Джон Гришам
Наследници (19)

19

Измина една седмица, без ФБР или хора от Министерството на финансите да почукат на вратата му със значки и въпроси за съмнителните пари, проследени в Атлантик Сити, една седмица, без Долф или някой друг да го следи, една седмица, през която сутрин изминаваше редовния си осемкилометров пробег, а после се превръщаше в професор по право.

На три пъти летя с бонанзата, винаги с Фог от дясната си страна и всеки път плащаше за урока в брой. „Пари от хазарт“, казваше с усмивка той и не лъжеше. Фог нямаше търпение да се върне в Атлантик Сити, за да възстанови загубите си. Рей нямаше такова желание, но идеята не беше лоша. Можеше да се похвали с още един успешен ден и да продължи да плаща в брой за уроците си.

Парите вече бяха в клетка 37Ф — 14В още беше наета от Рей Атли и още съдържаше старите дрехи и евтините мебели; 37Ф бе регистрирана на „Ен Ди Уай Венчърс“, кръстена така в чест на тримата инструктори. Името на Рей не фигурираше във формулярите за 37Ф. Нае я за три месеца и плати в брой.

— Искам това да бъде поверителна информация — каза той на мисис Чейни.

— Тук всичко е поверително. Всякакви хора идват. — Тя го погледна заговорнически, сякаш искаше да каже: „Не ме интересува какво криеш. Само ми плати.“

Премести парите кашон по кашон, нощем, под прикритието на тъмнината, докато пазачът го гледаше от разстояние. Складово помещение 37Ф беше идентично с 14В и когато шестте кашона бяха добре скрити, той отново се зарече да ги остави на мира и да не идва всеки ден. Никога не беше мислил, че да мъкнеш три милиона долара насам-натам е толкова трудоемко нещо.

Хари Рекс не се беше обаждал. Бе изпратил още един колет със съболезнователни писма и други такива. Рей трябваше да ги изчете всичките или поне да ги прегледа за в случай, че сред тях има друга анонимна бележка. Нямаше.

Сесията дойде и мина. След края на семестъра Юридическият факултет щеше да опустее за лятото. Рей се сбогува със студентите си, с всички освен с Кейли, която след последния си изпит го информира, че смята да остане през лятото в Шарлотсвил. Тя отново го заувещава да излязат някъде, преди да е завършила. Ей така, за купона.

— Ще почакаме да си вземеш дипломата — отвърна Рей, без да отстъпва, макар да му се искаше. Бяха в кабинета му, на отворена врата.

— Става въпрос за няколко дни — рече тя.

— Да, така е.

— Тогава нека си уговорим среща.

— Не, първо ще завършиш и после ще си уговорим среща.

Тя си тръгна със същата многозначителна усмивка и със същия поглед. Рей знаеше, че лошо му се пише. Карл Мърк го хвана да гледа след нея по коридора, докато тя се отдалечаваше с впитите си джинси.

— Не е зле — отбеляза колегата му.

Рей се сконфузи леко, но все пак продължи да гледа.

— Сваля ме.

— Не си единственият. Внимавай.

Стояха в коридора до вратата на кабинета. Карл му подаде странен на вид плик и каза:

— Реших, че ще ти е интересно.

— Какво е?

— Покана за Бала на мишеловите.

— Какво? — Рей заизважда поканата.

— Първият в историята Бал на мишеловите, вероятно и последният. Официална галавечеря за опазването на птиците в Пиемонт. Погледни кои са домакините.

Рей зачете бавно:

— „Вики и Лю Родовски имат удоволствието да Ви поканят на…“

— Ликвидатора се е заел да спасява птиците ни. Колко трогателно, а?

— Пет хиляди долара на двойка!

— Мисля, че това е рекорд за Шарлотсвил. Поканата беше до декана. Той се брои за висша класа, а ние не. Но дори неговата жена беше шокирана от цената.

— Сузи не е ли шокоустойчива?

— Така си мислехме. Искат двеста двойки. Щели да съберат милион и да покажат на всички как стават тези работи. Поне такъв е планът. Сузи казва, че едва ли ще съберат и трийсет двойки.

— Тя няма ли да ходи?

— Не, и деканът е много доволен. Според него това е първото галаджамбуре от десет години насам, което ще пропуснат.

— Ще свирят парчета на „Дрифтърс“, така ли? — отбеляза Рей, докато преглеждаше останалата част от поканата.

— Ще му струва петдесет бона.

— Ама че глупак.

— Това е то Шарлотсвил. Някакъв смешник се измъква от Уолстрийт, взема си нова жена, купува си голяма конеферма, започва да пръска пари и иска да стане голяма клечка в малък град.

— Е, аз няма да ида.

— Не си и канен. Задръж това.

Карл си тръгна, а Рей се върна на бюрото си с поканата в ръка. Вдигна краката си на бюрото, затвори очи и се размечта. Представяше си Кейли в изящна черна рокля с гол гръб, с цепки отстрани на бедрата, много дълбоко остро деколте, безумно красива, тринайсет години по-млада от Вики и далеч по-атлетична от нея, да излиза на дансинга с Рей, който също не беше лош танцьор. Двамата се вихрят под ритмите на „Дрифтърс“, докато всички гледат и шепнат: „Кои са тия?“

В отговор Вики щеше да бъде принудена да замъкне стария Лю на дансинга — Лю с дизайнерския си смокинг, който не може да скрие увисналото му шкембенце; Лю с туфичките побеляла коса над ушите; старият пръч Лю, който се опитва да си купи уважението на хората, като спасява птиците; Лю с артритния гръбнак и с мъчноподвижните крака, който ходи като куц паток; Лю, горд с лъскавата си жена в рокля за милион долара, която разкрива твърде много от великолепно изпосталелите й кокали.

Рей и Кейли щяха да изглеждат много по-добре, щяха да танцуват по-хубаво, ала какво щеше да докаже всичко това?

Хубава картинка, но се налагаше да я забрави. Сега, след като имаше парите, нямаше да ги пилее за подобни глупости.

 

 

С кола до Вашингтон беше само два часа път, през по-голямата си част живописен и приятен. Но Рей вече предпочиташе други начини за придвижване. Двамата с Фог долетяха с бонанзата за трийсет и осем минути до летище Рейгън, където с неохота им позволиха да кацнат, макар слотът им да беше одобрен предварително. Рей скочи в едно такси и петнайсет минути по-късно беше в Министерството на финансите на Пенсилвания Авеню.

Деверът на един негов колега от университета имаше някакви връзки в министерството. След няколко телефонни разговора мистър Оливър Талбърт посрещна професор Атли в удобния си кабинет в Бюрото за гравиране и печат. Професорът работеше по някакво мъгляво дефинирано изследване и молеше да му отделят един час. Талбърт не беше въпросният девер, но бе изпратен да го замести.

Започнаха с темата за фалшифицирането и Талбърт нахвърля с едри щрихи настоящите проблеми, като стовари почти цялата вина върху техниката — преди всичко върху мастилено-струйните принтери и компютърно обработените фалшификати. Имаше мостри от най-добрите имитации. Посочи дефектите с помощта на лупа — отсъствието на някои детайли на челото на Бенджамин Франклин, липсващите тънки нишки във фона, размазаното мастило на няколко цифри.

— Тези тук са много добри — каза той. — А фалшификаторите продължават да се усъвършенстват.

— Къде ги намерихте? — попита Рей, макар че въпросът беше напълно безпочвен. Талбърт погледна етикета на гърба на демонстрационната табла.

— В Мексико — отвърна той и приключи въпроса.

За да изпревари фалшификаторите, Министерството на финансите инвестирало солидно в собствената си техника. Принтери, които придавали на банкнотите почти холографски ефект, водни знаци, променящи цвета си мастила, плетеници от тънки линии, уголемени портрети встрани от центъра и скенери, които да разпознават фалшификатите за по-малко от секунда. Най-ефикасният метод не бил използван досега — просто да променят цвета на парите. От зелено на синьо, на жълто и после на розово. Да съберат старите, да залеят банките с нови и фалшификаторите нямаше да могат да насмогнат, поне според Талбърт.

— Но Конгресът не разрешава — поклати глава той.

Най-голямата грижа на Рей беше проследяването на истинските пари и накрая стигнаха дотам. Всъщност парите не били белязани в буквалния смисъл на думата, обясни Талбърт, по очевидни причини. Ако престъпникът погледне банкнотите и види знаци, капанът няма да проработи. „Белязани пари“ означавало просто пари със записани серийни номера. Навремето това било доста пипкава работа, защото трябвало да се върши ръчно. Талбърт разказа за някакво отвличане с цел откуп. Банкнотите пристигнали само няколко минути преди времето за предаване. Двайсет агенти на ФБР работили бясно, за да запишат серийните номера на стодоларовите банкноти.

— Откупът беше един милион долара — каза Талбърт — и просто не им стигна времето. Записаха около осемдесет хиляди, но и толкова стигна. Хванаха похитителите месец по-късно с част от белязаните банкноти и това реши делото.

Но някакъв нов скенер много улеснявал работата. С него можели да се фотографират десет банкноти наведнъж, по сто за четирийсет секунди.

— След като запишете серийните номера, как откривате парите? — попита Рей, като си водеше бележки в жълт тефтер. Нали това би очаквал Талбърт?

— По два начина. Първо, ако хванеш престъпника с парите, просто събираш две и две и доказваш вината му. Така Агенцията за борба с наркотиците и ФБР хващат наркодилърите. Прибираш някой уличен пласьор, сключваш сделка с него, даваш му двайсет хиляди в белязани банкноти, за да купи кокаин от доставчика си и после хващаш едрата риба с пробутаните пари.

— Ами ако не хванеш престъпника? — попита Рей и неволно си спомни за покойния си баща.

— Това е вторият и доста по-труден начин. Когато Федералният резерв извади банкнотите от обръщение, една част от тях винаги се сканира. Ако се открие белязана банкнота, тя може да бъде проследена до банката, която я е предала. Тогава обикновено е твърде късно. Понякога човекът с белязаните пари ги харчи на едно място през дълъг период от време. Хващали сме няколко престъпници така.

— Звучи малко вероятно.

— Определено — призна Талбърт.

— Преди няколко години четох за някакви ловци на патици, които попаднали на катастрофирал самолет, от малките — каза небрежно Рей. Беше репетирал историята. — На борда имало пари, почти милион долара. Решили, че са от наркотици и ги задържали. Оказало се, че са прави, парите били белязани и понеже живеели в малко градче, скоро всичко излязло наяве.

— Май си спомням — рече Талбърт.

Сигурно ме бива, помисли си Рей.

— Въпросът ми е: могат ли те, или който и да било друг, просто да предадат парите на ФБР, на Агенцията за борба с наркотиците или на Министерството на финансите, за да разберат дали са белязани и как са придобити?

Талбърт почеса бузата си с костеливия си пръст и се замисли над въпроса. После сви рамене и заяви:

— Не виждам защо да не могат. Проблемът обаче е очевиден. Рискуват да загубят парите.

— Сигурен съм, че не е често срещано явление — кимна в знак на съгласие Рей и двамата се разсмяха.

Талбърт разказа за някакъв съдия от Чикаго, който прибирал от адвокатите малки суми, по петстотин хиляда долара за придвижване на дела и за по-леки присъди. Правел го години наред, преди ФБР да получи анонимен сигнал. Федералните разкрили част от адвокатите и ги убедили да им сътрудничат. Взели серийните номера на банкнотите и в разстояние на две години пробутали триста и петдесет хиляди на алчния съдия. Когато накрая направили проверка, парите били изчезнали. Някой подшушнал на съдията. Накрая ФБР открили банкнотите в гаража на брат му в Аризона и всички отишли в затвора.

Рей усети, че потръпва. Дали беше съвпадение, или Талбърт се опитваше да му каже нещо? Но после се отпусна и се опита да се засмее на историята, колкото и да беше подобна на неговата. Талбърт не знаеше нищо за бащата на Рей.

В таксито по обратния път към летището направи няколко изчисления в тефтера си. Съдия като онзи в Чикаго трябваше да прибира по сто седемдесет и пет хиляди годишно в продължение на осемнайсет години, за да натрупа три милиона. При това ставаше дума за Чикаго, със стотина съдилища и хиляди богати адвокати, които водеха далеч по-сериозни дела от тези в Северен Мисисипи. Юридическата система там беше индустрия, в която имаше вратички, затворени очи и добре смазани колелца. В света на съдия Атли шепа хора вършеха всичко и ако някой предложеше или вземеше пари, щеше да се разчуе. Три милиона долара не можеха да бъдат събрани в неговия съдебен окръг в щата Мисисипи, защото в системата просто нямаше толкова.

Рей реши, че трябва да отиде до Атлантик Сити още веднъж. Щеше да вземе още пари и да ги прекара през казината. Последна проверка. Трябваше да бъде сигурен, че парите на съдията не са белязани.

Фог щеше да бъде на седмото небе.