Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Shanna, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Колектив, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 205 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Корекция
- maskara (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- gaytanka (2009)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Автор: Катлийн Удиуиз
Заглавие: Шана
Преводач: Колектив
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: Ирис
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Печатница: ДФ „Абагар“, Велико Търново
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Димова
ISBN: 954-455-010-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8533
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
- — Корекция от Еми
Глава пета
Ниски възвишения се притискаха към златистокафявия бряг, който разделяше пищното зелено от шумното разбиване на вълните, които ближеха с бели, пенливи езици голия бряг. При пясъчните наноси пред острова тъмносиньото на океана се превръщаше в искрящо преливащо зелено, което повтаряше цвета на очите на Шана.
Избелените от слънцето платна на „Маргарита“ блестяха бели в светлия ден. На най-високата част на върха на възвишението на Лос Камелос се издигна облаче пушек, миг след това корабът дочу гърмежа на сигналния топ. Гемията бе близо до целта си; виждаха се дълги, зелени ивици земя, които обхващаха широк залив, на чиито височини блестяха белите къщи на селцето Джорджиана. Един по-тъмен цвят на водата между ивиците земя показваше входния канал към пристанището на селцето.
Едва ли някой на острова не остави всичко при изстрела на оръдието, за да изтича до пристанището и да приветства пристигането на кораба. Очакваха подаръци и още по-важно, известия от големия, далечен свят. Орлан Трейхърн, господарят на острова, винаги е бил повече търговец, отколкото плантатор. Бе просто невъзможно нещо да го възпре да се качи на каляската и да подкара коня към пристанището.
Шана наблюдаваше нетърпеливо как се прибираха платната и корабът с все по-забавен ход се насочваше към мястото на кея. Няколко кораба на пристанището трябваше да се разместят, за да направят място за „Маргарита“, бяха по-малки кораби, които осъществяваха търговията между островите. Щом спуснаха най-после с шум мостика, сърцето на Шана подскочи почти толкова високо, като чайките, които кръжаха над нея. Тя търсеше възбудено с очи из тълпата, която се събираше на пристанището, за да открие обичното лице на баща си, от когото се страхуваше.
Питни тръгна до нея, носейки две от малките й ковчежета в ръка, и остана плътно до нея, когато стъпи на земята. Капитан Дюпре се увери, че съпругата му не е сред навалицата, след което изтича да подаде ръка на Шана, когато тя, за пръв път от доста седмици, стъпи с крак на твърда земя. Неговите тъмни очи молеха чаровното й лице за знак на симпатия, но трябваше да си признае, дълбоко разочарован, че при нетърпението си най-после да напусне кораба, Шана не му хвърли и поглед. Зад притискащите се чакаше откритото ландо на Орлан Трейхърн, хората му направиха път въодушевено, когато господарят на острова тръгна с бързи крачки към дълго отсъствалата дъщеря. Широка усмивка се разля по лицето на Трейхърн, щом видя детето си, но след това естествено прикри бързо тази открита проява на голямата радост.
Орлан Трейхърн бе малко по-нисък от повечето хора наоколо, но раменете му бяха широки, тялото му набито. Той вървеше с решителни крачки, леко носеше пълнотата си, тъй като беше повече набит, отколкото дебел мъж. Шана го бе виждала при един облог на кана бира как тръшна Питни. Когато се смееше, се люлееше цялото му тяло, само лицето му оставаше незасегнато.
С радостен вик политна Шана към баща си, прехвърли ръце около набития му врат. За кратко време ръцете му обвиха стройната й талия, но след това я отблъсна — естествено нежно — подпря се на ръбестия си бастун и я загледа от главата до петите. Смеейки се, Шана подръпна широката си бледосиня рокля от батиста и затанцува покрай него сияеща от радост, за да го поздрави след това с дълбок поклон.
— На вашите услуги, господине!
— Ах, дъще моя! — извика той и я наблюдаваше, като че я вижда за пръв път. — Аз мисля, че сте надминали себе си и сте станали през изминалата година още по-хубава от преди. И както винаги мъжете се тълпят покрай вас, търсейки вашето благоволение!
Погледът на Орлан Трейхърн бе паднал на капитан Дюпре, който носеше чадъра на Шана. Капитанът преместваше пъстрия предмет от едната си ръка в другата, подаде й го най-накрая и бързо изчезна от погледа на Трейхърн, като се извини, че трябва да отиде на кораба.
— Стана ли вече по-склонна да приемеш трудностите на живота, момиче? Не бих допускал такова снизхождение от твоя страна, да пътуваш с такъв обикновен кораб, след като умееш да се наслаждаваш на лукса.
Шана погледна радостно баща си.
— Много исках да се върна вкъщи. Ще оспориш ли, че ме виждаш отново с обич?
Орлан Трейхърн се изкашля силно, след това се обърна към Питни, който явно се мъчеше да запази непроменено изражението на лицето си.
— Изглеждате добре — кимна той, — и прекарахте както виждам невредим годината като придружител на дъщеря ми. Често се питах дали беше достатъчно да ви изпратя да ви ръководи само Ралстон, но ви гледам двамата здрави и предполагам, че не ви е сполетяла никаква беда.
Шана отвори чадъра си смутено, завъртя го над главата си и за удоволствие на баща си се усмихваше весело.
— Ела, дъще моя — нареди той. — Наближава обяд, нека обядваме заедно, докато ми разкажеш за всичко, което ти се случи.
Орлан потупа Питни приятелски по раменете.
— Изглежда, вие също искате веднага да се приберете. Изстудете една бира, после искам да ви бия на шах. Но нека свърша първо с нашата малка безделница.
Трейхърн поведе дъщеря си през множеството, което й подаваше ръце и я поздравяваше. Шана се усмихваше на приятелките си, жените от селото се натискаха да видят възможно най-отблизо дрехите и фризурата на Шана, които бяха по последна лондонска мода. Присъстващите мъже стояха благоразумно назад, за да зяпат красотата й от почтително разстояние.
Трейхърн помогна на дъщеря си да се качи в колата и ландото напусна бързо пристанището. Шана се облегна назад, гледаше познатите къщи и дървета, край които минаваха. Но вътрешно се въоръжаваше да отговори на въпросите, които, както много добре знаеше, й предстояха. Оставиха зад себе си последните къщи и вече пътуваха по пътя за господарската къща на Трейхърн, когато баща й изведнъж подхвана темата, без да я погледне.
— Уморихте ли се вече от хвърченето, дъще моя? Избрахте ли си съпруг?
Трейхърн държеше широката си ръка на набитото коляно, там пъхна Шана и ръката си, така че не можеше да не се види златната халка на пръста й.
— Моля да ме наричате от днес мадам Бошан, татко, ако не ви е достатъчно малкото ми име — каза тя. Миглите на Шана срамежливо се спуснаха, трептейки над очите й, но се осмели да хвърли косо отдолу един скрит поглед. След това се постара гласът й да прозвучи тъжно. — Във всеки случай искам веднага да съобщя за голямата мъка.
Шана се чувстваше много неудобно от историята си, тъй като очите на Трейхърн, със същия цвят като нейните, се отправиха с мълчалив въпрос към нея. Сълзи напираха най-вече заради измамата й.
— Мъж много галантен и изглеждащ прекрасно бе този, за когото се ожених… — Тя преглътна тежко, когато лъжите загорчаха на езика й. — Отредена ни бе само една кратка нощ на щастие… — Тя почти потъна в скръб. — Той слезе от нашата каляска и си счупи крака на един камък. Хирурзите бяха безпомощни и смъртта го отнесе…
Орлан Трейхърн удари с мълчаливо проклятие с бастуна си по пода на колата.
— Ох, татко — хлипаше Шана, ридаейки. — Толкова късно станах обичана невеста и така рано вдовица!
Трейхърн изсумтя, отвърна очи от нея и се втренчи в далечината мълчалив, потънал в мисли. Оживеният път минаваше край гъсти палмови гори, след това продължаваше отново под палещото слънце. Шана спря да плаче и само от време на време се чуваше безутешното й хлипане, докато достигнаха широко разпрострялата се голяма господарска къща.
Сякаш дива прелест от цветове бе заляла моравата, дърветата разстилаха пурпурночервените си цветове, гъсти гроздове от тромпети на колибри изпълваха въздуха с нежен мирис. Грижливо окосената морава се простираше докъдето стигаше окото, на определени разстояния бяха скупчени дървета с широко разперени корони. В Европа биха нарекли господарският дом на Трейхърн замък; широки ходове с колони се простираха едва ли не безкрайно по фасадата и по продължение на страничните крила на сградата. Арките на верандата, която свършваше на партера на къщата, бяха от боядисани в бяло тухли. Ред богата дърворезба украсяваше балкона на горния етаж, който минаваше околовръст и отделяше покоите с фина решетка. Отгоре се издигаше стръмен покрив с безброй фронтонови прозорци, а вратите на терасата, които се отваряха от почти всяко помещение към градината, придаваха на сградата безгрижно, елегантно достолепие.
Каретата спря, но Трейхърн седеше безмълвен, без да мръдне. Шана гледаше отчаяно баща си, но не посмя да наруши мълчанието. Слезе сама от колата, заизкачва се по парадната стълба, спря несигурно, погледна назад. Бащата седеше все още в колата и гледаше след Шана с набръчкано от мисли чело. Той се повдигна с усилие, тежко се заизкачва по стълбата на верандата, като че ли бастунът в ръката му бе от олово. Шана отвори главната врата, но няколко крачки преди това той спря и отново загледа дъщеря си. Изведнъж загадъчният израз на лицето му отстъпи място на сдържан гняв. Той вдигна бастуна високо над главата си и го запрати по дървения под.
— По дяволите, момиче! — извика той.
Вратата се затвори с трясък, Шана вдигна бързо ръка пред лицето си, страх се изписа в очите й, когато отстъпи назад.
— Толкова малко ли се грижиш за твоите мъже? — ревеше Трейхърн. — Така бих искал да видя момчето поне веднъж. Не можа ли да го запазиш жив, поне докато ти направи дете?
Тя предположи боязливо:
— Съществува възможност, татко, прекарахме брачната си нощ заедно. Беше само една седмица преди отпътуването, и още не знам…
Тя се изчерви леко при тази лъжа, тъй като беше вече сигурна, че не носеше семето на Рурк под сърцето си.
— Ба! — изфуча Трейхърн, остави бастуна си, където бе паднал, и мина, тътрейки се, покрай Шана. Тръшна вратата след себе си.
Шана подплашено вдигна бастуна и го последва в къщата. Тя остана един миг във вестибюла. Като прилив нахлуха спомените от детството й. Видя се като малко момиченце, което, викайки от удоволствие, се спуска по широката стълба — прекрасната стълба, която изглеждаше, като че се вие около себе си и около кристалния полилей, спускащ се от високия колкото къщата таван. Блестящите му призми осветяваха хола с безброй танцуващи дъги, като никога непресъхващ извор на омая. Шана си спомняше добре как бе пълзяла на четири крака по мраморния под, за да търси в големите пищни, винаги зелени папрати, които украсяваха огромното помещение, пъргавото котенце, което й бе подарил Питни. Или как поглеждаше винаги със страхопочитание портрета на майка си, който висеше до вратата на салона. Или как със свенливо нетърпение се бе изкатерила върху големия сандък, покрит с дърворезба, за да чака завръщането на баща си от обиколката му по плантациите.
И ето, вече пораснала жена, погледът й премина по избеленото дърво на парапета, по украсените с дърворезба касети над водещите към другите помещения врати, върху които се стелеше златист блясък. И в хола, както и почти навсякъде в къщата мебелите бяха предимно в стил Луи XIV. Дебели гоблени от Обюсон, килими от Персия, скъпоценности от нефрит и слонова кост от Ориента, мрамор от Италия и хиляди безценни неща от цял свят украсяваха с вкус помещенията.
Дълги коридори водеха от просторното фоайе във всички посоки към страничните крила. От лявата страна бе царството на Орлан Трейхърн с библиотеката и кантората, всекидневната му, спалнята му и помещението, в което се намираше ваната му и където имаше обичай да се облича с помощта на слугата си.
Покоите на Шана се намираха на втория етаж, от дясната страна на широко извитата стълба — достатъчно далеч, както си мислеше сега, от крилото, което обитаваше баща й. За да стигне до спалнята си, трябваше да прекоси първо будоара си, където мекото кремаво моаре на стените отговаряше отлично на фините нюанси в кафяво, розово и тюркоазно на фотьойлите и канапетата. Пищният килим от Обюсон обединяваше всички тези цветове в изкусните си орнаменти. Розова на цвят бе и коприната, с която бяха облицовани стените на спалнята й, розово и кафяво съчетаваше балдахинът над голямото й легло, докато шезлонгите и мебелите за почивка в свободното й време на мечти сияеха в нежно кафява коприна.
Сега при завръщането си вкъщи тя естествено не можеше да мисли още за свободно време. Затрополяха нагоре дървени обувки: холандската икономика Берта се спусна към Шана любопитно, с хиляди въпроси. Берта бе тази, която по своя строг холандски начин пое след смъртта на Джорджиана Трейхърн вече осиротялото момиче. Със сълзи на очи Берта махаше след кораба, когато Шана предприе голямото си пътуване из Европа. Преди година бе това и колко малка изглеждаше Шана. А ето че пред Берта сега стоеше една прелестна млада жена с царствена стойка, самоуверена и горда, а тя не знаеше как да се приближи до нея. Шана я извади от смущението, разтвори широко ръце и в следващия момент те се прегърнаха, плачейки от радост. След това Берта направи крачка назад.
— Нека ви погледам, момиче! Обзалагам се на един или даже на два гулдена, че всичко ви се е удало добре! Ах, как ми липсвахте!
— Ах, Берта! — извика най-сетне Шана въодушевено. — Така се радвам, че отново съм вкъщи.
Джейсън, портиерът, изтича също от задните помещения на къщата, а черното му лице сияеше от радост.
— Мисис Шана! — извика той с финия си, добре школуван глас, на който Шана винаги се учудваше. — С вашето завръщане слънцето отново изгрява, дете! И баща ви се бе много затъжил за вас!
Силно покашляне показа, че Орлан Трейхърн все още е наблизо, но Шана се изкиска въпреки това. Ето че най-накрая наистина си беше вкъщи и нищо не можеше вече да намали блаженството й.
При хубавия климат на Лос Камелос складови помещения в истински смисъл на думата не бяха необходими. Поради това повечето сгради около пристанището се състояха само от покриви, които се подпираха на дървени стълбове. В хладната сянка на един такъв покрив седяха Рурк и неговите състрадалци. Бяха им обръснали брадите още на кораба, също така им подстригаха късо и косите. В ръцете им натикаха силна сапунена луга, след това насочиха към тях помпата на кораба. Някои викаха, когато разяждащият сапун влезе в раните им, но свежата баня на предната палуба бе удоволствие за Рурк. Той бе прекарал почти цял месец в един съвсем малък килер, много рядко можеше за няколко минути да отпусне схванатите си мускули върху дулото на оръдието. Храната беше наистина обилна, но му се струваше, като че ли в целия свят няма нищо друго, освен говеждо месо, боб и бисквити, които трябваше да се преглъщат със солено-сладка вода.
Но и това бе преодоляно. Рурк прокара ръка по тила си и се опита да свикне с необичайното чувство, което изпитваше от късата коса. И той както другите бе облечен в нови, груби непромокаеми панталони, от които на Лос Камелос, изглежда, имаше само в един-единствен размер, а той бе голям за Рурк и осемте му спътници. Към това всеки получи чифт сандали и широка бяла риза — също доста голяма, а и широкопола шапка и една моряшка торба, малък формат, която естествено бе още празна; по-късно те трябваше — така им съобщиха — да бъдат заведени в магазина на Трейхърн, за да получат бръснач, паничка и четка, освен това един нож, два нови комплекта дрехи, кърпи за ръце и запас от силен сапун с напомнянето да го използват често.
Даже и под огромната сянка на покрива бе непоносимо горещо, щом стихнеше капризният бриз. Един-единствен пазач пазеше новодошлите роби; да се избяга би било лесно и Рурк предполагаше, че едва ли щеше да се предприеме преследване — беше само въпрос на време кога избягалият щеше да се домъкне от джунглата изтощен и разкаян. А нямаше къде другаде да се избяга.
Рурк подръпна бездейно извънредно широките си панталони от груб плат и се огледа. Чакаха господаря на острова, Орлан Трейхърн; било обичайно, както им обясниха, да инспектира и проучи всички новодошли. Рурк очакваше с голямо напрежение срещата с легендарния господар на острова и затова стоеше отзад. Той се смееше вътрешно, бе жив и се намираше на единственото място в света, където искаше да бъде, именно там, където живееше Шана. Трейхърн — или вече ще се нарича както по̀ подобава — Шана Бошан. Общо взето, това бе много повече, отколкото доскоро можеше да очаква от живота. Какво можеше да иска още? Но, естествено, още нещо — тя бе взела името му, докато той, в процеса на тези събития, бе изгубил своето. Сега се казваше Джон Рурк. И това бе, което трябваше да се уреди.
Откритото ландо, с което Шана бе заминала от пристанището, се върна обратно. Първо слезе високият, тънък господин, който се казваше Ралстон; след него от колата изпълзя един малко уморен мъж, който преди час посрещна Шана. Рурк заключи, че той трябва да е вселяващият страх мистър Трейхърн.
Рурк го наблюдаваше внимателно, докато се приближаваше. Мъжът, който излъчваше неоспорим авторитет, бе широкоплещест и пълен. В забележителен контраст на придружителя си, който бе облечен в тъмни вълнени дрехи, Орлан Трейхърн носеше елегантни бели три четвърти чорапи и черни кожени обувки със златни катарами. Панталоните му бяха от безупречен бял лен, леки и прохладни. Дългият му жакет бе също бял, ризата му бе от същия плат и цвят. Рюшчета и модерни бродерии изпъкваха великолепно. Огромна шапка с широка периферия от фино изтъкана слама правеше сянка на лицето на Трейхърн. Той носеше черния си бастун като емблема на своя ранг.
Двамата мъже дойдоха при навеса; пазачът поздрави, изпълнен с респект, и заповяда на робите веднага да станат и да се наредят в редица. Подадоха на Трейхърн пакет пергаменти, той разтвори един лист, прегледа го бегло и пристъпи към първия мъж.
— Казвате се? — попита той отегчен.
Робът съобщи, новият му господар нарисува един знак на листа и се приготви грижливо да прегледа новото попълнение. Той опипа ръката на мъжа, прецени силата на мускулите му, прегледа ръката за следи от предишна работа.
— Отвори си устата! — заповяда Трейхърн. — Покажи си зъбите!
Мъжът се подчини, господарят на острова поклати почти тъжно глава и направи нов знак на пергамента. Ритуалът се повтори при следващия мъж. При третия Трейхърн се обърна към Ралстон.
— По дяволите, Ралстон, това е най-безчестната сбирщина от просяци от всичко, което сте ми домъквали. Това ли е всичко, което можахте да намерите?
— Съжалявам, сър, друго не можах да намеря нито за пари, нито с добри думи. Подборът ще бъде може би по-добър през пролетта, ако зимата е достатъчно сурова.
— Ба! — изпъшка Трейхърн. — Хубава цена за такива лумпени и освен това всички от затвора за длъжници.
При това изказване Рурк вдигна учудено веждите си. Господарят на острова вероятно не знаеше, че е получил и един определен за въжето убиец. Рурк се замисли за малко и се запита какво може да означава това за самия него. Като вдигна очи, видя, че Ралстон бе насочил погледа си към него. Виж ти, помисли си Рурк, мистър Ралстон прави сделки на своя глава. И ако не искаше да се върне в Лондон, за да види изпълнението на собствената си екзекуция, то трябваше, ще не ще, да играе играта на Ралстон.
Осмият мъж бе прегледан — Трейхърн пристъпи към Рурк. Очите на господаря на острова се присвиха, като разглеждаше последния. Странно святкащите очи на този роб изглежда издаваха повече от среден ум, а усмивката, която играеше на устните му, действаше обезпокояващо. По-различен от другите, този младеж бе измършавял, имаше мускули, широки рамене, силни ръце, прав гръб и правите крака на млад мъж. И него нямаше нищо отпуснато, на корема му нямаше тлъстини. Много рядко се предлагаше на търг такъв напет, млад козел.
Трейхърн извади листа си, останало бе само едно име.
— Вие сте Джон Рурк! — установи той.
— Аха, сър! — Рурк се постара да говори с лондонски акцент, тъй като знаеше, че хората от колониите не се ползваха с добро име сред жителите на островите. — И мога да чета, да пиша и да смятам.
Трейхърн наклони глава, като че да вникне във всяка дума.
— Гърбът ми е силен, зъбите ми са здрави. — Рурк изтегли устни настрани, за да се види блестящата белота на зъбите му. — Мога да вдигам толкова, колкото тежа, при условие че има добра храна, и се надявам, че ще докажа стойността си за всичко, което инвестира вашето семейство в мен.
— Жена ми е мъртва, имам само една дъщеря още — промърмори Трейхърн, като че отсъстваше духом, и се укори в себе си за бъбривостта си с този роб. — Но вие сте от колониите, Ню Йорк или Бостън, струва ми се. Как стана така, че ви продадоха като длъжник?
Рурк си затвори устата, поглади си брадичката.
— Малко недоразумение с няколко английски войници. Съдията бе в лошо настроение и вярваше повече на тях, отколкото на мен.
Това не бе напълно неистина. Той се бе подразнил, че го вдигат от здравия му сън, и както разбра после, бил счупил челюстта на капитана.
Трейхърн кимна спокойно и, изглежда, бе готов да приеме разказа за истина.
— Вие сте мъж с известно образование и аз мисля, че зад вашата история се крие още нещо. — Впрочем — той повдигна рамене, — по-малко ме интересува какъв сте бил, отколкото какъв сте.
Робът Джон Рурк наблюдаваше мълчаливо господаря си, беше му ясно, че трябва да действа внимателно, когато си има работа с него, тъй като той бе наистина така хитър, както слуховете носеха. Естествено, истината излизаше по такъв начин наяве, но понеже не му хрумна нищо в това отношение, той си замълча засега.
Трейхърн застана през мъжете, разкрачи широко крака и постави ръцете си на дръжката на бастуна.
— Тук сме в Лос Камелос — започна той и обходи с поглед човек по човек. — Тук аз съм кмет, шериф и съдия. Заложени сте при мен за неизплатени дългове. Моят счетоводител ще ви дава винаги при запитване сведение за състоянието на вашите дългове, както и колко сте изплатили. Недели и празници ще ви се заплащат, боледуването и друго отсъствие от работа е за ваша сметка. Надницата ви е 6 пени на ден, в който сте работили. На всеки пръв ден на месеца получавате за всеки работен ден по две пени за вашите нужди, две пени за приспадане на вашия дълг и две пени за храна и подслон. Който работи усърдно и изпъкне, ще получи повече и може да уреди начина на плащане по собствено желание.
Той спря и погледа изпитателно Рурк.
— Смятам, че някои ще изплатят дълга си за пет или шест години. Тогава, който иска, може да работи за връщането си в Англия или да отпътува за другаде; ако желае, може да остане и тук. Дадени са ви необходимите дрехи и всичко за поддържане на чистота. Пазете си дрехите грижливо, тъй като за допълнителните ще трябва да плащате. Ще мине известно време, докато съберете пари и те ще бъдат много малко.
Трейхърн замълча, за да се увери, че всички слушат.
— Ядове можеш да си създадеш тук по два начина — продължи той. — Първо, може да се повреди или открадне нещо, което ми принадлежи — а тук почти всичко ми принадлежи. Второ, на човек, който е тук отдавна, може да му се случи нещо лошо. Някой има ли въпроси?
Той почака, никой не се обади. Трейхърн се отпусна малко.
— За да се съвземете от пътуването, първите три дни ще ви се дава лека работа. След това се очаква от всеки денят му от изгрев до залез-слънце да е изпълнен с полезен труд. Работа се започва след Коледа. Желая ви приятен ден.
Без да се обърне повече, той се качи в каляската си и възложи всичко останало на Ралстон. След като колата замина, Ралстон зае мястото на господаря на острова и почукваше с вечния си камшик в ръка.
— Господарят Трейхърн по правило е мекосърдечен към робите си. — Иронията се почувства именно сега. — Бъдете сигурни, че ако зависеше от мен, щеше да е по-друго. Но аз имам други задължения. Докато отидете на плантациите, ще бъдете настанени в един стар обор извън града, леката работа се предвижда в пристанището. Този мъж там — той посочи мъжа, който ги пазеше досега — е вашият пазач. Той ще докладва на мен или на Трейхърн. Докато се окажете достатъчно достойни за доверие, ще седите по всяко свободно от работа време близо до вашия обор. В случай че някой не е забелязал — той описа с ръка кръг около възвишението и пристанището, — тук никъде не можеш да се скриеш. Във всеки случай не за дълго. — Той се обърна рязко към пазача. — Отведете ги! Всички, с изключение на този. — Той посочи Рурк. — Изглежда се съмнявате още относно вашето положение, струва ми се.
Рурк отговори безмълвно на погледа на Ралстон.
— Ако не искате да се върнете в Англия, за да ви опънат врата — продължи сега с иронична усмивка, — препоръчвам ви да си държите езика зад зъбите.
Рурк не трепна. Мъжът му бе направил голяма услуга, макар и да не го разбираше. Ралстон посочи към робите, чиято колона се изгубваше.
— След другите! Изчезвайте!
Рурк се подчини. Много скоро той щеше да настрои Ралстон враждебно към себе си.
Корабите на Трейхърн, които плуваха в южните води и се плашеха от северния атлантически океан, където бушуваха бури и дебнеха айсберги — носеха на островите блестящи дреболии и пъстри копринени платове и други подобни стоки от Англия и континента, а взимаха в замяна суровини, които се пласираха през лятото в северното полукълбо. Робите на Трейхърн изкореняваха южните склонове на Лос Камелос, спускаха добитите дървета през скалите в морето, откъдето по-малките кораби ги откарваха до по-големи пристанища, където имаше дъскорезници. Разпределението на работата в Лос Камелос бе такова, че мъжете се прехвърляха според нуждите от един поземлен участък в друг, като всеки друг път се изграждаха квартири първо за надзирателите и след това за тях самите. Обикновено това бяха покрити със слама колиби, достатъчно стабилни, за да предпазят от случаен дъжд и вечното слънце.
Джон Рурк бе не само бърз и работлив, той предложи и многобройни подобрения. Под негово ръководство един поток бе превърнат в канал; сега вече отрязаните дървета не трябваше да се мъкнат с усилие до ръба на подводните скали, сега те се носеха от собствената си тежест по бързея към брега, а това спестяваше много усилия на мъжете и магаретата. Главният надзирател споменаваше в седмичните си доклади за Трейхърн името на пълния с идеи роб.
Джон Рурк бе изпратен в друга група, която трябваше да прибере зимната захарна тръстика преди настъпването на сухите месеци. Тук той въведе пърленето на полетата, което оставаше от растенията овъглено стъбло, съдържащо все още обилен сок, но, от друга страна обаче, унищожаваше отровните паяци и други инсекти, които по-рано чувствително намаляваха броя на робите. Рурк преустрои една мелница за пресоване, така че сега я задвижваха мулета вместо половин дузина хора. В докладите отново се появи името на Рурк.
Уменията и богатството на идеи на Джон Рурк станаха скоро известни на целия остров, надзирателите си го предаваха помежду си, за да им реши възникналите проблеми. Понякога работата бе лека, но понякога имаше трудности; така например първо при пърленето на полетата със захарна тръстика се натъкна на съпротива, често трябваше да представи подробни доказателства за провеждането на идеите си. Но така се издигна. Надницата му се удвои, след това стана тройна. Порасна и състоянието му. За допълнителната работа през свободното време един търговец от селото му подари муле.
Освен всичко друго разбираше и от коне. Така например един ден му докараха чистокръвен жребец на име Атила, който куцаше поради разкъсване в сухожилието на предния крак. Когато Джон Рурк научи, че се касае за любимия кон на дъщерята на Трейхърн, той се постара особено много, сложи мек лечебен мехлем върху наранения крак и го върза стегнато. Търпеливо водеше животното с часове за юлара, разглези го по всякакъв начин, докато накрая започна да яде захар от ръката му, което не бе успяла да постигне нито веднъж досега притежателката на необуздания жребец. Нещо повече, Атила се научи от Рурк да пристига само при едно подсвиркване. Накрая Рурк каза, че неговият горд, четириног пациент е вече здрав и го върна на милейди.
Шана посрещна завърналия се Атила с възторг. Дъщерята на господаря на острова прекарваше дните си най-вече върху седлото на обичния си жребец или плуваше в кристалночистото море, където с удоволствие се гмуркаше и понякога улавяше една или две риби, които обогатяваха менюто в домакинството на Трейхърн. Шана поднови приятелството си с хората от Лос Камелос; тя се грижеше за нуждаещите се семейства и съжаляваше заедно с тях, че не можеше да се намери учител за децата на Лос Камелос. Училището, което бе построил баща й, още стоеше празно. Често дните на Шана се нижеха идилични. Когато чужди търговски кораби спираха в Лос Камелос и капитанът заедно с офицерите биваха на вечеря в господарската къща, тогава Шана имаше добрата възможност да се облече отново в най-красивите си дрехи и да играе ролята на домакиня, преливаща от остроумие. Макар и да бе господарка на острова, то тя за почти всички беше все още дъщеря на Орлан Трейхърн и трябваше търпеливо и настойчиво да работи, за да напомня винаги, че вече бе мадам Бошан. Все пак Шана преживя щастливо време; смесването на достатъчно задължения с достатъчно удоволствия й пречеше да й омръзне едното или другото и стана така, че спомените, които в началото я преследваха и измъчваха — постепенно изчезнаха.
Февруари бе вече почти преминал, когато — беше един петък следобед — Атила бе оседлан и тя излезе на спокойна езда из острова. Тя тръгна по средния път към могилата, която минаваше много близо до робите, които работеха на плантациите със захарна тръстика. Баща й често й обръщаше внимание, че мъжете са опасни, но той самият едва ли вярваше, че някой би посмял да хвърли поглед на дъщеря му. Шана, естествено, никога не бе се замисляла много какви последствия би имало едно такова действие. Беше горещ ден, копитата на Атила вдигаха облачета прах, който се носеше след това още дълго по стъпките му. Тя яздеше между могилите, след това надолу по южния склон. По едно време срещна един мъж, който вървеше по края на пътя с мулето си. Според дрехите му трябваше да е роб. Мъжът носеше всъщност обичайната широкопола шапка, но ризата си бе хвърлил на гърба на мулето, а панталоните си бе срязал високо над коленете. Имаше силно почернял гръб, а играта на мускулите му издаваше голяма мъжка сила.
Атила изпръхтя и поклати глава. Шана искаше да поведе коня си, за да заобиколи мъжа и мулето му, но когато се изравни с пътника, той изпъна ръка и хвана коня здраво за юздата. Във всеки друг случай Атила щеше да се изправи, но този път само изцвили приятелски и подуши ръката на чужденеца. Шана отвори уста, за да извика „Пуснете го!“. Тогава мъжът се обърна. Ядът на Шана изчезна. Тя не вярваше на очите си, в мозъка й зейна напрегната празнота.
Присмехулни очи светнаха към нея.
— Да, Шана, тук стои милият Джон Рурк, винаги на вашите услуги. Както изглежда, спечелихте името ми, докато аз го загубих. Но не се случва често един мъж да изиграе както палача, така и жена си.
Мозъкът на Шана започна бавно да работи, макар че чувството на паника силно й пречеше.
— Пуснете! — извика тя и дръпна юздата. Искаше да избяга, но Рурк държеше здраво жребеца. Страх скова гласа й, когато извика втори път: — Пуснете!
— Спокойно, сърце мое! — Златните му очи блестяха като твърд метал. — Трябва да обсъдим едно нещо!
— Никога, никога! — полуизкрещя, полуизхлипа тя. Тя вдигна камшика, за да го удари, но той й бе отнет, безмилостна хватка заклещи китката й.
— За бога, мадам — роптаеше той. — Трябва да ме изслушате!
Той постави ръцете си на тънката й талия. Шана се почувства като дете, свалено от седлото и поставено на пясъка. Шана се бранеше диво, малките й ръце в ръкавиците се опъваха срещу покритите му с тъмни косми гърди, които изпълваха целия й хоризонт. Той я тръскаше така диво, че тя се опасяваше, че ще й падне главата, широкополата й шапка впрочем полетя далече в полето, прибраната коса са разпиля по раменете й като златен водопад. Шана гледаше безпомощно към изгарящите я очи на Рурк.
— Сега вече е добре — присмя се Рурк, щом протестиращите й викове заглъхнаха. — Малко ужас е добре дошъл, за да разсее високомерието ви.
Известна смелост Шана, естествено, все още имаше, макар че брадичката й трепереше.
— Смятате ли, че се страхувам от вас!
Той се засмя, бели като перли зъби блеснаха на обгорялото му лице. Затворническата бледост бе изчезнала, на кафявата кожа блестеше здравата пот на мъж, който се радва на свободата си. Напомни й картините с пирати, които бе виждала по-рано.
— Ако не ме пуснете веднага — заплаши Шана, вече окопитила се, — ще викам, докато ви обесят. И този път наистина. По дяволите още веднъж, ще насъскам целия остров срещу вас!
— Наистина ли, моя любима жено? — язвително подхвърли той. — И какво ще си помисли тогава господин бащата за брака на дъщеря си?
— Е, какво искате? Да ме насилите?
Рурк се засмя хапливо.
— Не се плашете, сърце мое. Нямам намерение да се търкалям с вас тук в сеното.
Тя го погледна слисано. Какво искаше тогава? Искаше да се откупи?
Той каза направо, като че четеше мислите й.
— И не искам нищо от богатствата на баща ви. Ако смятате, че можете да ме подкупите, това би било напразен труд.
Той гледаше зачервените й бузи, нейната мека, трепереща уста. Погледът му мина надолу и се спря на изпъкналите й гърди, а тя, поразена, се запита дали костюмът й за езда не е прозрачен. Тя скръсти ръце, сякаш беше гола пред очите му.
— Споменът за вашата красота бе за мен изтезание в затвора. Не можех да забравя и най-малката подробност как ви държах в ръцете си. Картините се бяха запечатали в съзнанието ми така, като че ли бяха дамгосани. — Той се усмихна. — И въпреки всичко ще намеря начин да откъсна моята роза, напук на всички бодли.
Ръката му се плъзна нагоре по гърба й и погали прелестните къдрици. Усмивката му се преля в чудовищен присмех и той отново стана Рурк, когото познаваше от каретата. Изведнъж й проблесна: „Не, не беше побъркан, но искаше да си отмъсти“.
— Нямам и намерение да разтръбя тайната ви, Шана. Но аз пожертвах в нашата сделка всичко, което поискахте. Сега липсва само изпълнението на нашия договор. И няма да спра, моя любов, докато не изпълните това, за което претендирам.
Съзнанието й се замъгли.
— Няма никаква сделка! — извика тя. — Сделката не важи. Вие не сте мъртъв!
— Сделката е сключена — отвърна той, — вие имате името ми и всичко, което желаехте. Не е моя грешката, че Хикс бе така алчен. Аз настоявам за цената, една цяла нощ с вас като моя съпруга. Сами. И не трябва да има никой, който може да отвори вратата и да ме изхвърли навън. А може би ще бъде удоволствие и за вас!
— Не! — промълви Шана и споменът я накара да се засрами, когато каза: — Бракът е консумиран. Задоволете се с това.
Рурк й се подигра.
— Ако не сте достатъчно жена, за да го знаете, мой малък невинен ангеле, ние бяхме едва-що започнали, а не бе изпълнено нищо. Една цяла нощ, не по-малко, Шана, това е всичко, което искам!
Може би бе по-разумно да не го дразни, мислеше си тя. Най-малкото, за да може да избяга. После Питни може…
Рурк присви заплашително очи.
— Макар и да ви липсват доста неща като жена, то аз въпреки всичко изиграх палача, за да ви потърся. Ако искате да насъскате кучетата срещу мене или Питни, това огромно говедо, или даже баща ви — то на всички ще им се отскубна от лапите. И винаги ще се връщам, това ви обещавам тържествено, за да си взема това, което ми се полага. А сега, моя обична…
Той я пусна изведнъж, хвана юздите на Атила и придърпа коня, наведе се, преплете пръстите на ръцете си, за да направи на Шана стъпало, а Шана, която не желаеше нищо повече, не се подвоуми никак да стъпи на него. Тя се подпря с ръка на силните му рамене, отскочи нагоре и благодарение помощта на ръцете му под краката си, най-после седна отново на седлото. Шана придърпа юздите към себе си около жребеца, притисна хълбоците му и той полетя по пътя. В ушите й ехтеше още дълго подигравателният смях на Рурк, макар че отдавна го бе изгубила от погледа си.
Шана скочи от седлото пред бялата господарска къща, остави домашната прислуга да хване коня и да го отведе в обора. Като обезумяла тя изхвърча покрай Берта — холандката я погледна ужасено — изтича по широко извитите стълби нагоре и затръшна зад себе си вратата на будоара. Бързо завъртя ключа, опасявайки се от всеки, който може да нахлуе. Без дъх тя се облегна на вратата.
— Той е жив! — задъхваше се тя.
Тя хвърли ръкавиците си за езда на писалището, спусна се в спалнята. На земята лежаха на купчина ботушите и костюмът й за езда. Облечена само с лека ризка, тя тичаше насам-натам.
— Той е жив! — беснееше тя. — Той е жив!
В стомаха й се сви чувство на страх, но в сърцето й, което туптеше буйно под гърдите й, се разливаше особено чувство на облекчение, даже освобождение. Под въртопа на мислите й изплува убеждението, че смъртта на този човек — заради собствената й изгода — винаги й бе тежала. Ето че сега от съзнанието й бе прогонен вечно повтарящият се сън за един обесен. Видението на тяло, гниещо в дървен сандък, вече никога нямаше да се върне.
— Но как бе възможно? Та аз бях на погребението му. Как може?
Тя се разхождаше в стаята, по красивото й лице бе изписана безпомощност.
Рурк беше роб. А Ралстон отговаряше за всички роби, които идваха на Лос Камелос. Но как дойде Рурк на острова? С „Хамстед“? Но той не караше роби на борда. Може да е дошъл само с „Маргарита“!
Боже мой, под носа й!
Истеричен смях се надигаше в нея; Шана се хвърли на леглото, затвори очи, като че можеше да вижда картините на иронично смеещите се златисти очи.