Робърт Шекли
Измерения на чудесата (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тряс! Скръц! Пляс! Ето че пак сме някъде, но кой знае къде, кога и в кое? Не и Кармоди, който се озова в един убедителен град, много приличащ на Ню Йорк. Приличаше, но това ли беше?

— Това Ню Йорк ли е? — попита се Кармоди.

— Откъде да знам, по дяволите? — с готовност му отговори един глас.

— Беше реторичен въпрос — каза Кармоди.

— Напълно съм наясно. Но тъй като имам диплома по реторика, отговорих.

Кармоди се огледа и установи, че гласът идваше от голям черен чадър в лявата му ръка. Попита:

— Ти моята Печалба ли си?

— Разбира се, аз съм — отвърна Печалбата. — Мисля, че не приличам на шетландско пони, нали?

— А къде се дяна преди, когато бях в образцовия град?

— Взех си кратък, напълно заслужен отпуск — обясни Печалбата. — И няма смисъл да се оплакваш. Отпуските са предвидени в договора между Сдружените печалби на Галактиката и Лигата на печелившите.

— Не се оплаквам — възрази Кармоди. — Аз само… Както и да е. Това място несъмнено прилича на моята Земя. Точно като Ню Йорк.

Намираше се в град. С натоварено движение — и на хора, и на разни возила. Имаше многобройни театри, щандове за франкфуртери, много хора. Също безбройни магазини с обяви, че се закриват и затова разпродават цялата стока независимо от цената. Неонови реклами блестяха навсякъде. Виждаха се много ресторанти, като най-вече се набиваха в очи „Западният“, „Южният“, „Източният“ и „Северният“. Всички предлагаха специалитети с печено и оскъдна гарнитура от картофи. Но освен тях се забелязваха „Североизточният“, „Югозападният“, „Източно-североизточният“ и „Западно-северозападният“. В киното на отсрещната страна на улицата даваха „Апокрифите“ („По-велики и по-чудати от Библията“), с участието на хиляди артисти и статисти. Наблизо беше разположена и дискотеката „Омфалос“, където фолк-рок група, наричаща се „Говната“, свиреше вресливата си музика, на която танцуваха невръстни девици със заголени пъпчета.

— Голямо оживление — произнесе Кармоди и облиза устни.

— Чувам само шума на касовите апарати — с нравоучителен тон отбеляза Печалбата.

— Не бъди толкова тесногръда. Като гледам, май се прибрах вкъщи.

— Надявам се, че не си — каза Печалбата. — Това място ми действа на нервите. Моля те да огледаш внимателно и да се увериш. Помни, че подобието не винаги означава съвпадение.

Пред него беше входът към станция на метрото. Видя, че е застанал на ъгъла на Петдесета улица и Бродуей. Да, беше се върнал у дома. Енергично се запъти към метрото и тръгна надолу по стъпалата. Беше едновременно познато, вълнуващо и тъжно. Мраморните стени бяха влажни от лигоч, а лъскавата единствена релса излизаше от единия тунел, за да потъне в отсрещния…

— Ох — промърмори Кармоди.

— Какво става? — попита Печалбата.

— Нищо особено — отговори Кармоди. — Май ще се разходя по улиците.

Понечи да се върне, тихо стъпваше нагоре към небето, очертано в рамката на входа. Но събралата се тълпа се изпречи пред него. Кармоди ги разбутваше, а те го избутваха назад. Мокрите стени на станцията потрепнаха и започнаха да се свиват ритмично. Лъскавата релса се освободи от тунела, уви се като метален език и се стрелна към него. Кармоди побягна, разблъскваше като кегли хората пред себе си. Смътно осъзнаваше, че те незабавно се изправяха, сякаш имаха тежести в петите. Мраморните плочи под краката му станаха меки и лепкави. Краката му затъваха, човешките фигури го обградиха плътно, а релсата увисна над главата му.

Кармоди извика:

— Сийдрайт! Измъкни ме оттук!

— И мен! — извика Печалбата.

— И мен! — кресна коварният хищник.

Защото беше именно той, хитроумно маскиран като метро, за да се пъхне Кармоди в устата му.

Нищо не се случи. Кармоди имаше ужасното предчувствие, че Сийдрайт може би е излязъл да обядва или е в тоалетната, или говори по телефона. Синият правоъгълник на небето се смаляваше — изходът се затваряше. Фигурите наоколо губеха приликата си с хора. Стените станаха лилавочервени, надигнаха се, потрепнаха и се свиха. Тънката релса се уви гладно около глезените на Кармоди. В тялото на хищника се чу мощно примляскване, последвано от изобилно лигавене. (Кармодиядите са печално известни със свинщината си и пълното пренебрежение към приличието, когато се хранят.)

— Помощ! — писна Кармоди, докато стомашните сокове разяждаха подметките на обувките му. — Сийдрайт, помогни ми!

— Помогнете му, помогнете му! — ридаеше Печалбата. — Или ако това ви се струва прекалено трудно, помогнете на мен! Измъкнете ме оттук и аз ще публикувам обяви във водещите вестници, ще събера комитети, ще организирам групи за действие, ще разнасям плакати по улиците, само и само Кармоди да не си иде от този свят неотмъстен. И ще се посветя на…

— Стига сте бръщолевили — каза глас, в който Кармоди разпозна гласа на Сийдрайт. — Унизително е. А вие, мистър Кармоди, в бъдеще би трябвало да сте наясно, преди да се набутате в устата на вашия хищник. Моята служба не е предназначена да измъква някого на косъм.

— Но този път ще ме спасите, нали? — примоли се Кармоди. — Нали? Нали?

— Вече е сторено — каза Сийдрайт.

И когато Кармоди се озърна, разбра, че наистина вече бе сторено.