Джон Гришам
Наследници (29)

29

От една закусвалня в Билокси провери гласовата си поща в Шарлотсвил и откри три съобщения. Кейли се беше обадила да каже, че би искала да вечерят заедно. Рей я отхвърли веднъж завинаги. Фог Нютън се обаждаше да съобщи, че бонанзата е свободна през следващата седмица и не е зле да полетят малко с нея. Мартин Гейдж от данъчните служби в Атланта проверяваше какво е станало с изпращането по факса на фалшивото писмо. Има да чакаш, помисли си Рей.

Ядеше пакетирана салата на яркооранжева пластмасова маса, от другата страна на магистралата срещу плажа. Не си спомняше кога за последен път е ял в заведение за бързо хранене, а и сега го правеше само защото можеше да остави колата наблизо, за да му е пред очите. Освен това тук беше пълно с млади майки с деца, тоест не особено престъпни елементи. Най-сетне Рей се отказа от салатата и се обади на Фог.

Обществената библиотека в Билокси се намираше на Ламьоз Стрийт. С помощта на нова карта, купена от кварталното магазинче, Рей я откри и паркира сред редицата коли до главния вход. Вече бе развил навик да спира и да оглежда най-щателно колата си и всичко около нея, преди да влезе в сградата.

Компютрите бяха на първия етаж, в помещение със стъклени стени, но за негово разочарование без прозорци, които да гледат навън. Най-известният вестник по крайбрежието беше „Сън Хералд“. Архивите му можеха да се проследят до 1994-а чрез библиотечната система. Рей се спря на 24 януари 1999 г., деня след обявяването на издадената от съдия Атли присъда. Естествено, на първа страница на градския раздел на вестника имаше статия за обезщетението от 11,1 милиона долара, присъдено в Бей Сейнт Луис. И, естествено, мистър Френч се беше изказал охотно по въпроса. Съдия Атли бе отказал коментар. Адвокатите на защитата твърдяха, че са шокирани, и обещаваха да обжалват присъдата.

Имаше снимка на Патън Френч, петдесет и няколко годишен човек с кръгло лице и чуплива сивееща коса. От статията ставаше очевидно, че той се беше обадил във вестника със страхотната си новина и с удоволствие си бе поговорил с репортера. Процесът бил „яростно оспорван“. Действията на защитата били „безотговорни и алчни“. Решението на съда било „смело и справедливо“. Всякакво обжалване щяло да бъде „поредният опит за забавяне на правосъдието“.

Френч се хвалеше, че бил печелил много дела, но това била най-голямата му победа. На въпроса за раздадените наскоро куп високи обезщетения той отричаше всяко предположение, че присъдата е прекалена. „Съдебните заседатели в окръг Хайндс присъдиха петстотин милиона долара преди две години“, твърдеше той. А в други части на щата просветените заседатели наказвали алчните корпорации с десет милиона тук, двайсет милиона там. „Тази присъда е юридически оправдана във всяко едно отношение“, заявяваше той.

По-долу в статията Френч твърдеше, че специалността му били делата срещу фармацевтични компании. Имал четиристотин иска срещу производителите на раякс и броят им растял с всеки изминал ден.

Рей потърси всичко за раякс в „Сън Хералд“. Пет дни след първата статия, на 29 януари, имаше голяма реклама на цяла страница, която започваше с думите: „Вземали ли сте раякс?“ Следваха два абзаца страховити предупреждения за опасността от лекарството, а после един абзац за скорошната победа на Патън Френч, юридически експерт по делата срещу фирмите производителки на раякс и други проблематични лекарства. Пострадалите можеха да заповядат на преглед при квалифицирани медицински специалисти в хотел „Гълфпорт“ през следващите десет дни. Прегледите бяха безплатни. Нямаше скрити уловки, или поне не се споменаваха такива. С ясни букви в дъното на страницата беше отпечатано, че рекламата е платена от правна кантора „Френч и Френч“. Бяха дадени адресите и телефонните номера на фирмата в Гълфпорт, Билокси и Паскагула.

Почти идентична обява беше пусната и на 1 март 1999 г. Единствената разлика беше във времето и мястото на прегледите. Трета реклама присъстваше в неделното издание на „Сън Хералд“ от 2 май 1999 г.

Почти един час Рей преглежда пресата от другите части на щата и откри същите обяви в „Клариън-Леджър“ в Джаксън, в „Таймс-Пикаюн“ в Ню Орлиънс, в „Хатисбърг Америкън“, в „Мобайл Реджистър“, в „Комършъл Апийл“ в Мемфис, в „Адвокатът“ в Батън Руж. Патън Френч беше започнал масирана фронтална атака срещу Раякс и „Майър-Брак“.

Убеден, че вестникарските обяви се бяха прострели из всички щати, Рей се измори да ги търси. Потърси в интернет мистър Френч и попадна на страницата на фирмата, която съдържаше внушителна по обем информация.

Сега в нея работеха четиринайсет адвокати с офиси в шест града. „Френч и Френч“ се разрастваше с всеки изминал час. Страницата съдържаше ласкателна биография на Патън Френч, която би смутила по-чувствителните хора. Баща му, старият Френч, изглеждаше поне на осемдесет и беше приел „старши статут“, каквото и да означаваше това.

Основният профил на фирмата беше бясната борба за възмездяване и обезщетяване на пострадалите от некачествени лекарства и некадърни лекари. Адвокатите на „Френч и Френч“ бяха успели да постигнат най-голямото обезщетение за жертвите на раякс досега — 900 милиона долара за 7200 клиенти. Сега кантората бе подхванала „Шайн Медикъл“, производителите на „Минитрин“ — широко употребяваното и безсрамно комерсиално лекарство за понижаване на кръвното налягане. Лекарската асоциация го беше изтеглила от пазара заради страничните му ефекти. Фирмата имаше почти две хиляди пострадали от „Минитрин“ клиенти и приемаше нови всяка седмица.

В Ню Орлиънс Патън Френч беше подал иск за осем милиона долара срещу „Кларк Фармасютикълс“. Този път проблемното лекарство беше „Кобрил“, антидепресант, свързан със загуба на слуха. Фирмата беше спечелила първата си партида дела срещу „Кобрил“, четири хиляди и сто на брой, за петдесет и два милиона.

В справката не пишеше почти нищо за другите служители на фирмата. Човек оставаше с впечатлението, че става въпрос за еднолично предприятие с отбор дребни служители на заден фон, които се разправяха с хиляди събрани от улицата клиенти. Имаше страница със заплануваните речи на мистър Френч, друга с натоварения календар на пътуванията му и две страници с дните и часовете за прегледи, свързани с цели осем лекарства, включително и „Тънкия Бен“, за който бе споменал Форест.

За да служи по-добре на клиентите си, фирмата на Френч бе закупила самолет „Гълфстрийм IV“, който бе заснет на някаква писта. Разбира се, Патън Френч позираше до носа му с тъмен марков костюм и широка усмивка, готов да скочи на борда и да отиде да се бие в името на справедливостта. Рей знаеше, че подобни самолети струват около трийсет милиона, че изискват двама постоянни пилоти и разходи по поддръжката, които биха ужасили всеки счетоводител.

Патън Френч беше безсрамен егоманиак.

Самолетът беше капката, която преля чашата. Рей напусна библиотеката. Облегнат на колата си, той набра номера на „Френч и Френч“ и премина през предварително записания алгоритъм — клиент, адвокат, съдия, други, медицински преглед, работа като адвокатски помощник, първите четири букви от фамилията на вашия адвокат. Три секретарки, съвестно служещи на мистър Френч, го препращаха една на друга, докато накрая стигна до колежката, която се занимаваше с уговарянето на срещи.

Изтощен, Рей каза:

— Бих искал да се срещна с мистър Френч.

— Той не е в града — отвърна учудващо учтиво секретарката.

Естествено, че няма да е в града.

— Слушайте тогава — рече грубо Рей. — Втори път няма да повтарям. Казвам се Рей Атли. Баща ми беше съдия Рубън Атли. Намирам се тук, в Билокси, и бих искал да се видя с мистър Патън Френч.

Остави номера на клетъчния си телефон и замина. Отиде в „Акропола“, кичозно казино в стил Вегас с гръцка украса — доста нескопосана, но на никого не му пукаше. Паркингът беше пълен и охраняван. Не беше ясно обаче дали пазачите наистина внимават. Рей си намери бар с изглед към салона; пиеше сода, когато телефонът му иззвъня.

— Мистър Рей Атли? — каза гласът отсреща.

— Да, аз съм — отвърна Рей, като притисна телефона до ухото си.

— Тук е Патън Френч. Много се радвам, че се обадихте. Съжалявам, че ме нямаше.

— Сигурен съм, че сте зает човек.

— Наистина, така е. Някъде по крайбрежието ли се намирате?

— В момента седя в „Акропола“. Страхотно място.

— Прибирам се у дома. Бях в Нейпълс на адвокатска конференция с едни колеги от Флорида.

Хайде, почва се, помисли си Рей.

— Моите съболезнования за баща ви — рече Френч и сигналът трепна леко. Вероятно звънеше от хиляда и двеста метра височина, на път за вкъщи.

— Благодаря — отвърна Рей.

— Бях на погребението, видях ви там, но нямах възможност да говоря с вас. Прекрасен човек беше съдията.

— Благодаря — повтори Рей.

— Как е Форест?

— Откъде познавате Форест?

— Знам почти всичко, Рей. Предварителната ми подготовка е щателна. Събираме тонове информация. Така печелим делата си. Е, напоследък чист ли е?

— Доколкото знам — отвърна Рей. Дразнеше се, че толкова личен въпрос се обсъжда така небрежно, като че ставаше въпрос за времето. Но от интернет страницата беше разбрал, че този човек нямаше никакъв финес.

— Добре, вижте, утре ще съм в Билокси. Ще бъда на яхтата си, така че няма защо да бързаме. Можем ли да обядваме или вечеряме заедно?

Не видях яхта на уеб страницата, мистър Френч. Сигурно по невнимание сте пропуснали да я отбележите. Рей предпочиташе един час на кафе, вместо двучасов обяд или още по-дълга вечеря, но беше в ролята на госта.

— Както предпочитате.

— Да оставим и двата варианта отворени, ако нямате нищо против. Тук в Залива попаднахме на някакво въздушно течение и не съм сигурен кога ще се прибера. Нали мога да кажа на секретарката си да ви се обади утре?

— Разбира се.

— За делото „Гибсън“ ли става въпрос?

— Да, освен ако няма нещо друго.

— Не, всичко започна с Гибсън.

 

 

Рей се върна в мотел „Лек сън“, изгледа с половин око един бейзболен мач, след като му беше спрял звука, и се опита да почете, докато чакаше слънцето да залезе. Трябваше да поспи, но не искаше да си ляга по светло. Свърза се с Форест на втория опит и тъкмо обсъждаха прелестите на наркоклиниките, когато клетъчният телефон се раззвъня.

— Ще ти се обадя пак — каза Рей и затвори.

Пак някой разбиваше апартамента му. „Извършва се кражба“, рече механичният глас от алармената инсталация. Когато записът свърши, Рей отвори вратата и се вторачи в колата си, която бе на по-малко от три метра от него. Стисна клетъчния телефон и зачака.

Същото съобщение бе получил и Кори Крофорд, който се обади петнайсет минути по-късно да докладва. Вратата на входа бе разбита с лост, също и вратата на апартамента; прекатурена маса, включено осветление, всички електроуреди непокътнати. Същият полицай попълваше същия рапорт.

— Там няма нищо ценно — каза Рей.

— Защо тогава непрекъснато го разбиват? — попита Кори.

— Не знам.

Кори се обади на хазяина, който обеща да извика дърводелец да поправи вратите. След като полицаят си тръгна, Кори изчака в апартамента и отново позвъни на Рей.

— Това не е съвпадение — рече той.

— Защо?

— Не се опитват да откраднат нищо. Искат само да те сплашат, и толкова. Какво става?

— Не знам.

— Мисля, че знаеш.

— Честна дума, нямам представа.

— Имам чувството, че не ми казваш всичко.

Тук определено си прав, помисли си Рей, но не отстъпи.

— Случайна работа, Кори, няма страшно. Това са някакви хлапаци с розови коси и обеци на джуките. Наркомани, които търсят бързи пари.

— Познавам района. Това не са деца.

— Не съм съгласен.

Разбраха се, че няма да се разберат, макар че и двамата знаеха истината.

Рей се въртя в тъмното два часа, без да успее да затвори очи. Някъде към единайсет отиде да се поразходи с колата и отново се озова в „Акропола“, където игра на рулетка и пи лошо вино до два сутринта.

Поиска стая с изглед към паркинга вместо към плажа и пази колата си от третия етаж, докато не заспа.