Джон Гришам
Наследници (27)

27

Тъй като се мъчеше да живее нормално, Рей направи дълъг крос по любимия си маршрут — през търговския център, по главната улица до университета, после нагоре по хълма към обсерваторията и обратно, общо десет километра. Обядва с Карл Мърк в „Бижу“, популярно бистро на три пресечки от дома си, а после пи кафе в едно заведение с масички на тротоара.

Фог беше резервирал бонанзата за тренировка в три следобед, но пощата дойде и нормалният живот отиде по дяволите.

Пликът беше адресиран до него на ръка, без подател, с пощенско клеймо от Шарлотсвил с вчерашна дата. Пръчка динамит не би изглеждала по-подозрително върху масата. В плика имаше сгънат на три лист хартия и когато Рей го разтвори, всичките му системи блокираха. За миг спря да мисли, да диша, да чува и да усеща каквото и да било.

Беше цветна цифрова снимка на входа на 14В, разпечатана от компютър на стандартна копирна хартия. Нито дума — нито заплахи, нито предупреждения. Нямаше нужда.

Когато отново задиша, Рей започна да се поти. Чувствителността му се възвърна колкото да усети остра болка в корема. Зави му се свят и затвори очи. Когато ги отвори и отново погледна снимката, тя трепереше в ръцете му.

Първата му съзнателна мисъл беше, че в апартамента му няма нищо, без което да не може да мине. Можеше да остави всичко. Все пак напълни един малък сак.

Три часа по-късно спря за бензин в Роуаноук, а след още три часа сви на един паркинг за камиони до източния край на Ноксвил. Дълго време седя там, свит ниско на седалката, и гледаше как камионите идват и си отиват и как хората влизат и излизат от пълната закусвалня. Беше си избрал една маса до прозореца и когато тя се освободи, той заключи аудито си и влезе. От масата пазеше колата си, която беше на петнайсет метра от него и пълна с пари. Три милиона в брой!

По миризмата прецени, че тук готвят с мас. Поръча си сандвич и започна да пише вариантите за действие върху една салфетка.

Най-сигурното място за парите беше в банка, в голям сейф зад дебели стени, камери и т.н. Можеше да ги раздели на части, да ги разпредели в няколко банки в различни градове между Клантън и Шарлотсвил и да остави много объркана следа. Парите щяха да бъдат дискретно пренесени с куфарче. Веднъж вложени в банката, никой с пръст не можеше да ги пипне.

Но макар и объркана, следата щеше да бъде твърде дълбока. Формуляри, документ за самоличност, домашен адрес, телефони, запознайте се с новия ни вицепрезидент, бизнес с непознати, видеокамери, регистрация за сейфа и кой знае още какво, защото Рей никога досега не беше крил нещо в банка.

По магистралата беше подминал няколко частни склада. Напоследък те бяха навсякъде и, кой знае защо, се тъпчеха колкото се може по-близо до големите пътища. Защо да не избере един напосоки, да спре там, да плати в брой и да сведе бюрокрацията до минимум? Можеше да се помотае ден-два в някое забутано градче, да намери още няколко огнеупорни кутии в местния магазин, да остави парите на сигурно място и да се измъкне. Идеята беше прекрасна, защото мъчителят му нямаше как да я предвиди.

И в същото време глупава, защото той трябваше да остави парите.

Можеше да ги занесе вкъщи в Кленова градина и да ги зарови в мазето. Хари Рекс щеше да предупреди шерифа и полицията да следят за подозрителни външни лица, ако се появят в града. Ако някой агент го следеше, в Клантън щяха да го надушат и до изгрев слънце Дел в „Кафето“ щеше да знае подробностите. Там човек не можеше да се закашля, без трима души да прихванат настинката му.

Шофьорите на камиони идваха на вълни и повечето от тях говореха високо на влизане. Нямаха търпение да пообщуват със себеподобни след километрите самота в кабината. Всички изглеждаха еднакво — с джинси и островръхи ботуши. Чифт маратонки мина край него и привлече вниманието му. Панталони в цвят каки вместо джинси. Човекът беше сам и седна на бара. В огледалото Рей виждаше лицето му, което му се стори познато. Широко чело, тясна брадичка, дълъг плосък нос, лененоруса коса, около трийсет и пет годишен. Беше го виждал някъде в Шарлотсвил, но не можеше да определи къде точно.

Или пък вече всеки му се струваше подозрителен?

Когато бягаш с плячката си като убиец с трупа на жертвата в багажника, много лица ще ти се сторят познати и заплашителни.

Сандвичът му пристигна, горещ, вдигащ пара и по-крит с пържени картофки, но Рей бе изгубил апетита си. Започна да пише върху трета салфетка. Първите две не го бяха отвели доникъде.

В момента вариантите му бяха ограничени. Тъй като не искаше да губи парите от поглед, щеше да шофира цяла нощ, да спре за кафе, може би и да поспи малко и да пристигне в Клантън рано сутринта. Щом отново стигнеше на своя територия, нещата щяха да се изяснят.

Идеята да крие парите в мазето не беше добра. Едно късо съединение, светкавица или изпусната клечка кибрит и къщата заминаваше. И без това само за подпалки ставаше.

Човекът на бара още не беше погледнал към него. Колкото повече Рей го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че греши. Много хора имаха подобни физиономии, от тези, които виждаш всеки ден, но рядко помниш. Непознатият ядеше шоколадов пай и пиеше кафе. Доста странно за единайсет часа вечерта.

 

 

Рей влезе в Клантън малко след седем сутринта. Очите му бяха зачервени, беше полумъртъв от умора, имаше нужда от душ и от два дни почивка. През цялата нощ, когато не следеше фаровете на всяка кола зад себе си и не се стягаше, за да остане буден, той бе мечтал за уединението на Кленова градина. Голяма, празна къща, само за него. Можеше да спи на горния етаж, на долния или на верандата. Никакви телефони, никой нямаше да го безпокои.

Но майсторите на покрива имаха други планове. Когато пристигна, те бяха в разгара на работата си. Камионите, стълбите и инструментите им бяха задръстили моравата и препречваха входа. Рей откри Хари Рекс в „Кафето“ да яде яйца на очи и да чете два вестника едновременно.

— Какво правиш тук? — попита адвокатът. Не беше свършил нито с яйцата, нито с вестниците и не изглеждаше особено доволен да види Рей.

— Може да съм гладен.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Не можах да спя там, затова дойдох тук.

— Откачаш.

— Така е.

Най-сетне Хари Рекс свали вестника и набучи едно яйце, което изглеждаше залято с чили сос.

— Цяла нощ ли си пътувал от Шарлотсвил насам?

— Пътят е само петнайсет часа.

Една сервитьорка му донесе кафе.

— Колко време ще работят майсторите на покрива?

— Там ли са?

— Да. Поне дузина. Смятах да си отспя през следващите два дни.

— Това са братята Аткинс. Доста бързи са, освен ако не се напият и не се сбият. Миналата година един падна от стълбата и си счупи врата. Получи трийсет хиляди долара обезщетение.

— Защо тогава ги нае?

— Защото са евтини, също като теб, мистър Изпълнител. Върви да спиш в кантората ми. Имам си едно скривалище на третия етаж.

— С легло ли?

Хари Рекс се огледа, сякаш го дебнеха клюкарите в Клантън.

— Помниш ли Розета Райнс?

— Не.

— Петата ми секретарка и третата ми жена. Оттам започна всичко.

— Чаршафите чисти ли са?

— Какви чаршафи? Както решиш. Много е тихо, но подът скърца. Така ни хванаха.

— Извинявай за въпроса.

Рей отпи голяма глътка кафе. Беше гладен, но не и готов за пир. Искаше купа корнфлейкс с обезмаслено мляко и плодове, нещо здравословно, но в „Кафето“ щяха да му се подиграват на такава лека храна. И дребна поръчка.

— Ще хапнеш ли? — изръмжа Хари Рекс.

— Не. Ще трябва да складираме някои неща. Всички тия кашони и мебели. Знаеш ли някое място?

— Ние ли да ги складираме?

— Добре де, аз.

— Това са само боклуци. — Хари Рекс отхапа от питката си, отрупана със салам, сирене „Чедър“ и нещо като горчица. — Изгори ги.

— Не мога да ги изгоря, поне засега.

— Тогава направи каквото правят всички добри изпълнители. Задръж ги за две години, а после ги раздай на Армията на спасението и изгори каквото не искат.

— Да или не? Има ли някакви складове в града?

— Ти не беше ли съученик с онзи откачения Кантрел?

— Те са двама.

— Не, трима са. Единия го смаза автобус „Грейхаунд“ до Тобитаун. — Голяма глътка кафе и още яйца.

— Говорехме за складове, Хари Рекс.

— Днес май сме много раздразнителни, а?

— Не, умрели за сън.

— Предложих ти любовното си гнезденце.

— Не, благодаря. Ще опитам късмета си с майсторите.

— Чичо им е Върджил Кантрел, аз гледах втория развод на първата му жена. Той преправи старото депо на склад.

— Други в града няма ли?

— Ами Лънди Стагс направи едни минискладове на запад от града, но са пълни. Аз не бих ги ползвал.

— Как се казва депото сега? — попита Рей. Беше му писнало от „Кафето“.

— „Депото“. — Още една хапка от питката.

— До железопътните релси?

— Точно така. — Хари Рекс започна да тръска шишенце табаско над яйцата си. — Обикновено има свободно място, Върджил дори направи огнеупорен бункер. Само недей да ходиш в мазето.

Рей се поколеба. Знаеше, че не трябва да се хваща на въдицата. Погледна колата си, паркирана пред съда, и най-сетне попита:

— Защо?

— Там държи сина си.

— Сина си ли?

— Да, и той е луд. Върджил не можа да го вкара в Уитфийлд и не можеше да си позволи частна клиника, затова просто го заключи в мазето.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно. Казах му, че не е незаконно. Момчето си има всичко — спалня, баня, телевизор. Излиза много по-евтино от таксата за лудницата.

— Как се казва? — продължи да рови Рей.

— Малкият Върджил.

— Малкият Върджил ли?

— Малкият Върджил.

— И на колко години е „малкият“ Върджил?

— Не знам, четирийсет и пет, петдесет.

За свое голямо облекчение на влизане в „Депото“ Рей не видя никакъв Върджил. Една яка жена с гащеризон каза, че мистър Кантрел бил отишъл по работа и щял да се върне след два часа. Рей попита дали имат свободно място и жената предложи да го разведе.

Преди години някакъв далечен чичо от Тексас им беше дошъл на гости. Майката на Рей изтърка и излъска безжалостно сина си. С голямо нетърпение двамата отидоха до депото да докарат чичото. Форест беше много малък, така че го оставиха у дома с бавачката. Рей ясно си спомняше как чакаха на перона, слушаха свирката на влака, гледаха го как се приближава и усещаха вълнението на тълпата посрещачи. По онова време депото беше оживено място. Когато Рей беше в гимназията, то беше затворено и там се събираха скитници. Беше почти срутено, преди общината да се намеси с недомислен ремонт.

Сега представляваше сбор разнебитени помещения на два етажа, пълни догоре с ненужни боклуци. Навсякъде бяха натрупани дъски и ламперия, все свидетелства за безкрайни ремонти. Подът беше покрит с талаш. Един бърз преглед убеди Рей, че това място можеше да пламне по-лесно от Кленова градина.

— Имаме още място в мазето — съобщи жената.

— Не, благодаря.

Тръгна да си ходи, а по Тейлър Стрийт край него профуча чисто нов черен кадилак, блеснал на утринното слънце без нито прашинка по бронята си. Зад кормилото седеше Клодия с очила като на Джаки Онасис.

Застанал под палещото утринно слънце, загледан в отдалечаващата се кола, Рей имаше чувството, че цял Клантън се е стоварил отгоре му. Клодия, малкият и големият Върджил, Хари Рекс със своите жени и секретарки и братята Аткинс, които поправяха покриви, пиянстваха и се биеха.

Всички ли са откачени или само аз?

Качи се в колата си и напусна „Депото“ толкова бързо, че изпод гумите му се разхвърча чакъл. В края на града пътят свършваше. На север беше Форест, на юг беше крайбрежието. Животът му нямаше да стане по-лек след визитата при брат му, но все пак беше обещал.