Джон Гришам
Наследници (36)

36

Старата пожарна си бе отишла — същата, която Рей и приятелите му бяха следили, когато бяха тийнейджъри и скучаеха в летните вечери. Един доброволец с мръсна тениска сгъваше маркучи. Улицата беше в ужасен вид, навсякъде имаше кал.

Късно сутринта Кленова градина бе опустяла. Коминът в източния край още стърчеше, както и една част от овъглената стена до него. Всичко друго се бе превърнало в развалини. Рей и Хари Рекс ги заобиколиха и отидоха в задния двор, където ред стари орехи пазеха къщата откъм гърба. Седнаха на сянка на метални градински столове, които Рей навремето бе боядисал червени, и захапаха по един мексикански сандвич.

— Не съм подпалвал къщата — каза накрая Рей.

— Знаеш ли кой го е направил? — попита Хари Рекс.

— Имам подозрения.

— Кажи де, дяволите да те вземат.

— Казва се Джорди Прийст.

— Нима?

— Дълга история.

Рей започна със съдията, проснат мъртъв на дивана, и със случайното откриване на парите. Всъщност дали беше случайно? Разказа толкова факти и подробности, колкото можеше да си спомни, и повдигна всички въпроси, които го мъчеха от седмици. И двамата спряха да ядат. Гледаха тлеещите останки, но бяха твърде замаяни, за да ги видят. Хари Рекс беше удивен от чутото, а Рей изпитваше облекчение, че го разказва. От Клантън до Шарлотсвил и обратно. От казината в Тюнайка до Атлантик Сити и после обратно в Тюнайка. До крайбрежието, Патън Френч и заветните милиард долара. До приноса на съдия Рубън Атли, скромен слуга на закона.

Рей не премълча нищо и се опита да си спомни всичко. Разбиването на апартамента му в Шарлотсвил, вероятно само за сплашване. Злополучната покупка на дял от бонанзата. Разказваше и разказваше, а Хари Рекс само мълчеше.

Когато свърши, апетитът му беше изчезнал, а по челото му беше избила пот. Хари Рекс имаше милион въпроси, но първо попита:

— И защо ще гори къщата?

— Може би за да прикрие следите си.

— Този тип не е оставил следи.

— Може би за да ме сплаши за последно.

Помислиха над въпроса. Хари Рекс довърши сандвича си и рече:

— Трябваше да ми кажеш.

— Исках да задържа парите. Имах три милиона в брой в малките си алчни ръчички и се чувствах страхотно. Беше по-хубаво от секса, по-хубаво от всичко, което бях изпитвал. Три милиона долара, Хари Рекс, и всичките мои. Бях богат. Бях алчен. Бях безскрупулен. Не исках нито ти, нито Форест, нито държавата, нито който и да е да знае, че имам тези пари.

— Какво смяташе да правиш с тях?

— Да ги вложа в банки на малки части от по девет хиляди долара, без много документи, за да не разбере държавата, да ги оставя да трупат лихви осемнайсет месеца, а после да ги инвестирам с помощта на професионалист. Аз съм на четирийсет и три; след две години парите щяха да са изпрани и щяха да работят за мен. На всеки пет години щяха да се удвояват. Докато стана на петдесет, щях да имам шест милиона. На петдесет и пет, дванайсет милиона. На шейсет щях да имам двайсет и четири милиона долара. Всичко бях планирал, Хари Рекс. Направо виждах бъдещето.

— Не бъди прекалено строг към себе си. Постъпил си нормално.

— Не се чувствам нормално.

— Защото не ставаш за мошеник.

— Знаех, че не ставам, но вече започвах да се променям. Виждах се със самолет, по-скъпа спортна кола и по-хубаво място за живеене. Около Шарлотсвил се въртят много пари и си мислех да се поотпусна малко. Клубове, лов на лисици…

— Лов на лисици ли?

— Да.

— С онези бричове и с онази шапка?

— Да прелиташ над оградите на буен кон след хрътки, които преследват петнайсеткилограмова лисица, която никога няма да видиш.

— И защо?

— Защо го правят хората?

— Аз бих си ловил птици.

— Във всеки случай почна да ми тежи, и то буквално. Разкарвам парите насам-натам от седмици.

— Трябваше да оставиш малко при мен.

Рей довърши сандвича си и отпи глътка кола.

— Мислиш ли, че постъпих глупаво?

— Не, за щастие. Този тип не се шегува.

— Щом затворя очи, виждам как куршумът лети към челото ми.

— Виж, Рей, не си направил нищо нередно. Съдията не е искал парите да се включват към наследството му. Взел си ги, защото си мислел, че ги пазиш, а освен това си защитавал репутацията му. Имал си работа с някакъв откачен, който ги е искал повече от теб. Като се замисля, имаш късмет, че не си пострадал. Забрави за това.

— Благодаря, Хари Рекс. — Рей се наведе напред и погледна как доброволецът пожарникар си тръгва. — Ами палежът?

— Ще се оправим. Аз ще подам молба, а застрахователната компания ще проведе разследване. Ще заподозрат умишлен палеж и играта ще загрубее. Да минат няколко месеца. Ако не платят, ще ги съдим в окръг Форд. Няма да рискуват да водят дело пред съдебни заседатели срещу наследниците на Рубън Атли в собствената му съдебна зала. Мисля, че ще предложат споразумение преди процеса. Ще трябва да направим някакъв компромис, но ще получим добро обезщетение.

Рей беше на крака.

— Наистина искам да се прибирам — каза той.

Докато заобикаляха къщата, въздухът тегнеше от горещината и пушека.

— Стига ми толкова — рече Рей и тръгна към улицата.

 

 

Мина с примерните деветдесет километра през Дъното. Елмър Конуей не се виждаше никакъв. Аудито му се струваше по-леко с празен багажник. Наистина, сякаш животът му се бе освободил от някаква тежест. Рей копнееше за нормалното ежедневие у дома.

Срещата с Форест го ужасяваше. Наследството на баща им току-що бе унищожено, а въпросът с палежа беше труден за обясняване. Може би трябваше да изчака. Клиниката му се отразяваше толкова добре, а Рей знаеше от опит, че и най-малкото усложнение можеше да изкара брат му от релсите. Да мине един месец, после още един.

Форест нямаше да се връща в Клантън, а в своя тъмен свят можеше въобще да не чуе за пожара. Сигурно би било най-добре Хари Рекс да му съобщи новината.

Секретарката в Олкорн Вилидж го изгледа странно, когато се записа за свиждане. Дълго време чете списания в тъмната чакалня за посетители. Когато Оскар Мийв влезе с мрачно изражение, Рей веднага разбра какво се бе случило.

— Брат ви си тръгна вчера късно следобед — започна Мийв, като приклекна до масичката пред Рей. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с вас.

— Снощи си изгубих мобилния телефон — каза Рей. Толкова неща беше зарязал, когато започнаха да летят тухлите, но не можеше да повярва, че е забравил мобилния си телефон.

— Записа се за разходка по хребета, маршрут от осем километра, който изминаваше всеки ден. Намира се в задната част на комплекса. Няма ограда, но пък Форест не беше рисков пациент. Поне така си мислехме. Не мога да повярвам.

Рей обаче можеше. Брат му бягаше от клиники за наркомани от двайсет години.

— При нас всъщност не заключваме никого — продължи Мийв. — Нашите пациенти трябва да искат да останат, иначе няма да се получи.

— Разбирам — отвърна тихо Рей.

— Толкова добре се справяше — каза Мийв, очевидно по-разтревожен от него. — Беше напълно чист и се гордееше с това. Почти беше осиновил двама тийнейджъри, които се лекуваха за пръв път. Форест работеше с тях всяка сутрин. Просто не разбирам.

— Мислех, че сте бивш наркоман.

Мийв клатеше глава.

— Знам, знам. Наркоманът се отказва от навиците си, когато поиска, никога преди това.

— Виждали ли сте човек, който просто е неспособен да се откаже? — попита Рей.

— Не можем да признаем такова нещо.

— Знам, че не можете. Но иначе и двамата знаем, че има наркомани, които никога няма да се откажат.

Мийв сви неохотно рамене.

— Форест е един от тях, Оскар. Живеем с това от двайсет години.

— Аз го приемам като личен провал.

— Недейте.

Излязоха навън и поговориха малко на верандата. Мийв не спираше да се извинява. За Рей в случилото се нямаше нищо неочаквано.

По криволичещия път до магистралата Рей се запита с учудване как така брат му може просто да си тръгне пеша от клиника, която се намираше на тринайсет километра от най-близкия град. Но пък от друга страна Форест беше бягал и от по-затънтени места.

Щеше да се върне в Мемфис, в стаята си в мазето на Ели, и пак на улицата, където го чакаха пласьорите. Следващото телефонно обаждане можеше да е последното, но Рей донякъде очакваше това от доста години. Колкото и болен да беше, Форест се бе оказал удивително способен да оцелява.

Рей вече беше в Тенеси.

После идваше Вирджиния, на седем часа оттук. Небето беше ясно, нямаше вятър и той си мислеше колко хубаво би било да се издигне на хиляда и петстотин метра и да лети с любимата си чесна, отново взета под наем.