Джон Гришам
Наследници (7)

7

Зад катафалката беше окръжният следовател Търбър Форман в същия червен пикап, който караше от студентските години на Рей. Зад Търбър беше преподобният Сайлъс Палмър от Първа презвитерианска църква, неостаряващ дребен шотландец, който беше кръстил и двамата синове на Рубън Атли. Форест се измъкна и се скри в задния двор, докато Рей посрещна всички на верандата. Изказаха се съболезнования. Мистър Б. Дж. Мейгъргел от погребалното бюро и преподобният Палмър сякаш едва сдържаха сълзите си. Търбър беше видял безброй мъртъвци. В случая обаче не беше финансово заинтересован и затова изглеждаше безразличен, поне за момента.

Рей ги заведе в кабинета, където те почтително огледаха съдия Атли достатъчно дълго, за да може Търбър официално да го обяви за починал. Той направи това без думи, само кимна на мистър Мейгъргел с мрачно, бюрократично мръдване на брадичката, което означаваше: „Мъртъв е. Можете да го приберете.“ Мистър Мейгъргел също кимна, приключвайки мълчаливия ритуал, който толкова пъти бяха извършвали заедно.

Търбър извади лист хартия и поиска основните данни. Пълното име на съдията, дата на раждане, място на раждане, най-близки роднини. За втори път Рей отказа аутопсия.

После двамата с преподобния Палмър излязоха от кабинета и седнаха на масата в трапезарията. Свещеникът изглеждаше много по-развълнуван от сина. Той обожаваше съдията и го имаше за близък приятел.

Една служба, отговаряща на ранга на човек като Рубън Атли, щеше да привлече много приятели и почитатели и трябваше да бъде добре организирана.

— Двамата с Рубън говорихме наскоро на тази тема — рече Палмър. Гласът му бе нисък и дрезгав, сякаш всеки момент щеше да се задави.

— Това е хубаво — отвърна Рей.

— Той избра химните и цитатите от Библията и направи списък на хората, които ще носят ковчега.

Рей още не беше мислил за такива подробности. Може би щяха да му дойдат наум, ако не беше попаднал на няколко милиона суха пара. Преумореният му мозък слушаше Палмър и хващаше по-голямата част от думите, а после прескачаше към килера с метлите и отново започваше да се върти в кръг. Изведнъж се изнерви, че Търбър и Мейгъргел са сами със съдията в кабинета. Успокой топката, повтаряше си Рей.

— Благодаря — рече той, искрено облекчен, че има кой да се погрижи за подробностите. Помощникът на мистър Мейгъргел вкара една носилка през входната врата и заманеврира по коридора, за да влезе в кабинета на съдията.

— Освен това искаше поклонение — каза преподобният. Поклоненията бяха традиция, необходима прелюдия към подобаващото погребение, поне според по-възрастните.

Рей кимна.

— Тук, в къщата.

— Не — отвърна незабавно синът. — Не тук.

Щом останеше сам, искаше да прерови всяко ъгълче на къщата в търсене на още плячка. Пък и се притесняваше за парите, които вече се намираха в килера с метлите. Колко ли бяха? Колко време щеше да му трябва, за да ги преброи? Истински ли бяха или фалшиви? Откъде се бяха взели? Какво да прави с тях? Къде да ги занесе? На кого да каже? Трябваше да остане малко сам, за да помисли, да си изясни нещата и да състави план.

— Баща ти беше категоричен по този въпрос — рече Палмър.

— Съжалявам, преподобни. Ще направим поклонение, но не тук.

— Може ли да попитам защо?

— Заради майка ми.

Преподобният се усмихна, кимна и каза:

— Помня майка ти.

— Положиха я на една маса ей там в салона и два дни целият град се изрежда край нея. С брат ми се скрихме на горния етаж и проклинахме баща си за този спектакъл. — Гласът на Рей беше твърд, а очите му горяха. — Няма да правим поклонение в тази къща, отче.

Рей беше напълно искрен. Освен това обаче се притесняваше за сигурността на къщата. Едно поклонение би изисквало да се вика фирма за почистване, за да се лъсне всяко помещение, фирма за кетъринг, за да достави храна, и цветарска агенция, която да се погрижи за украсата. Всичко това щеше да почне от сутринта.

— Разбирам — каза свещеникът.

Помощникът си тръгна пръв, теглейки носилката, която мистър Мейгъргел буташе леко. Съдията беше по-крит от глава до пети с колосан бял чаршаф, подпъхнат под него. С Търбър на опашката те изнесоха покойника на верандата и го смъкнаха по стъпалата. Последният Атли, живял в Кленова градина.

* * *

Половин час по-късно Форест се появи от вътрешността на къщата. Държеше висока чаша с подозрителна на вид кафява течност, която не беше чай с лед.

— Отидоха ли си? — попита той, загледан към алеята.

— Да — отвърна Рей. Седеше на стълбите и пушеше пура. Когато Форест седна до него, миризмата на бърбън го удари в носа.

— Къде намери това?

— Имаше си скривалище в банята. Искаш ли?

— Не. Откога знаеш?

— От трийсет години.

Куп упреци напираха на устните му, но Рей ги преглътна. Много пъти ги беше изричал, очевидно без полза, защото ето че днес Форест си сръбваше бърбън след сто четирийсет и един дни трезвеност.

— Как е Ели? — попита Рей след дълго дръпване от пурата си.

— Луда за връзване както винаги.

— Ще я видя ли на погребението?

— Не, стигна сто трийсет и пет кила. Шейсет и осем й е лимитът. Падне ли под него, излиза от къщи. Мине ли го, носа си не подава навън.

— Кога за последен път падна под него?

— Преди три-четири години. Намери един шарлатанин, който й даде някакви хапчета. Смъкна си килограмите на четирийсет и пет. Докторът влезе в затвора и тя качи още два пъти по толкова. Сто трийсет и пет обаче й е максимумът. Тегли се всеки ден и издивява, ако стрелката мръдне по-нататък.

— Казах на преподобния Палмър, че ще правим поклонение, но не тук, не в къщата.

— Ти си изпълнителят.

— Съгласен ли си?

— Разбира се.

Голяма глътка бърбън, дълго дръпване от пурата.

— А какво стана с оная кльоща, дето те заряза? Как й беше името?

— Вики.

— Да, Вики. Не можех да я понасям още на сватбата ти.

— Де и аз да се чувствах така.

— Още ли се мотае наоколо?

— Да, видях я миналата седмица на летището, слизаше от частния си самолет.

— Омъжи се за един стар мръсник, нали така, някакъв мошеник от Уолстрийт.

— Същият. Дай да сменим темата.

— Ти отвори дума за жени.

— Това винаги е голяма грешка.

Форест отпра още една глътка и каза:

— Дай да говорим за пари. Къде са?

Рей трепна леко и сърцето му замря, но Форест гледаше към моравата и не забеляза. За какви пари говориш, мили ми братко?

— Раздал е всичко.

— Но защо?

— Парите си бяха негови, не наши.

— Защо да не остави нещо и на нас?

Не много отдавна съдията беше доверил на Рей, че за петнайсет години е изхарчил повече от деветдесет хиляди долара за адвокатски хонорари, глоби и рехабилитационни клиники за по-малкия си син. Можеше да завещае парите на Форест за пиене и смъркане или приживе да ги раздаде на благотворителни организации и нуждаещи се семейства. Рей си имаше професия и можеше да се грижи за себе си.

— Остави ни къщата — рече той на брат си.

— Какво ще правим с нея?

— Ако искаш, ще я продадем. Парите ще сложим при другите. Петдесет процента отиват за данък наследство. Формалностите ще отнемат година.

— И в крайна сметка?

— С повечко късмет след една година ще си разделим петдесет хиляди долара.

Разбира се, имаше и друго. Плячката си седеше невинно в килера с метлите, но му трябваше време, за да пресметне колко е. Дали бяха мръсни пари? Трябваше ли да се включат в наследството? Това би довело до ужасни проблеми. Първо на първо, щеше да се наложи да обясни откъде ги има. Второ, поне половината щяха да отидат за данъци. Трето, брат му щеше да си напълни джобовете и това вероятно щеше да го довърши.

— Значи ще получа двайсет и пет бона след една година? — попита Форест.

Рей не можеше да прецени дали е нетърпелив или отвратен.

— Нещо такова.

— Ти искаш ли къщата?

— Не, а ти?

— Дума да не става. Никога няма да се върна тук.

— Хайде де, Форест.

— Той ме изрита, както знаеш, каза ми, че достатъчно съм излагал семейството. Нареди ми никога повече да не стъпвам тук.

— И ти се извини.

Бърза глътка.

— Да, извини се. Но това място ме депресира. Ти си изпълнителят, ти се разправяй. Просто ми изпрати чек, когато свършиш с формалностите.

— Поне трябва да прегледаме заедно нещата му.

— Няма да ги пипна — рече Форест и се изправи. — Искам бира. От пет месеца съм трезвен и искам бира. — Докато говореше, той вървеше към колата си. — На теб да взема ли?

— Не.

— Ще дойдеш ли с мен?

Рей искаше да отиде, за да пази брат си, но желанието да остане да опази имуществото на семейство Атли беше по-силно. Съдията никога не заключваше къщата. Къде ли бяха ключовете?

— Ще почакам тук — отвърна той.

— Както искаш.

 

 

Следващият гост не го изненада. Рей беше в кухнята и ровеше из чекмеджетата за ключове, когато откъм входната врата прогърмя познат глас. Макар да не го бе чувал от години, не можеше да сбърка Хари Рекс Вонър.

Прегърнаха се; Рей с мъка се отскубна от мечешката хватка на Хари Рекс.

— Моите съболезнования — повтори няколко пъти Хари. Той бе висок, широк в гърдите и в кръста, голям чорлав мечок, който боготвореше съдия Атли и би направил всичко за синовете му. Беше фантастичен адвокат, когото съдбата бе запокитила в малко градче. Съдия Атли винаги се обръщаше към него, когато Форест си имаше проблеми със закона.

— Кога пристигна? — попита Хари Рекс.

— Около пет. Намерих го в кабинета.

— Бях на дело две седмици подред и не съм се виждал с него. Къде е Форест?

— Отиде да си купи бира.

И двамата се замислиха колко тъжно е това. Седяха на люлеещите се столове на верандата.

— Радвам се да те видя, Рей.

— И аз теб, Хари Рекс.

— Не мога да повярвам, че го няма.

— Нито пък аз. Струваше ми се, че винаги ще е с нас.

Хари Рекс избърса сълзите си с опакото на ръкава.

— Толкова съжалявам — промълви той. — Направо не мога да повярвам. Видях го някъде преди две седмици. Движеше се спокойно, умът му сечеше както винаги, имаше болки, но не се оплакваше.

— Лекарите му дадоха една година, и то преди около дванайсет месеца. Но аз все си мислех, че ще живее повече.

— Аз също. Не се предаваше лесно старият боец.

— Искаш ли чай?

— Да, благодаря.

Рей отиде в кухнята и наля две чаши чай. Занесе ги на верандата и рече:

— Не е много хубав.

Хари Рекс отпи една глътка и отсъди:

— Поне е студен.

— Трябва да организираме поклонение, но не искаме да го правим тук. Имаш ли някакви идеи?

Великанът се замисли само за секунда, а после се наведе напред с широка усмивка.

— Дай да го направим в съда, на първия етаж в ротондата, да го положим тържествено като крал или нещо такова.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Точно по негов вкус. Целият град може да мине да отдаде последна почит.

— Харесва ми.

— Ще стане страхотно, повярвай ми. Ще говоря с шерифа да даде разрешение. Всички ще бъдат доволни. Кога е погребението?

— Във вторник.

— Значи ще направим поклонението утре следобед. Искаш ли да кажа няколко думи?

— Разбира се. Защо просто не организираш всичко?

— Нямаш проблеми. Избрахте ли ковчег?

— Ще идем утре сутрин.

— Вземете дъб, оставете ги тези бронзови и медни дивотии. Миналата година погребахме мама в дъбов ковчег и той беше най-красивото нещо, което съм виждал. Мейгъргел може да го докара от Тюпълоу за два часа. Освен това зарежи гробниците. Само те одират за тях. Пръст си и в пръст ще се върнеш, заровете мъртъвците и ги оставете да гният. Това е единственият начин. Добре правят онези от епископалната църква.

Рей беше малко зашеметен от потока съвети, но въпреки това бе благодарен. В завещанието си съдията не беше посочил материала на ковчега, но пък изрично държеше на гробница. Освен това искаше хубав паметник вътре. В крайна сметка беше от рода Атли и трябваше да бъде погребан като великите си предци.

Ако някой знаеше нещо за работата на съдията, това беше Хари Рекс. Докато гледаха как сенките падат по просторната морава на Кленова градина, Рей заяви колкото можеше по-небрежно:

— Изглежда е раздал всичките си пари.

— Не се учудвам. А ти?

— И аз също.

— На погребението ще дойдат стотици хора, почувствали щедростта му. Сакати деца, болни хора без осигуровки, чернокожи младежи, които е изпратил в колеж, всички пожарникари доброволци, гражданският клуб, футболният отбор, групата ученици, които ходиха в Европа. Нашата църква изпрати лекари в Хаити и съдията ни даде хиляда долара.

— Ти откога ходиш на църква?

— От две години.

— Защо?

— Намерих си нова жена.

— Коя подред ти е?

— Четвърта. Тази обаче наистина ми харесва.

— Радвам се за нея.

— Голям късмет извади тя.

— Харесва ми идеята за поклонение в съда, Хари Рекс. Всички, които изреди, могат да изразят почитта си публично. Има много място за паркиране и няма да се тревожим къде ще седнат хората.

— Идеално.

Форест зави по алеята и удари спирачки на десетина сантиметра зад кадилака на Хари Рекс. Измъкна се от колата си и се затътри към тях в полумрака. Май че носеше цяла каса бира.