Джон Гришам
Наследници (33)

33

Хълмовете започваха между Джаксън и Мемфис, а крайбрежието изглеждаше на часови пояси оттук. Рей често се бе чудил как един толкова малък щат може да бъде така разнообразен: районът около Делтата с богатите си ферми за памук и ориз и с бедността, която още изумяваше външните хора; крайбрежието със своята смесица от емигранти и лежерна нюорлиънска естественост; и планинската част, където в повечето окръзи времето сякаш е спряло, а жителите им ходят на църква в неделя. Един човек от планините никога не би разбрал крайбрежието и не би бил приет в Делтата. Рей се радваше, че живее във Вирджиния.

Патън Френч беше сън, повтаряше си той. Карикатурен герой от друг свят. Помпозен идиот, погълнат изцяло от собственото си его. Лъжец, подкупен тип, безсрамен мошеник.

После поглеждаше на седалката до себе си и виждаше зловещото лице на Джорди Прийст. Един поглед и нямаше съмнение, че този звяр и неговите братя ще направят всичко за парите, които Рей продължаваше да разнася из страната.

На един час от Клантън, и отново в обсега на кулата за въздушен контрол, клетъчният му телефон иззвъня. Фог Нютън звучеше дълбоко развълнуван.

— Къде беше, по дяволите? — попита той.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Цяла сутрин ти звъня.

— Какво е станало, Фог?

— Имахме малко произшествие. Снощи, след като летището затвори, някой се промъкнал на пистата и сложил запалително устройство на лявото крило на бонанзата. Бум. Един портиер на главния терминал случайно видял пламъците и за нула време загасили пожара.

Рей беше спрял на банкета на междущатска магистрала 55. Изръмжа нещо по телефона и Фог продължи.

— Има обаче сериозни щети. Без съмнение става въпрос за умишлен палеж. Чуваш ли ме?

— Чувам и не вярвам — отвърна Рей. — Какви са щетите?

— Лявото крило, двигателят, по-голямата част от корпуса. Вероятно никакви шансове по отношение на застраховката. Следователят вече е тук. Също и представителят на застрахователното дружество. Ако резервоарите бяха пълни, самолетът щеше да гръмне като бомба.

— Другите собственици знаят ли?

— Да, всички са били извън летището. Разбира се, те са първи в списъка на заподозрените. Имаш късмет, че не беше в града. Кога се връщаш?

— Скоро.

Рей успя да се измъкне от магистралата и спря на паркинг за камиони, където дълго седя в горещината, като от време на време поглеждаше снимката на Джорди. Шайката Прийст се движеше бързо — вчера сутринта Билокси, снощи Шарлотсвил. Къде ли бяха сега?

Влезе в закусвалнята, пи кафе и дълго слуша бърборенето на шофьорите. За да смени темата, се обади в Олкорн Вилидж да види какво прави Форест. Брат му беше в стаята си и спеше като праведник според собствените си думи. Винаги се удивявам колко много спя в клиниките, каза той. Оплакал се от храната и положението малко се подобрило. Или пък просто започнал да свиква с розовия кисел. Питаше колко още може да остане, като дете в Дисниленд. Рей каза, че не е сигурен. Парите, които преди му се струваха безкрайни, сега бяха изложени на риск.

— Не ме оставяй, братле — помоли го Форест. — Искам да остана в клиника до края на живота си.

Братята Аткинс бяха довършили покрива на Кленова градина без инциденти. Когато Рей пристигна, къщата беше пуста. Обади се на Хари Рекс и влезе вътре.

— Да пийнем по бира на верандата довечера — предложи той.

Хари Рекс никога не беше отказвал на такава покана.

Имаше едно равно място с гъста трева близо до тротоара, точно пред къщата, и след внимателно обмисляне Рей реши, че това е най-подходящото място за миене. Паркира малкото ауди там, с кормилото към улицата, а багажника само на крачка от верандата. Намери стара тенекиена кофа и един капещ маркуч в бараката в задния двор. Свали ризата и обувките си и два часа плиска и търка колата под горещото следобедно слънце. После я лъска около час. В пет следобед отвори бутилка бира и седна на стълбите, любувайки се на работата си.

Обади се на частния телефонен номер, който му бе оставил Патън Френч, но, естествено, великият човек беше твърде зает. Рей искаше да му благодари за гостоприемството, но истинската му цел беше да разбере дали имат някакъв напредък с шайката Прийст. Никога не би задал подобен въпрос направо, но надут тип като Френч би съобщил новината в момента, в който я научи.

Френч вероятно бе забравил за него. Какво му пукаше дали братята Прийст ще убият Рей или някой друг? Той имаше да печели половин милиард от искове за обезщетения и посвещаваше всичките си сили на тази цел. Ако обвиниш човек като него за подкупи или поръчкови убийства, той ще наеме петдесет адвоката и ще купи всеки чиновник, съдия, прокурор и съдебен заседател.

Обади се на Кори Крофорд и научи, че хазяинът отново е поправил вратите. Полицаите бяха обещали да държат апартамента му под око до връщането на Рей.

Микробусът спря пред къщата малко след шест. Едно усмихнато лице изскочи оттам с тънък пакет, в който Рей се взира дълго след като го получи. Върху опаковката беше копиран формуляр от Юридическия факултет към Университета на Вирджиния, адресиран на ръка до мистър Рей Атли, Кленова градина, Четвърта улица №816, Клантън, Мисисипи, с дата 2 юни, тоест вчера. Всичко в пакета бе подозрително.

Никой в университета нямаше адреса му в Клантън. Нищо там не би било толкова спешно, че да изисква куриерска служба. И изобщо не се сещаше защо от факултета ще му изпращат каквото и да било. Отвори нова бира и се върна на стълбите, където грабна проклетия пакет и разкъса опаковката.

Обикновен бял плик, на който някой бе изписал на ръка „Рей“. Вътре откри една от познатите вече цветни снимки на „Чейнис“, този път с 18Р. Най-долу, с безвкусен неравен шрифт, бе залепено съобщение: „Не ти трябва самолет. Спри да харчиш парите.“

Тези типове бяха много, много добри. Беше достатъчно трудно да откриеш трите помещения в „Чейнис“ и да ги снимаш. Беше смело и в същото време трудно да запалиш самолета. Странно, но в момента най-силно го впечатли кражбата на бланка от канцеларията на Юридическия факултет.

След един безкраен миг, в който определено бе в шок, той осъзна нещо, което би следвало да бъде очевидно. След като бяха намерили 18Р, те знаеха, че парите не са там. Не бяха в „Чейнис“ и не бяха в апартамента му. Преследвачите го бяха следили от Вирджиния до Клантън и ако спреше някъде по пътя да скрие парите, щяха да разберат. Вероятно отново бяха претършували Кленова градина, докато Рей бе по крайбрежието.

Стесняваха кръга с всеки изминал час. Всички улики бяха съпоставени, всички точки бяха свързани. Парите трябваше да са с него. Рей нямаше къде да избяга.

Като професор по право получаваше доста прилична заплата плюс различни екстри. Не беше свикнал да живее в лукс и докато седеше на верандата, още без риза и обувки, и пиеше бира в ранната вечерна влага на дългия горещ юнски ден, той реши, че иска да продължи по същия начин. Да остави насилието за хора като Джорди Прийст и наемните убийци на Патън Френч. Тук Рей не беше в свои води.

А парите и без това бяха мръсни.

— Защо си паркирал пред къщата? — промърмори Хари Рекс, докато изкачваше стълбите.

— Измих колата и я оставих там — отвърна Рей. Беше си взел душ и носеше къси панталони и тениска.

— Някои хора цял живот не могат да се отърват от селянията си. Дай ми една бира.

Хари Рекс беше прекарал в съдебната зала цял ден — неприятен развод, при който най-важните въпроси бяха кой от съпрузите бе изпушил повече трева преди десет години и кой беше спал с повече хора. Трябваше да се реши при кого да останат четирите им деца, а нито един от двамата не ставаше за родител.

— Твърде стар съм за тази работа — каза изтощен той. Към втората бира вече клюмаше.

Хари Рекс се занимаваше с всички разводи в окръг Форд от двайсет и пет години насам. Враждуващите двойки често се надпреварваха кой ще го наеме пръв. Един фермер от Карауей му плащаше постоянна заплата, за да може да разчита на него при следващата си раздяла. Хари Рекс беше много умен, но освен това можеше да бъде зъл и коварен. Тези качества много се котираха в разгара на бракоразводните битки.

Но работата си казваше думата. Като повечето провинциални адвокати Хари Рекс копнееше за големия удар. Голямото дело за нанесени щети с хонорар от четирийсет процента, след който можеше да се пенсионира.

Предишната вечер Рей пиеше скъпи вина на яхта за двайсет милиона долара, построена от саудитски принц и притежавана от член на адвокатската колегия на Мисисипи, който замисляше удар за милиарди долари срещу международни компании. Сега пиеше евтина бира на ръждясала люлка с член на адвокатската колегия на Мисисипи, който бе прекарал деня в битки за попечителство и издръжка.

— Брокерът се появи вкъщи тази сутрин — каза Хари Рекс. — Обади ми се по обяд и ме събуди.

— Кой е купувачът?

— Спомняш ли си братята Капшоу до Рейл Спрингс?

— Не.

— Добри момчета. Започнаха да майсторят столове в старата плевня преди десет или може би дванайсет години. Почнаха да се разрастват и продадоха фирмата на някаква голяма компания за производство на мебели в двете Каролини. Всеки от братята получи по един милион долара. Джънки и жена му си търсят къща.

— Джънки Капшоу?

— Да, но е ужасно стиснат и няма да плати четиристотин хиляди за Кленова градина.

— Не го обвинявам.

— Жена му се е побъркала и мисли, че й трябва стара къща. Брокерът е сигурен, че ще направят предложение, но ще е ниско, може би около сто седемдесет и пет хиляди — прозя се Хари Рекс.

Поговориха малко за Форест, а после се умълчаха.

— Май по-добре да тръгвам. — След три бири Хари Рекс беше готов да си ходи. — Кога се връщаш във Вирджиния? — попита той, като се изправи с мъка на крака и се протегна.

— Може би утре.

— Обади ми се — каза адвокатът, прозя се отново и слезе по стълбите.

Рей видя как фаровете му се изгубиха надолу по улицата. Изведнъж отново бе напълно сам. Първият шум долетя от храстите в края на двора. Може би ставаше дума за старо куче или дебнеща котка, но колкото и безобидно да беше, Рей се изплаши и избяга в къщата.