Катлийн Удиуиз
Шана (22)

Глава двадесет и втора

Пъстрите пантофки на краката на Шана проблясваха като цветни стрелички по широката вита стълба на господарската къща, като че не докосваха стъпалата. Толкова бързо тичаше. Шана отново бе заприличала на малко момиченце, задъхано, розово, възбудено, на което са позволили да не си легне рано. Не се интересуваше, че под разтворения й пеньоар можеха да се видят глезените й.

Хергъс точно се мъчеше да укроти буйните й коси с помощта на пъстри панделки, когато Шана скочи — бе погледнала часовника. А ако имаше нещо в този свят, което можеше да вбеси баща й, това бе да го оставят да чака на масата.

Джейсън както винаги бе на своя пост на входа на къщата — едър, наперен. Той се усмихна на Шана и се поклони:

— Днес изглеждате страшно добре, мадам!

Шана весело кимна:

— Благодаря, Джейсън!

От салона се разнесе гръмкият глас на Орлан Трейхърн:

— Берта! Вижте най-после какво прави това момиче!

Шана се поспря. В гласа на баща й все още звучеше добро разположение. На вратата тя пое дълбоко въздух, чувстваше се като Данаил пред рова с лъвовете.

Ала бързо съобрази, че ако Мили бе успяла вече да я подреди пред баща й, отдавна цялата къща да се тресеше от гневните му изблици. Шана измайстори на лицето си най-възвишената си усмивка и влезе в трапезарията. Застана вежливо, докато господата станаха от местата си да я посрещнат. Питни стоеше с чаша в ръка до Орлан Трейхърн.

— Моля, не ставайте, господа! — каза Шана любезно и огледа стаята.

Рурк се бе издокарал в дреха в царско синьо. До неговата гъвкава и пълна със сила грациозност кокалестата фигура на сър Гейлърд извикваше представа за небрежно сглобен жираф — двамата бяха скочили към Шана. Ралстон се задоволи да отбележи идването на Шана с кратко кимване.

— Съжалявам, че закъснях, татко! — промълви сладко Шана. — Просто не разбрах как е станало толкова късно!

Трейхърн прие извинението с движение на ръката. Лъчезарното момиче Шана напълваше с радост сърцето му.

— Уверен съм, че господата са на мнение, че си е струвало чакането. Говорех за предстоящото ни пътуване в колониите.

— Там като в Англия ли е? — Шана зададе въпроса си към Рурк. — Струва ми се, че сигурно е студено…

— Студено? Естествено, мадам! — Рурк се усмихваше, хубостта на Шана припалваше топъл блясък в очите му. — Макар и положително да не е толкова студено, колкото в Англия.

— Ще помоля да ме извините! — намеси се сър Гейлърд. Той взе щипка енфие и го смръкна от гърба на ръката си, след което с изискан жест опря до ноздрите си кърпичка с избродиран монограм. Синьо-сивите му очи се насълзиха от енфието. — Това е безкрайно дива страна, съвсем непрепоръчителна за една дама! Няколко примитивни форта всред сивата пустош. Нищо, освен прерия, докъдето поглед стига. Ще бъдем изложени непрекъснато на опасности, по мое мнение!…

Рурк вдигна веждите си в израз на съмнение.

— Говорите толкова авторитетно, сър. Били ли сте вече там?

Сър Гейлърд измери роба с леден, унищожителен поглед.

— Правилно ли чух, че казахте нещо? — Изглеждаше безкрайно удивен, като че беше абсолютно невероятно някакъв долен роб да се обърне към него.

Рурк засили подигравката си с престорена загриженост:

— Колко глупаво! Просто не зная наистина какво ме прихвана!…

Гейлърд, който не долови иронията в тези думи, вирна глава:

— За в бъдеще бъдете по-внимателен! Сякаш че не е достатъчно, дето трябва да седя на една маса с роб. А отгоре на това той се осмелява да прекъсва думите на един джентълмен! Запомнете едно, драги, прозирам лукавството, изписано на лицето ви! За мене вие не сте невинен за ограбването на съкровището на Трейхърн. Ако бях на мястото на нашия домакин, бих ви държал под око. Много е вероятно дори да се готвите за една по-благородна кражба… — Рурк забеляза косия поглед, който Гейлърд хвърли към Шана. — Един мошеник няма да се спре пред нищо, за да се добере до чуждото съкровище…

Мускулите на Рурк се напрегнаха, погледът му стана твърд. Ралстон забеляза мрачното му изражение и реши, че не бива да изпуска тази възможност да предизвика неприятеля си. Зла усмивка опъна тънките му устни, той ехидно се намеси в разговора.

— Ужасно неподобаващо! — отбеляза той, като изгледа надменно Рурк, а след това се обърна към сър Гейлърд. — Роб да изразява съмнение в знанията на един достопочтен благородник!…

Гейлърд веднага се впрегна още повече, като осъзна колко много истина има в неподправеното възмущение на Ралстон, и се напери. С леко намръщване на челото Шана привлече вниманието на баща си към Ралстон. Трейхърн веднага кимна.

— Мистър Ралстон! — провикна се той през салона. — Само една дума!

Ралстон неохотно се подчини. Точно бе започнал любимата си игра… Когато върлинестият се приближи, Трейхърн остави чашата си на масата и на лицето му се изписа неодобрение. Господарят на острова заговори тихо, така че само Питни можеше да го чуе.

— Мистър Рурк е гост на моя дом, а аз държа в къщата ми да има мир и разбирателство! Очаквам от вас като човек, комуто аз давам хляба, да се държите с гостите ми както подобава!

— Сър! Вие ме укорявате пред чужди хора?

Ралстон стана червен като божур от скрито възмущение. В усмивката на Трейхърн нямаше любезност.

— Само ви напомням какво е мястото, което заемате. Мистър Рурк вече доказа какво струва. Не поставяйте под съмнение какво струвате вие!

Ралстон потисна гневния си отговор. Твърде много бе свикнал с богато обзаведеното си жилище, което държеше в селото, а знаеше много добре докъде се простираше мощта и богатството на Трейхърн. Винаги бе смятал, че един толкова голям търговец няма и да забележи липсата на някакви си стотина-двеста лири тук или там, ето как през годините на своята служба при Трейхърн той бе сложил настрана прилична сумичка. Обаче сметководните му книги не биха издържали една по-прецизна проверка…

Междувременно Шана с лекотата и такта на опитен дипломат се бе намесила в схватката между Рурк и сър Гейлърд. Тя застана пред тях, подари на Рурк лъчезарна усмивка и се зае с аристократа.

— Уважаеми господине! — поде тя и гласът й напомни на англичанина благородния вкус на най-чист мед. — Колко ли ви е тежко, че живеете така далеч от Лондон и няма наблизо равен вам човек, който да одухотвори с изискани мисли разговора!… Сигурно е страшно болезнено за вас да слушате единствено прости приказки за обикновени неща, които на нас ни се струват значими, тук, на края на цивилизацията! Но трябва да имате предвид, че всички ние, дори баща ми, а и моята нищожна личност, сме си от ниско потекло. Така че имайте милост в преценките си… Или… — Шана се засмя, като че сама смяташе такава мисъл невероятна. — Или искате да лишите баща ми и дори мене от своето благородно присъствие? Надявам се, не мислите за това сериозно!

Сър Гейлърд също сметна, че не може да мисли такова нещо сериозно.

— За бога! В никакъв случай! В края на краищата, господин баща ви е управителят тук, а вие самата, като негова дъщеря, сте свръх… — той изпъшка — свръхпривлекателна!

— Е, добре! — Шана го потупа с ветрилото си по ръката и се наведе към него, като че ли искаше да му каже нещо поверително. — Мога да ви кажа, че доколкото зная, мистър Рурк е бил отвлечен насила от острова! Така че ви моля да разберете защо трябва да се отнасям към него с известна почтителност. — Шана хвърли кос поглед към Рурк и се засмя лукаво.

Аристократът можа само да промърмори нещо като съгласие, въпреки че не бе успял да проследи точно мисълта на Шана.

— Колко сте любезен, сър! — Шана грациозно направи лек реверанс и подаде ръка на Рурк. — Е, можем да вървим на масата! — През рамо тя погледна за баща си. — Не усещате ли вече глад, татко?

— И още как!

Трейхърн се усмихна под нос. Току-що бе присъствал на най-рафинирания типично женски начин да се въртят мъжете. Той дори изпитваше състрадание към тия тъпаци, които бяха станали жертва на дъщеря му. Трейхърн с гордост проследи как тя — истинска принцеса от глава до пети — вървеше до собствения му роб. Каква чудесна двойка бяха! Какви великолепни деца би родила Шана, ако те двамата…

„Ух! Глупости! — Трейхърн разтърси глава да прогони тези мисли. — Наистина прекалявам! Тя никога няма да вземе един роб за съпруг.“

Рурк и Шана — поставила длан на ръката му — вървяха начело на компанията, която се отправи към трапезарията. Милън плесна с ръце, за да внасят вечерята.

— Седнете до мен, мистър Рурк! — заповяда Шана и посочи стола до себе си, като седна на своето място на долния край на масата.

Ралстон остави на сър Гейлърд мястото от другата страна до Шана, срещу роба, а самият той седна срещу Питни, до Трейхърн. Така, ако се получеше някаква каша, той би могъл да се погрижи майсторски да я подлюти.

В началото разговорът вървеше сковано и вяло. Гейлърд само зяпаше Шана и щом се разкриеше възможност, потопяваше поглед в корсажа й, който бе стегнат силно и поднасяше още по-щедро великолепието на гърдите й. Рурк трябваше да полага усилия — без това ядосан от жадното кокорене на англичанина — за да се владее. Само Ралстон бе прекалено разговорлив.

— Направи ми впечатление, сър — обърна се той към Трейхърн, — че „Гуд хаунд“ чака за ремонт в нашия пристан. Възнамерявате ли, сър, да използвате шхуната за пътуването до колониите, или ще я използвате за търговия с островите?

Трейхърн остави залъка си и посочи Рурк:

— Него питайте. Той е собственикът.

Ралстон и Гейлърд отправиха пълни с негодувание погледи към Рурк, който хладно обясни:

— Джентълмени! Според английския закон е разрешено на роби да придобиват имущество. Спечелих шхуната в честен бой, това може да потвърди мадам Бошан!

— Но това е чудовищно! — възкликна сър Гейлърд. Струваше му се противоестествено някакъв роб да притежава кораб, докато той, джентълмен с благороднически титли, трябваше още да търси пари за построяването на една корабостроителница.

— Както и да е — настоя Рурк ухилен, — но шхуната ми принадлежи и ще остане моя собственост, освен ако не реша да платя с нея, за да си върна свободата. Все пак смятам, че ще ми трябва повече време да спечеля цял кораб, отколкото да изплатя дълга си. „Щорм“^[1] ще бъде на разположение за пътуването на господаря на острова към колониите, като отплата за извършения ремонт. По наше мнение това е една честна сделка…

— „Щорм“ ще се казва, така ли? — осведоми се високомерно Ралстон.

— Да, прекръстих я. Напоследък нещо обикнах бурите и ветровете, изглежда ми носят само добри неща. Мисля, че това име е много подходящо.

— Моята дъщеря би изпитала по-скоро ужас! — отбеляза Трейхърн разсеяно, но не му убягна, че Шана силно почервеня от думите на Рурк. — Няма причина да се бои, но си е такава от дете.

— Може би с времето ще го надрасна — отвърна Шана тихо, но не събра смелост да срещне очите на съпруга си. — Всъщност нали една буря ни даде възможност да избягаме от пиратите…

Трейхърн бе погълнат от яденето на омара и само промърмори:

— Има време. Някой ден самата вие ще имате деца. Няма да е разумно да наследят от вас такива страхове.

— Не, татко — потвърди Шана.

— А пиратските съкровища, които бяха на шхуната? — запита Ралстон. — Да не би и те да принадлежат на мистър Рурк?

— Негови бяха — обясни Трейхърн, — но той подари всичко, което не бе моя собственост, на мистър Гетлие и мис Дора като компенсация за дългогодишното им робство при пиратите.

Ралстон изненадано вдигна вежди.

— Изключително великодушно, ако помисли човек, че той би могъл да си откупи свободата с тези пари.

Рурк се направи, че не чу ехидния тон.

— По право се падат на тях. Мисля, че това е честно възнаграждение за службата им при пиратите.

Гейлърд мълчеше. Не можеше да разбере хората, които правеха подаръци, още повече, когато ставаше дума за цяло състояние. Ралстон обаче смяташе, че му е ясна причината за тази щедрост. С тази си глупост робът явно искаше да се докара пред дамата. Той реши веднага да смени темата и бързо да лансира в играта своя кандидат-жених.

— Мадам — обърна се Ралстон към Шана, — известно ли ви е всъщност, че бащата на сър Гейлърд е лорд и върховен съдия? — Той хвърли поглед към Трейхърн, за да се увери, че и той ще чуе неговото съобщение, но се ядоса, като видя, че господарят на острова невъзмутимо продължаваше да чопли любимото си ядене.

— Действително? — Шана извърна любопитни очи към мъжа отляво. — Лорд Билингсхъм? Като бях в Лондон, не чух това име. Отдавна ли е съдия?

Гейлърд попи устните си със салфетката, преди да погледне Шана с най-сериозно изражение.

— Не бих могъл да се сетя каква ли би могла да бъде причината, мадам, която да накара дама с вашето положение да се срещне с баща ми… Той изпълнява тежката, но благородна обязаност да раздава правосъдие над измета на обществото. Той съди убийци, крадци, разбойници, всякакви злосторници. И напразно бихме търсили там, където си дава среща тази паплач, такова нежно цвете като вас. Изпратил е мнозина вече по заслужения път към бесилката в Трайбърн. Но от съображения за сигурност той предпочита мошениците да го знаят под името лорд Хари.

Ралстон внимателно наблюдаваше Рурк, но той продължаваше да яде невъзмутимо. Питни също бе изцяло погълнат от своята вечеря. Шана не вдигаше поглед. Тя много добре си спомняше как надзирателят Хикс бе споменал за лорд Хари, спомняше си смъртната присъда на Рурк и нейното изпълнение. Но все пак много й се щеше да разбере каква роля бе играл Ралстон.

Човек би трябвало да познава Рурк добре — толкова добре, колкото го познаваше Шана — за да долови внезапното му съсредоточаване в поднесената храна и постепенното втвърдяване на погледа му. Ноздрите на Рурк леко трепваха при всяко споменаване на омразното име. Но иначе той добре си играеше ролята на роб, без да събуди и най-малко подозрение.

Шана обаче реши да поразпита сър Гейлърд, като преди това го зашемети с една свръх любезна усмивка.

— Лорд Хари? — издигна тя нежно гласец. — Имам чувството, че чух веднъж това име. Но не мога въобще да си припомня…

Питни подхвърли намусено:

— Чувал съм го. Наричат го „Хари палача“. Сигурно, защото е изпонакачил сума хора на бесилото в Трайбърн.

Гейлърд се направи на обиден:

— Злостна клевета!

Но Шана си пазеше още един въпрос:

— Често се питам как ли се чувства човек, който е изпратил някого на бесилката. Сигурна съм, че господин баща ви, сър Гейлърд, осъжда само хора, които го заслужават, но се питам понякога какъв ли страшен товар тежи на душата му! Вие отбирате ли от тези неща, сър Гейлърд? Навярно господин баща ви понякога ви разказва за това…

— Службата на моя баща е извън моите интереси, мадам. Никога не съм мислил за това.

— Ах! — И Шана разцъфна в усмивка на облекчение. — Колко жалко!

След като вдигнаха масата, компанията се оттегли отново в салона и Шана трябваше да търпи непосредствената близост на сър Гейлърд, който се намести до нея на дивана. Над крайчеца на ветрилото си тя наблюдаваше Рурк. Той точно палеше лулата си до вратата на верандата и с едва доловимо кимване посочи към градината. Скрила лице зад ветрилото, Шана се изправи и плахо каза:

— Стана задушно, татко. С ваше разрешение бих искала да изляза малко на верандата.

Трейхърн кимна, а Рурк се притече моментално.

— Мадам — усмихна се той на Шана. — След нападението на пиратите една дама не може да се чувства в безопасност без придружител. Затова ми позволете…

— Този път имате право! — пресече го сър Гейлърд и за ужас на Шана хвана ръката й. — Нали ще разрешите, мадам?

Сега Рурк бе този, който остана настрани, докато благородникът прекрачи прага до Шана и се ухили, триумфиращ, на роба.

Преди Рурк да успее да сложи ръка на бравата, усети, че някой лекичко го бутна настрана.

— Бъди спокоен, синко! — прошепна Питни. — Ако стане нужда, насреща съм!

Господарят на острова, който бе застанал с чаша ром в ръка пред бюфета, извади от джоба часовника си, погледна го и се обърна към Питни:

— Пет минути?

Питни също извади часовника си.

— По-малко, смятам. Благородникът е прекалено усърден.

— Значи басът остава?

— Остава — потвърди Питни и като прибра часовника си, погледна Рурк.

— Не сте виждали още Шана във върхова форма. Това е истинско преживяване. Ако непременно трябва да се безпокоим за някого, би трябвало да бъде по-скоро за сър Гейлърд.

В салона настъпи мълчание. Само върху лицата на Рурк и Ралстон бе изписано вълнение, макар и по различни причини. Рурк се чувстваше неловко и не знаеше какво да прави. Ралстон се хилеше доволен. Изведнъж от верандата се дочу гневен възглас, не много силно. Рурк скочи, а Ралстон остави чашата си, притеснен. Само миг по-късно се разнесе звънка плесница, последва проклятие, изречено от сър Гейлърд, което се проточи в стенание — беше пак гласът на англичанина.

Питни погледна часовника си.

— Печеля една бира! — заяви той на Трейхърн.

Всички хукнаха към вратата, но тя сама се разтвори и Шана се появи. С едната си ръка придържаше разкъсания си корсаж, а другата размахваше като от болка. Лицето й пламтеше като жарава под разрошената коса.

Трейхърн сложи ръка на рамото на дъщеря си, за да я успокои.

— Наред ли е всичко, детето ми?

— Да, татко — отвърна тя, сияеща. — По-добре, отколкото предполагате. Само дето, боя се, нашият високоблагороден гост сега украсява с благородното си тяло храсталаците.

Рурк метна на раменете на съпругата си своя жакет.

— Желае ли милейди да поискам удовлетворение?

— Ох, не, разбира се, мой пиратски капитане! — промълви тя тихо. — Той си получи наградата, клетият. Погледнете само!

Питни и Трейхърн точно отваряха летящата врата. Трейхърн сякаш се задави от нещо — в слабата светлина се видя как навън сър Гейлърд се бореше да прехвърли кокалестото си тяло през перилата, по цялата му дреха бяха полепнали в причудливи петна листа и клечки. Най-после той успя да сложи несигурен крак на верандата и като не предполагаше, че отвътре го наблюдават, започна да пощи полепналите боклуци от дрехата си. Не бе успял много в това си начинание, когато вдигна очи и видя тримата развеселени мъже. Само четвъртият от присъстващите го гледаше ужасено.

Сър Гейлърд се показа на висотата на положението. Вирна брадичка, огледа се високомерно и мина с най-възвишена походка покрай зрителите, без да удостои Шана с поглед. Въпреки всичко достойнството в позата му малко понакуцваше — едната му обувка бе останала някъде в градината.

Шана, потънала в твърде голямата мъжка дреха, се опита да направи лек дворцов реверанс.

— Лека нощ, господа! — пожела тя и тръгна, като все още размахваше болната си ръка.

Трейхърн погледна празната си чаша и изпъшка почти трагично. След това отиде да налее две чаши бира. Подаде едната на Питни. Ралстон сам си наля едно малко бренди, което гаврътна наведнъж, поздрави кратко и си тръгна. Трейхърн сипа трета чаша и я подаде на Рурк.

— Е, господа! — захили се Трейхърн, след като отпи голяма глътка. — Чудя се кой ще ме забавлява, когато малката напусне дома ми. Но сега трябва да ви оставя. Изглежда, вече съм твърде стар и уморен за такива шеги.

Той напусна салона. Но и от преддверието смехът му още се чуваше.

Питни напълни чашите отново и кимна към отворената врата на верандата.

— Какво ще кажете за малко чист въздух, мистър Рурк?

Разхождаха се бавно, радваха се на пълнолунието. Рурк предложи от своя тютюн. Питни измъкна опушена глинена лула и чак след като издуха първия облак дим, кимна за благодарност.

— Свикнах с него, като бях на корабите на Орлан — промълви той след известно време. — Тука е трудно да се отгледа добър тютюн. Но вашият си го бива. Много добър е даже.

Вървяха така мълчаливо, развели след себе си благоуханни облаци дим. Почти бяха стигнали обратно до летящите врати към салона, когато Питни поспря, за да изтърси лулата си.

— Жалко! — каза исполинът. Рурк го погледна недоумяващо. — Жалко, че вашият брат капитан Бошан не плава с нас.

— Моят брат? — повтори Рурк. Не му хрумна в момента нищо друго, пък и каквото друго да кажеше, щеше да бъде лъжа.

— Да, да, сър! — Питни посочи с лула към гърдите на Рурк. — А понякога просто не мога да се освободя от чувството, че случаят Рурк Бошан е малко по-особен, отколкото иска да признае Джон Рурк.

 

 

Беше късна нощ. Луната висеше на хоризонта като червено кълбо. Селските улици бяха тъмни. За кой ли път вече Мили минаваше край мястото на срещата, но наоколо не се виждаше човешка душа. Тя се спираше неспокойно, оглеждаше нагоре и надолу настланата с камъни улица. Побиваха я тръпки. Мили мръзнеше. Но все й се струваше, че някой я наблюдава. Взираше се във всички ъгълчета и потайни сенки, но не можеше да открие никого. Внезапно уплашено извика: някаква източена фигура се отдели от мрака и се отправи към нея. Мили закри устата си с две ръце, гледаше като вцепенена… Но накрая облекчено въздъхна.

— Ох, това сте бил вие, господине! — захихика тя. — Хубаво ми изкарахте акъла. Честно! А и много закъсняхте…

Мъжът сви рамене и не се извини. Широката черна наметка обгръщаше тялото му, яката стигаше чак до тривърхата шапка, която бе нахлупил ниско над очите си. Ботушите за езда бяха от мека черна кожа, както и ръкавиците, държеше нагайка, сякаш сега слизаше от коня си.

— Вижте сега, господине — започна Мили припряно. — Имам важна новина за вас. Трябва веднага да се разберем! Този мистър Рурк изобщо никакъв не ми е, всичко е съвсем различно от това, дето го казвате. Той си имал отдавна жена! И хич не можете да се сетите коя е! Самата Шана Бошан! Тя вече не е вдовица. Тя е госпожа Джон Рурк! Има да се чудите, а? И което е най-смешното, тя самичка ми го каза!

Най-после Мили млъкна за малко, най-вече самата тя се наслаждаваше на разказа си.

— Е, та искам да кажа, че и тя не е по стока от мене! Щом ходи да спи с един роб! Няма никакъв вкус! Ама досега добре запази тайната си… — За момент Мили започна да гризе ноктите си, но скоро очите й радостно светнаха: — Басирам се, че баща й нищо не знае! Яко ще го заболи, като му кажа. А и на майка ми… Все ми сочеше Шана — виж каква е фина, трябва да си като нея… Ами мене ако ме питате, аз отдавна съм нещо къде-къде по-добро…

Черният човек я обгърна с ръка и я поведе по пустата улица. Мили тръпнеше блажено от това необичайно доказателство за любов, не разбра усмивката му. Притискаше се към него, пъхна ръка под наметката му.

— Зная едно тихичко местенце долу на плажа — говореше бързо Мили. — Скритичко. Какъв е само мъх, като възглавница за задника ми…

Колкото по-надолу потъваха в безлюдната улица, толкова повече заглъхваше веселият й смях.

 

 

Рурк и Шана се събудиха с първия проблясък на зората; целунаха се още веднъж на раздяла и Рурк се запъти крадешком към стаята си. Изми се, обръсна се и зачака да долови първите утринни шумове в къщата.

Той пръв се появи на закуска. Наля си кафе. В необичайно хладната утрин вдигащата пара течност му се видя още по-приятна. Милън точно поднесе различни меса и чудесните малки пшеничени сладкиши, когато в трапезарията влязоха засмени Трейхърн и дъщеря му. За Трейхърн все още бе загадка, как така момичето му се бе променило толкова през последните седмици. Розовите й страни блестяха, беше в чудесно настроение, а след преживелиците на пиратския остров сякаш бе изгубила своята скованост. На устните й вече не изникваха толкова често хапливи забележки, бе се превърнала в грациозна, сърдечна жена, само красотата й беше по-впечатляваща от сладката й прелест. Трейхърн мълчаливо й се наслаждаваше и не се опитваше да гадае причините за тази щастлива промяна. А онова, което правеше щастието му още по-пълно тази сутрин, бе разнасящото се ухание на палачинки с много масло… Той бързо се настани на масата и остави на мистър Рурк да подаде стола на дъщеря му, това вече бе станало нещо обичайно.

Пред голямата къща се разнесе тропот на копита, след малко се появи Питни, той с наслада потри ръце и вдъхна всичките тези аромати на закуската. Питни подаде на Милън шапката си и пое с благодарност пълната чиния. Скоро край масата настъпи оживление. Денят бе чудесен, целият свят като че ли бе в отлично настроение. Но всичко това не трая дълго. Милън точно наля още кафе на Рурк, когато пред къщата се разнесоха викове, някой заудря с юмрук по външната врата. Джейсън отвори. Беше човек от селото, влезе направо в салона, бос и парцалив. Човекът застана пред господаря на острова, въртеше шапката в мазолестите си ръце и не знаеше как да започне.

— Мистър… ох… Ваша Светлост… сър…

— Е, мистър Хенкс — подкани Трейхърн, изгубил търпение, — казвайте какво има!

Робърт почервеня и погледна смутено към Шана.

— Ами… — започна най-сетне той, — излязох рано тая сутрин с лодката за риба, за мисис Хоукинс, нали я знаете. Всеки път ми дава по шест пенса. Та влизам с лодката да закрепя мрежите, и въдиците де, и гледам нещо лъщи шарено… В храсталака, искам да кажа. Горе на високото. На плажа значи. Отливът още не бе започнал, та изкарах лодката на пясъка и право горе, да го видя това, дето се шаренее… — Селянинът смачка от вълнение шапката в тежките си ръце и едва не се задави от думите си. — Мис Мили, сър! Беше мис Мили. Лежеше си там… Мъртва, сър. Пребита… В една локва, сър! Мили, ви казвам… Лежеше си там…

В салона всички замряха. Той продължаваше да се бори с думите.

— Някой ще трябва, такова, да каже на госпожа Хоукинс, сър. Аз не зная как да го издумам. Нали, щото й е единствено дете. Трябва да й го каже някой, ама да го направи така, че да не й е толкова болно, сър. Ще можете ли вие, сър?…

— Милън! — ревна Трейхърн и прислужникът едва не изпусна от страх чинията. — Медък веднага да впряга и да докара каретата! — Той бутна назад стола си и всички скочиха от масата заедно с него. — Ти тръгваш с нас, Хенкс, ще покажеш мястото.

Някъде съвсем дълбоко в главата на Шана проблесна мисълта, че сега вече тайната й отново е запазена, но като че ли то вече нямаше голямо значение. С каква готовност би изповядала всичко на баща си, само да не се бе случило това с Мили! Никога не бе изпитвала ненавист към момичето, наистина беше досадно и нахално, а пък и глупаво — но това не можеше да бъде причина да й желае злото. Изведнъж всичките й собствени грижи се видяха на Шана незначителни.

Рурк, който придружи Шана навън, бе не по-малко объркан. Вчера атентатът с него, днес убийството на Мили… Имаше ли нещо общо между тях? Някаква грозна черна сянка надвисна над чудесните дни, на които се наслаждаваше, откакто Шана бе разрушила всички бариери между тях двамата.

— Шана, детето ми! — Гласът на Трейхърн накара всички да забавят крачките си. — Най-добре ще е вие да останете вкъщи!

Шана поклати глава със спокойна решителност.

— Щом някой трябва да каже на мисис Хоукинс, най-добре ще е до нея да има жена. Ще дойда.

Бащата и съпругът погледнаха Шана — и единият, и другият с гореща благодарност за нейната мъдрост и разбиране. Трейхърн кимна. Всички се качиха безмълвно в откритата карета.

 

 

Мили лежеше в една падина по лице. По време на прилива водата сигурно е образувала тук голяма локва, но слънцето бе изсушило пясъка и сега изглеждаше така, сякаш Мили е заспала на плажа. Но като приближиха, видяха страшна картина. Дрехите й бяха разкъсани — по тялото бяха останали само парцали. Тънки червени ивици бяха нашарили младото тяло. Някой я бе пребил до смърт с камшик или тънка пръчка. Ужасните синьо-червени подутини по ръцете и горната част на тялото явно бяха следи от някакъв жесток юмрук или дебела тояга. На лицето й зееше дълбока рана, която се губеше в тъмните коси на момичето. Едната й ръка все още бе вкопчена в тревата, Мили се бе опитвала да се задържи, преди да настъпи отливът. Другата й ръка бе разперена и под нея бе написана някаква буква, нещо като „Р“, не много четливо, правата линия се губеше в криволици в пясъка, там, където пръстите бяха замрели в предсмъртна конвулсия.

Рурк гледаше мъртвата и в главата му изплува образът на едно друго момиче, което бе свършило почти по същия начин. Как бе възможно да се случи това в две толкова отдалечени точки на земята, разделяни от цял океан? Как бе възможно?

Трейхърн се наведе над момичето и дълго разглежда знаците в пясъка.

— Това е буквата „Р“ — обяви той най-сетне, изправи се и погледна остро селянина. — Не може да е „Рурк“, защото за всички тук, за Питни също, мога да сложа ръката си в огъня, ако потрябва.

Гърлото на Рурк бе сухо като пясък. Пребитото до смърт тяло наистина представляваше ужасна гледка. Той едва успя да промълви едно „Благодаря, сър!“.

— Не може да означава и „Ралстон“ — продължи мисълта си господарят на острова, — не мога да си го представя с толкова малко момиче. Ралстон предпочита по-закръглени, по-зрели жени, а и по-солидни, по-дискретни. Като Англия, все така казва.

Рурк погледна към хълма над плажа. На един храст имаше изпотрошени клони, малко по-нагоре се бе закачил малък бял парцал, който трепкаше като знамение.

— Вижте това! — посочи той нагоре. — Оттам трябва да се е търколила.

Рурк отиде до един овраг и се изкатери нагоре, следван от Трейхърн и Питни. Мистър Хенкс остана на плажа, повъртя се и се завтече към лодката си: не искаше да има повече работа с този ужас.

Тримата откриха една засенчена, скрита всред храстите полянка. Плътен килим от мъх покриваше земята — разигралата се трагедия бе изписана върху него. Бяха изтръгнати и разпръснати цели туфи мъх — следи от отчаяна борба на живот и смърт. Навсякъде имаше парчета от дрехите на Мили, дълбоки следи от ботуши показваха къде Мили е била носена или влачена надолу по склона.

Сега вече дори гласът на Питни трепереше:

— Тоя кучи син е мислел, че е мъртва и я е хвърлил в морето. Отливът за малко не я е отнесъл. Щеше да изчезне без следа. Горкото момиче! Да не повярваш колко много злина може да причини един лош човек!

Сивите му очи уловиха погледа на Рурк, гледаха се известно време, без да мигнат. Когато Питни заговори отново, гласът му звучеше вече твърдо и убедено.

— Аз не познавам човек, който да е способен на такова нещо!

— И аз — изсумтя Трейхърн. — Животно! Просто животно!

— Сър — поде Рурк колебливо и Трейхърн го погледна въпросително. — Сър, трябва да ви доверя нещо. Много държа да го научите от мен самия, и то сега. — Той едва издържа на погледа, с който го измери господарят на острова. — Мили твърдеше, че очаква дете от мене и че трябва да я взема за жена…

— А вие?… Бяхте ли вие… бащата?

— Не! Разбира се, че не! Не съм докосвал никога момичето!

Трейхърн замълча. След това кимна.

— Вярвам ви, мистър Рурк. — След това тежко въздъхна. — Трябва да отнесем момичето у дома му. Елиът скоро ще пристигне с каруцата.

Мъжете се настаниха в ландото на Трейхърн и потеглиха за къщата на Хоукинс. Там Питни набързо се извини и се запъти към кръчмата. Погрижиха се една приятелка на семейството най-напред да подреди тялото на Мили, преди да го занесат на майката. Трейхърн и Рурк поспряха пред бедната рибарска хижа, за да се подготвят за предстоящата среща. Дворът пред къщичката бе пуст. Под един навес грухтяха няколко хърбави свине, кокошки чоплеха по пътечката. Вътре бе чисто и подредено. Всичко бе много скромно, единственото украшение бе дървеното разпятие с резба, окачено на стената. Мистър Хоукинс лежеше на един изтърбушен диван и дори не ги погледна.

— Старата е отзад — промърмори той само и сръбна ром от бутилката, вперил очи някъде далече.

Зад къщата имаше разкривен навес, може би пазеше сянка от слънцето, но не можеше да защити от дъжда. До висока маса под навеса стоеше мисис Хоукинс и чистеше с голям нож риба — хвърляше вътрешностите в едно ведро. Не обръщаше внимание на нищо. Шана приседна на едно ниско столче до жената, очите й се напълниха със сълзи.

— Добър ви ден, господа! — каза госпожа Хоукинс, без да вдигне очи. — Сядайте, където намерите. Аз трябва да си гледам работата… — Гласът й бе уморен.

Рурк и Трейхърн останаха прави, погледнаха се смутени, не знаеха какво да кажат. Старата жена продължаваше да работи, като бършеше от време на време очите си с ръка и пропъшкваше.

— Това дете никога не е имало късмет в тоя живот — каза тя изведнъж. Стоеше с опрени на масата ръце, с наведена глава. Гласът й едва се долавяше. — Ще се моля дано намери някой. Все се жалеше, че няма това, че няма онова. А пък и това, дето го имаше, все не й харесваше достатъчно…

Старата жена се обърна и ги изгледа един по един. Разплака се.

— Не беше лошо дете. — Тя се усмихна, потърси сухо място на престилката си и избърса цялото си лице. — Упорита беше малко понякога, това е. Приемаше по някой и друг подарък от мъжете, монета някоя, та реши, че мъжете ще й дадат всичко, което желае… И тогава започна да си измисля разни истории… Ох, мистър Рурк, знам какви ги разправяше за вас, ама аз не вярвам да сте я пипнали дори. Все плачеше във възглавницата, щото не искате и да я погледнете. Като ви чистеше работите, седеше и се топеше по вас…

— Мисис Хоукинс — запита меко Рурк. — Имаше ли и други мъже, някой по-близък?

— Много бяха! — Тя шумно се изсекна. — Ама нито един за по-дълго. Е, имаше някакъв напоследък, ама не го зная кой беше. Мили нищо не казваше, нощем само се срещаха. Някъде далеч от селото…

— Дали някога мистър Ралстон… — Трейхърн не знаеше как да довърши.

— А, не! Той не! Той все й казваше, че била евтина стока. Дори веднъж я наби с камшичето, дето все го носи със себе си. — Жената се усмихна. — А Мили му се подиграваше. „Стар скелет“, все така викаше за него. Или „вкиснат кюп“, все се подиграваше…

Сълзите отново бликнаха, жената се разхълца, целите й рамене се тресяха. Шана скочи и започна да я утешава. Когато се поуспокои, госпожа Хоукинс се наведе и целуна Шана по бузата.

— Вървете си сега, дете мое — усмихна се тя. — Хубаво направихте, че дойдохте, ама сега искам да съм си самичка…

— Ако имате нужда от нещо, мадам — обади се Трейхърн, — не се колебайте, елате при мен. — А след това добави: — Мили е оставила някакъв знак на пясъка. Едно „Р“… Да знаете някой, който…

Госпожа Хоукинс поклати глава.

— Не си трошете ума със знаците на Мили. Тя така и не се научи да пише…