Джон Гришам
Наследници (8)

8

Когато остана сам, Рей седна на плетения стол срещу празния диван и се опита да си внуши, че животът без баща му няма да е много по-различен от живота далеч от него. До утре оставаше доста време и когато удареше часът, просто щеше да се прости с баща си, да потъгува малко и да продължи нататък. Просто карай на автопилот, каза си той, довърши каквото трябва в Мисисипи и си вдигай чуковете към Вирджиния.

Кабинетът се осветяваше от една слаба крушка под абажура на прашасалата лампа върху бюрото, а сенките бяха дълги и тъмни. Утре Рей щеше да седне на писалището и да се зарови в документацията, но днес нямаше да се занимава с това.

Днес трябваше да помисли.

Форест замина, отведен от Хари Рекс, и двамата пияни. Типично в свой стил брат му се цупеше и искаше да кара до Мемфис. Рей предложи просто да останат тук.

— Спи на верандата, ако не ти се спи в къщата — рече той, без да настоява.

Упорството би породило само кавги. Хари Рекс каза, че при нормални обстоятелства би поканил Форест да спи у тях, но новата съпруга била доста проклета и двама пияници щели да й дойдат много.

— Просто остани тук — рече адвокатът, но Форест беше непреклонен. И трезвен си беше достатъчно твърдоглав, но след две-три чашки ставаше упорит като магаре. Рей бе изпитвал това на гърба си няколко пъти и си седеше кротко, докато Хари Рекс се караше с брат му.

Въпросът бе уреден, когато Форест реши да наеме стая в мотел „Дийп Рок“ северно от града.

— Ходех там преди петнайсет години, когато движех с жената на кмета — обясни той.

— Пълно е с бълхи — напомни Хари Рекс.

— Вече ми липсва.

— Жената на кмета ли? — попита Рей.

— Не ти трябва да знаеш — рече адвокатът.

Потеглиха малко след единайсет и с всяка изминала минута къщата все повече притихваше.

Входната врата имаше резе, а вратата към терасата беше с райбер. Кухненската врата, единствената в задната част на къщата, имаше паянтова топка със самозаключващ се механизъм, който обаче беше развален. Съдията не можеше да борави с отвертка и Рей беше наследил тази липса на технически умения. Затвори и залости всички прозорци. Беше сигурен, че семейният дом на рода Атли не е бил толкова сигурен и безопасен от десетилетия. При нужда щеше да спи в кухнята, откъдето можеше да пази килера с метлите.

Опита се да не мисли за кутиите. Седнал в кабинета на баща си, той мислено състави неофициален некролог.

Съдия Атли бе избран за председател на 25 областен канцлерски съд през 1959 г. и беше преизбиран с голяма преднина на всеки четири години до 1991 г. Трийсет и две години съвестна служба. Като юрист беше безупречен. Много рядко Апелативният съд отменяше негово решение. Колегите му често го молеха да решава деликатни дела в техните райони. Беше гостуващ лектор в Юридическия факултет на Университета на Мисисипи. Пишеше стотици статии за практиките, процедурите и тенденциите. На два пъти отказа назначения за Върховния съд на щата: просто не искаше да напуска своята съдебна зала.

Когато не носеше тога, съдия Атли се занимаваше с всички местни въпроси — политика, общественополезна дейност, училища и църкви. Малко неща в окръг Форд ставаха без негово съгласие и рядко някой се захващаше с нещо, което съдията да не одобрява. По различно време той бе участвал във всеки местен съвет, конференция или специална комисия. Без много шум подбираше кандидатите за местните административни служби и без много шум помагаше за поражението на онези, които не получаваха благословията му. В свободното си време, доколкото оставаше такова, той изучаваше историята и Библията и пишеше юридически статии. Нито веднъж не бе играл бейзбол със синовете си, нито веднъж не ги бе завел за риба.

Беше последвал в смъртта съпругата си Маргарет, починала внезапно от аневризъм през 1969-а година. Бе оставил двама синове.

И някъде по средата бе успял да източи отнякъде цяло състояние.

Вероятно ключът към загадката се криеше в писалището, някъде из купищата хартия или може би в чекмеджетата. Трябваше да има някаква следа. Рей не можеше да си представи някой в окръг Форд да притежава собствен капитал на стойност два милиона долара, а да държиш такива пари в брой беше немислимо.

Трябваше да ги преброи. На два пъти ходи да провери дали са още там. Само преброяването на двайсет и седем кутии „Блейк и син“ го бе накарало да се разтрепери. Щеше да изчака до ранните часове на деня, когато има много светлина, а градът още не се е размърдал. Щеше да покрие кухненските прозорци и да вади кутия по кутия.

Малко преди полунощ Рей откри лек дюшек в една спалня на долния етаж и го завлече в трапезарията, на шест метра от килера с метлите. Оттам виждаше алеята пред входа и съседната къща. На горния етаж намери трийсет и осем калибровия „Смит и Уесън“ на съдията в чекмеджето на нощната масичка. С миришеща на плесен възглавница и вонящо на мухъл одеяло той напразно се мъчеше да заспи.

Шумът долетя от другия край на къщата. Беше прозорец, макар че на Рей му трябваха няколко минути да се събуди, да се разсъни и да осъзнае къде се намира и какво е това, което чува. Почукване, по-силно тракане, после тишина. Дълга пауза. Рей замръзна на дюшека и стисна револвера. Къщата беше много по-тъмна, отколкото би искал, защото всички крушки бяха изгорели, а съдията беше твърде стиснат, за да ги смени.

Твърде стиснат значи. Двайсет и седем кутии с пари.

Първата му работа утре беше да купи крушки. Отново чу потракването, твърде силно и бързо, за да се дължи на листа или клони. „Туп-туп-туп“, а после силно побутване, сякаш някой се опитваше да отвори прозореца.

На алеята имаше две коли — неговата и на Форест. Всеки глупак можеше да види, че в къщата има хора, така че на този глупак явно не му пукаше. Сигурно също имаше оръжие и сто на сто знаеше как да го използва по-добре от него.

Рей запълзя по корем през салона, гърчейки се като рак и дишайки като спринтьор. Спря в тъмния коридор и се заслуша в тишината. Прекрасна тишина. Само си върви, повтаряше си той. Моля те, върви си.

„Туп-туп-туп“, и Рей отново запълзя към вътрешната спалня с насочен пред себе си револвер. Дали е зареден, запита се той. След дъжд качулка. Е, сигурно съдията държеше заредено оръжие до леглото си. Шумът се усили. Идваше от една стаичка, която навремето бяха използвали за гости, но от десетки години представляваше склад за вехтории. Рей бавно бутна вратата, но не видя нищо освен кашоните. Вратата се блъсна и удари един лампион, който падна напред и се разби до първия от трите тъмни прозорци.

Рей едва не натисна спусъка, но реши да запази мунициите и самообладанието си. Продължи да лежи неподвижен на продънения дървен под може би към час, потеше се, вслушваше се, мачкаше паяци и не чуваше нищо. Сенките се надигаха и падаха. Лек ветрец подмяташе всяка вейка и някъде до покрива един клон леко се триеше в къщата.

Значи все пак беше вятърът. Вятърът и старите призраци на Кленова градина, според майка му свърталище на много духове, защото доста хора бяха умрели в тази стара къща. Предците му погребвали роби в мазето, казваше тя, и техните призраци се събуждали и бродели из къщата.

Съдията мразеше истории за духове и ги отричаше до една.

Когато Рей най-сетне седна, лактите и коленете му бяха изтръпнали. След известно време се изправи и се облегна на касата на вратата. Гледаше трите прозореца с пръст на спусъка. Ако наистина имаше някакъв натрапник, шумът очевидно го бе изплашил. Но колкото по-дълго стоеше там, толкова повече се убеждаваше, че виновен бе единствено вятърът.

Форест беше постъпил по-разумно. Колкото и мърляво да беше в „Дийп Рок“, сигурно беше по-спокойно от тук.

„Туп-туп-туп“, и Рей отново се хвърли на пода, и отново се разтрепера от страх, само че този път беше по-лошо, защото шумът идваше откъм кухнята. Взе тактическото решение да пълзи, вместо да се влачи по корем и докато стигне салона, коленете му пулсираха от болка. Спря при остъклените врати към трапезарията и зачака. Подът беше тъмен, но слабата светлина от верандата се процеждаше през щорите и осветяваше тавана и горната част на стените.

За пореден път се запита защо по-точно той, професор по право от престижен университет, се крие в мрака на някогашния си дом, въоръжен, изплашен до смърт, не на себе си, само и само за да опази тайнствения куп пари, на който бе попаднал. „А, де?“ — измърмори той.

Кухненската врата водеше към малка дървена тераска. Някой ходеше там, току пред вратата. По дъските се чуваха стъпки. После топката на вратата затрака, паянтовата топка с разваления механизъм. Който и да беше натрапникът, той бе взел смелото решение да влезе направо, вместо да се промъква през прозореца.

Рей беше от рода Атли и тук бе на своя територия. Освен това беше в Мисисипи, където употребата на огнестрелно оръжие за самоотбрана беше разрешена. Никой съд в този щат нямаше да възрази срещу драстични действия в такава ситуация. Рей приклекна до кухненската маса, прицели се в една точка в горната част на прозореца над мивката и започна да натиска пръст върху спусъка. Един силен изстрел в тъмното, дошъл отвътре и натрошил прозорец, със сигурност би изплашил всеки крадец.

Вратата отново изскърца, Рей натисна по-силно, ударникът прещрака и нищо не се случи. В револвера нямаше патрони. Рей превъртя барабана и отново дръпна спусъка, но пак не се чу изстрел. Усети, че изпада в паника, грабна празната кана за чай от плота и я хвърли към вратата. За негово облекчение тя вдигна повече шум, отколкото би могъл да произведе един куршум. Изплашен до смърт, Рей щракна лампата и хукна към вратата, размаха револвера и изкрещя:

— Махай се оттам!

Когато я отвори и не видя никого, изпусна поетия въздух и отново задиша.

Половин час мете стъклата, като вдигаше колкото се може повече шум.

Полицаят се казваше Анди и беше племенник на един съученик на Рей от гимназията. Тази връзка беше установена трийсет секунди след пристигането му и след като се почувстваха достатъчно близки, двамата си говориха за футбол, докато инспектираха отвън Кленова градина. Никакви следи от взлом при прозорците на долния етаж. По кухненската врата нямаше нищо освен строшено стъкло. Горе Рей търсеше патрони, докато Анди минаваше от стая в стая. И двамата не откриха нищо. Рей направи кафе и седнаха да го пият на верандата, бъбрейки тихо в малките часове на новия ден. Анди беше единственият полицай, който охраняваше Клантън по това време, и сам призна, че всъщност и той бил излишен.

— Нищо не се случва толкова рано в понеделник сутринта — каза той. — Хората гледат да се наспят за работа.

С помощта на няколко насочващи въпроса той описа престъпността в окръг Форд — откраднати пикапи, сбивания по баровете, наркотици в квартала на цветнокожите.

— От четири години не сме имали убийство — заяви гордо той. Някакъв клон на банка бил ограбен преди две. Анди продължи да бърбори и изпи втора чаша. Рей беше готов да продължи да налива и вари кафе до изгрев слънце, ако се наложеше. Наличието на добре обозначена полицейска кола пред дома му го успокояваше.

Анди си тръгна в три и половина. Един час Рей лежа на дюшека и прогаряше с поглед дупки в тавана, стискайки безполезния револвер. Бореше се със съня, като кроеше стратегии как да запази парите. Не инвестиционни стратегии — те щяха да почакат. По-неотложен беше планът как да измъкне парите от килера с метлите, да ги изкара от къщата и да ги отнесе някъде на безопасно място. Дали щеше да се наложи да ги кара до Вирджиния? Определено не можеше да ги остави в Клантън, нали? И кога да ги преброи?

По едно време умората и емоционалното изтощение надделяха и той се унесе. Тракането отново започна, но той не го чу. Кухненската врата, вече укрепена със стол и въже, бе блъскана и разтърсвана, но Рей проспа всичко това.