Робърт Шекли
Измерения на чудесата (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кармоди бе оставен сам да си запълва времето, а Модсли се захвана да изработи машина, която да го отведе на Земята. Кармоди скучаеше. Модсли можеше да работи само в пълно уединение, Печалбата явно пак изпадна в зимен сън. Младшите инженери Орин и Бруксайд бяха досадни типове, заети единствено с работата си, нищо друго не ги интересуваше. И Кармоди нямаше с кого да си поприказва.

Намираше си каквито занимания можеше. Обиколи завод за производство на атоми и покорно слушаше обясненията на един майстор със зачервено лице.

— Всичко това преди беше ръчна работа — редеше майсторът. — Сега го правят машини, но процесът си е все същият. Първо избираме протон и прикрепяме към него неутрон, като използваме патентованото енергийно свързване на мистър Модсли. После завъртаме електроните в нужното положение със стандартна микрокосмическа центрофуга. След това слагаме каквото още трябва — мю-мезони, позитрони, други разни джунджурии. Ей това му е цаката.

— Имате ли много поръчки за златни или ураниеви атоми? — попита Кармоди.

— А, не са много. Твърде скъпи са. Повече експедираме водородни атоми.

— Ами антиматерия?

— Аз поне не виждам някакъв смисъл — сви устни майсторът. — Но мистър Модсли ги произвежда като допълнение. Разбира се, антиматерията се прави в отделен завод.

— Разбира се — съгласи се Кармоди.

— Тая джаджа гърми, когато се докосне до нормални атоми.

— Да, знам. Сигурно си имате трудности с опаковането.

— Ами, нямаме — увери го майсторът. — Слагаме ги в неутрални кутии.

Продължиха сред грамадните машини, Кармоди се напъна да измисли още някоя реплика. Накрая попита:

— Сами ли си произвеждате протоните и неутроните?

— Цъ. Мистър Модсли въобще не иска да се занимава с дреболиите. Получаваме си податомните частици от подизпълнители.

Кармоди се засмя и майсторът го изгледа с подозрение. Обикаляха, докато Кармоди усети болка в петите.

Чувстваше умора и скука и това го дразнеше. Казваше си, че би трябвало да е очарован. Ето че попадна на място, където произвеждаха атоми и имаха отделни инсталации за антиматерия! Ей там беше гигантската машина, която отделяше космически лъчи от суровото пространство, пречистваше ги и ги пълнеше в тежки зелени контейнери. Нататък се намираше термичната сонда, с която кърпеха остарелите звезди. А вляво от нея…

Нищо не помагаше. Обиколката из завода на Модсли навяваше у Кармоди същата досада, както запознаването със стоманолеярната на град Гери, щат Индиана. И тази вълна на кисела умора, на потиснат бунт — бе изпитвал съвсем същото след благоговейните часове из смълчаните коридори на Лувъра, Прадо, Британския музей. Чувството на възхищение, разбра той, е способно да се изразходва само на малки порции. Хората остават неумолимо верни на себе си и на своите интереси. Остават си все същите, ако ще внезапно да ги запратиш на Тимбукту или Алфа Центавър. И с безмилостна честност Кармоди осъзна, че би предпочел да кара ски или да мине с яхта под моста Хелгейт, отколкото да види повечето чудеса на Вселената. Срамуваше се, но нямаше какво да направи.

— Като гледам, май не приличам много на Фауст — каза си той. — Ето ги тайните на мирозданието, пръснати край мен като стари вестници, а аз си мечтая за хубаво февруарско утро във Върмонт, преди да са разорали снега от каране.

За момент му стана неприятно, но после непокорството се надигна в него:

— В края на краищата и Фауст не е бил принуден да се разкарва покрай тези неща, сякаш са изложба на Старите майстори. Доколкото си спомням, скъсал си е задника от усилия. Ако дяволът го беше улеснил прекалено, Фауст вероятно щеше да зареже знанието и да се заеме с алпинизъм или нещо такова.

Той се замисли. После продължи:

— Все едно. Какво пък толкова има в тайните на мирозданието? Надценяват ги, както е с всичко останало. Когато опре до същината, нищо не е толкова добро, колкото си представяш.

Всичко това, дори да не беше вярно, поне позволи на Кармоди да се почувства по-добре. Но пак скучаеше. А Модсли все още не нарушаваше уединението си.

Времето минаваше привидно бавно. Беше невъзможно да се прецени истинския му ход. Но за Кармоди то като че се влачеше и можеше да бъде разделено на дни и седмици, може би дори месец. Освен това изпитваше чувството — или предчувствието, — че за Модсли не се оказа толкова лесно онова, което обеща безгрижно. Вероятно беше по-леко да построиш нова планета, отколкото да намериш стара. Досещайки се за сложността на задачата и за неочаквано многобройните нейни измерения, Кармоди се обезсърчи.

Един ден (условно казано) той наблюдаваше как Орин и Бруксайд изграждаха гора. Бе поръчана от прахората на Кьот II, за да замести предишната им гора, ударена от метеорит. Новата бе платена изцяло с дарения на ученици, сумата стигаше за поръчка на стока с най-високо качество.

Когато инженерите и работниците си отидоха, Кармоди тръгна самотен сред дърветата. Изуми се каква добра работа можеха да свършат Модсли и неговият екип, когато се постараеха, защото тази гора беше чудо на творчеството и грижливото планиране.

Имаше полянки за разходки, листата сякаш образуваха сенчести беседки, а меката пъстра морава отдолу галеше краката и отмаряше очите. Дърветата не бяха от земните разновидности, но приличаха на тях. Затова Кармоди предпочете да забрави разликите и да им даде имена на познати нему дървета.

Гората беше свежа, израснала за пръв път, с шубрак само колкото да стане интересна. Тук-там я прорязваха ярки, бълбукащи поточета, не по-дълбоки от метър. Имаше плитко, наситено синьо езерце, обградено с червени борове или тукашния сътветстващ им вид. Също и мъничко блато, заобиколено с гъсталак от мангри и кипариси, сред които бяха пръснати магнолии и върби, срещаха се и засадени на воля кокосови палми. Отдалечена от водата, на по-сухата земя растеше горичка от диви сливи и вишни, също лешници, орехи, портокали, кайсии, фурми и мушмули. Идеално място за пикник.

Не бяха пренебрегнати и дървесните възможности на една гора. Младите прахора можеха да препускат нагоре-надолу по правите брястове и чинари, да играят на гоненица из буковите и лавровите плетеници от клони или пък да се люлеят рисковано по множеството мрежи от лози и лиани, свързващи върховете на дърветата. Не бяха пропуснати и нуждите на по-възрастните. За тях имаше великански секвои, където да подремнат или да поиграят карти високо над пищящите деца.

Но имаше още много. Дори лаик като Кармоди можеше да забележи, че в малката гора бе устроена проста, приятна и полезна екология. Имаше птици, животинки и други твари. Имаше цветя, пчели без жила, които да опрашват цветята и да събират прашеца, имаше и палави дебелички малки мечета, които да крадат меда на пчелите. Имаше червейчета, които да похапват цветята, и дъгоцветни птички, които да похапват червейчета, и бързи червеникави лисици, които да похапват птички, и мечета, които да похапват лисици, и прахора, които да похапват мечета.

Но прахората от Кьот също умират и ги погребват сред гората в плитки гробове без ковчези, с почит, но без излишен шум, а после ги похапват червейчета, птички, лисици, мечета и дори един-два вида цветя. Така кьотанците си намират мястото в неразделния горски цикъл на живота и смъртта. И това им е особено приятно, защото по природа обичат да участват в играта.

Кармоди разглеждаше всичко това, докато се разхождаше сам с Печалбата (все още във формата на котле) под мишница, а душата му бе обзета от трепетни мисли за изгубената си родна Земя. Тогава чу пукот на съчка зад себе си.

Нямаше вятър, а всички мечета се плацикаха в езерцето. Кармоди бавно се обърна, знаейки, че зад гърба му има нещо, а му се щеше да няма.

И наистина там имаше нещо. Съществото беше облечено в тромав скафандър от сива пластмаса, с обувки като предпочитаните от чудовището на Франкенщайн, с прозрачен мехур вместо шлем и колан, на който висяха над дузина инструменти, уреди и оръжия.

Кармоди веднага разпозна земния човек в това явление. Нито едно друго същество не би се навлякло така.

Вдясно зад землянина стоеше по-стройна фигура в подобни одежди. Кармоди веднага забеляза, че това беше жена от Земята, при това привлекателна.

— Божичко! — възкликна той. — А бе, хора, вие откъде се взехте тук?

— По-тихо — каза мъжът от Земята. — Да благодарим на Бог, че пристигнахме навреме. Но се боя, че сега ни предстои най-опасната част.

— Татко, а имаме ли въобще някакви шансове? — попита момичето.

— Винаги има шанс — отбеляза мъжът с мрачна усмивка. — Но на нашия не бих си заложил парите. Все пак възможно е доктор Мадъкс да измисли нещо.

— Много го бива за това, нали, татко? — попита момичето.

— Няма съмнение, малката — отговори нежно мъжът. — Док Мадъкс е най-добрият, когото можеш да намериш. Но той… че и всички ние май този път налапахме твърде голяма хапка.

— Сигурна съм, че ще измислим нещо — каза момичето със сърцераздирателна ведрина в гласа.

— Може би — съгласи се мъжът. — Все едно, ще им покажем ние, че има още някой и друг килограм тяга в тези наши овехтели мозъци. — Той се обърна към Кармоди и лицето му стана сурово. — Дано струваш положените усилия, момче. Три живота са заложени на карта заради тебе.

Трудно беше да се отговори нещо в този случай. Кармоди не се и опита да измисли отговор.

— В колона по един, бързичко се връщаме към кораба — нареди мъжът. — Ще се допитаме до Док Мадъкс за преценка на ситуацията.

Той измъкна от кобура на колана си пистолет с топчест връх и се шмугна в гората. Момичето го последва, като погледна насърчително Кармоди, който тръгна по петите й.