Катлийн Удиуиз
Шана (21)

Глава двадесет и първа

Орлан Трейхърн хапна съвсем леко на закуска и бързо напусна масата, за да избегне разговора със сър Гейлърд. Благородникът беше свикнал сутрин да прави компания на семейството. И винаги успяваше да завърти разговора — независимо от първоначалната тема — така, че да започне да изтъква предимствата да вложиш пари в една малка корабостроителница, която ще може за стойността на един-единствен голям търговски кораб да произвежда стотици шхуни и шалупи. Неговият кръг от теми бе много ограничен, но наистина будеше удивление способността му да обръща разговора все на тази тема.

Точно този вид умение обаче не беше по вкуса на всекиго от семейството, така че господарят на острова напусна къщата със скорост, която не би могла да се предполага на неговата възраст и при неговото телосложение. Преди това хвърли на дъщеря си поглед, изпълнен със съжаление. Шана неспокойно погледна как баща й се измъква и я оставя. Сър Гейлърд обаче не се смути ни най-малко. Добрите му маниери при хранене не му позволяваха да говори на масата с пълна уста — за което Шана бе безмерно благодарна — но тези маниери пък не му пречеха да опипва стръвно с поглед закръглените й форми.

Шана изказа почитта си към госта с едно кратко кимване и се оттегли в салона, като помоли Берта да сервира там чая — много се надяваше, че там ще може да си го изпие на спокойствие. Но едва бе седнала на дивана, когато влезе напето и сър Гейлърд. Още бършеше устните си от закуската с изискано потупване с кърпичка, която бързо прибра в маншета на жакета си. Когато Берта понечи да налее чая, благородникът я бутна настрана.

— Може и да не е съвсем подходящо за един истински мъж — обяви той високомерно, като взе в ръка чайника, — но нека поне веднъж да го направим с онази елегантност, която, Бог ми е свидетел, се среща толкова рядко извън Англия!

С грандиозен замах той напълни двете чаши до половина със скъпоценната златиста течност, наля догоре сметана и започна да бърка, докато се получи някаква гъста избледняла маса, която в никакъв случай не можеше да мине за чай. Без да обръща внимание на ужасеното възклицание на Берта, той сложи няколко лъжички захар в едната чаша, а над другата се поспря, вдигнал въпросително вежди:

— Една или две лъжички, любов моя?

— Без сметана, сър Гейлърд, моля! Само чист чай и прашинка захар…

— Ах! — отвърна той объркан и опита своята смес. — Вълшебно, любов моя! — примижа англичанинът. — Непременно трябва да опитате! Последна лондонска мода.

— Опитвах вече — отвърна Шана без всякакво озлобление и си наля нова чаша чай със съвсем малко захар.

Гейлърд седна с изправен гръб на един стол и сложи крак върху крак.

— Така да бъде. Имам на разположение цял живот време, да ви науча на изтънчеността на британската благородническа класа.

Шана бързо взе чашата си и сведе очи.

— Шана, любов моя! — Сър Гейлърд се облегна назад и започна да я разглежда. — Вие не можете да си представите даже, какво може да означава вашето присъствие дори за един аристократ! Чак сърцето ме боли, че ни се отдава толкова рядко да бъдем насаме. Как бих желал да ви говоря за прекрасната страст, която бушува в кръвта ми!…

Шана потръпна. Но като забеляза, че той видя това, бързо се извини:

— Май че сложих твърде много захар!

Джентълменът се изкашля да прочисти гърлото си и се изстъпи пред нея.

— Моя мила Шана, бихме могли да говорим за толкова много неща! Много рядко е да срещнеш човек, който проявява разбиране за нуждите на хората от елита със синя кръв. Вие обаче сте толкова красива и богата… искам да кажа добре възпитана. И толкова желана. Трябва да изслушате болката ми. Загубил съм си главата от любов към вас!

Той пристъпи една крачка по-близо. Шана изпадна в паника. „Сега — мислеше тя със страх — той или ще хване ръката ми, или ще се пръсна от смях.“ Навярно борбата й да се овладее бе изписана на лицето й, защото Гейлърд продължи още по-настойчиво:

— Моля ви, не се отчайвайте, любов моя! Бъдете сигурна, че нищо от онова, което може да ви е сполетяло, не може да намали моето уважение към вас!

Той пристъпи още по-близо, изглеждаше така, като че възнамерява да се хвърли в краката й, но погледът му изведнъж бе привлечен от нещо и той замръзна на мястото си.

— Добро утро! — обади се весел глас от вратата. — И какъв хубав ден имаме днес!…

Шана слисана видя своя Рурк, точно от него не бе очаквала в момента, че ще й се притече на помощ.

— Мистър Рурк! — извика тя с такава загриженост, че съвсем лесно прикри с нея чувството на облекчение. — Сигурен ли сте, че вече можете да ставате? Какво става с крака ви? Толкова добре ли е вече?

При това тя самата най-добре знаеше, че трите дни почивка и лапите с билки бяха направили истинско чудо. Предната вечер хирургът бе сменил превръзката и бе установил, че раната се е изчистила и зараства. Само с крайчеца на окото си Шана видя как сър Гейлърд разочаровано въздъхна.

Подпирайки се на бастуна на баща й, Рурк се приближи и седна до нея на дивана. При вида на мрачното лице на Гейлърд усмивката на Рурк ставаше все по-лъчезарна, в златистите очи проблясваха весели искрици. Шана побърза да донесе подложка за крака и постави на нея удобно болния му крак. А когато се наведе, за да подложи и една възглавница, тя явно не се безпокоеше, че корсажът й разкри пред погледа на Рурк цялото прекрасно великолепие на гърдите й. Гейлърд се ядосваше, че другият може да се наслаждава до насита на гледката, за която той самият така томително копнееше. Рурк вдигна очи и белите му зъби блеснаха срещу изпълнения със завист англичанин — една усмивка на нескривано предизвикателство.

Шана не забеляза тази размяна на погледи, тъй като самата тя бе твърде заета да се възхищава на Рурк. Той носеше широка бяла риза, кафяв панталон до коленете и бели чорапи; кафявите му обувки бяха с красиви месингови токи. „Колко ли го е боляло да напъха левия крак в обувката!“ — помисли Шана. Върху ризата той бе облякъл дългия кожен елек, който толкова му приличаше, когато бе пиратски капитан. Сега лицето му изглеждаше по-слабо и по-тъмно, ала очите му бяха по-живи, зъбите — по блестящи, косата — по-черна. Никога не й се бе виждал толкова красив — тя цялата грееше срещу него, очите й излъчваха мека светлина.

— Мадам Бошан!

Сепната, Шана промълви:

— Извинете, сър Гейлърд, не чух?…

— Съвсем ясно е, че не ме чухте! Вече за втори път трябва да повтарям въпроса си! Предложих ви да направим разходка в градината. Тук някак изведнъж стана много задушно!

— Щом казвате, сър! Веднага ще отворя вратата! — Тя се втурна да отвори. Но въпросът на сър Гейлърд остана без отговор.

— Хладно е — отговори Шана от прага на верандата. А след това продължи, вече обърната към Рурк: — Дойде ли краят на септември, ветровете стават по-хладни, вечер е дори студено. Следобед облаците се събират над южния край на острова, а привечер прескачат планинския гребен и изливат дъжда си върху нас. Това е времето, когато захарната тръстика е най-висока…

Стъклената врата образуваше около Шана някаква призрачна рамка; зеленината от градината подчертаваше още повече нейната прелест. Беше толкова красива, Рурк имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от блаженство.

Изведнъж отвън долетя звънък шум — нямаше съмнение, някой бе строшил стъклото със силен удар.

Шана излезе на верандата да види какво става, точно колкото да види Мили, която се бе втурнала да бяга.

— Мили! Какво правите тук?!

Несъмнено момичето бе клечало тук зад някое от креслата и бе послушвало техния разговор. Тя беше постъпвала така и в конюшнята по-рано, сега Шана се чудеше, какво ли е намислила пак.

— Нищо не съм строшила! — заоплаква се момичето. — Да не вземете сега мен да изкарате виновна!

— Правилно, днес вятърът духа твърде силно — отвърна Шана подигравателно. — И все пак, какво търсите тука? Да не сте ни донесли риба?

— А, не! — запъна се Мили, като надзърташе през рамото на Шана навътре към салона. После изведнъж изтърси: — Ами казаха, че мистър Рурк бил ранен, та исках да питам не мога ли да помогна с нещо…

— Идвате малко късно, но влезте, той е тука. — Шана бутна момичето в стаята и й посочи стол до Рурк, като нарочно избегна въпросителния му поглед. Наистина той я бе уверил, че няма нищо с това момиче, но това, че Мили не искаше да го остави на мира, отново я ядоса. Сър Гейлърд бе станал на крака при влизането на младата жена, въпреки че не му приличаше кой знае колко на дама. Мили възпитано направи реверанс.

— Аз съм Мили Хоукинс, господине! — представи се тя смело и седна на посочения стол. Моментално впери безсрамно очи към панталона на Рурк. — Улучили ви в чатала, разбрах. Дано не е нещо сериозно!

Шана затвори очи, изумена от тая отраканост. Рурк едва се сдържаше да не избухне в смях. Щом се овладя, той се усмихна на Шана.

— Благодарение на грижите на мадам Бошан съм пак отново на крака, Мили! Само на нея трябва да благодарим.

— Така ли? — учуди се Мили. — Сигур много се е променила от последния път, когато ви видях двамата, щото тогава тя не говореше хубаво за вас. Как ви замота само кожата около ушите, бая страшно беше.

Това събуди любопитството на Гейлърд.

— Какво? Кожа? За какво става дума?

— Е, достатъчно — прекъсна ги Шана. — Желае ли някой чай?

— Берта искаше да ми сервира закуската — обади се Рурк, — но ще пия с вас чашка чай.

Берта отново изглеждаше в добро настроение, докато помагаше на Милън да занесе горе храна за мистър Рурк, само сър Гейлърд седеше настрани и се правеше на засегнат. Той имаше чувството, сякаш някой е разказал виц и само той не е разбрал шегата, докато всички други се тресат от смях — а това беше повече, отколкото би могъл да понесе един джентълмен, който държи на себе си. А което бе най-лошото, той просто не знаеше как да зададе въпроса, какво търси в салона един роб.

— Е, добре значи! — плесна се Мили с ръце по хълбоците и стана. — И без това не искам да се бавя. Само да видя как сте, мистър Рурк. А и с вас не може да се говори истински, като има толкова хора наоколо.

Поклащайки бедра, тя излезе. Берта сви рамене и също изчезна заедно с Милън. Вече от прага Мили помаха още веднъж на Рурк и хлопна вратата след себе си. Шана точно понечи да въздъхне с облекчение, когато сър Гейлърд се запъти решително към нея.

— Е, мадам Бошан, какво става с нашата разходка? — Той зададе въпроса настойчиво, скръстил ръце отзад под пешовете на жакета си.

Шана просия.

— С удоволствие, сър Гейлърд! — каза весело тя, стана и приглади кринолина си, разперил нашироко своите обръчи. — Мистър Рурк, нали ще ни правите компания? Сигурно ще е добре за крака ви!…

Брадичката на английския благородник стана по-дълга.

— На негово място бих останал. Може да се препъне, та да счупи и другия крак…

Рурк скочи пъргаво на крака и дари една блестяща усмивка на киселия благородник.

— Напротив, аз също мисля, че малко упражнение ще бъде само от полза за крака ми. — Той направи лек поклон. — След вас, мадам!…

— Ще излезем направо оттук — предложи Шана с мила загриженост. — Така мистър Рурк може да се подпира на перилата, а и ще му е по-лесно да върви надолу по стъпалата.

Тя литна към вратата на верандата, като позабави там грациозно крачките си, за да й бъде отворена.

Гейлърд с бърза крачка се притече веднага на помощ, като остана да държи вратата пред нея с галантен поклон. Той поиска да тръгне до нея — просто да заеме мястото, което смяташе, че му се полага, но с изненада установи, че му се пречи.

— Хиляди благодарности, сър Гейлърд! — И Рурк мина край него като вихрушка и тръгна плътно до Шана. — Много сте внимателен, наистина!…

На сър Гейлърд не му оставаше друго, освен да крачи след тях като прислужник. И дори фактът, че Мили още се въртеше около главния вход и дебнеше, не можа да отрови удоволствието на Шана от тази игра.

— Добре, добре, сър — се дочу гласът на Мили в огромното главно преддверие. Тя бързо улови монетата, която й хвърли Ралстон, и сръчно я скри в корсажа си. След това заподскача към вратата, като се провикна: — Ще съм там точно навреме!

Ралстон сдържано поздрави тримата, които идваха срещу него. На Рурк се падна само едва доловимо кимване. Той хвърли кос поглед и на Гейлърд, но бързо се обърна към Шана:

— Дойдох, само да взема едни документи от писалището на баща ви — заобяснява върлинестият. — Ще ме извините, мадам!

— Ваша работа — отвърна Шана хладно. — Да изпратя ли да повикат Джейсън, ако ви е необходима помощ?

— Не е нужно, мадам! — отвърна той сковано. — Господин баща ви ми обясни точно къде да търся.

Със зачервено от омраза лице Ралстон изпрати с поглед тримата. Ръката стисна нагайката, като че ли изпитваше желание да укроти този съмнителен мистър Рурк. Чак след доста време той продължи пътя си към покоите на Трейхърн. Седна на стола и започна да преглежда разни пергаменти, скици и книжа, натрупани разбъркано върху огромното писалище. Особено внимателно разучаваше всеки чертеж за двете мелници. Но макар че изчете всяко редче, всяко означение, скиците останаха за него пълна загадка. Значи не можеха да послужат като средство за злепоставяне на омразния специалист по измисляне на планове. Ралстон високомерно се облегна назад в стола на господаря на острова, като си мислеше за странното издигане на роба Джон Рурк. Безспорно, чувството му за собствена значимост не можеше да не бъде накърнено от факта, че човек като Рурк се бе издигнал толкова високо, че чак господарят на острова да го смята за незаменим. Но някой ден — и Ралстон си го обеща в този момент — този роб щеше да си намери заслуженото.

Междувременно и сър Гейлърд усещаше същия този роб като трън в очите си. Дори и куц, Джон Рурк все успяваше да застане така, че да раздели Шана и благородника. Гейлърд жадуваше за един миг несмущавано уединение с Шана, та да покаже на дъщерята на този безмерно богат Трейхърн с какво съвършенство — на каквото е способен само той и никой друг — ще я ухажва… Но все се получаваше — необяснимо как — че трябваше да й говори през главата на този нахалник. Накрая Гейлърд не издържа и помоли да го извинят и да му разрешат да се оттегли. Молбата му бе охотно удовлетворена.

— Самозвана паплач от роби и слугини! — мърмореше Гейлърд под носа си, докато пресичаше полянката с широка крачка, като че беше на кокили. — Заслужават камшик, всички до един! Само да вържа брака, зная как да науча тая сган какво приляга на един слуга…

Рурк дълго гледа след англичанина, който се отдалечаваше, подпирайки се на бастуна си от черен трън.

— Все пак — отбеляза той, — това говедо поне има усет кога компанията му е нежелателна.

Ръката на Шана лежеше на рамото на Рурк, с неописуем глад той се взираше в лицето й и очакваше някакъв знак. Стояха неподвижни, търсещи се, изпълнени с желание, а устните на Шана, нежни и сладки, му се струваха все по-близо.

Шана въздъхна и отстъпи крачка назад. Потърка ръката си, сякаш още й пареше от докосването.

— Да се връщаме — каза тя и посочи крака му. — Още не сте свикнали!…

Рурк пропусна жеста на ръката й и се хвана само за думите.

— Права сте. Наистина не съм свикнал да бъда толкова дълго време с вас. Поставяте съпротивителните ми сили на тежко изпитание.

Той обгърна с ръка тъничката й талия, ала Шана потръпна и се измъкна с леко завъртане от хватката му.

— Не! — извика тя и се опита да се овладее. — Не ме докосвайте! — Тя се опита да се засмее закачливо, но излезе някак принудено, полузадавено. — Трябва ли да ви напомням, сър, че благоприличието е застрашено, защото нямаме придружител? Спазвайте разстояние!

Рурк се наведе, подпрян на бастуна, понечи да погали косата й.

— Не мога ли да я докосна само за миг?

Тя не отговори; късаше листенцата на някакво цветче, ръцете й незабележимо трепереха.

— Желая ви. — Шепотът му искреше от огън.

— О, Рурк! Не говорете така!… — Шана изведнъж се разхълца. — Не мога…

Тя притисна бързо устните си с ръка, не смееше да отвори очи, опитваше се да се бори с прилива на желанието, който заплашваше да я повлече, цветчето от ръката й незабелязано падна на земята.

— Шана! — провикна се Рурк, смаян от този пристъп на чувства. — Шана! Вие никога не сте се бояли от мен?!

„Да! Все пак! Боя се! — крещеше нещо в нея. — Страх, че ще ме докосне и ще изчезна, ще се превърна в нищо в ръцете му. Страх, че ще ми каже «Обичам ви» и аз ще се стопя в нозете му. Страх, че при него аз преставам да бъда самата себе си. Защо не иска да разбере? Твърде добре изучих себе си, твърде много ви обикнах. Лекувах раните ви, успокоявах бълнуванията ви… Със свито сърце очаквах дни и нощи думичка на надежда от трескавите ви устни, гледах ви слаб и безпомощен как страдате… Не мога повече да се браня от вас! Моето «Аз» не може повече да ви се противопоставя… Какво ще стане, какво ще остане от мен самата…“

Чувства и мисли извиваха вихрушка в нея, цялата тази буря в нея се отразяваше в очите й, напираше на устните й. Но Шана стоеше безмълвна и само чупеше ръце.

— Аз… — започна тя и се спря. А след това прибави безучастно: — Татко скоро ще се върне. Трябва да се погрижа за яденето.

Това бе най-прозрачното бягство от всички възможни, но все пак някакво извинение. Шана избяга от градината и остави Рурк сам да се справи с пътя до вкъщи.

 

 

Внезапно в ушите й прозвучаха отново думите на Рурк; тя замръзна на мястото си, после изведнъж осъзна, че отново кръстосва безцелно стаята — напред.

Седмицата бе изминала, седем мъчителни нощи, откакто бе за последен път сама с него. Волята й се рушеше като стар зид под зъбите на времето. Очите му я преследваха на всяка стъпка, в огледалото на своята страст, на своя копнеж виждаше само погледа на Рурк. Той се бе възстановил, движеше се повече, винаги близо до нея, наблюдаваше я, чакаше. Освобождаване от този вездесъщ поглед имаше, само когато идваха надзирателите, да търсят разяснения и съвет по строежа на дъскорезницата. Само в такива часове Шана не чувстваше върху себе си търсещия му поглед.

Не можеше да спи нощем. Въртеше се неспокойно в огромното си легло, какво ли не опитваше, само да потъне в спасителна дрямка: горещи бани, четене, лека храна, поезия, та дори и топло мляко, което й носеше Хергъс, изпълнена със загриженост и съмнения. Леглото й се виждаше прекалено широко, чаршафите прекалено студени.

Часовникът удари за единадесети път, сънят не идваше. Напротив, някакво ново пробуждане се надигна в нея, остро и всеобхващащо, почувства го дори физически. Бавно, потънала в мисли, Шана излезе на верандата. В нощния въздух се долавяше дъх на прохлада, но след горещата баня Шана бе облякла плътен пеньоар. Седеше така, полуседнала на перилата; звездите блестяха светли и ярки в черното кадифе на небето. Като светла лента от звезден прах от хоризонт до хоризонт искреше Млечният път.

Шана отново тръгна несъзнателно край перилата — отиваше, връщаше се, напред, назад… Не усети как се намери пред вратата на стаята на Рурк. Не светеше. Спеше ли? Буден ли беше? Веднъж бе казал, че често я чува как броди из стаята си. Изведнъж Шана реши, че е страшно важно да отиде да види как е. Краката й — а не волята й — я отведоха при него. Да, ето го. Видя очертанията на тялото му под завивката, видя широките му гърди. А после видя, че очите му са отворени и че я наблюдава, както и тя него.

Ръцете й — а не волята й — посегнаха към колана на дрехата й. Тя падна на пода; меката й светла кожа проблесна като коприна в мрака, тя повдигна завивката и се пъхна при него. Ръцете му бяха вече тук, за да я прегърнат, устата му бе вече върху устните й — силна, настойчива, търсеща, намираща, запалваща огньове… В нея лумна пламъкът на екстаза, но в него имаше и много повече; блаженството на връщането у дома, тътенът на събудената отново страст, сладостта на пролетното събуждане, вълшебната болка на отдаването, всичко това, съчетано в някаква изгаряща лава, всичко това пулсираше в ритъма на телата им; тя жадно го пое в себе си, литнаха в звездното пространство, бездиханни и изтощени блуждаеха във вихъра на кометата, която избухна и изчезна…

— Рурк? — прошепна тя на гърдите му.

— Да, сърце мое? — Гласът му преливаше от нежност.

— Ох, нищо… — Шана се притисна към него и се усмихна в своя унес.

Всичко друго бе изчезнало. Нявгашните й вятърничави мечти се стопиха в настойчивите пориви на любовта му. Без него стаите й се струваха празни. Когато Рурк отиваше с Трейхърн на строежа, тя го очакваше с такова нетърпение, както дете очаква завръщането на баща си. Понякога след вечеря надзирателите идваха да обсъждат трудностите, с които само той можеше да се справи. В такива случаи тя винаги се оттегляше в стаята си, за да избегне натрапчивото присъствие на сър Гейлърд. Чакаше само Рурк, струваше й се, че часовникът е спрял. Понякога книгата със стихове падаше от ръката й, задрямваше за малко. Не след много обаче, усещаше прегръдката на една силна ръка, един дрезгав глас прошепваше в ухото й „обичам ви“ и Шана се пробуждаше, щастливо усмихната, сънена, и времето отново литваше лудо, ударите на часовника зачестяваха, напразно искаше да ги позабави. Да, всичко друго не съществуваше.

 

 

Малкото езеро, което бе толкова важно за дъскорезницата, се намираше между хълмовете над селото — бе разположено така, че дървеният материал можеше лесно да се качва дотук от залива или да се спуска горе от хълмовете по буйния поток. Преградният яз, който бе най-важната част от строежа, беше вече почти завършен — зад яза потокът приличаше на тясна вадичка. От завиреното езеро, където щяха да се събират дървесните трупи, само един канал водеше към дъскорезницата. Бяха помислили и за това, до дъскорезницата да могат да отиват конски каруци, които да разнасят набичения материал. Всичко това можеше да се види още на чертежите, но там все още липсваха много подробности. На Рурк се налагаше да дели времето си — хем да бъде на разположение на господаря на острова, който искаше все да е до него, хем да дава указания на надзирателите и майсторите, които го отрупваха с въпроси. Особено зает беше предобед, понякога хората от дъскорезницата идваха още на закуска.

Една сутрин — точно си бе отишъл последният майстор — Рурк остана сам в господарската къща, само прислужниците бродеха из стаите. Както обикновено Милън и Берта гледаха все да са наблизо, за да могат да му помагат; Джейсън бдеше долу на входа, да изпълни разпоредбите му, ако рече да излиза. Рурк имаше чувството, че само пречи на тези добри хора да си гледат всекидневната работа, това го правеше раздразнителен, да не говорим, че беше ядосан и поради това, че Шана бе излязла някъде със сър Гейлърд. Твърде горчив му се виждаше все още хапът да гледа как други мъже обграждат с внимание собствената му съпруга, докато още не му признават открито правата му на съпруг. Къщата го потискаше, той нахлузи кожения си елек и излезе навън.

Атила беше нещо неспокоен; жребецът не бе свикнал да стои дълго самичък; жадно захрупа захарчетата от ръката на Рурк. Откакто го плениха, Рурк не бе яздил, много му се искаше да постави на още една проверка оздравяването на крака си.

— Хайде да те видя, пощръклял козел такъв! — погали Рурк благородното животно. — Хайде да се позабавляваме, само ние двамата!…

Първоначално той държеше юздата стегната, искаше да разбере дали от язденето няма да го боли кракът. Но когато видя, че това не му пречи, отпусна юздата и пришпори коня по пътя към фабриката за захарна тръстика.

Късният предобед бе ветровит и топъл, но когато Рурк пресичаше гребена на хълма, заваля ситен дъжд. Преди да се спусне в долината, ризата му бе вече мокра там, където не я покриваше коженият елек. Ездата го освежи — жалко, че Шана не можеше да сподели с него това удоволствие.

Воденичните камъни не работеха — тепърва чакаха новата реколта. Бяха останали малко хора, всички сега работеха на дъскорезницата, тя трябваше да е готова, преди Трейхърн да отпътува в колониите. Рурк влезе през котелното помещение; поздрави весело мъжете, които палеха пробно котела за меласата. Работниците се ококориха.

— Охо, мистър Рурк! Отново на крака, а?

— Искам само да видя как е, наред ли е всичко?

Мъжете се разсмяха.

— И още как, мистър Рурк! Екстра работа свършихте, трябва да ви се признае! Сигурно майсторът по-добре ще ви каже. Точно опитва рома си!

Рурк отиде в дестилаторното и веднага усети усилената работа, която кипеше във фабриката. Пращенето на огъня под големите котли се смесваше с шума от капещите кранове и свистенето на парата в тръбите — цял концерт от тайнствени звуци. Там, където слънчевите лъчи огряваха другия край на огромното помещение, тъмнееше сянката на някакъв мъж, навярно майсторът на дестилацията. Рурк му подхвърли някакъв въпрос, докато самият той се промъкваше между котлите, които проблясваха като златни под серпантините на медните тръбопроводи. Жегата беше непоносима, мократа риза и панталонът на Рурк вдигаха пара, от всичките му пори рукна пот. Пробивайки си път напред, Рурк помисли дали човекът, чиято сянка зърна, не се е жив сварил в този горещ въздух, или пък е оглушал. Заобиколи една подпорна греда, но се подхлъзна и едва успя да запази равновесие. Но внезапното натоварване на ранения му крак го накара да извика от болка — проклинайки, Рурк се облегна на гредата, за да отзвучи болката.

Остър метален звън разтърси помещението. Една дебела колкото човешка ръка тръба полетя към колоната, където стоеше Рурк, от нея бълваше свистяща пара и вряла меласа. Рурк отскочи назад, вдигна ръка да запази лицето си. Но кракът му бе твърде неподвижен за такива акробатични изпълнения, Рурк се стовари на пода, но все пак запази присъствие на духа и се претърколи при падането, за да не го удари струята от полудестилиран ром.

Котли, тръби, тавански греди — всичко изчезна в пара. Ако беше направил само една крачка още, Рурк щеше да попадне в центъра на този кипящ ад, без изглед за спасение.

Дочу викове: работниците бяха застанали на входа и се опитваха да видят през парата. Рурк извика в отговор, един от мъжете пропълзя към него.

— Добре ли сте, сър? — се опита човекът да надвика страхотното свистене.

Рурк кимна.

— Трябва да затворя онзи вентил отзад! — извика човекът и пропълзя нататък, преди Рурк да успее да му извика, че нататък е майсторът, който сигурно ще затвори вентила.

Най-после свистенето се превърна в църкане, а след това настъпи необичайна тишина.

— Велики боже! Какво е станало тук? — прогърмя глас откъм входа. Рурк видя за своя изненада, че майсторът на дестилаторното идва забързан към него.

— Пукна се тръба. Злополука…

— Не беше злополука, сър! — каза мъжът, който бе затворил вентила и сега се появи само като контур в облака. — Вижте само това нещо! — показа той един тежък чук. — С тоя чук някакъв проклет идиот е разбил една от муфите!

— Котлите ми! Ромът ми! Всичко отиде! — се вайкаше майсторът и кършеше ръце. — Ще трябват дни, за да сложим отново всичко в ред! Ако го хвана, ще му извия врата!…

— Оставете и за мен парченце от него, Тими! — каза Рурк, като се питаше чия ли сянка бе видял преди злополуката. — Ако не беше колоната, сега щях да бъда парче варено месо.

Майсторът погледна Рурк, като че ли го виждаше за първи път, изглеждаше слисан.

— Така е, сър! — потвърди работникът. — Някакъв негодник явно искаше да направи от нашия мистър Рурк задушено. Всеки път, преди да запаля огъня сутрин, проверявам всяка тръба и всяка муфа. Тази сутрин също. Не може да се разхлаби от само себе си…

— Може злосторникът въобще да не е имал мене предвид, само е искал да навреди. И сега, както винаги, няма да избързваме. — Рурк направи с ръка знак, че не иска да слуша възражения. — Ако е било заради мен, сега поне съм предупреден и ще трябва да внимавам. — Рурк се обърна към майстора: — Дойдох, за да видя дали всичко е наред. Има ли някакви трудности?

— Не — изсумтя мъжът. — До преди минути нямаше.

— Надявам се тогава да не се случва пак. Ще си тръгвам. Бъдете уверен, че не ви завиждам за вашата работа. — Той хвърли един последен, пълен със загриженост поглед към капещите отвсякъде тръби и си отиде.

Навън Рурк вдъхна дълбоко чудесния свеж въздух и поразтри крака си, за да прогони болката, която отново го мъчеше. Погледът му шареше по предния двор, дали няма да открие нещо подозрително. Дъхът му замря. Малко по-далеч, до големия улей, в който постъпваше тръстиката, стояха двама мъже — единият висок и тънък, облечен целия в черно. Рурк позна Ралстон. А човекът, с когото говореше, бе един от работниците в дестилационното, едър мъжага, с масивни ръце. Като съгледа Рурк, Ралстон видимо трепна, сякаш по тънкото му тяло премина вълна, той веднага се завъртя на токовете си и закрачи нанякъде. Работникът гледаше след него в недоумение. Замислен, Рурк възседна жребеца и потегли към господарската къща.

Точно бе прибрал Атила в конюшнята и бършеше потта по хълбоците му, Рурк чу — или по-скоро почувства — някакво движение зад гърба си. Вече нащрек, той се извърна светкавично. Беше само Мили, застанала пред вратата на обора.

В първия миг момичето като че понечи да избяга, но след това събра целия си кураж и приближи към него, въртеше бедра, сякаш танцуваше. Рурк, който все още не бе решил дали трябва да се чувства облекчен или разтревожен, продължи своята работа.

— Добрутро, мистър Рурк! — проговори момичето с някакъв особен глас, който по всяка вероятност трябваше да звучи примамващо, и се облегна на една греда, захапала стръкче сено. — Видях ви, като яздехте хубавия кон по пътя. И аз обичам много животни, не се различаваме много с вас, нали?

Рурк измърмори нещо несвързано и започна да разресва опашката на Атила.

— Какво сте намислили сега? — попита най-после той.

— Нещо много екстра! — изкиска се Мили нагло. — Оная коза Шана ще умре от ужас!

— На ваше място — започна Рурк, обиколи Атила и опря ръка на една греда, — бих избирал думите си малко по-внимателно!

Мили застана полуразкрачена, наведе се напред, готова за нападение, и посочи с пръст корема си.

— Ще имам дете значи! Да знаете!

Рурк набърчи чело. Работата ставаше сериозна. Преди Мили да поеме дъх, той вече знаеше какви ще бъдат следващите й думи.

— И вие — сега пръстът на Мили сочеше него — сте таткото!

Устните на Рурк се свиха зло, очите му станаха студени и опасни.

— Наистина ли мислите, Мили, че мога толкова лесно да бъда измамен?

— Не мисля — каза Мили и отново се облегна на гредата. — Ама имам един приятел, дето ще каже всичко, което поискам. А пък аз знам всичко за вас и госпожица Вирнат нос. А какъвто е мистър Трейхърн, няма да му е приятно да чуе, че многообичаната му щерчица се търкаля в леглото с един роб. Ще си заслужава да платите някое и друго пени да си държа човката затворена, не е ли така? А пък аз и не искам да се откажете да спите с нея. Само че ще е правилно тя да си плати за това. Така че ние двамата ще можем славно да си живеем, нали, съкровище?

Рурк я гледаше. Нямаше съмнение, тя не се шегуваше, вярваше във всяка своя дума. Лицето му се помрачи.

— Няма да се оставя да бъда изнудван! — Гласът му стана тих, почти съскаше: — И не мисля да се обявявам за баща на някакво моряшко копеле, само защото ви се е прищяло!

— Но аз се кълна, че вие сте бащата!

— Зная със сигурност, че никога не съм ви докосвал. Ако се закълнете, ще бъде лъжа и някой ден това ще излезе наяве!

— Ще направя така, че да се ожените за мене.

— Но аз няма да го направя!

— Сам Трейхърн ще има грижата за това.

— Не мога да се женя за вас! — изрева той. — Аз вече си имам жена!

Мили отвори уста и отстъпи назад, като че я бе ударил.

— Жена! — засмя се тя диво. — Вече си имате жена! Е, знаем, в Англия сигурно си имате жена. Сигурно и деца, мога да се хвана на бас. Госпожица Вирнат нос ще има да се чуди!… — Мили се заоглежда като безумна наоколо и избухна в креслив смях. — Той вече си има жена! — С викове и хълцане тя побягна, гонена от отчаяние.

 

 

Шана яздеше Джезабел. Вече отиваше към конюшнята, когато кобилата се изплаши от нещо и се вдигна на задни крака. От портата изскочи Мили и се видя изведнъж под огромното тяло на коня, наблюдаваше с ужас копитата във въздуха… Издаде пронизителен писък, повярва, че е дошъл последният й час. На косъм от нея Джезабел стъпи отново на земята, Шана се бе вкопчила здраво в седлото.

— Какво се въртиш пак тук, по дяволите! — извика Шана, побесняла по-скоро от преживяния ужас, отколкото от гняв.

— Ето я пак! — разписка се Мили. — Госпожица Вирнат нос Шана Трейхърн Бошан! Ама преди да ме прегазите, искам да ви кажа нещичко! Тоя там вътре — и тя посочи с ръка към конюшнята — съвсем няма нужда от вас! Съвсем не може да се ожени за вас! Има си той вече жена! Това е!

Шана напразно се опита да възрази на полудялото момиче.

— Мили! Не знаеш какво говориш! Мили!…

Ала Мили не можеше да бъде укротена. Тя разтвори широко ръце, отметна глава назад, като се смееше с все гърло:

— Само като научат хората! Всичките тия финички, чудесни хора, такива едни белички и чистички! Само като научат!…

Шана се плъзна от седлото надолу.

— Мили, не може да направиш това! Въобще не знаеш за какво става дума!…

Момичето танцуваше в кръг около нея, усърдно вдигаше прах с краката си, кобилата отново стана неспокойна.

— Престани, проклето хлапе! — извика Шана, като се опитваше да задържи коня.

— Ама че весела история! — се кривеше Мили. — Мис Шана… се хвана… в капана… В капана на един роб! А целият свят седнал да плаче, че пиратите можели да я изнасилят! Ох, само като научат хората!

— Мили! — извика Шана заплашително.

— Я се погледнете, госпожа богатата вдовица Всичко мое! Дето едно пени не е спечелила с труд, дето няма какво да поиска, щото всичко си го има! А сега си достави и мъж! Виж, че не била по-добра от мене! С женен мъж ходи! Ха на бас, че скоро ще надуе корема!

Лицето на Шана стана тъмночервено при тия думи. Не можеше да понася нито миг повече тези оскърбления.

— И за кого, мислиш, е женен? — изкряка тя.

Не бе и изрекла докрай, когато разбра какво е направила. Ужасена, тя запуши устата си с ръка, като че искаше да върне думите си. Бе твърде късно. По лицето на Мили се изписа недоумение, досещане, докато най-после остана със зяпнала уста и ококорени очи.

— Вие?! — извика тя. — За вас?… О-о-ох! Не-е! Ох, не-е! — зави тя. Разплакана, тя хукна към селото.

Чак сега Шана свали ръка от устата си. Със свито сърце гледаше бягащото момиче, фигурката му ставаше все по-малка всред дърветата. В безпомощна ярост Шана затропа с крака. Как можа точно на тази жена да разкрие тайната, която бе пазила грижливо през всичките тези месеци! Бе й я подхвърлила като евтина монета! С безсилна ръка тя понечи да хване юздата на Джезабел, да отведе благородната кобила в обора. Но пред нея застана Рурк. Дори се усмихваше.

— Мадам! — каза той. — Боя се, че току-що ударихте най-голямата камбана в селото!

— Ах, Рурк! — хвърли се Шана в прегръдките му. — Тази глупачка ще иде направо при баща ми. Той така ще побеснее, че няма да може да се говори с него! Ще ви изпрати в Англия, ще ви обесят!…

— Успокойте се, любов моя! — Рурк силно я притисна към себе си и загали косата й. — Няма смисъл да се предаваме отсега! Ако му каже, ще си признаем и ние. Баща ви е разумен човек. Поне ще ни даде възможност да кажем и ние нещичко.

Спокойствието и самоувереността на Рурк подействаха. Шана се почувства защитена в силните му ръце. И странно — изведнъж мисълта да признае брака си вече не й се виждаше толкова безумна.

— Сега поне Мили няма да ви досажда повече със своите предложения — направи Шана опит да се пошегува.

Рурк сложи ръка над очите си и се взря в далечината.

— Какво стана с Гейлърд? Къде остана това чудесно момче? Нали тръгнахте с него на езда?

Шана се разсмя.

— Когато го видях последния път, имаше разногласия с коня си по кой път да тръгнат. Сигурно още се бори с него, да обърне обратно към къщи.

— Струва ми се, че напоследък той отнема много от скъпоценното ви време — я укори Рурк малко по-остро, отколкото всъщност искаше.

— Но, Рурк! — засмя се Шана лукаво. — Нима ще започнете сега сериозно да ревнувате от сър Гейлърд!

— Не мога да търпя глупашката му муцуна! — промърмори Рурк.

Шана поведе Джезабел към конюшнята. Като минаваше край него, той я плесна с длан по дупето и задържа ръката си там.

— Нахалник! — възкликна Шана и закачливо изкриви лице към него. — Кога най-после ще се научите да си прибирате лапите?

— Навярно никога! — я увери Рурк, като плъзна ръка по бедрата й. След това обви ръка около врата й и я притегли към себе си. — За всеки един път, в който ми позволявате само да ви гледам, но не и да ви докосвам, ще си искам обезщетение, щом само останем сами, кълна ви се, мадам!

Ръката му прилепна към меката й заоблена гръд, жадната му уста опари устните й; целувката я замая като силно вино. Страстта я повлече като буйна река. Гласът на Рурк бе хриплив, когато промълви върху самите й устни:

— Баща ви ще се прибере по-късно. Нека да идем в колибата.

Шана кимна безмълвна и унесена. Заля я някаква чудна топлина, тя се облегна на масивната греда, дървото миришеше приятно. Рурк се занимаваше още с кобилата.

Когато затвориха тежката врата на конюшнята зад себе си, Рурк хвана нежната й ръка в своята…

Вече се свечеряваше, когато Шана се промъкна вкъщи и тихичко се качи по стълбите. По бузите й още пламтеше розовият отблясък на изживяната страст, мъжката миризма на Рурк бе проникнала в порите й, очите й блестяха като дълбоки езера, косата, набързо прибрана на кок, все още се пилееше около лицето й.

Хергъс, която бе приготвила банята и очакваше Шана нетърпеливо, само охна уплашено при вида на господарката си.

— Пак ли сте била при него! — изплака камериерката. — Посред бял ден! Срамно е това, дето го правите! Да блудствате под носа на татко си! Нямате ли вече срам?…

Шана вирна брадичка. Не, тя нямаше чувството, че върши нещо нередно. Самата тя се чудеше защо няма и най-малкото угризение. Как стана така, че всичко, каквото правеше в ръцете на Рурк, й се струваше добро? Любов ли беше? Ясно бе, той я обича. Бе й го казал. Но тя?! Обичаше ли го и тя? По какво можеш да познаеш любовта, когато я срещнеш? След като бе готова да се отдаде цяла на Рурк, не беше ли това любов? Или страст?… О, да, и това също. Но не само! Особено сега, застанала пред изпитателните погледи на Хергъс, Шана съвсем не намираше отговор.

— Не — прошепна тя толкова тихичко, че камериерката едва го долови. — Не се срамувам. Той ме обича, а аз…