Джон Гришам
Наследници (4)

4

Пътуването до Клантън отнема горе-долу петнайсет часа, ако караш с камионите по оживените магистрали с четири платна и избегнеш задръстванията около градовете. Ако бързаш, можеш да стигнеш за един ден. Рей не бързаше.

Метна едно-друго в багажника на откритото си ауди ТТ роудстър, купено преди по-малко от седмица, и излезе от Шарлотсвил. Не се сбогува с никого, защото никой не се интересуваше къде ходи и какво прави. Смяташе да не превишава позволената скорост и по възможност да избягва магистралите. Амбицията му беше да премине пълното разстояние само по обикновени шосета. На кожената седалка до него имаше карти, термос силно кафе, три кубински пури и бутилка вода.

След няколко минути излезе на запад от града, зави по булевард Блу Ридж и се отправи на юг; пътят се виеше в подножието на планината. Колата беше модел от 2000 година, слязла само преди година-две от чертожната дъска. Рей бе прочел рекламата на „Ауди“ за чисто нов спортен автомобил и бе хукнал да си поръчва първата бройка в града. Още не бе видял втора, макар продавачът да го уверяваше, че ще станат популярни.

На една отбивка с отлична гледка той свали гюрука, запали кубинска пура и си наля кафе, а после отново се отправи на път с максимална скорост седемдесет километра в час. Дори при това положение Клантън, кажи-речи, вече се задаваше.

Четири часа по-късно, търсейки бензиностанция, Рей спря на светофара на главната улица в някакво малко градче в Северна Каролина. Трима адвокати минаха пред него. Говореха един през друг и носеха стари куфарчета, надраскани и изтъркани почти колкото обувките им. Погледна наляво и забеляза съдилище. Погледна надясно и видя как тримата влизат в някакво ресторантче. Изведнъж се почувства гладен — за храна и за човешка реч.

Адвокатите седяха в сепаре до прозореца и продължаваха да говорят, докато разбъркваха кафетата си. Рей седна недалеч от тях и поръча сандвич на възрастната келнерка, която сигурно им сервираше от десетки години. Поръчката се състоеше от чаша чай с лед и един сандвич, но тя записа всичко с големи подробности. Готвачът сигурно е още по-стар, помисли си Рей.

Адвокатите бяха прекарали цялата сутрин в съда в спорове за парче земя горе в планините. Земята била продадена, последвала жалба и т.н., и т.н. и сега се гледаше дело. Бяха викали свидетели, цитирали прецеденти пред съдията, оспорвали всяка дума на опонентите си и, общо взето, така се бяха разгорещили, че се бе наложило да си починат.

Ей такъв искаше да стана баща ми, едва не изрече на глас Рей. Криеше се зад местния вестник и се преструваше, че чете, но всъщност слушаше адвокатите.

Мечтата на Рубън Атли беше синовете му да завършат право и да се върнат в Клантън. Тогава той щеше да се пенсионира и заедно щяха да отворят кантора на площада. Там щяха да следват почтеното си призвание и той щеше да ги направи адвокати — достойни юристи, рицари на правото.

Безпарични адвокати, смяташе Рей. Като всички градчета из южните щати Клантън бъкаше от юристи. Бяха натъпкани в офис сградите на площада до съда. Въртяха политиката, банките, неправителствените организации и училищните настоятелства, дори църквите и детската футболна лига. Къде по-точно трябваше да се вмести Рей?

По време на студентските си летни ваканции той помагаше на баща си в канцеларската работа. Без заплащане, естествено. Познаваше всички адвокати в Клантън. Като цяло те не бяха лоши хора. Просто бяха твърде много.

Форест кривна от правия път доста рано и това усили натиска върху Рей да последва баща си по пътя на благородната кауза. Рей обаче устоя на този натиск и преди края на първи курс си обеща никога да не се връща в Клантън. Още една година събира кураж да каже това на баща си, който не му проговори осем месеца. Когато Рей завърши следването си, Форест беше в затвора. Съдия Атли закъсня за дипломирането, седна на последния ред, тръгна си рано и не каза нищо на Рей. Сдобри ги чак първият инфаркт.

Но парите не бяха основната причина Рей да напусне Клантън. Кантора „Атли и Атли“ никога не бе създадена, защото младшият партньор искаше да избяга от сянката на старшия.

Съдия Атли беше много голям човек в един много малък град.

Рей откри бензиностанция в края на града и скоро се върна сред планината. Караше със седемдесет километра в час. Понякога слизаше на шейсет. Спираше на отбивките и се любуваше на пейзажа. Избягваше градовете и изучаваше картите си. Рано или късно всички пътища водеха към Мисисипи.

До границата на щата Северна Каролина откри стар мотел, който според рекламата предлагаше климатик, кабелна телевизия и чисти стаи за 29,99 долара, макар че табелата беше огъната и малко ръждясала по краищата. Явно с кабелната телевизия бе дошла и инфлацията, защото стаите вече струваха по четирийсет долара. До мотела имаше денонощно кафене, където Рей се натъпка с нощния специалитет, печени ябълки в тесто. След вечеря седна на една пейка пред мотела, запали си втора пура и се загледа в преминаващите покрай него коли.

Отсреща, на стотина метра надолу по пътя, имаше изоставено автокино. Таблото за афиши беше паднало и бе покрито с плевели и диви лози. Големият екран и оградите се рушаха от години.

Някога и Клантън си имаше автокино, току до главния път към града. То бе собственост на някаква верига от северните щати и снабдяваше местните граждани с типичната програма от плажни лудории, филми на ужасите и кунг-фу екшъни — все неща, които привличаха по-младите и даваха на проповедниците повод за вайкане. През седемдесетте години силите на Севера решиха да покварят за пореден път Юга, като изпратят мръсни филми.

Както повечето добри и лоши неща, порнографията пристигна в Мисисипи със закъснение. Когато афишът на „Мажоретките“ се появи на таблото, минаващите коли не му обърнаха внимание. Когато на следващия ден до заглавието бе изписано „ХХХ“, движението спря и клиентите в кафенетата край площада започнаха да се горещят. Първата прожекция в понеделник вечер събра малка, любопитна и донякъде ентусиазирана публика. Отзивите в училище бяха благоприятни и във вторник тълпи тийнейджъри се криеха в гората, много от тях с бинокли, и гледаха изумени. След молитвата в сряда проповедниците се организираха и започнаха контраофанзива, която разчиташе повече на грубата сила, отколкото на хитрата тактика.

Поучени от опита на защитниците на гражданските права — хора, на които ни най-малко не симпатизираха, — те поведоха паството си към магистралата пред автокиното, като размахваха плакати, молеха се, пееха химни и бързо записваха номерата на колите, които се опитваха да влязат.

Бизнесът замря моментално, сякаш някой бе спрял кранчето. Корпоративните клечки на север бързо заведоха дело за пропуснати ползи. Проповедниците също подадоха иск и, естествено, всичко това свърши в съдебната зала на негова светлост Рубън В. Атли, пожизнен член на Първа презвитерианска църква, наследник на онези Атли, които бяха построили първия храм, и през последните трийсет години преподавател в неделното училище, наставник на клас дърти козли, които събираше в кухнята на църквата.

Разпитът на свидетелите продължи три дни. Тъй като никой тукашен адвокат не би защитил „Мажоретките“, собствениците бяха представлявани от голяма фирма от Джаксън. Дузина местни юристи пледираха срещу филма от името на проповедниците.

Десет години по-късно, докато учеше в Тулейн, Рей прегледа решението на баща си по случая. В съответствие с развитието на последните федерални дела решението на съдия Атли бе защитило правата на ищците, макар и с някои ограничения. И позовавайки се на неотдавнашна присъда на Върховния съд по дело за нарушаване на обществения морал, той бе позволил прожекциите да продължат.

Юридически решението не би могло да бъде по-безупречно. Политически не би могло да бъде по-неприятно. Никой не беше доволен. Нощем телефонът звънеше с анонимни заплахи. Проповедниците осъдиха Рубън Атли като предател. Почакай до следващите избори, заканиха се те от амвоните си.

„Клантън Кроникъл“ и „Форд Каунти Таймс“ бяха засипани с писма, порицаващи Рубън Атли за това, че е позволил подобна гадост в благонравното градче. Когато на съдията най-сетне му писна от критики, той реши да проговори. Избра за време и място неделната служба в Първа презвитерианска църква и новината бързо се разнесе, както ставаше винаги в Клантън. Пред пълната зала съдия Атли закрачи уверено по пътеката, изкачи застланите стъпала и застана зад амвона. Беше широкоплещест и висок над метър и осемдесет, а черният костюм му придаваше величествена осанка.

— Съдия, който брои гласове преди процеса, трябва да върне тогата си и да напусне окръга — започна строго той.

Рей и Форест седяха колкото се може по-далеч, в един ъгъл на балкона, и двамата почти разплакани. Бяха умолявали баща си да им позволи да пропуснат службата, но неявяването в църква не беше позволено при никакви обстоятелства.

Съдията обясни на по-необразованите, че правните прецеденти трябва да се спазват независимо от личните възгледи и убеждения и че добрите съдии се вслушват в закона. Лошите съдии се вслушват в мнозинството. Лошите съдии играят за гласове и вдигат врява, когато страхливите им присъди са обжалвани пред по-високи инстанции.

— Наричайте ме както щете — каза председателят на съда Атли на смълчаната аудитория, — но аз не съм страхливец.

Рей още чуваше думите, още виждаше баща си в далечината, застанал сам като великан.

След седмица и нещо протестиращите се умориха, а порното се извъртя. Кунг-фу филмите се завърнаха със страшна сила и всички бяха доволни. Две години по-късно съдия Атли получи обичайните си осемдесет процента от гласовете в окръг Форд.

Рей хвърли пурата си в един храст и се прибра в стаята. Нощта беше хладна. Той отвори прозореца и се заслуша в колите, които излизаха от града и се изгубваха зад хълмовете.