Джон Гришам
Наследници (11)

11

Входната врата беше леко открехната и в осем часа сутринта това беше лош знак, особено при положение, че никой не живееше в къщата. Рей я гледа цяла минута — не се решаваше да влезе, но знаеше, че няма избор. Бутна я, стисна юмруци, сякаш имаше вероятност крадецът да е още там, и си пое много дълбоко дъх. Вратата се отвори със скърцане и когато светлината падна върху купищата кашони във фоайето, Рей видя мръсните стъпки по пода. Натрапникът бе влязъл откъм задния двор, където беше кално, и, кой знае защо, бе предпочел да излезе през входната врата.

Рей бавно извади револвера от джоба си.

Двайсет и седемте зелени кутии „Блейк и син“ бяха пръснати из кабинета на съдията. Диванът беше обърнат. Вратичките на шкафа под лавиците бяха отворени. Бюрото изглеждаше недокоснато, но книжата от писалището бяха пръснати по пода.

Някой беше извадил кутиите и след като бе видял, че са празни, очевидно ги бе нахвърлял и стъпкал в пристъп на ярост. Макар вече всичко да бе замряло, Рей усети насилието и му прималя от него.

За тези пари можеха да го убият.

Когато се посъвзе, той оправи дивана и вдигна книжата от пода. Събираше кутии, когато чу някакъв шум откъм верандата. Надникна през прозореца и видя една възрастна жена да чука на вратата.

Клодия Гейтс познаваше съдията като никой друг. Тя му беше съдебна секретарка, лична секретарка, шофьор и какво ли още не според клюките, които бяха плъзнали, когато Рей беше малък. Почти трийсет години двамата със съдията обикаляха заедно шестте окръга на 25 област, като често напускаха Клантън в седем сутринта и се връщаха късно вечерта. Когато не бяха в съда, те деляха кабинета му, където тя преписваше протоколите на машина, а той се занимаваше с книжата си.

Веднъж един адвокат на име Търли ги хвана в компрометираща поза по време на обедната почивка и направи ужасната грешка да разкаже на други за случката. Изгуби всичките си дела пред съда на Рубън Атли в продължение на година и вече не можеше да си намери клиенти. За четири години съдията успя да му отнеме адвокатските права.

— Здрасти, Рей — каза тя през мрежата за комари. — Може ли да вляза?

— Разбира се — отвърна той и отвори вратата по-широко.

Рей и Клодия никога не се бяха харесвали. Все му се струваше, че тя получава вниманието и обичта, които той и Форест заслужаваха. Тя също го смяташе за заплаха. Когато ставаше въпрос за съдия Атли, Клодия смяташе всеки за заплаха.

Имаше малко приятели и още по-малко поддръжници. Беше груба и безсърдечна, защото цял живот беше присъствала на съдебни процеси. Освен това се държеше арогантно, защото шепнеше на ушенцето на великия съдия.

— Толкова ми липсва — въздъхна тя.

— И на мен.

Когато минаха край кабинета, Рей затвори вратата и каза:

— Не влизай там.

Клодия не бе забелязала калните стъпки.

— Бъди мил с мен, Рей.

— Защо?

Отидоха в кухнята, където той сложи кафе, и седнаха един срещу друг.

— Мога ли да запаля? — попита тя.

— Все ми е едно — отвърна той. Пуши, трови се, маце. Черните костюми на баща му вечно попиваха острата миризма на цигарите й. Старецът й позволяваше да пуши в колата, в приемната, в кабинета, вероятно и в леглото. Навсякъде другаде, само не и в съдебната зала.

Хриптящото дишане, дрезгавият глас, безбройните плъзнали около очите бръчици, о, колко радости носи тютюнът.

Клодия беше плакала, което не бе маловажно събитие в нейния живот. Когато помагаше на баща си едно лято, Рей бе имал нещастието да присъства на покъртително дело за изнасилване на дете. Показанията на жертвата бяха толкова поразителни и болезнени, че всички, дори съдията и адвокатите, се просълзиха. Единствените сухи очи в залата принадлежаха на каменноликата Клодия.

— Не мога да повярвам, че го няма — каза тя и пусна облаче дим към тавана.

— Той умира от пет години, Клодия. Смъртта му не е изненада.

— Все пак е тъжно.

— Така е, но той страдаше накрая. Така поне се отърва.

— Не ме пускаше да го видя.

— Няма да предъвкваме историята, нали?

Различните версии на въпросната история занимаваха Клантън близо две десетилетия. Няколко години след смъртта на майката на Рей Клодия се разведе със съпруга си по причини, които така и не се изясниха. Според половината си съграждани съдията бе обещал на Клодия да се ожени за нея след развода й. Според другата половина като истински Атли той никога не бе възнамерявал да си взема жена с такъв долен произход като Клодия, а тя се бе развела, защото съпругът й я хванал да мърсува със съвсем друг мъж. Минаха години, през които двамата се радваха на, кажи-речи, семеен живот, но без узаконяване и действително съжителство. Клодия продължаваше да натиска съдията да се женят, той продължаваше да отлага нещата. Очевидно и така получаваше каквото искаше.

Най-накрая тя постави ултиматум, което се оказа лоша стратегия. Ултиматумите не трогваха особено Рубън Атли. Една година преди да го изритат от поста му, Клодия си взе девет години по-млад от самата нея мъж. Съдията моментално я уволни и по кафенетата и плетаческите сбирки не се говореше за нищо друго. След няколко бурни години по-младият от нея мъж умря. Клодия остана самотна, също като съдията. Но тя го беше предала с повторния си брак и той никога не й прости.

— Къде е Форест? — попита гостенката.

— Скоро ще дойде.

— Как е той?

— Форест си е Форест.

— Искаш ли да си тръгна?

— Ти си решаваш.

— Предпочитам да се видя с теб, Рей. Трябва да говоря с някого.

— Нямаш ли приятели?

— Не. Рубън беше единственият ми приятел.

Рей потръпна, когато тя нарече баща му Рубън. Тя забучи цигарата между лепкаво червените си устни — бледочервено в знак на траур, не аленото, с което бе прочута. Беше поне на седемдесет, но изглеждаше много добре. Все още беше стройна и слаба и бе облечена в тясна рокля, каквато никоя друга седемдесетгодишна жена в окръг Форд не би посмяла да сложи. Имаше диаманти на ушите и един на пръста си, макар че Рей не можеше да прецени дали са истински. Освен това носеше красив златен медальон и две златни гривни.

Стара чанта, но още хващаше окото. Рей реши да пита Хари Рекс кое е новото й гадже.

Той наля кафе в чашите и рече:

— За какво искаш да говорим?

— За Рубън.

— Баща ми е мъртъв. Не си падам по историята.

— Не можем ли да бъдем приятели?

— Не. Винаги сме се презирали един друг. Няма сега да се прегръщаме и целуваме над ковчега. Защо да го правим?

— Аз съм стара жена, Рей.

— А аз живея във Вирджиния. Ще изкараме погребението днес, а после никога повече няма да се видим. Какво ще кажеш?

Тя си запали нова цигара и поплака още малко. Рей си мислеше за разхвърляния кабинет и се чудеше какво ще каже на Форест, ако влети сега и зърне стъпките и пръснатите кутии. А ако Форест видеше Клодия да седи до масата, щеше да я стисне за гърлото.

Макар да нямаха доказателства, Рей и Форест отдавна подозираха, че съдията й е плащал повече от стандартната тарифа за съдебни секретарки. Нещо отгоре в отплата за екстрите, които му е предлагала тя. Не беше трудно да й се сърдиш.

— Искам нещо за спомен, нищо повече — каза тя.

— Искаш да си спомняш за мен?

— Ти и баща ти сте едно и също, Рей. Няма да се махна.

— Пари ли търсиш?

— Не.

— На червено ли си?

— Е, не съм осигурена за цял живот.

— Тук няма нищо за теб.

— Чел ли си завещанието му?

— Да, и името ти не се споменава.

Клодия отново заплака, а на Рей започна бавно да му прикипява. Тя получаваше парите преди двайсет години, когато той работеше като сервитьор, живееше на хляб и фъстъчено масло и се опитваше да изкара още един месец от следването си, без да го изхвърлят от евтината му квартира. Клодия винаги имаше нов кадилак, докато той и Форест караха трошки. От тях се очакваше да живеят като обеднели благородници, докато любовницата на баща им получаваше нови дрехи и бижута.

— Винаги е обещавал, че ще се погрижи за мен — рече тя.

— Той скъса с теб преди години, Клодия. Откажи се.

— Не мога. Твърде много го обичах.

— Беше въпрос на секс и пари, а не на любов. Предпочитам да сменим темата.

— Какво има в завещанието му?

— Нищо. Всичко е раздал.

— Какво?

— Чу ме. Знаеш, че обожаваше да пише чекове. Положението се влоши, след като ти слезе от сцената.

— Ами пенсията му? — Тя вече не плачеше, тук ставаше въпрос за бизнес. Зелените й очи бяха сухи и светеха.

— Изтегли си я наведнъж година след като изгуби изборите. Ужасна финансова грешка, но той я направи без мое знание. Беше бесен и наполовина побъркан. Взе парите, използва една част, за да живее, и раздаде останалите на скаутите, на „Синовете на конфедерацията“, на Комитета за опазване на историческите бойни полета, каквото се сетиш.

Ако баща му беше корумпиран, нещо, в което Рей отказваше да повярва, Клодия щеше да знае за парите. Очевидно нещата не стояха така. Всъщност и през ум не му бе минало, че тя знае, защото в противен случай парите нямаше да останат скрити в кабинета. Паднеха ли й три милиона, всеки в окръга щеше да разбере. Ако Клодия имаше един долар, той веднага се забелязваше. Като я виждаше колко жалка изглежда в момента, Рей предположи, че разполага с твърде малко долари.

— Мислех, че втория ти съпруг има пари — каза той малко по-жестоко от нужното.

— И аз така мислех — отвърна тя и се поусмихна.

Рей се изкиска. После и двамата се засмяха и ледът започна бързо да се топи. Клодия открай време бе известна с откровеността си.

— Така и не се намериха, а?

— Нито цент. Той беше хубавец, девет години по-млад от мен, нали разбираш…

— Спомням си много добре. Истински скандал.

— Беше на петдесет и една, сладкодумен, все приказваше как ще направи пари от петрол. Сондирахме като луди четири години и не изкарахме нищо.

Рей се разсмя още по-силно. Не помнеше някога да е говорил за секс и пари със седемдесетгодишна жена. Оставаше с впечатлението, че тя разполага с много подобни сюжети. „Най-големите хитове на Клодия“.

— Изглеждаш добре, имаш време за още един.

— Уморена съм, Рей. Стара и уморена. Ще трябва да го превъзпитавам и така нататък. Не си струва.

— Какво стана с номер две?

— Пукна от инфаркт, а аз не намерих и хиляда долара.

— Съдията остави шест.

— Това ли е всичко? — не можеше да повярва тя.

— Никакви акции, никакви облигации, нищо освен една стара къща и шест хиляди долара в банката.

Тя сведе очи, поклати глава и повярва на всичко, което й каза Рей. Изобщо не подозираше за скритите пари.

— Какво ще правите с къщата?

— Форест иска да я подпали и да прибере застраховката.

— Не е лоша идея.

— Ще я продадем.

Откъм верандата се чу шум, а после почукване. Преподобният Палмър беше дошъл да обсъдят погребалната служба, която щеше да започне след два часа. Клодия прегърна Рей, докато вървяха към колата й. После го прегърна пак, преди да потегли.

— Съжалявам, че не бях по-добра с теб — прошепна тя, докато той й отваряше вратата.

— Довиждане, Клодия. Ще се видим в църквата.

— Той така и не ми прости, Рей.

— Аз ти прощавам.

— Наистина ли?

— Да. Простено ти е. Вече сме приятели.

— Толкова ти благодаря!

Тя го прегърна за трети път и заплака. Той й помогна да влезе в колата си, както винаги кадилак. Точно преди да запали, Клодия попита:

— А на теб прости ли, Рей?

— Мисля, че не.

— И аз мисля, че не.

— Но вече няма значение. Хайде да го погребем.

— Понякога се държеше наистина гадно, копелето му с копеле, а? — усмихна се тя през сълзи.

Рей не можа да сдържи смеха си. Седемдесетгодишната бивша любовница на покойния му баща току-що бе нарекла великия човек „копеле“.

— Да — съгласи се той. — Определено.