Джон Гришам
Наследници (39)

39

Почти цяла седмица няколко поредни въздушни фронта задържаха облаците ниски, а ветровете — твърде опасни за малки самолети. Когато прогнозите предвиждаха само спокойно сухо време навсякъде освен в Южен Тексас, Рей напусна Шарлотсвил с една чесна и започна най-дългия полет в кратката си летателна кариера. Като избягваше натоварените въздушни маршрути и търсеше разпознаваеми отправни точки долу, той прелетя през долината Шенандоа, през Западна Вирджиния до Кентъки, където зареди гориво на една десеткилометрова писта недалеч от Лексингтън. Чесната можеше да издържи във въздуха три часа и половина, преди стрелката да покаже по-малко от една четвърт резервоар. Рей кацна отново в Тер Хоут, прекоси река Мисисипи при Ханибал и спря да пренощува в един мотел в Кърксвил, Мисури.

Беше първият му мотел след одисеята с парите и тъкмо заради тях се бе озовал на подобно място. Освен това беше в Мисури и докато прехвърляше телевизионните канали при изключен звук, той си спомни как Патън Френч чул за раякса на един семинар в Сейнт Луис. Възрастен адвокат от малко градче сред планините Озарк имал син, който преподавал в Колумбийския университет, и този син знаел, че лекарството е вредно. А тъкмо заради Патън Френч и неговата ненаситна алчност и подкупност той, Рей Атли, отново беше в мотел в град, където не познаваше абсолютно никого.

Над Юта се развиваше въздушен фронт. Рей излетя малко след изгрев слънце и се изкачи на височина от хиляда и петстотин метра. Зададе курса и махна капака на голяма чаша кафе. През първата част на полета се насочи на север и скоро под него се разпростряха царевичните поля на Айова.

След като спря за малко в Сиукс Форс, отново зави на запад и следва междущатска магистрала 90 през цяла Южна Дакота, преди да заобиколи връх Ръшмор. Кацна в Рапид Сити, нае кола и пое през национален парк „Бедлендс“.

Ранчо „Утринна звезда“ беше някъде из планините южно от Кейлиспел, макар че уеб страницата му нарочно не даваше много подробности. Оскар Мийв не бе успял да определи точното му местонахождение. В края на третия ден от пътуването си Рей кацна след залез в Кейлиспел. Нае кола, намери ресторант, където да вечеря, а после и мотел, и няколко часа разглежда въздушни и пътни карти. Наложи се да изгуби още един ден, за да лети ниско около Кейлистел и градовете Удбел, Полисън, Бигфорк и Елмо. Пет-шест пъти прекоси езерото Елмо и беше готов да се откаже от въздушната операция и да пусне в ход пехотата, когато зърна някакъв комплекс до град Сомърс, северно от езерото. Кръжа над него на 450 метра височина, докато не видя солидна зелена телена ограда, почти скрита в гората и практически незабележима от въздуха. Имаше малки сгради, които приличаха на жилищни постройки, една по-голяма, вероятно за администрацията, басейн, тенис кортове и конюшня с жребци, които пасяха наблизо. Рей обикаля толкова дълго, че няколко души в комплекса спряха заниманията си и вдигнаха ръка да засенчат очи от слънцето.

По земя мястото се оказа също толкова труднодостъпно, колкото и по въздух, но по обяд на следващия ден Рей паркира пред неозначената с нищо порта и изгледа под вежди един недружелюбен пазач. След няколко резки въпроса човекът най-сетне призна, че наистина това е ранчо „Утринна звезда“.

— Посетители не се допускат — добави надменно той.

Рей измисли някаква история за семейна криза и настоя, че е страшно спешно да намери брат си. Процедурата, както неохотно обясни пазачът, била да оставиш името и телефона си, след което имало малък шанс някой отвътре да те потърси. На следващия ден Рей ловеше пъстърва по реката, когато мобилният му телефон иззвъня. Недружелюбният глас на някоя си Алисън от „Утринна звезда“ попита за Рей Атли.

Че кого другиго очакваше да чуе?

Потвърди, че е той, а тя го попита какво иска от тяхното заведение.

— Брат ми е при вас — обясни Рей колкото се можеше по-учтиво. — Казва се Форест Атли и бих искал да го видя.

— Какво ви кара да мислите, че е тук? — попита тя.

— Тук е. Вие знаете, че е тук. И аз знам, че е тук, така че може ли да спрем с игричките?

— Ще проверя, но не разчитайте да ви се обадим. — Тя затвори, преди той да успее да каже нещо. Следващият недружелюбен глас принадлежеше на Даръл, отговорник на нещо си. Телефонът звънна късно следобед, докато Рей се катереше по склоновете на планините Суон Ридж над езерото. Даръл беше също толкова рязък като Алисън.

— Само половин час — заяви той. — Трийсет минути. В десет сутринта.

* * *

Дори затвор с максимална охрана би предлагал по-човешко отношение. Същият пазач го претърси на входа и огледа колата му.

— Карай след онзи там — каза той.

Друг пазач с кола за голф чакаше на тясната алея и Рей го последва до малкия паркинг пред централната сграда. Когато излезе от колата си, Алисън го посрещна невъоръжена. Беше висока и доста мъжествена на вид. Щом си стиснаха ръцете за задължителния поздрав, Рей разбра, че не може да се мери с нея физически. Тя го въведе вътре, където съвсем явно поставени камери следяха всяко негово движение. Заведе го в стая без прозорци и го предаде на някакъв надменен служител, който със сръчните жестове на митничар опипа и натисна всяка негова извивка и вдлъбнатина освен слабините, макар за един ужасен момент да изглеждаше, че ще мушне с пръст и там.

— Искам само да видя брат си — възрази Рей и замалко не си навлече удар с опакото на ръката. Когато бе напълно претърсен и проверен, Алисън го поведе по един къс коридор към квадратна стая, която много приличаше на болничен изолатор. Единственият прозорец в нея се намираше на единствената врата и като посочи към него, Алисън каза сурово:

— Ще гледаме.

— Какво ще гледате? — попита Рей.

Тя се намръщи така, сякаш всеки момент щеше да го просне на пода.

В средата на стаята имаше квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг.

— Седнете тук — нареди Алисън и Рей седна на посоченото място. Десет минути седя с гръб към вратата и гледа стените.

Най-сетне Форест влезе сам, без вериги, без белезници и без свъсени пазачи, които да го подбутват. Седна мълчаливо срещу Рей и скръсти ръце на масата, сякаш се канеше да медитира.

Косата му вече я нямаше. Машинката беше свалила всичко на три милиметра от скалпа, а над ушите беше стигнала до кожа. Форест беше гладко избръснат и изглеждаше с десет килограма по-лек. Широката му риза беше тъмнозелена, с копчета, малка якичка и два големи джоба, почти военен модел. Тя подсказа на Рей първите думи:

— Тук е като във военен лагер.

— Да, не е леко — отвърна много бавно и тихо Форест.

— Да не ви промиват мозъците?

— Точно това правят.

Рей беше дошъл заради парите и реши да подхване въпроса направо.

— И какво получаваш за седемстотин долара на ден?

— Нов живот.

Рей кимна одобрително. Форест го гледаше втренчено, без да мига, без всякакво изражение, просто гледаше брат си така безизразно, както би гледал някой непознат.

— И си тук за дванайсет месеца?

— Поне толкова.

— Това прави четвърт милион.

Форест сви леко рамене, сякаш парите не бяха проблем, сякаш можеше да остане три години, че и повече.

— Пил ли си някакви успокоителни? — опита се да го провокира Рей.

— Не.

— Държиш се така, сякаш си пил.

— Не съм. Тук не използват наркотици. Чудя се защо ли, а ти? — Гласът му набра сила.

Рей не забравяше часовника. Точно на трийсетата минута Алисън щеше да се върне, за да прекрати срещата им. Времето не стигаше, за да обсъдят всички въпроси, значи трябваше да се действа по-ефективно. Давай по същество, каза си Рей. Да видим колко ще си признае.

— Взех завещанието на баща ни и писмото, с което ни викаше на седми май, и разгледах подписите върху тях. Струва ми се, че са подправени.

— Браво на теб.

— Не знам кой ги е фалшифицирал, но мисля, че си ти.

— Съди ме тогава.

— Няма ли да отречеш?

— Какво значение има?

Рей повтори полугласно тези думи с отвращение, сякаш самото им изговаряне го ядосваше. Последва дълга пауза, а времето продължаваше да изтича.

— Аз получих писмото си в четвъртък. Беше изпратено от Клантън в понеделник, в същия ден, в който си го закарал в клиника „Тафт“ в Тюпълоу да си вземе морфина. Въпрос — как успя да го напечаташ на старата му пишеща машина?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Напротив, длъжен си. Ти замисли тази измама, Форест. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш как е станало. Ти победи. Баща ни е мъртъв. Къщата я няма. Ти взе парите. Никой не те преследва освен мен, а аз скоро ще си тръгна. Кажи ми какво стана.

— Той вече си имаше морфин.

— Добре, значи си го завел да си вземе нова опаковка или да му допълнят старата, все едно. Не е там въпросът.

— Но това е важно.

— Защо?

— Защото той се друсаше. — Непроницаемата фасада леко се напука, когато Форест свали ръце от масата и извърна поглед.

— Значи е страдал — каза Рей, като се опитваше да провокира някакви чувства.

— Да — отвърна Форест без сянка от емоции.

— А след като си му бил морфина, къщата е била на твое разположение.

— Нещо такова.

— Кога отиде за пръв път?

— Не ме бива много с датите. Открай време.

— Не ми се прави на глупак, Форест. Той умря в неделя.

— Аз отидох предишната събота.

— Значи осем дни, преди той да почине?

— Май да.

— И защо се върна?

Форест скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.

— Старият ми се обади — започна той — и ме помоли да мина да го видя. Отидох на другия ден. Не можех да повярвам колко болен, безпомощен и самотен беше. — Пое си дълбоко дъх, а после вдигна очи към брат си. — Болеше го жестоко. Дори с болкоуспокояващите беше в ужасно състояние. Седнахме на верандата и поприказвахме за войната. Какво щяло да стане, ако Джаксън не бил убит при Чансълърсвил, предъвквахме все същите стари битки, които си водеше от години. Непрекъснато се въртеше и се бореше с болката. Понякога оставаше без дъх, толкова силна беше. Но просто искаше да говори. Никога не сме заравяли томахавката, нито сме се опитвали да се сдобряваме. Нямаше и нужда. Най-важното за него беше фактът, че съм там. Спях на дивана в кабинета и една нощ се събудих от виковете му. Той беше на пода в стаята си, свит на четири, и трепереше от болка. Върнах го в леглото, помогнах му за морфина и най-сетне го успокоих. Беше към три сутринта. Не можех да заспя. Тръгнах да обикалям из къщата.

— Тогава ли намери парите? — попита Рей.

— Какви пари?

— Парите, с които плащаш по седемстотин долара на ден.

— А, тези ли?

— Същите.

— Да, тогава ги намерих, точно там, където ги откри и ти. Двайсет и седем кутии. В първата имаше сто хиляди долара и аз направих набързо някои сметки. Нямах представа какво ставаше. Седях така часове наред и гледах кутиите, струпани най-невинно в шкафа. Помислих, че старият може да стане, да дойде и да ме хване как зяпам кутиите му, даже се надявах да се получи така. Тогава можеше да ми даде някакво обяснение. — Форест сложи ръце обратно на масата и изгледа Рей. — До сутринта обаче имах план. Реших да те оставя ти да се разправяш с парите. Ти си първородният, любимият син, баткото, златното момче, блестящият студент, професорът по право, изпълнителят на завещанието, на теб той имаше най-голямо доверие. Просто ще наблюдавам Рей, казах си аз, ще видя какво ще направи с парите, защото, както и да постъпи той, сигурно ще е правилно. Затова затворих шкафовете, избутах дивана и се опитах да се държа така, сякаш нищо не бях намирал. За малко да попитам стареца за тях, но реших, че ако искаше да знам, сам щеше да ми каже.

— Кога написа писмото?

— По-късно същия ден. Той се беше отнесъл в хамака под орехите в задния двор. Чувстваше се много по-добре, но по това време вече беше пристрастен към морфина. Не помнеше много от онази последна седмица.

— И в понеделник ти го заведе в Тюпълоу?

— Да. Преди беше ходил сам, но след като и без това бях при него, помоли ме да го закарам.

— И си се крил в дърветата пред клиниката, за да не те види никой.

— Браво, много добре. Какво друго знаеш?

— Нищо. Но имам още няколко въпроса. Ти ми се обади в нощта, когато получих писмото. Каза ми, че и при теб е пристигнало същото. Попита ме дали смятам да звънна на баща ни. Отвърнах ти, че нямам такова намерение. Какво щеше да стане, ако се бях обадил?

— Телефонът не работеше.

— Защо?

— Кабелът минава през мазето. Там някъде се беше прекъснал.

Рей кимна. Още една разрешена загадка.

— Освен това той рядко вдигаше телефона — добави Форест.

— Кога пренаписа завещанието му?

— Ден преди да умре. Намерих старото, не ми хареса особено и реших да направя каквото трябва и да разделя всичко поравно между двама ни. Ама че абсурдна идея — да делим поравно. Що за глупак съм бил? Просто не съм разбирал закона в подобни ситуации. Мислех си, че след като сме единствените наследници, трябва да делим на две. Не знаех, че адвокатите са научени да оставят всичко за себе си, да крадат от братята си, да крият имущество, което са се заклели да пазят, да престъпват клетвите си. Никой не ми каза това. Опитвах се да бъда справедлив. Ама че глупост.

— Кога умря той?

— Два часа преди да дойдеш.

— Ти ли го уби?

Презрително сумтене. Никакъв отговор.

— Ти ли беше?

— Не, ракът го уби.

— Чакай малко — каза Рей и се наведе напред като следовател при разпит. — Мотаеш се край него осем дни и през цялото време той е дрогиран. После удобно умира два часа преди да дойда.

— Точно така.

— Лъжеш.

— Помогнах му с морфина, е, и? По-добре ли се чувстваш? Той плачеше от болка. Не можеше да върви, да яде, да пие, да спи, да ходи по малка и по голяма нужда, не можеше дори да седи на стола. Ти не беше там, разбра ли? Аз бях. Той се издокара заради теб. Аз го избръснах. Помогнах му да легне на дивана. Той беше твърде слаб, за да натисне капачето на опаковката с морфин. Аз го направих вместо него. Той заспа. Аз излязох от къщата. Ти се прибра, намери татко, намери парите и започна с лъжите си.

— Знаеш ли откъде са тези пари?

— Не. Сигурно някъде от крайбрежието. Не ме интересува особено.

— Кой подпали самолета ми?

— Това е престъпно деяние и аз не знам нищо за него.

— Да не би да е същият човек, който ме преследва цял месец?

— Двама бяха. Стари приятели, познати от затвора. Много са добри, а ти беше лесен обект. Сложиха бръмбар под калника на тежкарската ти кола. После те проследиха. Всяко твое движение. Просто като две и две.

— Защо изгори къщата?

— Отричам да съм престъпвал закона.

— Заради застраховката ли? Или за да ме отрежеш напълно от наследството?

Форест клатеше глава. Вратата се отвори и Алисън подаде ъгловатото си лице.

— Всичко наред ли е тук? — попита тя.

Да, да, супер сме си.

— Още седем минути — рече Алисън и затвори. Стояха така цяла вечност, загледани в различни точки на пода. Отвън не се чуваше нито звук.

— Исках само половината, Рей — каза накрая Форест.

— Вземи половината сега.

— Вече е късно. Вече знам какво да правя с парите. Ти ми показа.

— Страхувах се да ти ги дам, Форест.

— От какво се страхуваше?

— Боях се, че ще се натровиш до смърт с тях.

— Е, ето ме — рече Форест и показа с ръка стаята, ранчото и цяла Монтана. — Ето това правя с парите. Не може да се каже, че се самоубивам. И съвсем не съм толкова луд, колкото смятахте всички.

— Сгрешил съм.

— О, колко трогателно. Сгрешил си, защото те хванах ли? Или защото се оказа, че не съм чак такъв идиот? Или защото искаш половината от парите?

— И трите.

— Страхувам се да ги деля, Рей, също като теб. Боя се, че ще ти замаят главата. Страхувам се, че ще ги профукаш по самолети и казина. Страхувам се, че ще станеш още по-голям кретен, отколкото си. Аз трябва да те пазя, братле.

Рей запази хладнокръвие. Не можеше да победи в юмручен бой с Форест, а и да можеше, какво би спечелил? Искаше му се да вземе една палка и да му строши главата, но каква полза? Дори да го застреляше, пак нямаше да намери парите.

— И какво смяташ да правиш? — попита той колкото се можеше по-незаинтересовано.

— О, не знам. Нищо определено. Когато си в подобно заведение, мечтаеш много, а щом излезеш, всички мечти ти се струват глупави. Определено няма да се връщам в Мемфис, там имам твърде много стари приятели. И никога няма да се върна в Клантън. А ти? Какво ще правиш сега, когато профука големия си шанс?

— Аз имах приличен живот, Форест, и още го имам.

— Точно така. Печелиш сто и шейсет хиляди годишно, проверих в интернет, а не ми се вярва да си се скъсал от работа. Нямаш семейство, нямаш много разходи, имаш достатъчно пари да правиш каквото си искаш. Успял си. Странно нещо е лакомията, а, Рей? Намери три милиона долара и реши, че имаш нужда от всичките. И нищичко за заблуденото ти братче. Нито цент за мен. Ти взе милионите и се опита да избягаш с тях.

— Не бях сигурен какво да правя с парите, също като теб.

— Но ги взе, и то всичките. И ме излъга.

— Не е вярно. Само ги прибрах на сигурно място.

— И ги харчеше — по казина и самолети.

— Не, по дяволите! Не играя комар, а самолети наемам от три години. Просто пазех парите, Форест, и се опитвах да разбера какво става. Минали са едва пет седмици.

Рей повиши тон и думите му отекнаха в стените. Алисън подаде глава, готова да прекъсне срещата, ако пациентът й е твърде стресиран.

— Не ме съди толкова тежко — каза Рей. — И ти не знаеше какво да правиш с парите, също като мен. Щом ги намерих, някой — сигурно ти или приятелчетата ти — започна да ме заплашва. Не можеш да ме виниш, че избягах с тях.

— Ти ме излъга.

— И ти ме излъга. Каза ми, че не си говорил с баща ни, че не си стъпвал в къщата от девет години. Все лъжи, Форест. Част от една голяма измама. Защо го направи? Защо просто не ми каза за парите?

— А ти защо не ми каза?

— Може би щях да го направя, разбра ли? Не съм сигурен как смятах да продължа. Трудно е да мислиш трезво, когато намериш баща си мъртъв и откриеш пари в брой, а после разбереш, че някой друг знае за тях и с удоволствие би те убил, за да ги вземе. Такива неща не се случват всеки ден, така че прости ми, ако не съм достатъчно опитен.

Стаята утихна. Форест потропа с пръсти и вдигна поглед към тавана. Рей беше казал каквото искаше. Алисън разтърси дръжката на вратата, но не влезе.

Форест се наведе напред и каза:

— За онези два пожара — къщата и самолета — случайно да имаш някакви нови заподозрени?

Рей поклати глава.

— Няма да кажа на никого — рече той.

Отново помълчаха и времето свърши. Форест се изправи бавно и погледна надолу към Рей.

— Дай ми една година. Когато изляза оттук, тогава ще поговорим.

Вратата се отвори. На излизане Форест остави ръката си да докосне леко рамото на Рей. В никакъв случай не бе приятелско потупване, но все пак си беше допир.

— Ще се видим след година, братле — каза той и излезе.