Джон Гришам
Наследници (38)

38

Мистър и мисис Вонър напуснаха Клантън в облачно юнско утро в нов джип 4Х4, който имаше разход на гориво осемнайсет на сто и беше натъпкан с достатъчно багаж за едномесечна екскурзия в Европа. Целта обаче беше Вашингтон, окръг Колумбия, защото мисис Вонър имаше там сестра, която Хари Рекс никога не беше виждал. Прекараха първата нощ в Гатлинбърг, а втората — в Уайт Сълфър Спрингс в Западна Вирджиния. Пристигнаха в Шарлотсвил по обяд, направиха задължителната обиколка на прочутото имение Монтичело на Томас Джеферсън, обиколиха университета и вечеряха в студентската кръчма „Бялото петно“, където специалитетът беше пържено яйце върху хамбургер. Доста необичайно, но пък точно по вкуса на Хари Рекс.

На следващата сутрин, докато тя спеше, той отиде да се разходи из търговския център. Намери адреса и зачака.

Няколко минути след осем сутринта Рей пристегна здраво връзките на скъпите си маратонки, протегна се и слезе за ежедневния си осемкилометров крос. Навън въздухът бе топъл. Юли не беше далеч, лятото вече беше дошло.

Зави зад ъгъла и чу познат глас да го вика:

— Ей, момче!

Хари Рекс седеше на една пейка с чаша кафе в ръка и непрочетен вестник до себе си. Рей застина и се опомни едва след няколко секунди. Нещо не си беше на мястото.

Когато се окопити, той се приближи до приятеля си и каза:

— Ти пък какво правиш тук?

— Страшен тоалет — заяви Хари Рекс, като огледа шортите, старата тениска, червената спортна шапка и последния писък на модата в спортните очила. — С жена ми минаваме оттук на път към столицата. Тя има там сестра и е решила да ме запознава с нея. Седни малко.

— Защо не се обади?

— Не исках да те притеснявам.

— Трябваше да се обадиш, Хари Рекс. Можехме да вечеряме, да ви разведа из града.

— Не ни е такава екскурзията. Седни.

Усещайки нещо нередно, Рей седна до Хари Рекс.

— Не мога да повярвам — промърмори той.

— Мълчи и слушай.

Рей свали спортните си очила и погледна Хари Рекс.

— Нещо лошо ли е?

— Да кажем любопитно.

Той предаде със свои думи разказа на Джейкъб Спейн за това как Форест се е криел сред дърветата на онкологичната клиника шест дни преди съдията да почине. Рей слушаше, недоумяваше и се смъкваше все по-надолу на пейката. Най-сетне се наведе напред с опрени на коленете лакти, привел надолу глава.

— Според медицинските регистри — продължаваше Хари Рекс — съдията е получил пакетче морфин на този ден, първи май. Не знам дали е било първата или поредната доза, от документите не става ясно. Изглежда, Форест го е завел да си го вземе.

Последва дълга пауза, докато красива млада жена мина забързано край тях. Тясната й пола се въртеше прелестно. Хари Рекс отпи глътка кафе, после продължи:

— Онова завещание, което намери в кабинета му, винаги ми се е струвало съмнително. Двамата със съдията обсъждахме проблема с наследството през последните шест месеца от живота му. Не мисля, че просто ей така е надраскал още едно завещание малко преди да умре. Разгледах подписите внимателно и по моето необразовано мнение последното е фалшиво.

Рей прочисти гърло и каза:

— Щом Форест го е закарал в Тюпълоу, значи можем да смятаме, че е бил в къщата.

— И още как.

Хари Рекс разказа, че наел детектив в Мемфис да търси Форест, но без всякакъв резултат. След това измъкна един плик от вестника.

— Три дни по-късно пристигна това.

Рей извади лист хартия и го разгъна. Беше писмо от Оскар Мийв и гласеше:

Уважаеми мистър Вонър,

Не мога да се свържа с Рей Атли. Знам къде се намира Форест в случай, че семейството му не знае. Обадете се, ако искате да поговорим. Всичко остава поверително.

С най-добри пожелания,

Оскар Мийв

— Така че му се обадих веднага — каза Хари Рекс, докато оглеждаше друга млада жена. — Той имал бивш пациент, който станал консултант в едно рехабилитационно ранчо на запад. Форест се записал там преди седмица и много настоявал всичко да бъде скрито-покрито, за да не разбере семейството му. Очевидно такива неща стават от време на време и клиниките се оказват в доста трудно положение. От една страна, трябва да уважават желанията на пациентите си, но, от друга, семейството е жизненоважно за общото възстановяване. Затова тези консултанти си споделят един с друг. Мийв взел решението да ти предаде тази информация.

— Къде по-точно на запад?

— В Монтана. Ранчо „Утринна звезда“. Мийв каза, че точно това му трябвало на момчето — приятно място, много затънтено, по-тежките случаи ги заключват, Форест щял да остане една година.

Рей вдигна глава и затърка челото си така, като че ли току-що го бяха простреляли там.

— И, естествено, мястото е скъпо — добави Хари Рекс.

— Естествено — промърмори Рей.

Не говориха повече, или поне не за Форест. След няколко минути Хари Рекс заяви, че тръгва. Беше предал съобщението и нямаше какво повече да каже за момента. Жена му нямаше търпение да види сестра си. Може би следващия път щяха да останат по-дълго, да вечерят и така нататък. Той потупа Рей по рамото и го остави.

— Ще се видим в Клантън — извика той за сбогом.

Рей нямаше нито сили, нито желание да тича. Седеше на пейката насред търговската улица, точно под апартамента си, и се чувстваше изгубен в един свят от бързо движещи се фигури. Наоколо минаваха все повече хора, търговци, банкери и адвокати бързаха за работа, но Рей не ги виждаше.

 

 

Карл Мърк преподаваше два раздела застрахователно право всеки семестър и беше член на адвокатската колегия на щата Вирджиния, също като Рей. Обсъдиха предстоящата среща на обяд и двамата стигнаха до заключението, че става въпрос само за рутинно разследване и няма причини за безпокойство. Мърк щеше да дойде с Рей и да се представи за негов адвокат.

Следователят на застрахователната компания се казваше Ратърфилд. Посрещнаха го в заседателната зала на Юридическия факултет. Той свали сакото си, като че разговорът щеше да отнеме часове. Рей беше с джинси и спортна риза. Мърк беше облечен също толкова небрежно.

— Обикновено записвам тези неща — каза делово Ратърфилд, извади един касетофон и го постави между себе си и Рей. — Имате ли нещо против?

— Не.

Ратърфилд натисна едно копче, погледна бележките си и каза някакви уводни думи заради лентата. Работеше на хонорар и беше нает от „Авиейшън Ъндъррайтърс“ да разследва подадената от Рей Атли и останалите трима съсобственици на самолет „Бийч Бонанза“, модел 1994-а, молба за изплащане на застраховка за нанесените на втори юни щети. Според щатския експерт по палежите самолетът беше подпален умишлено.

Като начало искаше да се запознае с досегашния му опит като пилот. Рей носеше списъка с полетите си и Ратърфилд го прегледа, но явно не намери нищо интересно.

— Няма данни за уредите — каза по едно време той.

— Работя по въпроса — отвърна Рей.

— Имате четиринайсет часа с бонанзата, така ли?

— Да.

После мина към консорциума от съсобственици и зададе няколко въпроса за сделката. Вече беше разпитал останалите трима и те му бяха показали договорите и документацията. Рей потвърди, че всичко е валидно.

Ратърфилд мина на друга скорост и попита:

— Къде бяхте на първи юни?

— В Билокси, Мисисипи — отвърна Рей. Беше сигурен, че Ратърфилд няма представа къде се намира това.

— Колко време стояхте там?

— Няколко дни.

— Може ли да попитам защо ходихте?

— Разбира се — отвърна Рей и заразказва съкратена версия на последните си посещения у дома. Официалната причина за разходката до крайбрежието беше да види стари приятели от студентските си години в Тулейн.

— Сигурно има хора, които могат да потвърдят, че сте били там на първи юни? — попита Ратърфилд.

— Няколко души. Освен това имам квитанция от хотела.

Ратърфилд изглеждаше убеден, че Рей е бил в Мисисипи.

— Другите собственици са били у дома си по времето на палежа — каза той, като разлисти бележките си. — Всички имат алиби. Ако предположим, че самолетът е подпален умишлено, трябва първо да намерим мотива, а после и извършителя. Някакви предположения?

— Нямам представа кой го е подпалил — отвърна бързо и уверено Рей.

— А мотив?

— Тъкмо бяхме купили самолета. Защо някой от нас ще иска да го унищожава?

— Може би заради застраховката. Понякога стават такива работи. Може би някой от собствениците е решил, че не може да си го позволи. Не са малко пари — почти двеста хиляди за шест години, близо деветстотин долара месечно на съдружник.

— Знаехме това преди две седмици, когато подписахме — възрази Рей.

Известно време обсъждаха деликатната тема за личните финанси на Рей — заплата, разходи, задължения. Когато Ратърфилд се убеди, че Рей може да изплаща своя дял от самолета, смени темата.

— Разкажете ми за пожара в Мисисипи — каза той, докато гледаше някакъв доклад.

— Какво искате да знаете?

— Разследват ли ви за умишлен палеж там?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм. Ако искате, можете да се обадите на адвоката ми.

— Вече се обадих. Освен това апартаментът ви е разбиван два пъти през последните шест седмици.

— Нищо не беше откраднато. Само проникване с взлом.

— Явно прекарвате интересно лято.

— Това въпрос ли е?

— Изглежда, някой ви преследва.

— Пак ви питам, това въпрос ли е?

Беше единственият по-интересен момент в разпита. Рей и Ратърфилд си поеха дъх.

— Разследван ли сте друг път за палеж?

Рей се усмихна и отвърна:

— Не.

Ратърфилд отгърна нова страница и видя, че там не пише нищо. Бързо загуби интерес и приключи разпита.

— Сигурен съм, че адвокатите ни ще се свържат с вас — каза той, като изключи касетофона.

— Нямам търпение — отвърна Рей.

Ратърфилд взе сакото и куфарчето си и излезе. След като той си тръгна, Карл се обади:

— Имам чувството, че знаеш повече, отколкото казваш.

— Може би. Но то няма нищо общо нито с този пожар, нито с онзи в Мисисипи.

— Чух достатъчно.