглища в Уелс. Почти двадесет години е работил в печално известната мина Оулд Гринджи и е бил сред малцината, останали здрави. Това било около 1739 година. Когато наскоро започнаха нови проучвания в Оулд Гринджи, до нея откриха прочутите уранови находища Скетъруейл.

— Там трябва да е започнало — продължи историята Кристиансен. — После откриваме семейството през 1801 година в Оахака, Мексико. Томас Мадохе (както сам се наричал) се оженил за красивата и властна Тересита де Валдес, арагонска графиня, която притежавала най-хубавата хасиенда в Южно Мексико. В утрото на 6 април 1801 година Томас излязъл да нагледа едно стадо, когато La Estrella Roja de Muerto — Червената звезда на смъртта (по-късно било установено, че това бил голям радиоактивен метеорит), паднала само на две мили от ранчото. Томас и Тересита били сред малцината оцелели.

— После стигаме до 30-те години на ХХ век — подхвана разказа Авива. — Следващото поколение Мадъксови, значително обедняло, се преместило в Лос Анджилис. Ърнест Мадъкс, дядото на доктора, продавал на лекари и зъболекари новопоявилото се устройство, наричано „рентгенова машина“. Мадъкс демонстрирал машината два пъти седмично в продължение на поне десет години. И използвал като обект самия себе си. Въпреки свръхдозата твърда радиация, или може би благодарение на нея, той доживял до много почтена възраст.

— Неговият син — намеси се Ларс, — подтикнат незнайно от какво, отпътувал за Япония през 1935 година и станал дзен-будист. Живял в забутано ъгълче на едно цукцури — изоставено подземие — през цялата война, без да промълви и една дума дори. Местните хора не му досаждали, смятайки го за особняк пакистанец. Подземието на Мадъкс се намирало в Хирошима, само на около осем мили от епицентъра на атомния взрив през 1945 година. Веднага след експлозията Мадъкс напуснал Япония и отишъл в манастира Хуи-Шен, разположен под най-недостъпния връх на Северен Тибет. Според разказа на един английски турист, озовал се там по същото време, монасите-ламаисти го очаквали! Заселил се при тях и се посветил на изучаването на някои тантри. Оженил се за наследница на княжески род от Кашмир, от която имал един-единствен син — Оуен, нашия доктор. Семейството потеглило от Тибет за Съединените щати само седмица преди нашествието на червените китайци. Оуен получил образованието си в Харвард, Йейл, Лос Анджилис, Оксфорд, Кембридж, Сорбоната и Хайделберг. Как той ни намери, е доста чудновата история, която ще чуете при по-подходящи обстоятелства. Защото вече стигнахме до кораба и според мен не бива повече да губим време в брътвежи. Кармоди видя на малко открито пространство сред гората величествен космически кораб, издигащ се като небостъргач. Имаше си стабилизатори, реактивни дюзи, люкове и какви ли още не принадлежности. Пред него, настанил се на сгъваем стол, седеше мъж малко над средна възраст, с набръчкано добродушно лице. Незабавно ставаше ясно, че това беше Мадъкс Мутанта, защото на всяка ръка имаше по седем пръста, а челото му се издуваше внушително, за да побере допълнителния мозък.

Мадъкс се изправи, без да бърза (на пет крака!) и кимна приветливо.

— Съвсем навреме дойдохте — каза той. — Линиите на неблагоприятни сили почти достигнаха пресечната си точка. Всички бързо влизайте в кораба! Трябва да издигнем силовия щит без никакво бавене.

Ларс Кристиансен закрачи напред, твърде горд, за да тича. Авива хвана за ръка Кармоди. Той усети потрепването на пръстите й, освен това осъзна, че безформените сиви гънки на нейния скафандър не могат да скрият гъвкавите очертания на красивото й тяло, макар тя изглежда не схващаше това.

— Гадно положение — мърмореше Мадъкс, докато сгъваше стола си, за да го прибере в кораба. — Разбира се, моите изчисления допускат наличието на такива възлови моменти, но поради самата неизброимост на комбинациите човек не може да предскаже конфигурацията им. Все пак стараем се, колкото можем.

Кармоди се запъна пред широкия люк.

— Определено смятам, че трябва да се сбогувам с мистър Модсли — каза той на Мадъкс. — Вероятно е добре и да поискам съвет от него. Беше много услужлив, а и се опитва да измисли как да ме върне на Земята.

— Модсли! — възкликна Мадъкс, разменяйки многозначителни погледи с Кристиансен. — Знаех си аз, че той стои зад всичко това!

— Ами да, личеше си — изстърга гласът на Кристиансен.

— Какво искате да кажете? — попита Кармоди.

— Искам да кажа — отговори Мадъкс, — че вие сте бил жертва и пионка в огромен заговор, обхванал не по-малко от седемнадесет звездни системи. Не мога сега да ви обяснявам всичко. Но повярвайте ми, залогът е не само вашият или нашият живот, а и животът на няколко десетки милиарда хуманоиди, повечето синеоки и светлокожи!

— О, Том, побързай, побързай! — извика Авива, вкопчила се в ръкава му.

— Добре де, добре — съгласи се Кармоди. — Но ще искам удовлетворително и изчерпателно обяснение.

— И ще го получите — увери го Мадъкс, докато той прекрачваше през люка. — Ще го получите още сега.

Кармоди бързо се извъртя, доловил заплахата в гласа на Мадъкс. Вгледа се внимателно в мутанта и шокът го заля като вълна. Отново огледа тримата си спасители и едва сега ги видя истински.

Човешкият ум много го бива в творенето на образи и представи. Няколко извивки стигат за планина, а една накъдрена линия лесно минава за морска вълна. Но образът в момента се рушеше под различаващия подробностите поглед на Кармоди. Видя, че очите на Авива са стилизирани и по-скоро намекнати, отколкото живи — като очите по крилцата на пеперуда. Ларс имаше тъмночервен овал в долната част на лицето си, разделен от по-тъмна черта — това трябваше да изобразява уста. Пръстите на Мадъкс, всичките седем, бяха намацани върху тялото му някъде около бедрата.

Обобщената представа рухна напълно. Кармоди видя тънката черна линия, като процеп в пода, която свързваше всеки от тримата с кораба. Стоеше вцепенен и гледаше как те пристъпват към него. Нямаха ръце за вдигане, стъпала за ходене, очи за гледане и усти за обясняване. Всъщност бяха закръглени и безлики цилиндри, изкусно, но повърхностно маскирани като човеци. Нямаха части, които да изпълняват функции. Самите те бяха части и сега изпълняваха единственото си предназначение. Представляваха точно и страховито съответствие на три пръста от гигантска ръка. Напредваха с безкостно преливане и очевидно искаха да го натикат по-дълбоко в черната паст на кораба.

Кораб ли? Кармоди се стрелна край тримата и се втурна натам, откъдето дойде. Но отгоре и отдолу по люка изникнаха остри зъби, раздалечиха се още малко и започнаха да се събират. Как можа да си въобрази, че това е метал? Тъмните лъскави стени на кораба вече се люшкаха и присвиваха. Краката му залепнаха за гъбестия под, а трите пръста се протегнаха към него и му препречиха пътя към смаляващия се квадрат дневна светлина.

Кармоди се бореше с отчаянието на муха, хванала се в паяжина (сравнението беше точно, но прозрението го споходи твърде късно). Бореше се бясно и без полза. Светлият квадрат стана кръгъл и влажен, сви се до големината на топка за бейзбол. Трите цилиндъра вече го държаха и Кармоди не успяваше да ги различи един от друг.

Това преля чашата на ужаса заедно с факта, че стените и таванът на кораба (или каквото беше) станаха мокри и синкавочервени, пристегнаха се около него, за да го погълнат. Нямаше спасение. Кармоди беше безпомощен, неспособен да помръдне или извика, неспособен да направи нищо друго, освен да изпадне в несвяст.