Джон Гришам
Наследници (25)

25

Рей вече беше сигурен, че парите са събрани след 1991г., тоест след като съдията изгуби изборите. Клодия си беше отишла година преди това, а не знаеше нищо за тях. Парите не бяха от подкупи и не бяха от комар.

Не бяха събрани благодарение на умели инвестиции, защото Рей не намери никакви признаци съдията някога да е купувал или продавал поне една акция. Счетоводителят, когото Хари Рекс беше наел да възстанови архивите и да попълни последната данъчна декларация, също не намери нищо. Той каза, че финансовите дела на баща му са лесни за проследяване, защото всичко минавало през Първа национална банка в Клантън.

Така си мислиш ти, каза си Рей.

Из къщата бяха пръснати почти четирийсет кутии стари, безполезни документи. Почистващата фирма ги беше събрала и складирала в кабинета на съдията и в трапезарията. Рей си изгуби няколко часа, но най-сетне откри каквото търсеше. Две от кутиите съдържаха бележките и материалите — съдебните досиета, както винаги ги бе наричал баща му — по делата, които бе гледал като външен съдия след изборното си поражение през 1991-а.

По време на процес съдията винаги пишеше нонстоп в жълт адвокатски тефтер. Отбелязваше датата, часа, важните факти, всичко, което можеше да му помогне да вземе последното си решение. Понякога задаваше въпроси на свидетелите и често използваше бележките си, за да поправи адвокатите. Рей неведнъж го беше чувал да подхвърля, естествено, извън залата, че бележките го държат буден. По време на някой по-дълъг процес се случваше да запълни двайсет тефтера с бележки.

Понеже бе работил като адвокат, преди да стане съдия, баща му бе придобил навика да подрежда и пази всичко. Едно съдебно досие се състоеше от неговите бележки, копия от делата, на които са се позовали адвокатите, копия от законовите разпоредби, дори пледоарии, невключени в официалната документация. С годините тези папки ставаха все по-безполезни, а сега запълваха четирийсет кутии.

Според данъчните му декларации след 1993 г. баща му бе припечелвал по няколко хиляди долара от гледане на дела, с които никой друг не искаше да се разправя. В селските райони често се случваше някой спор да се окаже твърде деликатен за избираемия съдия. Едната страна подаваше искане съдията да се оттегли, така че той трябваше да се справи с проблема, като се опита да докаже справедливостта и независимостта си въпреки претенциите на тъжителите, а после неохотно да преотстъпи мястото си на стар приятел от друга част на щата. Външният съдия идваше и заставаше горе, на банката, свободен от всякакви предразсъдъци, без да се притеснява за следващите избори.

В някои щати външните съдии помагат при натоварени графици. Понякога заместват болни колеги. Почти винаги са пенсионери. Щатът им плаща по петдесет долара на час плюс разходите.

През 1992-ра, година след поражението си, съдия Атли не беше припечелил нищо допълнително. През 1993 г. бе получил 5800 долара. През най-натоварената година, 1996-а, бе отчел 16 300. Миналата година, 1999-а, му бяха платили 8760 долара, но пък през повечето време бе боледувал.

Общите му приходи като съдия бяха 56 590, за период от шест години, и всички бяха отчетени в данъчните му декларации.

Рей искаше да разбере какви точно дела бе гледал баща му през това време. Хари Рекс бе споменал едно от тях — сензационния развод на действащ губернатор. Папката с това съдебно досие беше шест пръста дебела и включваше изрезки от вестниците в Джаксън със снимки на губернатора, кандидат бившата му съпруга и жената, която смятаха за тогавашната му любовница. Процесът бе продължил две седмици и съдейки по бележките, бе доставил огромно удоволствие на съдия Атли.

Имаше някакво дело за отчуждаване на земя до Хатисбърг, което бе продължило две седмици и бе раздразнило всички засегнати. Градът се разрастваше на запад и бе хвърлил око на първокласни индустриални площадки. Бяха подадени жалби и две години по-късно съдия Атли бе събрал всички на дело. Имаше и статии във вестниците, но след като ги преглежда един час, Рей се отегчи. Не можеше да си представи цял месец да се занимава с подобно дело.

Но поне ставаше въпрос за пари.

През 1995 г. съдия Атли осем дни бе председателствал съда в градчето Косцюшко, на два часа от Клантън, но съдейки от записките, не ставаше въпрос за нищо съществено.

Имаше някаква ужасна катастрофа на цистерна в окръг Тишоминго през 1994 г. Петима тийнейджъри останали затиснати в колата си и изгорели. Понеже били малолетни, делото се гледало в канцлерски съд. Само че единият съдия в него бил близък на една от жертвите. Другият умирал от рак на мозъка. Съдия Атли бил призован и председателствал процеса, който продължил два дни, преди да бъде постигнато споразумение за 7 400 000 долара. Една трета бе отишла за адвокатите на децата, останалото — за семействата им.

Рей остави папката на дивана до делото за отчуждаването. Седеше на пода на кабинета, върху наскоро лакираното дюшеме, под зоркия поглед на генерал Форест. Имаше смътна представа какво прави, но никакъв план как да продължи. Общо взето, възнамеряваше да прегледа досиетата, да отдели тези, в които ставаше въпрос за сериозни суми, и да види къде ще го отведе следата.

Парите, които беше намерил на по-малко от три метра оттук, все се бяха взели отнякъде.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше стандартен запис от фирма за алармени инсталации в Шарлотсвил, който му съобщаваше, че в момента някой разбива апартамента му. Рей скочи и замърмори под носа си, докато записът не свърши. Същото съобщение щяха да получат полицаите и Кори Крофорд. Няколко секунди по-късно Крофорд се обади.

— Тръгвам към дома ти — рече той. Изглежда, тичаше. Беше почти девет и половина в Клантън, десет и половина в Шарлотсвил.

Рей обикаляше напред-назад из къщата, напълно безпомощно. Минаха петнайсет минути, преди Крофорд отново да се обади.

— Стигнах — рече той. — Полицията също е тук. Някой е разбил входната врата и вратата към апартамента ти. Това е задействало алармата. Не е имало много време. Къде да проверим?

— Там нямам нещо особено ценно — каза Рей, като се опитваше да се досети какво би искал един крадец. Нямаше пари, нито бижута, картини, ловни пушки, злато или сребро.

— Телевизорът, стереоуредбата, микровълновата печка, всичко си е тук — докладва Крофорд. — Разпилели са книги и списания, съборили са масичката до телефона в кухнята, но явно са бързали. Търсили са нещо конкретно. Да имаш представа какво?

— Не, нямам представа. — Рей чуваше шума от полицейската радиовръзка.

— Колко спални има? — попита Крофорд, докато се движеше из апартамента.

— Две, моята е отдясно.

— Всички врати на шкафовете са отворени. Търсили са нещо. Да се сещаш какво може да е то?

— Не — отвърна Рей.

— Няма следи да е влизано в другата спалня — докладва Крофорд, а после заговори с двама полицаи. — Почакай малко — рече той на Рей, който стоеше неподвижно до входната врата, гледаше през мрежата за комари и мислеше как най-бързо може да се прибере.

Полицаите и Крофорд решиха, че става въпрос за случаен удар на много добър крадец, който се е стреснал от алармата. Разбил е двете врати с минимални щети, разбрал, че има аларма, претърсил набързо апартамента за нещо конкретно и когато не го намерил, разровил това-онова от яд и избягал. Той или те — крадците — можеха да са повече от един.

— Трябва да дойдеш да кажеш на полицията дали нещо липсва и да попълниш формуляр — рече Крофорд.

— Утре съм там — отвърна Рей. — Можете ли да охранявате дома ми тази вечер?

— Да, ще измислим нещо.

— Обади ми се, когато си тръгнат полицаите.

Той седна на стъпалата на верандата и се заслуша в щурците. Искаше му се да иде в складова база „Чейнис“ и да седне в тъмното с един от пищовите на съдията, готов да гръмне всеки, който го доближи. Петнайсет часа с кола. Три и половина с частен самолет. Обади се на Фог Нютън, но никой не вдигна слушалката.

Телефонът отново го сепна.

— Още съм в апартамента — каза Крофорд.

— Не мисля, че това е случайна работа — отвърна Рей.

— Спомена някакви ценности, семейни работи, в склада „Чейнис“.

— Да. Дали можеш да ги пазите тази вечер?

— Там си имат охрана, пазачи и камери, доста добре са се подсигурили. — Крофорд явно беше уморен и хич не го блазнеше идеята да дреме в колата си цяла нощ.

— Можеш ли?

— Няма как да вляза там. Трябва да си клиент.

— Наблюдавай входа.

Крофорд изръмжа и си пое дълбоко дъх.

— Добре, ще проверя, може би ще извикам някого да седи там.

— Благодаря. Ще ти се обадя утре, като стигна в града.

Обади се в „Чейнис“, но там никой не вдигна. Изчака пет минути, обади се отново и преброи четиринайсет сигнала, преди да чуе глас.

— „Чейнис“, охрана, Мъри на телефона.

Рей много учтиво обясни кой е и какво иска. Разказа, че е наел три помещения и малко се притеснява, защото някой е разбил апартамента му в града. Дали мистър Мъри не би могъл да обърне специално внимание на 14В, 37Ф и 18Р? Няма проблеми, отвърна мистър Мъри, който сякаш се прозяваше пред телефонната слушалка.

— Просто малко се притеснявам — обясни Рей.

— Няма проблеми — измърмори мистър Мъри.

Едва след един час и две питиета тревогата му се поуталожи. Беше все така далеч от Шарлотсвил. Изпитваше желание да скочи в наетата кола и да потегли към дома си през нощта, но се овладя. Предпочиташе да поспи, а на сутринта да се опита да намери самолет. Сънят обаче не го ловеше, така че се върна към съдебните досиета.

Веднъж съдията бе казал, че не разбира много от териториално устройство и застроителни планове, защото в щата Мисисипи имало малко такива, а в шестте окръга на 25 съдебна област нямало никакви. И все пак някой го беше убедил да гледа жестоко оспорвано дело, свързано със застроителни проблеми в град Кълъмбъс. Делото бе продължило шест дни и когато бе свършило, някой се бе обадил анонимно и бе заплашил съдията с куршум. Поне така пишеше в бележките.

Заплахите не бяха рядкост и се знаеше, че баща му държи револвер в куфарчето си. Носеха се слухове, че и Клодия има оръжие. Смяташе се, че е по-добре по теб да стреля съдията, а не съдебната му секретарка.

Строителното дело едва не приспа Рей. Но после намери пролуката, черната дупка, която търсеше, и забрави за съня.

Според данъчните си декларации през януари 1999-а съдията бе получил 8110 долара за някакво дело в 27 област. Въпросната област се състоеше от два окръга по крайбрежието на залива — една част на щата, от която баща му слабо се интересуваше. На Рей му се стори странно, че съдията доброволно е приел да отиде там за няколко дни.

Още по-странно бе отсъствието на съдебно досие. Рей прерови двата кашона, но не намери нищо за никакво дело по крайбрежието. С едва сдържано любопитство прегледа останалите трийсет и осем. Забрави за апартамента си, за склада, забрави да се тревожи дали мистър Мъри е буден или дори жив и едва не забрави за парите.

Едно съдебно досие липсваше.