Джон Гришам
Наследници (26)

26

Полетът на „Ю Ес Еър“ тръгваше от Мемфис в седем без двайсет сутринта, което означаваше, че Рей трябваше да напусне Клантън не по-късно от пет. Затова той спа около три часа, както обикновено в Кленова градина. По време на първия полет задряма по пътя, после пак на летище Питсбърг и отново при редовния полет към Шарлотсвил. Огледа апартамента си и заспа на канапето.

Парите не бяха докоснати. Никой не беше прониквал в нито едно от трите наети помещения в „Чейнис“. Нямаше нищо необичайно. Рей се заключи в 18Р, отвори петте огнеупорни и водоустойчиви кутии и преброи петдесет и трите торби за фризер.

Седнал на бетонния под с пръснати около себе си три милиона долара, Рей най-сетне си призна колко важни са станали тези пари за него. Истинският ужас снощи беше опасността да ги загуби. Сега се страхуваше да ги остави.

През последните няколко седмици все повече се интересуваше кое колко струва, какво може да си купи с подобни пари, как биха се увеличили при консервативно или при агресивно инвестиране. Понякога се мислеше за богат, друг път отхвърляше подобна идея. И все пак тя го глождеше, стоеше точно под повърхността и все по-често изплуваше. Въпросите бавно получаваха отговор — не, парите не бяха фалшиви, не, не можеха да се проследят, не бяха спечелени в казината, не бяха прибрани като подкуп от адвокатите и тъжителите в 25 съдебна област.

И не, не можеше да ги раздели с брат си, защото щяха да го довършат. И по няколко причини не можеха да бъдат включени в завещанието.

Една по една вероятностите отпадаха. Можеше да се наложи да задържи парите.

Някой почука силно по металната врата и Рей едва не изкрещя. Скочи на крака и извика:

— Кой е?

— Охрана — долетя отговорът.

Гласът му се стори слабо познат. Рей прекрачи банкнотите и посегна към вратата, която отвори само няколко сантиметра. Насреща му се ухили мистър Мъри.

— Всичко наред ли е тук? — попита той. Приличаше повече на портиер, отколкото на въоръжен пазач.

— Да, благодаря — отвърна Рей с все така свито сърце.

— Ако имате нужда от нещо, обадете ми се.

— Благодаря за снощи.

— Това ми е работата.

Рей опакова парите, заключи вратата и се прибра, като непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

Собственикът на апартамента му изпрати група мексиканци дърводелци да оправят двете разбити врати. Те чукаха и стъргаха до късно следобед и когато приключиха, приеха по една студена бира. Рей си поприказва с тях, после се постара да ги разкара. На кухненската маса имаше куп писма и след като половин ден ги беше избягвал, седна да ги прегледа. Сметките трябваше да се платят. Каталози и рекламни брошури. Три съболезнователни телеграми.

Имаше писмо от данъчните власти, адресирано до мистър Рей Атли, изпълнител на завещанието на Рубън В. Атли, изпратено преди два дни от Атланта. Рей го огледа внимателно и бавно го отвори. Един-единствен лист, официална бланка, от някой си Мартин Гейдж от отдел „Криминални разследвания“ в Атланта. Писмото гласеше:

Уважаеми г-н Атли,

Като изпълнител на завещанието на баща си сте задължен по закон да включите всички активи за оценка и данъчно облагане. Прикриването на имущество представлява данъчна измама. Незаконното изразходване на активите е нарушение на законите на Мисисипи, а би могло да наруши и определени федерални закони.

Мартин Гейдж

следовател

Първият му инстинкт беше да се обади на Хари Рекс, за да види какво е съобщено на данъчните. Като изпълнител той разполагаше с година от датата на смъртта, за да подаде последната данъчна декларация, а според счетоводителя удължаването на срока не било никакъв проблем.

Писмото беше изпратено ден, след като двамата с Хари Рекс ходиха в съда да започнат легализацията. Защо данъчните реагираха толкова бързо? Откъде изобщо знаеха за смъртта на Рубън Атли?

Вместо това се обади на служебния номер от бланката. Съобщението на телефонния секретар го приветства в света на данъчната служба в Атланта и го помоли да се обади по-късно, защото събота бе почивен ден. Рей влезе в интернет и намери в указателя на Атланта трима души на име Мартин Гейдж. Първият, на когото се обади, беше извън града, но жена му каза, че не работел за данъчните, боже опази. На втория телефон никой не вдигна. На третия откри един мистър Гейдж да вечеря.

— Работите ли за данъчните власти? — попита Рей, след като сърдечно се представи като професор по право и се извини за безпокойството.

— Да.

— В отдел „Криминални разследвания“?

— Да, точно така. Вече четиринайсет години.

Рей обясни за получения документ и го прочете дума по дума.

— Не съм писал това — рече Гейдж.

— А кой може да го е писал? — отвърна Рей и веднага съжали.

— Откъде да знам? Можете ли да ми го изпратите по факса?

Рей погледна апарата до себе си, помисли бързо и каза:

— Добре, но факсът ми е в работата. Ще ви го пратя в понеделник.

— Сканирайте писмото и ми го пратете по имейла.

— Ааа, скенерът ми е повреден в момента. Просто ще ви пратя факс в понеделник.

— Добре, но някой се опитва да ви мами. Не съм пращал такова писмо.

Рей бързаше да се отърве от данъчните, но Гейдж се заинтригува.

— Още нещо — продължи той. — Да се представяш за данъчен агент е престъпление според федералните закони и подлежи на строги санкции. Имате ли представа кой може да е написал писмото?

— Никаква.

— Вероятно е взел името ми от указателя в интернет, най-голямата ни грешка. Свобода на информацията и други такива глупости.

— Сигурно.

— Кога започнахте легализацията?

— Преди три дни.

— Преди три дни? Крайният срок за подаване на декларацията е чак след година.

— Знам.

— Какво има в завещанието?

— Нищо особено. Една стара къща.

— Значи е някой ненормалник. Пратете ми го по факса в понеделник и ще ви се обадя.

— Благодаря.

Рей остави телефона на масичката за кафе и се запита защо по-точно се беше обадил на данъчните?

За да провери дали писмото е истинско.

Гейдж никога нямаше да получи копие. След около месец щеше да забрави за него. А след година нямаше да си го спомни, дори и някой да го споменеше.

Това обаждане май не беше най-разумният му ход досега.

 

 

Форест беше свикнал с ежедневието в Олкорн Вилидж. Обясни, че имал право на два телефонни разговора на ден, които се записвали.

— Не искат да се обаждаме на пласьорите си — рече той.

— Много смешно — отвърна Рей. Форест беше трезвен, говореше с меко провлечен глас и явно беше с бистър ум.

— Защо си във Вирджиния?

— Тук живея.

— Нали щеше да обикаляш разни приятели в Мисисипи, някакви състуденти?

— Скоро ще се върна. Как е храната?

— Като в старчески дом. На закуска, обяд и вечеря все кисел, само че в различен цвят. Голяма гадост. Триста долара на ден са си жив обир.

— Готини мацки има ли?

— Има една, но е на четиринайсет. Съдийска щерка, ако щеш, вярвай. Много тъжна компания, да знаеш. Веднъж дневно се събираме да плюем тези, заради които сме почнали с дрогата. Разговаряме за проблемите си. Помагаме си един на друг. Ами че аз знам повече от терапевтите. Това е осмата ми клиника, братле, направо да не повярваш.

— На мен ми се струват повече — каза Рей.

— Благодаря, че ми помогна. Знаеш ли какво е най-идиотското?

— Какво?

— Че съм най-щастлив, когато съм чист. Чувствам се страхотно, чувствам се умен, мога да направя всичко. После се мразя, когато изляза на улицата и почна да върша същите глупости като другите отрепки. Не знам защо го правя.

— Звучиш страхотно, Форест.

— Тук ми харесва, като изключим храната.

— Добре, радвам се за теб.

— Можеш ли да дойдеш да ме видиш?

— Разбира се. Дай ми няколко дни.

После Рей се обади на Хари Рекс, който беше в кантората си, където обикновено прекарваше съботите и неделите. С четирите си брака адвокатът имаше сериозни основания да не се свърта много-много вкъщи.

— Спомняш ли си съдията да е гледал дело по крайбрежието в началото на миналата година? — попита Рей.

Хари Рекс ядеше нещо и мляскаше до слушалката.

— По крайбрежието ли? Той мразеше крайбрежието и смяташе, че там живеят само тъпи мафиоти.

— Платили са му за едно дело там — през януари миналата година.

— Че той беше болен тогава — отвърна Хари Рекс и глътна нещо течно.

— Ракът му беше диагностициран през юли.

— Не си спомням за никакво дело по крайбрежието — продължи адвокатът и отхапа нещо друго. — Звучи ми странно.

— На мен също.

— Защо ровиш в архивите му?

— Сверявам приходите с гледаните дела.

— Защо?

— Защото съм изпълнител на завещанието.

— Извинявай. Кога се връщаш?

— След няколко дни.

— Днес срещнах Клодия, не бях я виждал от месеци. Идва в града рано, паркира чисто нов черен кадилак до „Кафето“, за да го видят всички, и половината сутрин се размотава из града. Страшна работа.

Рей не можа да сдържи усмивката си, като си представи как Клодия припка с пълен джоб пари до най-близкия търговец на коли. Съдията щеше да се гордее с нея.

Сънят му представляваше няколко кратки дремки на канапето. Стените пукаха по-силно, вентилационните шахти и тръбите сякаш оживяваха. Нещо се движеше, а после спираше. Една нощ след разбиването целият апартамент бе в очакване на ново нападение.