Катлийн Удиуиз
Шана (4)

Глава четвърта

Необичайно мъртвило тегнеше по коридорите на затвора. След това една тежка порта на замъка се отвори с трясък, издрънча резе; шум на тътрещи се крака и нещо, което влачат по пода, нарушиха тишината.

Хикс се стресна, както дремеше, студена пот изби на челото му и с изцъклени от ужас очи той впери поглед в опърпаната парцалива сянка над себе си.

— Не! Не! — промърмори дебелият управител на затвора умолително, докато се бореше със засуканите одеяла, и вдигна дебелите си пръсти, за да се предпази от злите духове.

— Боже, Хикс, осъзнайте се!

Очертаха се контурите на сянката и тя заприлича на човек. Той разпозна мъжете наоколо и мозъкът му слабо се проясни. Но ето че нов ужас се изписа на лицето му, когато видя състоянието на слугите си.

Джон Крадок посочи към заловения.

— Искаше да избяга проклетото му куче. Трябваше здраво да потичаме, за да го хванем.

— Да потичате… — изпъхтя Хикс, тлъстото му тяло се поклати насам-натам, докато почувства пода под краката си, след това изпитателно погледна недодяланите си грубияни. Крадок дъвчеше наранената си горна устна, Хедли имаше синина под окото си, третият опипваше раната на брадичката си.

— Бог да ни е на помощ, ако тоя се изправи на краката си.

С видимо задоволство управителят на затвора огледа със свинските си очички раните на Рурк.

— Изглежда мислехте, че ще можете да излъжете палача? — изхълца той през дебелите си устни. — Басирам се, че твоята проститутка хич няма да се разтревожи, ако ти метна сега въжето на шията.

Рурк чакаше мълчаливо и не обърна внимание на предизвикателството на Хикс.

Мистър Хедли постави внимателно ръка на посинялото си око.

— Не беше никаква стара курва, беше гиздаво мадамче, а той беше луд по нея. Не бих имал нищо против и аз да се покефя с нея.

Хикс хвърли ехиден поглед към Рурк.

— Разпали те, нали? И имаше сватба, но без брачно ложе, ха! Така ти се пада, леке такова! — Той вдигна камшика, който изплющя по раменете на задържания. — Хайде, кажи ни името. Може би очаква повече, отколкото можеш да го вдигнеш. Хайде. Как се казва?

— Мадам Бошан, струва ми се — отвърна Рурк презрително.

Надутият надзирател изгледа продължително Рурк, камшикът изплющя в ръката му и тогава каза:

— Е, тогава отведете Негово Благородие до покоите му. И му оставете белезниците, не бих искал после да липсва нещо. Сигурно скоро някой ще се погрижи за него.

 

 

Два дни по-късно надзирателят бе събуден по много груб начин рано сутринта. Силно тропане на вратата, шумно оригване освободи гърлото му, така че можа да излее яда си от грубото смущаване на спокойствието му.

— Идвам вече, вол такъв! — изрева той. — Да не искате да изкъртите оградата?

Хикс напъха късите си дебели крака в три четвърти панталони, без, разбира се, по някакъв начин да прикрие прилично края на нощницата си. Пъшкайки, повдигна настрана мандалото, изтегли тежката порта към себе си. С широко отворена уста се втренчи в мускулестото туловище на мистър Питни.

Питни държеше в широката си лапа обемист вързоп с дрехи, както и кошница с лакомства, чиито приятен аромат изпълни устата на мистър Хикс със слюнки.

Питни тежко крачеше в стаята на надзирателя.

— Идвам от името на мадам Бошан, за да видя как е здравословното състояние на нейния господин съпруг. Разрешавате, нали?

Хикс не виждаше друга възможност, освен да кимне утвърдително, и откачи ключа на затвора от стената.

— Трябваше да приковем този лумпен с вериги за стената — бърбореше той. — Държа се тука като бесен. И досега не се е докоснал до това, което изпратихте последния път. Както и преди взима само вода и хляб и ни зяпа, когато занесем нещо ново. Ако можеше да ни докопа, щеше да ни изпрати на оня свят — или щеше да направи с нас същото, до което се стигна накрая.

— Заведете ме при него! — скара се Питни.

— Добре де, тръгвам вече.

Бягането и квиченето на уплашените от светлината на фенера плъхове, изглежда бе единствената проява на живот в тъмната мъждукаща светлина на килията. Неподвижното тяло, което лежеше на нара, не помръдна. Тогава Питни видя затворените белезници на ръцете и краката и тежката верига, която висеше от желязната примка около врата на затворника до стената. Питни направи мрачна гримаса.

— Много ли ви драха? — попита той.

Фигурата се изправи малко, очите на Рурк блеснаха в сумрака.

— Моята господарка ви изпраща чисти дрехи и пита какво може да направи за вас.

Рурк се изправи, с ръцете си повдигаше дългата верига да не тежи на халката около врата му. Месото на врата бе червено, кожата бе ожулена. Раните по лицето и тялото бяха много пресни, за да са отпреди сватбата, разкъсаната риза разкриваше отвратителни следи от камшик. Рурк не даде знак, че думите на Питни са стигнало до ухото му — той беше като лъв в клетка и в един момент Питни почувства при цялата си сила и големина зловещ страх от него. Питни поклати глава; бе се запознал с този Бошан като мъж — а това, което беше сега пред него, беше само разкривеното му изображение, предизвикващо отвращение.

— Ето! — извика той. — Вземете дрехите, яжте от храната. Измийте се. Бъдете мъж, а не животно.

Рурк спря да ходи напред-назад, застана полунаведен пред Питни, загледа втренчено в него като мишка в капан.

— Оставям ви тези неща тук. — Той остави каквото носеше на масата. — Не е нужно…

Ядно изръмжаване го предпази, той скочи назад — завързаните ръце бяха замахнали. Ударът бе улучил масата и с трясък я разчисти.

— Не искам подаяние от нея! — изплю се Рурк, ръцете му се вкопчиха в масата, а веригата, която водеше до врата му, се изпъна, когато се протегна напред.

— Подаяния? — попита Питни. — Това е сделка, която сключихте, и моята господарка желае да я изпълни.

— В сделката има повече, отколкото вие знаете! — извика Рурк. — Това, което ми носите, е смешна добавка! — Той запрати юмрук по масата, от дъските отхвръкна треска. — Предайте на господарката си, че един ден ще изпълни сделката изцяло, ако ще и да е в ада!

Питни не желаеше да слуша обиди за господарката си. Той се обърна и излезе.

Вратата на затвора се затвори с метален звън, в килията настъпи тишина. Отекваше само дрънченето на веригите.

 

 

Посланието на Рурк, предадено без украса, предизвика у Шана изблик на негодувание. Питни я наблюдаваше мълчешком, докато тя крачеше ядосано в салона.

— Щом не иска друго! — Шана вдигна ръце. — Исках да му помогна, доколкото може. Вече не зависи от мен. Кой ли ще го е грижа след няколко дни!

Питни превъртя триъгълната си шапка в ръцете си.

— Момъкът, изглежда, мисли, че му дължите още нещо.

Шана се въртеше наоколо, синьо-зелените й очи святкаха.

— Тоя надут пуяк! Какво ме вълнува какво си мисли той. Щом е толкова горд, нека го обесят като иска. Както си постелеш…

Тя спря изведнъж, изчерви се и се обърна, да не я види Питни.

— Аз мисля — тя търсеше думи, за да замаже намека с постелването, който засягаше и нея, — все пак той не е ли убил едно момиче?

— Той е като обезумял — отбеляза с дълбока въздишка Питни. — Не се докосва до вашето ядене, иска само хляб и вода.

— Ах, замълчете! — Шана започна отново да ходи напред-назад. — Смятате ли, че искам да знам! Той сам си избра съдбата, тя вече бе поела своя ход, преди да го познавам. Не е ли достатъчно лошо да трябва и да присъствам на погребението, като винаги ще си спомням как е умрял! Бих искала да съм си вкъщи. Мразя този град!

Шана се спря внезапно и погледна Питни.

— „Маргарита“ вдига котва още тази седмица. Уведомете капитан Дюпре, че искаме да отплаваме с него за дома.

— Баща ви беше предвидил за връщането ви „Хамстед“. „Маргарита“ е малък кораб…

— Нима не знам? — вметна Шана. — Най-малкият кораб от флотата на баща ми. Но „Хамстед“ ще отпътува едва през декември, а аз искам веднага да замина. — Очите й блестяха пресметливо. — Освен това има предимството, че мистър Ралстон ще трябва да побърза със сделките си, ако иска да ме придружи за вкъщи при баща ми. И така едва ли ще има време да си пъха носа в обстоятелствата около моята сватба. Бог да ни е на помощ, ако някога ги научи.

Питни кимна безмълвно и излезе. Камериерките се прокрадваха мълчаливо из къщата. Шана се почувства изведнъж съвсем сама. Потиснато се отпусна на стола до малката си писалищна маса. Образът на Рурк, както й го описа Питни — отслабнал, раздърпан, окован, полудял, пребит — се размеси с образа на мъжа, когото помнеше от стъпалата пред черквата. Тя се питаше какво можеше да промени така един мъж. Но тогава тя видя и разкривеното лице, което се притискаше към прозорчето на затворническата кола, чуваше виенето от болка и яд, което я преследваше цялата нощ, докато се връщаше у дома. Не, отговорът й бе добре известен. Сетивата й жестоко си играеха с нея. Изведнъж тя се оказа тази, която бе измъчвана и изтезавана в окови, безпомощна и осъдена, предадена, без надежда. От устата й излезе лек вик, за кратко време почувства самата тя горчивата ярост, която е обладала Рурк. Ядосано се откъсна от тези образи, обеща си да не се поддава никога повече на тях, да приспи съвестта си.

 

 

Слънцето изпращаше през прозореца лъчи с необичайна сила. Беше свеж, прохладен ден със синьо небе, рядкост за Лондон по това време. Свеж бриз задуха от морето, прогони облаците и пушилката от града и довея даже слаб мирис на сол. Но Шана едва забеляза ясния ден. Тя бе втренчила невиждащ поглед над писалището, с перо в ръка и фин пергамент пред себе си, ужасена, тя се готвеше да пробва новото си име на листата.

Шана Бошан

Шана Трейхърн Бошан

Шана Елизабет Бошан

— Мадам Бошан! Мадам… Мадам Бошан…!

Постепенно тя осъзна, че я вика един глас извън нейните мисли. Тя вдигна поглед и видя камериерката си да стои на вратата с дрехи в ръце, предимно дебели зимни неща.

— Ах, вие ли сте, Хергъс! Какво има?

— Питам се — започна Хергъс, — дали трябва да опаковам тези неща за връщането ни вкъщи, или да ги скатая добре за следващия път, когато дойдем в Лондон.

— Не оставяй нищо тук. Дълго време няма да се върна. Прибери ги в някой голям скрин.

Шотландката кимна, но гледаше угрижено.

— Добре ли се чувствате? Искате ли да си отпочинете?

От мъчителния момент, когато Шана — заедно с Питни — съобщи на смутената домашна прислуга едновременно за сватбата и овдовяването, Хергъс бе много угрижена.

— Добре съм, Хергъс — каза Шана леко и потопи перото си в мастилницата.

Стъпките на прислужничката отекнаха в помещението. Шана отново прокара перото по пергамента. Но душата й не бе при смелото перо. Стана й горещо, бузите й пламнаха, когато в нея се надигнаха спомените за прекараните с Рурк часове. Шана потопи перото в мастилницата, скочи от стола, прокара ръце по виненочервената си кадифена рокля, като че да отхвърли спомена за едно стегнато, твърдо тяло, което се притискаше към нея; и когато вдигна пергамента, за да го скъса, тя осъзна: бе нарисувала не само новия си подпис с неговото име, а и неговото лице. Цялото й същество се възправи срещу силното иго на незабравата, което той й налагаше, и тя извика:

— Мерзавец, яд го е само, че не му дадох шанса да избяга! Защото това сигурно беше единственото му намерение — да остане с мен насаме, за да може още по-лесно да избяга. За нищо друго не е искал да ме използва, и нека това, което направих, не ме плаши в бъдеще. Просто няма повече да мисля за него!

Но още щом отиде до прозореца, за да погледа в слънчево-студения зимен ден, пред очите й се появи отново милото иронично усмихващо се лице с кехлибарените му очи и превърна кратката победа над собствените й чувства в жалката й противоположност.

 

 

По-рано отколкото мислеше, Шана трябваше да се срещне с мистър Ралстон — заместника на баща й, от когото се страхуваше. Само няколко часа по-късно пред градския палат на Трейхърн в Лондон спря мръсна от дългото пътуване карета. Шана, която седеше на прозореца, за да погледа, потънала в тежък размисъл слънчевия следобед, видя Джеймс Ралстон да слиза от ландауера. Един миг той застана, погледна нагоре към горните етажи, арогантно плесна по ботушите си с камшика, който носеше винаги със себе си. След това влезе в къщата.

Тя с досада набърчи нос, тъй като беше доста неприятно, че той идваше, преди да е обесен Рурк. Тя изтича през помещението, хвърли се в дълбокия фотьойл пред камината и се постара да си постави маската на траур, което естествено й се удаде много трудно. Но изведнъж се сети, че на добрия Питни винаги му се насълзяваха очите, щом вземеше една щипка енфие; тя скочи пъргаво до масата за чай, където видя табакерата на верния прислужник, и смръкна нужната доза от праха. Гласът на Ралстон, който даваше указания на камериерките къде да поставят пътните му чанти, нахлу от преддверието.

— Боже мой! — изпъшка Шана, когато емфието като че щеше да й разцепи главата. Трябваше да киха, киха, киха.

Но когато Ралстон пристъпи в покоите й, Шана стоеше, както възнамеряваше, като предизвикващо съчувствие олицетворение на скръбта — сълзите течаха като порои по лицето й, очите й бяха червени, като че ли бе плакала с часове. Докосваше изискано носа си с кърпичката и хлипаше високо и сърцераздирателно.

— Мадам? — се чу смутено, когато той се приближи. Изражението му бе напрегнато, като че ли се опитваше да скрие яда си, а ръката му нервно барабанеше по камшика.

Шана вдигна поглед, избърса с кърпичка потока сълзи, пое си дълбоко въздух, тъй като гърдите й горяха като огън.

— Ах, Ралстон, вие ли сте. Не очаквах…

Той я прекъсна нахално.

— Бързах, нещо по-лошо да не…

— Ах, Ралстон, ако бяхте дошли по-рано… — хлипаше Шана престорено.

— Мадам! — Тонът му бе делови. — Първо пътят ми ме отведе при „Маргарита“, за да стифирам бързо спасената стока от потъналия ни кораб, но там трябваше да дочуя много странно известие. Вие сте заповядали на капитан Дюпре да извърши приготовление за вашето завръщане у дома с неговия кораб и освен това трябваше да науча, че по време на краткото ми отсъствие сте станали както съпруга, така и вдовица. Правилно ли съм разбрал, или този френски мошеник иска да ме вземе за глупак?

Шана избърса ефектно очите си.

— Това е тъжната истина, Ралстон.

— Мадам…

— Мадам Бошан. Мадам Рурк Деверъл Бошан — уведоми го Шана.

Ралстон се покашля кратко.

— Мадам Бошан, трябва ли да разбирам, че за една само седмица успяхте да си намерите съпруг по ваш избор, нещо, което считахте цяла година за невъзможно?

— Толкова ли е невероятно, Ралстон? — постепенно й ставаше трудно да прикрива яда си.

— Мадам, при всяка друга жена не бих се съмнявал в тази възможност.

— А при мен, мистър Ралстон? — Шана повдигна вежди. — Не ме ли считате способна на любов?

— Не е това, мадам — отговори той предпазливо, като си спомни многото благородници, които той самият й бе представил за одобрение, с надеждата, че един от тях ще получи благоволението й и след сватбата ще уважи оказаните услуги за сватосването с част от зестрата. — Разбира се, винаги съм бил на мнение, че подбирате повече от другите.

— Така е — отговори тя дръзко. — Иначе отдавна щях да съм се излъгала, ако изберях някой друг, а не моя горещо обичан Рурк. Но иронията на съдбата поиска да загубя така бързо това, което така късно намерих. На обстоятелствата за смъртта му, което сигурно ще разберете, не бих искала да се спирам. Ах, как бързо ми бе изтръгнат животът му, едно спъване при излизането от нашата каляска… и най-обичаният ми Рурк вече го нямаше. — Тя изхлипа.

— Наистина ли споделихте вече ложето с него?

Шана повдигна златокъдравата си главичка с добре изиграно възмущение.

— Мистър Ралстон! Да нямате намерение да ме обидите с вашата грубост? Или не отговаря на обичая мъж и жена да спят заедно в първата брачна нощ?

— Извинете, мадам! — Ралстон почервеня, когато осъзна колко е опасен въпросът му.

— Не мога да приема, че се съмнявате в думите ми, и се обиждам, че ме притеснявате. Но тъй като проявявате така безсрамно любопитство, искам да ви уверя, че не съм вече девица и че може да се очаква и дете. — След като каза тези думи, лицето й посърна, защото се замисли дали не носи под сърцето си семето на Рурк. Срещата бе много кратка, но възможността съществуваше. В никакъв случай обаче тя не желаеше да отгледа дете без баща. Тайно броеше дните, когато щеше да се разбере.

Ралстон естествено трябваше да тълкува по друг начин фасоните й. Шана можеше много лесно да накърни изгодните му отношения с нейния могъщ баща. Така че загрижеността в гласа му беше искрена.

— Мадам, нямах намерение да увеличавам мъката ви. Впрочем — изглежда с всичка сила бе стиснал камшика си, тъй като кокалчетата му бяха побелели, — впрочем трябва да взема предвид, че господин баща ви ще ми постави въпроси, мадам Бошан. Трябва да ви помоля да ми дадете сведения на кое място се извърши бракосъчетанието, трябва да проверя брачните удостоверения. Името Бошан в Лондон е много известно, но има неща, в които трябва да се уверя, а наистина не е прилично да почукам на вратата на семейството, за да взема сведения, още по-малко, когато там има траур. Няма какво да се прави, за да задоволя справедливото любопитство на господин баща ви, трябва да се уверя във валидността на бракосъчетанието.

Шана се показа външно спокойна.

— Наистина, сър, не може да се приеме, че баща ми ще вземе само моите думи за истина. — Известна ирония се чувстваше в гласа й. Шана изшумоля през стаята и взе от писалището пакет пергаменти, които бе получила за една целувка и девствеността си. — Ето ви доказателствата.

Ралстон бе вече до нея, взе пергаментите и развърза огненочервената връзка. При това погледът му попадна на листа, който лежеше на писалището. Ралстон посегна, тя искаше да му го вземе, но той нахално не й го върна. Наблюдаваше лицето, което Шана бе нарисувала, изпълнена с омраза и любов, поддала се против волята си на спомена за жадувания мъж.

— Вашият починал съпруг?

— Дайте ми го. — Шана кимна.

— Господин баща ви сигурно ще се заинтересува.

С бързо движение Шана му измъкна листа и го накъса.

— Но, мадам! Защо правите това? Аз вярвам, че той е притежавал всички онези качества, които вие превъзнасяте. И действително е спечелил сърцето ви, както уверявате.

— Така е — каза тя изтощена. — И неговата смърт ме трогна така, че не мога да понеса да гледам портрета му.

 

 

Слънчево време разкраси и следващата сутрин. Когато Ралстон слезе от своя ландауер, леден вятър плющеше покрай зидовете. С дръжката на камшика си той зачука на вратата, докато се обадиха.

— Отворете! Имам работа с надзирателя! — извика той заповеднически.

Изтрака ключ, желязната порта се отвори, един пазач поздрави и поведе Ралстон през дългите коридори, докато намериха надзирателя.

— Ах, да, добрият стар мистър Хикс! — възкликна Ралстон. — Слушайте. Научих, че трябва да се върна на острова по-рано, отколкото очаквах. Пуснете ме да видя има ли още добра стока за мен.

Дебелият кършеше тлъстите си пръсти.

— Но, мистър Ралстон, освен това, което вече си подбрахте, няма нищо друго.

— Не ме мамете, мой мили — засмя се Ралстон. — Винаги ще се намерят няколко стройни млади длъжника, един или двама крадци, които биха искали да избягат от тази дупка. Вие знаете, че моят господар плаща добре. — С камшика си побутна мистър Хикс по дебелото шкембе. — Какво ще кажете за няколко хубави монети, предназначени за вашата кесия, винаги готова да ги поеме?

— Но, господине, кълна се — ухили се Хикс плачевно, — нямам вече нищо.

Търпението на Ралстон се изчерпи както винаги бързо.

— Последната партида, която ми продадохте, ще издържи едва една или две години в плантациите със захарна тръстика. Впрочем, при нас в Карибския басейн не са без значение и стройни жени и здрави деца. — Тънкото му лице прие многозначителна физиономия. — Е, как е? Господарят ми ще ме рендоса, ако не му заведа нещо по-добро.

Разговорът бе прекъснат от трополене пред стаята на пазача, тежката врата към главната сграда се отвори. Напред излезе един пазач, след себе си влачеше дълга верига, за която бе вързан един мъж, когото притискаха толкова много железни окови, колкото можеше да носи. Следваше втори пазач, който държеше в ръцете си друга верига, също вързана към затворника. Лицето на задържания бе преобразено от едно подуто око и кървяща уста, следи от най-пресни мъчения. Той се препъна в железата по краката си и тази несръчност му докара нагъл удар в ребрата. От изранените му устни се изплъзна кратък стон. Двамата пазачи бяха тръгнали с поверения им към вътрешния двор, но Ралстон, който добре разбираше от роби, ги спря с ръка.

— Стоп! Спрете! — Той изгледа строго Хикс. — Вие сте истински хитрец! Тоя задържахте, за да покачите цената!

Ралстон се приближи, за да прецени задържания, след това се обърна към надзирателя:

— Не си правете шеги, човече. Този ми трябва. Кажете веднага цената. Какво искате за този нещастник?

Хикс изсумтя, за малко да припадне.

— Но точно този не мога да продам! Утре трябва да го обесят. Сега отива в общата килия при тези, които отиват утре на въжето.

Ралстон изгледа дълго Хикс, като при това удари с камшика по ботушите си.

— Хайде, Хикс… Познавам ви — както и чудесата, които можехте да предизвикате по-рано. Една прилична сумичка за този тип и…

Надзирателят щеше да се строполи, така трепереше, разкъсван между алчността и дълга.

— Не става. Този е убиец. Осъден на смърт от съда. Трябва да подпиша предаването на екзекутора, а името му е…

— Името не ме интересува — напираше Ралстон. — Ще му дадем ново име.

При това предложение лукаво огънче светна в очите на Хикс. Ралстон не пропусна този момент.

— Ето, виждате ли? — ухили се Ралстон. — Размърдайте си мозъка. Кой ще научи за това? Кой го е еня кого беси, щом броят на обесените е точен? А това ще ви донесе… — Той доближи устата си до неизмитото ухо на надзирателя. — Е, да кажем, 200 лири в джоба ви, две пени за пазачите и никой нищо не е видял.

Алчността блесна в очите на Хикс.

— Щом е така — мърмореше той повече на себе си.

— Имаме дори един мъртвец, един стар мъж, който лежа години наред в затвора, забравен от света, почина миналата нощ. Да, така може да се нареди работата. — Той се ухили на Ралстон и прошепна: — Двеста лири за такъв като този там?

— Разбира се — кимна Ралстон. — Той е млад и здрав. Ще вдигнем котва след няколко дни, но дотогава трябва да ми го криете. Има ли семейство, което да иска тялото му? — Хикс кимна, но Ралстон продължи:

— Добре, на роднините дайте утре умрелия старец, за когото говорехте, в затворен сандък, съответно с печат на съда, за да не посмее никой да го отвори, а нашето момче ще си го взема заедно с другите, които купих миналата седмица, един ден преди да отпътуваме. До тогава се отнасяйте с него добре, за да мога да го ползвам отново колкото е възможно по-скоро. Разбрахте ли добре всичко?

Надзирателят кимна усърдно, така че сланините по врата му се разтресоха.

Ралстон се усмихна радостно, когато се върна при каретата. Защото сметката изглеждаше така: двеста за Хикс, но на Орлан Трейхърн ще вземе за такъв екземпляр хиляда и петстотин, за собствения му джоб останаха хиляда и триста. За студения предобед това не бе никак лошо. Ралстон си тананикаше на ум някакъв шлагер, докато каретата го караше към градския дворец на Трейхърн.

 

 

Беше двадесет и четвърти ноември, когато Питни се отправи към Тайбърн. Не бе по вкуса му да гледа обесен човек, а когато почувства, че му е необходима подкрепа, сви в една кръчма и поиска високо една халба кафява бира. Както винаги в дните на бесене, по пътя за Тайбърн се стичаше народ, а кръчмата гъмжеше от зяпачи, които чакаха началото на представлението. Едно-единствено столче бе празно и така Питни седна до слаб мъж, червенокос шотландец, около четиридесетгодишен. Мъжът, затънал вече доста дълбоко в джина, се усмихна на Питни уморено. Питни нямаше никакво желание да води разговор, но тъй като шотландецът имаше някаква трагична съдба, Питни седеше търпеливо и мълчаливо кимаше от време на време, докато нещастникът изливаше сърцето си.

Но изведнъж с проклятие на уста Питни скочи, грабна триъгълната си шапка и се втурна от кръчмата към бесилото.

Народът се тълпеше плътно, няколко пъти Питни отхвърли цели гроздове от хора, за да си пробие път през навалицата. Той стигна до мястото, където пазачите от затвора подканяха арестантите да слизат от колата. Напразно се взираше той за Рурк Бошан.

Когато наблизо му дойде един слуга от затвора, Питни го хвана за яката.

— Къде е момчето от колониите, Рурк Бошан? Няма ли да го бесят днес?

— Махай се, глупако, бягай и си гледай работата!

Широката лапа на Питни изтегли пазача нагоре, така че се загледаха очи в очи.

— Къде е Рурк Бошан? — ревеше Питни. — Казвай, ако не искаш да ти извия врата!

Очите на пазача изхвръкнаха от страх.

— Той е вече мъртъв. Днес сутринта го взеха с колата и преди изгрев-слънце, преди да се събере народът, го обесиха.

Питни разтресе човека така, че зъбите му затракаха.

— Това истина ли е? — изфуча му той в лицето.

— Сигурно е! — Пазачът почти се задуши. — Хикс го докара в ковчег. Запечатан. Семейството може да го вземе. Сега ме пуснете най-после да вървя!

Огромните юмруци на Питни се разтвориха, мъжът се изплъзна и стъпи на краката си, видимо облекчен.

Междувременно Питни удари ядно с юмрук по дланта си и проклинаше наум. След това се обърна на токовете си, забърза не по-малко отпреди обратно към таверната, отвори вратата така, че тя изтрещя. Сивите му очи се стесниха до малки цепки, но колкото и внимателно да оглеждаше препълненото помещение, от шотландеца с червените коси нямаше и следа.

Безкраен се стори на Питни пътят до Нюгейт, а настроението му спадна още повече, отколкото очакваше. Надзирателят Хикс удостовери естествено съвсем точно сведението, което Питни изкопчи от пазача в Тайбърн. Така че не му остана нищо друго, освен да вземе затворения ковчег с надписа отгоре: Рурк Бошан. Джон Крадок му помогна да вдигне сандъка на конската каруца.

Питни взе юздите в ръце и насочи стария си кон към един запустял обор. Там, зад грижливо затворената врата измъкна от сеното един тежък хубаво украсен ковчег и го натовари на каруцата, до сандъка с тялото от затвора.

Трябваше му време, докато накрая успя да завинти нитовете така, че и с неимоверно усилие не би могъл да се отвори капакът на украсения ковчег. Съдържанието му бе така добре запазено срещу всякакво любопитство. От време на време, докато работеше, по лицето на Питни пробягваше особена, тайнствена усмивка.

Пътуването продължи нататък, този път до едно отдалечено гробище, където Питни остави сандъка до прясно изкопан гроб. След това отиде до намиращата се наблизо къща на свещеника, за да го уведоми и да поръча погребение за следващия ден.

Когато Питни прекрачи салона на своята господарка в градския дворец на Трейхърн, Ралстон беше при нея. Питни се смути, тъй като не знаеше как да докладва на Шана пред чужд човек. Той въртеше триъгълната си шапка в ръцете.

— Вашият съпруг… — започна той най-накрая, — мистър Бошан…

Шана се вторачи в Питни, Ралстон повдигна заинтригувано веждите си.

— Всичко е уредено. Свещеникът определи опелото за утре в два часа след обяд — оповести той накрая.

Въздишката на облекчение от устните на Шана премина бързо в хлипане със сълзи. След това Шана сложи ръце пред очите си и избяга — по стълбите нагоре в спалнята си, където бързо тръшна вратата след себе си, като че да се откъсне от света. Тъпа мъка заседна като буца в гърдите й, когато наблюдаваше леглото си, облегнала се на вратата. Един момент тя почти желаеше съдбата й да бе взела друг път. Сега вече ролята й на вдовица бе истинска. Погледна се тъжно в огледалото. Очакваше, че ще изпита чувство на триумф. Но странно, не беше така.

 

 

„Маргарита“ бе, както и самото цвете, чието име носеше, неголяма и доста просто съоръжена. Беше двумачтова гемия, която бе пусната на вода в Бостън и поради това бе, с двете си мачти, по-дълга, по-ниска и по-тясна от английските си посестрими. Складовите помещения бяха препълнени, всяко ъгълче бе използвано, тежестта притискаше корпуса на кораба дълбоко във водата, главната палуба лежеше още само с няколко сантиметра над паважа на пристана. Капитан Жан Дюпре бе дребен, набит французин, обичан от екипажа си. Вече шест години бе на служба при Трейхърн и ако имаше слабост, то това бе към по-слабия пол. Познаваше всяка дъска на кораба си, всеки ъгъл, всяко кьоше под покрива. Макар че „Маргарита“ бе малък кораб, той бе стегнат, чист, прясно боядисан съд, а такелажът му, макар и закърпен, бе снежнобял и здрав.

За северното полукълбо сезонът на пасатните ветрове бе към края си. Цялата стока, която лежеше в складовете на Трейхърн за Лос Камелос, бе разпределена между „Маргарита“ и много по-големия и великолепен „Хамстед“, който щеше да пътува през декември. По-малкият кораб трябваше да натовари множество дреболии, които бяха необходими за ежедневния живот на острова, а също така и морски въжета от всички размери, смола и катран, както и четири дълги, стройни, грижливо опаковани и стифирани оръдейни дула. Трейхърн ги бе поръчал за отливане в германски оръжейници, а слуховете носеха, че можели да стрелят два пъти по-бързо от всяко друго артилерийско оръдие.

Бледото слънце вече бе залязло, стана студено, от Темза се вдигна лека мъгла. Последните приготовления за вдигане котва на следващия ден бяха бързо извъртени, тъй като, щом след малко сивите пари над Темза се превърнаха в гъста, опасна мъгла, всякаква работа на кораба и пристанището се прекратяваше. Още вдигаха сандъците на Шана на борда, по-големите бяха за складовите помещения, по-малките бяха предназначени за нейната каюта. Каютата на Шана, която трябваше да обитават с камериерката й Хергъс, естествено не бе така голяма, че да могат и двете по едно и също време да се движат вътре. Питни здраво залости с желязно резе вратите отвътре, тъй като Шана и Хергъс бяха единствените жени на борда, а висящото си легло закачи в тесния коридор. Макар че даже само страхът от наказанието, което господарят на кораба Трейхърн би наложил за всяка неприятност, сторена на дъщеря му, би държал всяко чудовище зад решетките, то все пак най-сигурната защита бе самото присъствие на Питни, който на място щеше да го смаже от бой.

Работата на палубата вече почти замря заради мъглата, навсякъде цареше нетърпение. Шана стоеше до Хергъс на перилата и изпитваше заедно с капитана и екипажа същото чувство, но го приписваше на все по-натрапчивото желание да напусне най-после Лондон и да поеме пътуването за дома. И погребението на Рурк потискаше душата й. Извънредно трудно се оказа да обясни на Ралстон защо семейство Бошан не се появи на опелото; най-накрая Шана успя за щастие да се измъкне, като каза, че това е било последното й желание, да се сбогува със съпруга си сама и без да се вдига много шум. Бошан били се съгласили да изпълнят желанието й, тъй като от брака й бяха останали единствено само тези няколко дни с трупа му.

Чакаха Ралстон, а и определените за плантациите на Лос Камелос роби, които трябваше да доведе. Ралстон кръстосваше винаги пред всяко заминаване до последната минута по улиците и вертепите, търсейки нещастници, които се продават на далечни острови, за да избегнат мизерията или някаква друга опасност. В тези времена на относителен мир лесно се намираха такива мизерници, макар че повечето от тях не бяха много полезни. Някои можеха да се купят винаги от затвора за длъжници, но можеха да се използват наистина всъщност само тези, които се надяваха да се поправят в един нов свят. Такива мъже „лорд“ Трейхърн ценеше най-много и често бе възразявал да се сключва договор с мъже против тяхното желание и даваше указания на Ралстон в този смисъл. Но ето че захарната тръстика бе готова по полетата за прибиране и имаше нужда от всякаква ръка. Шана, трепереща от студа, който проникваше през вълнената й дреха, се сви още повече в зеленото си кадифено палто, вдигна качулката, за да запази русите си къдрици от влагата на мъглата, и зарея поглед по фенерите на корабите и кея, които изплуваха от мрака като далечни малки острови.

Дочу се тропот на колела по калдъръма, Шана се облегна на перилата, когато накрая един впряг затегли тежка кола през гъстата мъгла към кораба. Ландото на Ралстон пристигна веднага след тях, но двете коли бяха само тъмни сенки в призрачната мъгла на пристанището. Шана трябваше да се взира напрегнато, за да разпознае ясно Ралстон, който даваше нареждания за слизане на робите.

Шана се сепна от дрънченето на вериги и изведнъж осъзна, че мъжете бяха оковани един за друг на ръцете и краката. От това товаренето беше трудно, тъй като железата не бяха достатъчно дълги, за да може да слизат човек по човек; те се сгромолясваха, спъваха се и падаха, а надзирателите не можеха да помогнат нито с пръчките си, нито с ругатните си.

— Защо трябва да са оковани? — възкликна Шана възмутена към камериерката си Хергъс и се надвеси над перилата, за да може да вижда по-добре.

— И аз не знам, мадам.

— Е, ще видим дали Ралстон има някакво основание за това — отвърна Шана.

С нарастващо възмущение Шана слезе по пътеката и викна към тъмната сянка на кея, където трябваше да бъде Ралстон.

Ралстон заобиколи и изтича към Шана, за да я задържи.

— Мадам, не вървете нататък. Това тук са обичайните…

— Какво означава това? — раздразнена, Шана искаше да разбере и спря, едва когато застана пред търговския агент на баща си. — Сигурно няма разумна причина, мистър Ралстон, да се третират годни мъже като свине. Махнете оковите!

— Но, мадам, не може.

— Не може? — повтори тя, без да вярва на ушите си и сложи под палтото си ръце на хълбоците. — Навярно забравяте кой стои пред вас! Как си позволявате да ми противоречите?

— Мадам — смути се той. — Тези мъже…

— Не ми излизайте с лъжливи аргументи — отвърна тя остро. — Ако тези мъже могат да бъдат от някаква полза на баща ми, не трябва да бъдат бити, изтезавани и протрити до рани от оковите. Пътуването ще бъде достатъчно сурово изпитание за тях.

Слабият човек полуумоляваше, полупротиворечеше.

— Но, мадам, тук в пристанището не мога да махна веригите. Платил съм доста за тях от парите на баща ви, а повечето биха избягали при минимален шанс. Оставете ме поне…

— Мистър Ралстон! — Гласът на Шана бе твърд, но спокоен. — Казах да се махнат оковите. И то веднага.

— Но, мадам Бошан!

Изведнъж един от робите спря по средата, останалите се спънаха от него, оковите издрънчаха и се удариха един друг по кокалчетата на краката.

Един пазач се спусна и силно изруга.

— Тъпак такъв, хайде, напред! Да не мислиш, че се разхождаш в парка на Ковън Гардън.

Той вдигна камшика, за да удари окования мъж, но срещна погледа на Шана. Тя си свали качулката от лицето — но и робът се отдръпна и сви главата си в раменете, като че се страхуваше повече от нейния поглед, отколкото от всяка пръчка на пазача.

— Вие измъчвате собствеността на баща ми! — извика Шана на надзирателя и излезе вече напред, като че щеше да дисциплинира сама безсрамното момче.

Ралстон сложи ръка на рамото й.

— Мадам, на тези мъже не може да се вярва! — Той бе истински загрижен, защото знаеше какво го очаква, ако се случеше нещо с дъщерята на „лорд“ Трейхърн. — Тези мъже са способни на всичко и просто така биха…

Шана се обърна към агента.

— Свалете ръката си от мен!

Ралстон кимна безпомощно и се подчини.

— Мадам, господин баща ви ми повери вашата сигурност и…

— Баща ми ще ви прокуди от Лос Камелос, ако научи как се отнасяте с тези мъже тука. Не ме вкарвайте в изкушение да му го обясня, мистър Ралстон!

Мускулите на лицето му трепнаха.

— След сватбата си мадам има вече бодли.

— Наистина — увери го Шана. — И те са остри. Внимавайте да не ви убодат.

— Питам се, мадам, защо сте враждебно настроена към мен. Не изпълнявам ли всяка заповед на господин баща ви?

— Прекалено добре — каза тя хапливо.

— В какво тогава греша, мадам?

— В начина, по който изпълнявате заповедите на баща ми, там ви е грешката — поучи го тя и гласът й стана рязък. — Ако имахте и следа от благоприличие.

Той сбърчи ехидно челото си.

— Като например починалия ви господин съпруг, мадам.

Тя с удоволствие би ударила по ухиленото му лице, у нея се надигна сдържана омраза към този мъж. Тя стисна зъби и хвърли поглед назад, където пазачът стоеше нерешително с отпуснати ръце. Робът, който предизвика кавгата със спъването си, изглежда се скри в тълпата от страдалци като него.

От кораба отекна вик през мъглата; капитан Дюпре дойде, тичайки по пътеката, и се отправи към Шана и Ралстон.

— Мон Дьо! Какво става? — питаше той. Той виждаше, че робите стоят притиснати един до друг, и се опита да проумее какво става.

— Вие там оттатък! — подтичвайки леко, той кимна на пазачите и извика: — Качете мъжете на борда, под палубата. Първият сержант ще ви покаже къде.

Виждайки Шана, по загорялото лице на капитан Дюпре се разля широка усмивка, с красив жест размаха триъгълната си шапка, украсена с пера, след което се поклони дълбоко.

— Мадам Бошан, палубата със сигурност не е място за дама, а още по-малко близостта с онези мръсници!

Последният роб тъкмо поставяше крак на кораба.

— Капитан Дюпре — започна Шана с добре пресметната свенливост в погледа и думите, — не мога да понасям гледката на тези вериги. И тъй като мъжете се намират вече на борда, ви моля да им махнете оковите и да се отнасяте човешки с тях.

Върховете на мустачките му се извиха при сърдечно топлата му усмивка.

— Мадам! На вас не мога да откажа нищо. Вашето желание се превръща за мен мигновено в заповед!

— Сър — изръмжа гласът на Ралстон. — Предупреждавам ви! Отговорността за тези мъже нося аз и аз заповядвам!

Капитанът предупреди с ръка.

— Мадам Бошан има право! Никой не би трябвало да носи окови! Освен това веригите нараняват кожата под влияние на солта, и ще минат седмици, докато заздравеят!

Капитанът грабна импулсивно ръката на Шана и я целуна.

— Бързам да изпълня желанието ви! — И изчезна под палубата.

Ралстон изпъшка отвратен. Бе загубил този двубой. Обърна се на токовете си бесен и тръгна с широки крачки.

Със самодоволна усмивка на красивите си устни Шана го видя, че забърза. И като видя, че е сама на кея, прибра полите си и също забърза към борда. Зад нея проехтяха изведнъж тежки стъпки; с туптящо сърце тя се обърна. Беше Питни, значи нямаше причина за притеснение, но усмивката, която той отправи в гърба на Ралстон, даде повод на Шана отново да гадае.

 

 

Песните на моряците събудиха Шана преди изгрев-слънце. Тя сънливо повдигна глава от възглавницата, но утринната светлина все още не проникваше през прозорчетата на каютата. От песента и заповедите, които достигнаха до нея от палубата, тя разбра, че корабът се понася по течението на Темза. Леко поклащайки се, корабът потегли свободно и пое по курса, когато вдигна платна и вятърът ги изду. При непрекъснатото клатене на кораба Шана се сви отново в пухените завивки.

Капитанът покани Шана първата вечер да вечеря с офицерите му и Ралстон. Следващите седмици малката компания вечер на капитанската маса стана постоянна и дори беше кулминационната точка на всеки ден от пътуването, поради умението на френския готвач, една или две чаши вино от известна, добре сортирана изба и веселото бъбрене. И Шана, която познаваше капитана и неговите офицери от години, много се радваше на вечерната компания и подбуждаше с чар и шеги кавалерите към скрита надпревара при изразяване на рицарско внимание. Ралстон естествено неохотно се нагаждаше към общителната компания и би желал най-много да остане настрана, ако не трябваше в такъв случай да се храни с екипажа или даже сам на палубата. Той критикуваше кисело разнообразието на блюдата и даже си позволи след седемте блюда на особено апетитната вечеря, точно когато опитваше десерта от кандирани плодове и захаросани бадеми, да отбележи с липса на апетит, че за себе си би предпочел едно блюдо от бъбреци по швейцарски. Сътрапезниците му отбелязаха това свидетелство на липса на вкус, като си размениха многозначително празни погледи.

Беше вечерта на третата неделя от пътуването, след един прекрасен слънчев ден. Гемията плуваше непрекъснато напред, постоянен бриз издуваше платната. Шана седеше на перилата, на сърцето й беше леко, прекрасна луна придаваше кадифен блясък на покритото със звезди небе. Нощта бе мека и топла, тъй като наближаваха южното полукълбо.

От долната палуба се чуваше пълна с копнеж песен на плътен баритон. Шана вдигна замечтано очи към покритото със звезди небе и й се стори, че едно загубено сърце я вика по водата…

Макар да съм самотен, мое бяло сърце,

и да е черна нощта, а бурно морето,

лъчите на любовта пак ме водят

по старите пътища към теб…

Стори й се, че я обгръщат горещи ръце, а очите й се затвориха в екстаза на копнежа. Дрезгав шепот бродеше в сетивата й: „Отдай ми се! Отдай ми се!“. Жадуваният образ ставаше все по-точен, пламтящи кехлибарени очи проникваха в нея, лицето й се хилеше подигравателно. „Проклета да си, измамна кучко!“

След това илюзията се натроши на хиляди парчета, Шана отвори широко очи, забърза към другата страна на кораба. Бели облаци се превръщаха в тъмни сенки със сребърни очертания, но нощта отново стана тиха, чуваше се само къркоренето на водата под корпуса, скриптенето на такелажа и мачтите.

Шана въздъхна дълбоко. Нощта бе загубила чара си; гласът, който идваше изпод палубата, й отне блаженството, а дълбоко в нея не заглъхваше въпросът, колко би било хубаво, ако би могла да сподели брачното си ложе една цяла дълга нощ с едно любимо същество.