Джон Гришам
Наследници (16)

16

По средата на бюрото му имаше голяма кошница цветя със съболезнователна картичка, подписана от четиринайсетте студенти от курса по антитръстово законодателство. Всеки от тях беше написал по два-три реда на съчувствие и Рей ги прочете всичките. До цветята имаше купчина картички от колегите му във факултета.

Бързо се разчу, че се е върнал, и цяла сутрин същите тези колеги идваха да му кажат „здрасти“, „добре дошъл“, „съжаляваме за загубата на баща ти“. Като цяло преподавателите в неговия факултет бяха задружни. Можеха да се дърлят по дребните въпроси на университетската политика, но бързо сплотяваха редиците си във време на нужда. Рей много се радваше да ги види. Жената на Алекс Дъфман изпрати от прословутите си шоколадови кексчета, всяко от които тежеше по половин килограм и добавяше по килограм и половина към талията ти. Наоми Крег донесе малък букет от розите, които гледаше в градината си.

По-късно сутринта Карл Мърк се отби в кабинета му и затвори вратата. Карл беше най-близкият приятел на Рей в университета; пътят му до Юридическия факултет беше забележително сходен. Бяха връстници, и двамата имаха за бащи провинциални съдии, които управляваха малките си кралства от десетки години. Бащата на Карл още не беше пенсиониран и се мръщеше, че синът му не се е върнал да работи в семейната кантора. Все пак с годините сякаш малко по малко му минаваше, докато съдия Атли умря, без да прости на сина си.

— Разкажи ми какво стана — рече Карл. И на него скоро му предстоеше подобно пътуване до родния му град в северната част на Охайо.

Рей започна с притихналата къща, твърде притихнала, припомни си той сега. Описа сцената, сред която откри съдията.

— Намерил си го мъртъв? — попита Карл. Разказът продължи и накрая той попита: — Смяташ ли, че може да е ускорил нещата?

— Надявам се. Имаше силни болки.

— Гледай ти.

Рей разказваше с големи подробности, като си спомняше неща, за които не се беше сещал от миналата неделя. Думите се лееха, споделянето се превърна в терапия. Карл беше отличен слушател.

Форест и Хари Рекс бяха картинно описани.

— В Охайо си нямаме такива образи — рече Карл. Когато разказваха за родните си места, обикновено пред колеги от големите градове, двамата раздуваха фактите и преувеличаваха странностите на съгражданите си. При Форест и Хари Рекс случаят не беше такъв. Истината си беше достатъчно колоритна.

Поклонението, службата, погребението. Когато Рей завърши с тромпета и спускането на ковчега, и двамата бяха просълзени. Карл скочи на крака и каза:

— Страхотен начин да си отидеш от тази земя. Моите съболезнования.

— Радвам се, че свърши.

— Добре дошъл отново. Хайде да обядваме заедно утре.

— Какъв ден е?

— Петък.

— Става.

За обедната си лекция по антитръстово законодателство Рей поръча пици и ги изяде на двора със студентите си. Присъстваха тринайсет от общо четиринайсетте. Осем щяха да завършат след две седмици. Всички изглеждаха по-загрижени за Рей и смъртта на баща му, отколкото за изпитите си. Той знаеше, че това скоро ще се промени.

Когато пиците свършиха, Рей пусна студентите и те се пръснаха. Кейли поизостана, както често правеше през последните месеци. Между студенти и преподаватели имаше строго забранена за полети зона и Рей Атли не смееше да я престъпи. Беше твърде доволен от работата си, за да рискува да го хванат със студентка. След две седмици обаче Кейли щеше да получи бакалавърската си степен и правилото нямаше да се отнася за нея. Флиртът се беше задълбочил — по някой сериозен въпрос след часа, отбиване в кабинета му за пропуснато задание и неизменната усмивка с поглед, който се задържеше секунда по-дълго от необходимото.

Тя беше средна по успех като студентка, но имаше красиво лице и задник, който спираше движението по улиците. Беше играла хокей на трева и лакрос в колежа Браун и фигурата й беше стройна и атлетична. Кейли беше двайсет и осем годишна вдовица без деца. Бе получила купища пари от фирмата производител на парапланера, с който покойният й съпруг бе загинал на няколко километра от брега при Кейп Код. Намерили го на осемнайсет метра дълбочина, все още овързан, а крилата на парапланера били пречупени на две. Рей беше прочел съобщението за инцидента в интернет. Освен това беше открил съдебния протокол от Роуд Айланд, където Кейли бе съдила компанията. Обезщетението възлизаше на четири милиона първоначално и петстотин хиляди годишно за следващите двайсет години. Рей бе запазил тази информация за себе си.

След като бе преследвала момчетата през първите две години в университета, тя се бе прехвърлила на мъжете. Рей знаеше за поне още двама професори по право, които бяха обект на същата офанзива като него. Единият впрочем бе женен. Очевидно всички се притесняваха.

Рей и Кейли влязоха през главния вход на Юридическия факултет, бъбрейки небрежно за последния изпит. С всеки флирт тя все повече се приближаваше, вдигаше градуса. И само тя знаеше какво цели с всичко това.

— Нещо много ми се лети със самолет — обяви Кейли.

Всичко друго, но не и летене. Рей си спомни за младия й съпруг и ужасната му смърт и една секунда не знаеше какво да отговори. Най-сетне заяви с усмивка:

— Купи си билет.

— Не, не, искам с теб, с малко самолетче. Хайде да отлетим нанякъде.

— Къде по-конкретно?

— Просто да си побръмчим малко. Мисля да вземам уроци.

— Аз пък си мислех за нещо по-традиционно, може би обяд или вечеря, след като завършиш. — Тя се бе примъкнала по-близо до него, тъй че ако в този момент ги видеше някой, веднага щеше да разбере, че обсъждат неправомерни действия.

— Ще завърша след четиринайсет дни — рече тя, сякаш не беше в състояние да чака толкова време, преди да скочат в леглото.

— Тогава ще те поканя на вечеря след петнайсет.

— Не, нека нарушим правилото сега, докато още съм студентка. Нека вечеряме, преди да завърша.

Рей едва не се съгласи.

— Страхувам се, че не можем. Законът си е закон. Дошли сме тук, защото го уважаваме.

— О, да. Толкова е лесно да го забравиш. Да смятам ли, че имаме уговорена среща?

— Още не, но ще имаме.

Тя му хвърли още една усмивка и си тръгна. Той се опита да не се възхити на театралния й жест, но това не му се удаде.

 

 

Нае микробус от фирма за преноси на север от града за шейсет долара на ден. Опита се да смъкне цената наполовина, защото микробусът му трябваше само за няколко часа, но не можа да отбие нищо. Измина точно шестстотин метра и спря при складова база „Чейнис“, голям комплекс нови бетонни правоъгълници, обградени с метална ограда и лъскава нова бодлива тел. От електрическите стълбове видеокамери наблюдаваха всеки негов ход, докато паркираше и вървеше до офиса.

Имаше много свободно място. Едно кутийка три на три метра струваше четирийсет и осем долара месечно, без отопление, без въздух, със спускаща се надолу врата тип ролетка, но с добро осветление.

— Огнеупорна ли е? — попита Рей.

— Абсолютно — отвърна лично мисис Чейни, докато попълваше формуляра и гонеше дима от затъкнатата между устните си цигара. — Чиста проба бетонен панел.

В „Чейнис“ всичко било обезопасено. Имали система за електронно наблюдение, обясни собственичката и показа четирите монитора на един рафт вляво от нея. Вдясно имаше малък телевизор, на който някакви хора викаха и се боричкаха — нещо като бръщолевенето в шоуто на Джери Спрингър, прераснало в ръкопашна схватка. Рей се досещаше кой екран привлича най-много внимание.

— Двайсет и четири часова охрана — продължи мисис Чейни, без да спира да попълва формулярите. — Порталът е винаги заключен. Досега не сме имали кражби. Ако стане нещо, имаме всякакви застраховки. Подпишете тук. 14В.

Да застраховаш три милиона долара, помисли си Рей, докато се подписваше. Плати в брой за шест месеца и си тръгна с ключовете за 14В.

Върна се два часа по-късно с шест нови кашона, куп стари дрехи и малко непотребни мебели, които бе купил от битпазара за повече правдоподобност. Паркира пред 14В и бързо разтовари и подреди вътре боклуците си.

Парите бяха натъпкани в общо петдесет и три двайсеткилограмови торби за фризер, затворени с цип като предпазна мярка срещу въздух и вода. Торбите бяха подредени на дъното на шестте кашона, а после внимателно покрити с листа, папки и научни бележки, които Рей доскоро бе смятал за полезни. Сега щателните му записки служеха на много по-висша кауза. За по-сигурно беше прибавил и няколко стари книжки с меки корици.

Ако някой крадец случайно влезеше в 14В, щеше да си излезе след бегъл поглед към кашоните. Парите бяха възможно най-добре скрити и защитени. Като изключим банковите сейфове, Рей не се сещаше за по-сигурно място.

Какво щеше да стане накрая с тях, си оставаше загадка, която с всеки изминал ден ставаше все по-неясна. Фактът, че сега са надлежно скрити във Вирждиния, не го утешаваше толкова, колкото се бе надявал.

Рей погледа известно време кашоните и другите боклуци. Не бързаше да си тръгва. Зарече се да не минава всеки ден на проверка, но веднага се усъмни в клетвата си.

Заключи ролетката с нов катинар. На тръгване видя, че пазачът е буден, видеокамерите бдят, а порталът е заключен.

* * *

Фог Нютън се притесняваше за времето. Беше изпратил един курсист до Линчбърг, а според радара наближаваше буря. Облаците не бяха предвидени и при предварителните инструкции на курсиста не бе станало дума за прогнозите.

— Колко часа е летял досега? — попита Рей.

— Трийсет и един — отвърна мрачно Фог. Определено недостатъчно, за да се справи с гръмотевична буря. Между Шарлотсвил и Линчбърг нямаше никакви летища, само планини.

— Няма да летиш, нали? — рече Фог.

— Ще ми се.

— Дума да не става. Облаците се събират бързо. Да идем да погледаме.

Нищо не плаши един авиоинструктор повече от курсист, който е във въздуха при лошо време. Всеки по-дълъг тренировъчен полет трябва да бъде внимателно планиран — маршрут, продължителност, гориво, прогнози за времето, резервни летища и аварийни процедури. Освен това всеки полет трябва да бъде писмено одобрен от инструктора. Веднъж Фог беше задържал Рей на земята през един ясен и слънчев ден, защото имало минимална вероятност от обледеняване на пет хиляди метра височина.

Прекосиха хангара и стигнаха пистата, където един лиър тъкмо паркираше и изключваше моторите си. На запад зад хълмовете изплуваха първите облаци. Вятърът се бе усилил забележимо.

— Десет-петнайсет възела, и то на пориви — рече Фог. — Перпендикулярно на посоката на движение.

Рей не би посмял да опита приземяване при такива условия.

Зад лиъра се появи една бонанза и се придвижи по пистата. Докато тя се приближаваше, Рей забеляза, че е същата, за която копнееше през последните два месеца.

— Ето го твоя самолет — обади се Фог.

— Де да беше — отвърна Рей.

Машината спря до тях и когато пистата отново опустя, Фог каза:

— Чух, че свалил цената.

— На колко?

— Някъде около четиристотин двайсет и пет хиляди. Четиристотин и петдесет беше малко множко.

Пилотът, който бе пътувал сам, изпълзя от самолета и измъкна багажа си от задната му част. Фог се взираше в небето и гледаше часовника си. Рей не сваляше поглед от бонанзата, чийто собственик заключваше вратата и я оставяше да си почине.

— Дай да я вземем за едно кръгче.

— Бонанзата ли?

— Ами да. Какъв е наемът?

— Ще го договорим. Познавам човека доста добре.

— Дай да я вземем за един ден, да отлетим до Атлантик Сити и да се върнем.

Фог забрави надвисналите облаци и начинаещия курсист, обърна се и погледна Рей.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Сигурно ще бъде забавно.

Фог нямаше много интереси извън пилотирането и комара.

— Кога?

— В събота. Вдругиден се пада. Тръгваме рано, връщаме се късно.

Фог изведнъж се замисли дълбоко. Погледна часовника си, погледна още веднъж на запад, после на юг. Дик Докър се провикна през един прозорец:

— Новакът е на шестнайсет километра оттук!

— Слава богу — измърмори под носа си Фог и видимо си отдъхна. Двамата с Рей отидоха до бонанзата, за да я разгледат по-отблизо.

— Събота значи? — попита Фог.

— Да, за целия ден.

— Ще намеря собственика. Сигурен съм, че ще се спогодим.

Вятърът поутихна за малко и новакът пилот кацна без особено усилие. Фог се успокои напълно и успя да се усмихне.

— Не знаех, че си падаш по комара — рече той, докато вървяха през пистата.

— Само малко блекджек, нищо сериозно — отвърна Рей.