Джон Гришам
Наследници (30)

30

Спа, докато камериерката не се умори да го чака. Стаята трябваше да се освободи до обяд, без никакви изключения, и когато в дванайсет без четвърт на вратата се задумка, той извика нещо и скочи под душа.

Колата му изглеждаше добре, без белези от лостове, охлузвания или драскотини. Рей отключи багажника и бързо надникна вътре: три черни чувала за боклук, пълни с пари. Всичко беше нормално, докато не седна зад кормилото и не видя пъхнатия под чистачките плик. Замръзна и се вторачи в него, а пликът сякаш отвърна на погледа му от три педи разстояние. Чисто бял, среден размер, без нищо написано, поне не от страната на стъклото.

Каквото и да беше, не беше на добро. Не беше брошура за доставка на пица, нито бюлетина за някой палячо, кандидат за политически пост. Не беше и глоба за просрочено паркиране, защото паркингът на казино „Акропола“ беше безплатен.

Беше плик с нещо в него.

Рей излезе бавно от колата и се озърна за всеки случай. Вдигна чистачката, взе плика и го огледа, като че беше важно веществено доказателство при разследване на убийство. После влезе обратно в колата, защото предположи, че някой го наблюдава.

В плика имаше нов сгънат на три лист с цветна цифрова фотография, разпечатана на принтер, този път на помещение 37Ф в складова база „Чейнис“ в Шарлотсвил, Вирджиния, на хиляда и петстотин километра и поне осемнайсет часа път с кола оттук. Същият фотоапарат, същият принтер, без съмнение същият фотограф, който по всяка вероятност знаеше, че 37Ф не е последното помещение, наето от Рей за скривалище на парите.

Макар да беше скован от ужас, побърза да се махне. Натисна газта по магистрала 90, като следеше всичко зад себе си, после внезапно сви вляво по едно шосе и кара на север километър и половина, преди да спре рязко на паркинга на обществена пералня. Никой не го следеше. Цял час оглежда всяка кола, но не видя нищо подозрително. За свое успокоение бе оставил револвера на седалката до себе си, готов за действие. Още по-добре му действаше фактът, че парите бяха на по-малко от метър от него. Имаше всичко, което му трябваше.

 

 

Секретарката, която отговаряше за програмата на мистър Френч, се обади в единайсет и петнайсет. Жизненоважни въпроси възпрепятствали началника й да обядва с мистър Атли, но една ранна вечеря щяла да бъде удоволствие за него. Момичето попита дали Рей би дошъл в офиса на великия човек към четири следобед, за да започнат оттам.

Офисът, чиято представителна снимка красеше интернет страницата, беше внушителна викторианска сграда с изглед към Залива. Улицата зеленееше от дъбове и испански мъх. Съседните къщи бяха в същия стил и от същата епоха.

Задният двор наскоро бе преустроен в паркинг с високи тухлени стени и охранителни камери. Металната порта бе отворена за Рей и затворена зад него от пазач, облечен като агент от тайните служби. Паркира на специално запазено място и друг пазач го придружи към задната част на къщата, където няколко души поставяха плочки, докато други садяха храсти. Основното обновление на офиса и двора вече приключваше.

— Губернаторът ще идва след три дни — прошепна пазачът.

— Иха! — отвърна Рей.

Патън Френч имаше личен кабинет на втория етаж, но не беше там. Още бил на яхтата си, някъде в Залива, обясни приятна млада брюнетка с тясна скъпа рокля. Въпреки това тя го въведе в кабинета на мистър Френч и го помоли да почака в едно от креслата до прозореца. Стаята беше облицована в светъл дъб и съдържаше достатъчно тежки кожени канапета, кресла и диванчета за обзавеждане на ловна хижа. Бюрото беше с размерите на плувен басейн и беше покрито с макети на прочути яхти.

— Май си пада по корабчета, а? — попита Рей, докато се оглеждаше. От него явно се очакваше да възклицава.

— Да, така е. — Секретарката отвори дистанционно един шкаф и от него се плъзна голям плосък екран. — В момента има среща, но ще се включи след минутка. Ще пийнете ли нещо?

— Едно кафе, благодаря.

В горния десен ъгъл на екрана имаше малка камера и Рей предположи, че двамата с мистър Френч ще си говорят по сателита. Раздразнението му бавно се засилваше. При нормални обстоятелства вече би кипнал, но сега бе смаян от спектакъла, който се разиграваше край него. И той си имаше роля. Отпусни се и се забавлявай, каза си Рей. Време имаше много.

Секретарката се върна с кафето, което, естествено, бе поднесено във фина порцеланова чашка с гравиран отстрани надпис „Ф&Ф“.

— Мога ли да изляза навън? — попита Рей.

— Разбира се. — Момичето се усмихна и се върна на бюрото си.

През няколко врати имаше дълга тераса. Рей пиеше кафето си до парапета и се наслаждаваше на гледката. Широката морава свършваше до магистралата, а отсреща бяха плажът и морето. Не се виждаха никакви казина, нито кой знае какво строителство. Под него на верандата някакви бояджии си бъбреха, докато местеха стълбите си насам-натам. Всичко тук изглеждаше ново. Патън Френч току-що бе спечелил от лотарията.

— Мистър Атли! — извика момичето и Рей се върна в кабинета. На екрана беше лицето на Патън Френч — леко разрошена коса, кацнали на носа му очила за четене, а над тях — смръщени очи.

— Ето ви и вас — излая той. — Съжалявам за закъснението. Ако обичате, седнете така, че да ви виждам, Рей.

Момичето му посочи място и Рей седна.

— Как сте? — попита Френч.

— Добре. А вие?

— Страхотно, вижте, съжалявам за объркването. Беше изцяло по моя вина, но цял следобед бях по видеоконференции и просто не можах да се измъкна. Мислех си, че тук, на яхтата, можем да вечеряме много по-спокойно, как смятате? Готвачът ми е по-добър от всичко, което можете да намерите на сушата. На трийсет минути от брега съм. Ще пийнем само двамата, после ще вечеряме и ще поговорим за баща ви. Обещавам, че ще бъде приятно.

Когато Френч най-сетне млъкна, Рей попита:

— Колата ми ще бъде ли в безопасност тук?

— Разбира се. Нали е на паркинга. Ако искате, ще кажа на охраната да седи върху нея.

— Добре. С плуване ли се стига до вас?

— Не, имам лодки. Дики ще ви докара.

Дики беше същият млад здравеняк, който беше въвел Рей в сградата. Сега той го придружи навън, където чакаше сребрист мерцедес лимузина. Дики го караше като танк през движението до Пойнт Кадет Марина, където бяха акостирали стотина малки лодки. Една от по-големите се оказа собственост на Патън Френч. Казваше се „Закрилница на справедливостта“.

— Водата е спокойна, ще стигнем за двайсет и пет минути — рече Дики, когато се качиха на борда. Двигателите бяха включени. Един стюард със силен акцент попита Рей дали ще пие нещо.

— Диетична сода — отвърна гостът. Потеглиха и минаха покрай редиците хелинги и докове, докато се откъснаха от брега. Рей се качи на горната палуба, за да гледа как сушата изчезва в далечината.

 

 

„Кралят на исковете“ беше пуснал котва на шестнайсет километра от Билокси и представляваше четирийсетметрова яхта с петчленен екипаж и разкошни каюти за дузина приятели. Единственият пътник беше мистър Френч, който се беше приготвил да посрещне госта си.

— За мен е истинско удоволствие — рече той, докато разтърсваше ръката му и стискаше рамото му.

— За мен също — отвърна Рей, без да отстъпва, защото домакинът му обичаше близкия контакт. Патън Френч беше три-четири сантиметра по-висок от него, с приятно загоряло лице и пронизващи сини очи, които се присвиваха, но не мигаха.

— Толкова се радвам, че дойде — рече Френч, като стисна ръката на Рей.

Дори бивши съученици не биха се здрависвали по-сърдечно.

— Остани тук, Дики — извика Френч към долната палуба. — Върви след мен, Рей — рече той и двамата изкачиха няколко стъпала към основната палуба, където ги чакаше стюард с бяло сако и преметната през ръката колосана салфетка „Ф&Ф“. — Какво ще обичаш? — обърна се той към Рей.

Тъй като подозираше, че Френч едва ли си губи времето с леки напитки, гостът попита:

— Какъв е специалитетът тук?

— Изстудена водка с малко зелен лимон.

— Ще я опитам.

— Страхотна нова водка от Норвегия. Ще ти хареса. — Човекът явно разбираше от тези работи.

Беше с черна ленена риза, закопчана догоре, и светлокафяви ленени къси панталони, идеално изгладени и ушити точно по фигурата му. Имаше малко коремче, но гърдите му бяха широки, а бицепсите — двойно по-големи от нормалното. Явно харесваше косата си, защото буквално не вадеше ръцете си от нея.

— Какво ще кажеш за яхтата? — попита той, като посочи с ръка от носа до кърмата. — Строена е за един от по-дребните саудитски принцове. Тъпакът му с тъпак сложил камина, представи си само! Струвала му около двайсет милиона, но след една година я разменил за шейсетметрово чудовище.

— Невероятно — каза Рей. Опитваше се да звучи подобаващо впечатлен. Никога не бе имал вземане-даване със света на яхтите, а след този епизод пък не искаше да има нищо общо с него.

— Строена от италианци — съобщи Френч, като потупа един парапет от ужасно скъпо дърво.

— Защо стоиш тук, в Залива? — попита Рей.

— Аз съм си офшорен тип, ха-ха. Ако разбираш какво искам да кажа. Седни — покани го Френч и двамата се разположиха в меки шезлонги.

Наместиха се удобно и домакинът кимна към брега.

— Билокси едва се вижда, а всъщност е достатъчно близо. Тук мога да свърша повече работа за един ден, отколкото за три дни в офиса. Освен това се местя в ново жилище. В момента тече разводът ми. Тук се крия.

— Съжалявам.

— Сега това е най-голямата яхта в Билокси и повечето хора ще я забележат. Жена ми смята, че съм я продал, а ако стигна твърде близко до брега, мазното й адвокатче ще доплува да я снима. Шестнайсет километра си е достатъчно разстояние.

Водките пристигнаха във високи тесни чаши с гравирани отстрани инициали „Ф&Ф“. Рей отпи и течността го опари чак до пръстите на краката. Френч дръпна голяма глътка и премлясна.

— Какво ще кажеш? — попита гордо той.

— Хубаво питие — отвърна Рей. Не можеше да си спомни кога за последен път е пил водка.

— Дики докара прясна риба меч за вечеря. Как ти звучи?

— Страхотно.

— Пък и стридите са хубави по това време.

— Завършил съм право в Тулейн. Три години съм ял пресни стриди.

— Знам — каза Френч, извади малък радиотелефон от джоба на ризата си и предаде избраното меню на някого долу. После погледна часовника си и реши, че ще вечерят след два часа.

— Следвал си заедно с Хасъл Мангръм — каза той.

— Да, той беше един курс преди мен.

— Ходим при един и същ фитнес инструктор. Хасъл успя да пробие тук, по крайбрежието. Отрано се хвана с делата за азбеста.

— Не съм се чувал с Хасъл от двайсет години.

— Не си пропуснал много. Сега е пълен кретен, предполагам, че е бил същият и в университета.

— Така беше. Откъде знаеш, че съм бил състудент на Мангръм?

— Проучвания, Рей, задълбочени проучвания.

Френч отново си дръпна яко от водката. Третата глътчица на Рей веднага го удари в мозъка.

— Похарчихме сума пари да проучваме съдия Атли, семейството му, историята му, присъдите, които е издавал, всичко, което успяхме да открием. Нищо незаконно или недискретно впрочем, само стандартно детективско разследване. Знаехме за развода ти и за… как се казваше, Лю Ликвидатора?

Рей само кимна. Искаше да каже нещо обидно за Лю Родовски и искаше да упрекне Френч, задето се е ровил в миналото му, но в момента водката блокираше мисълта му. Затова просто кимна.

— Знаехме заплатата ти като професор по право, във Вирджиния тези данни са обществено достояние.

— Така е.

— Не е лоша заплата, Рей. Ами да, това е престижен университет.

— Да, наистина.

— Да разровим миналото на брат ти се оказа истинско приключение.

— Несъмнено. И ние не сме скучали.

— Изчетохме всички присъди, издадени от баща ти по дела за обезщетения и искове от наследниците на починали лица. Нямаше много такива, но успяхме да добием представа. Съдия Атли е бил консервативен в присъдите си, но склонен да застане на страната на малкия човек, на работника. Знаехме, че ще следва закона, но пък старите канцлерски съдии често нагаждат законите според собственото си понятие за справедливост. Имах си сътрудници за тежката работа, но лично изчетох всяко едно от важните му решения. Баща ти беше блестящ съдия, Рей, и винаги беше справедлив. Не можех да оспоря нито една от присъдите му.

— Ти ли си избрал баща ми за делото „Гибсън“?

— Да. Когато взехме решение да подадем иска в канцлерския съд и да минем без съдебни заседатели, преценихме, че е по-добре да не го гледа местен съдия. Тук си имаме трима. Единият е роднина на семейство Гибсън. Вторият отказва да се занимава с други дела освен с разводи. Третият е на осемдесет и четири, сенилен и не е излизал от къщата три години. Затова се поогледахме из щата и стигнахме до три варианта. За щастие моят и твоят баща се познаваха от шейсет години, от колежа и после от Юридическия факултет. Не бяха близки приятели, но поддържаха контакти.

— Баща ти още ли работи?

— Не, сега е във Флорида. Пенсионира се и играе голф всеки ден. Аз съм единственият собственик на фирмата. Но татко отиде в Клантън, поседя на верандата със съдия Атли, поговори си с него за Гражданската война и Нейтан Бедфорд Форест. Дори отишли до Шайло, поразходили се два дни — гнездото на осите, кървавото езеро и прочие. Съдия Атли направо се задавил, като застанал над мястото, където е паднал генерал Джонстън.

— Ходил съм там десетина пъти — усмихна се Рей.

— Човек като съдия Атли не може да бъде обект на лобиране. Нито пък може да бъде „уговорен“, както се казваше навремето.

— Веднъж прати един адвокат в затвора за такова нещо. Онзи дойде преди делото и тръгна да го убеждава. Съдията го хвърли зад решетките за половин ден.

— Това беше онзи Чадуик в Оксфорд, нали? — попита самодоволно Френч и Рей онемя. — Както и да е, опитвахме се да внушим на съдия Атли колко е важно делото „Раякс“. Знаехме, че няма да иска да дойде до крайбрежието да го гледа, но би го направил, ако вярва в каузата.

— Той мразеше крайбрежието.

— Знаехме това. Повярвай ми, ужасно се притеснявахме. Но той беше изключително принципен човек. След два дни възстановка на Гражданската война съдия Атли най-сетне неохотно се съгласи да гледа делото.

— Външните съдии не се ли изпращат от Върховния съд? — попита Рей.

Четвъртата глътка някак си се плъзна надолу, без да му пари. Пък и имаше по-добър вкус от предишните.

Френч сви рамене.

— Разбира се, но всичко може да се уреди. Имаме приятели.

В света на Патън Френч всеки можеше да бъде купен.

Стюардът се върна с пълни чаши. Не че им трябваха, но все пак ги взеха. Френч беше твърде развълнуван, за да остане седнал дълго време.

— Нека ти покажа яхтата — рече той и скочи без усилие от шезлонга си. Рей се изправи внимателно, като се стараеше да не разлее чашата си.