Катлийн Удиуиз
Шана (11)

Глава единадесета

Белите облаци, които се рееха над острова, изглеждаха всички като братя на великолепния такелаж, който, широко издут, движеше невиждан досега огромен кораб към Лос Камелос. Приветстван от облаците и насочван с мощен бриз към пристанището, корабът се плъзгаше леко по диво развълнуваното море, а под високия бушприт на платнохода кристалносинята вода се къдреше в бяла пяна. Сред лазурното небе корабът бе като орел в полет, който се рееше на широко разперени, но неподвижни криле.

— Боже, какъв огромен кораб — извика мистър Маклерд, като подаваше на Рурк далекогледа. — Можете ли да разчетете името? Английски ли е?

— От колониите — съобщи Рурк и нагласи далекогледа на знамената. — Принадлежи на Вирджиния къмпани. Казва се „Морски сокол“.

— И пристига като морски сокол — възхищаваше се Маклерд. — Каква красота! Великолепен като кораб на Трейхърн.

Рурк отпусна далекогледа. „Морски сокол“ сега тъкмо свиваше част от платната си и се движеше към изхода на пристанището. Странна възбуда обхвана Рурк.

— Товарът ром, който стои там отсреща — Рурк посочи с поглед към пространството пред входа на магазина, — ще трябва ли да се качи на борда на някой кораб?

Мистър Маклерд прехвърли вниманието си от наближаващия кораб върху събеседника си и го погледна през златните рамки на очилата си.

— Товарът трябва да се качи на „Авалон“. Той обикаля тази седмица островите. Защо питате?

— С удоволствие бих качил товар на борда на кораба вместо вас. Вече почти година не съм бил в колониите — може би при възможност ще науча на „Морски сокол“ новини от родината.

Старият бакалин намигна със сините си очи.

— Тогава идете към пристанището, момче, преди ромът да се вгорчи на слънцето.

Рурк кимна и с радостна усмивка се зае усърдно с работата. Бързо нахлупи шапката с широка периферия, скочи на магарето и камшикът изплющя по впрегнатите животни. Странна усмивка играеше на устните му. Той дори засвирка с уста. И се насочи към кея.

Големият бял платноход вече бе пуснал котва, матросите вече си бяха поразтъпкали краката на необичайната твърда земя, бяха разменили първите новини с множеството любопитни обитатели на острова, когато откъм улицата на хълма връхлетя към кея едно видение на кон, което накара всички да затаят дъх. Беше Шана върху великолепния си жребец. За островитяните това наистина не бе необичайно, но все пак винаги с възхита наблюдаваха гледката — но на матросите им преседнаха в гърлото и думите, и проклятията.

Шана беше препускала диво из вътрешността на острова, отново се беше опитвала с необуздана езда върху фино извития гръб на Атила да забрави все по-настойчивата си страст към Рурк. Копитата на сивия кон чаткаха сега по паветата на пристанището. Той още пръхтеше, гривата му беше още объркана от бесния галоп из вътрешността, той стъпваше грациозно, изхвърляше нависоко крака и опашка, търкаше си челюстта в юздите. Жребецът беше великолепен, но всички гледаха жената върху седлото, толкова красива гледка се случва на малко мъже да видят в живота си. Смело, но с усмивка на уста Шана държеше здраво юздите в ръце. Широкополата шапка благородно обрамчваше ангелското й лице, широко скроеният й костюм за езда покриваше нея и хълбоците на жребеца й като по статуите на галантните рицари.

Моряците изпуснаха от ръцете си каквото държаха в момента, отвориха широко очи и уста. Шана, в никакъв случай не неприятно развълнувана от непохватното им възхищение, кимна приветливо на всички страни. И като видя наблизо каретата на баща си, попита за него.

— На борда е, мадам — ухили се широко един негър. — Преговаря с капитана, искам да кажа.

Когато Шана хвърли на мъжа юздите и се приготви да слиза от коня, тълпата се раздвижи. Малка група моряци се заблъска с лакти и колене около жребеца, всеки жадуваше за честта и удоволствието да може да свали стройната красавица от седлото. Един млад великан, който би засенчил дори Питни, разбута с лапите си зяпачите и предложи на Шана помощта си, почервенял от притеснение като малко момче. Тя му се усмихна грациозно и скочи, облегната на ръката му на земята, след това прошумоля по мостчето към кораба, като остави след себе си шумна следа от полуприкрити изблици и въздишки. Още преди да бе успяла да докосне с модните си ботуши палубата, един млад мъж с полиран до крайност далекоглед в ръка и чисто нова триъгълна шапка върху разрошената си коса се препъна пред нея. В последния момент той се сети за маниерите си, свали шапката от главата си и запелтечи прекалено високо, че е на нейните услуги.

— Добре дошли на борда, мадам. С какво мога да ви бъда полезен?

— Много сте мил — усмихна се Шана, а на горкия мъж просто очите му останаха в нея. — Бъдете така добър да съобщите на баща ми, че с удоволствие ще се върна с него, щом приключи с делата си.

— Господин баща ви, мадам, това този джентълмен ли е, който е там с капитана…

Шана кимна отзивчиво с глава на младия мъж, който изглежда, току-що бе загубил дар слово, и все още недорасъл за тази работа, се опитваше да тръгне към капитана, без да сваля очи от Шана.

— И за кого да доложа, ако разрешите? — този въпрос му хрумна едва когато бе изминал, олюлявайки се, няколко крачки.

— За мадам Бошан, сър.

— Мадам Бо… — Сега вече младият мъж бе изчерпил окончателно силите си да се пребори с тежкия живот на сушата. Гласът му се изгуби в неприкрито учудване, той бе разтворил широко уста. Но за свое щастие той изгуби в този миг вниманието на Шана, защото едрият, широкоплещест мъж с кестеняв перчем, който стоеше до баща й и когото Шана виждаше досега само в гръб, се извърна изведнъж с рязко движение и се втренчи в нея с набърчено чело, сякаш вещица бе пристъпила на палубата. Но след това очевидно вродената му жизнерадост, която се криеше във фините бръчици около кафявите му очи, надделя и със сияеща усмивка по енергичната уста той пристъпи към нея с леко поклащаща се походка, привична за морските вълци.

— Мадам Бошан, ако правилно чух? — попита той с учудване, което Шана намери за прекалено.

Орлан Трейхърн пристъпваше сияещ зад него.

— Хей, капитане — извика той. — Разрешете да ви представя дъщеря си. — Една смътна искра проблесна в очите на Орлан Трейхърн и по този начин предупредена, Шана се подготви, без да знае за какво. И въпреки това в следващия момент стъписването едва не я събори.

— Мое дете — каза Орлан Трейхърн, — пред вас стои капитан Натаниел Бошан.

Трейхърн бе произнесъл всяка дума много бавно и отчетливо, и сега заедно с капитана той изчакваше цялата тежест на името да подейства на Шана. Тя отвори уста, сякаш за да проговори, но не издаде нито звук. Сега отправи изпълнен с парещи въпроси поглед към високия капитан.

— Мадам — прозвуча плътният глас, — явно ще трябва да поговорим за някои неща, за да не ме помисли скъпата ми жена за чудовище.

— Може би по-късно, капитане — прекъсна го на момента Орлан Трейхърн. — Сега трябва да си вървя. Бъдете така добър да ни извините, капитане. А вие, Шана, ще ме придружите ли?

Все още слисана, Шана кимна в знак на съгласие. Продължаваха да й липсват думи.

Трейхърн внимателно придружи дъщеря си до перилата на борда. Тогава се обърна още веднъж.

— Капитан Бошан!

Шана отново се сви при произнасянето на името.

— Ще изпратя по-късно кола за вас и хората ви!

Без да изчака отговора, Трейхърн отведе онемялата си от почуда дъщеря от борда на кораба. Капитанът гледаше, облегнат на перилата, след каретата, докато тя се изгуби между складовете.

Пред входа на салона Шана забави крачка. Тя чу гласа на капитан Бошан в разговор с Питни. После Ралстон го прекъсна, отряза му репликата, но плътния, самоуверен глас не можеше да бъде сбъркан. Шана кършеше треперещи ръце, опитваше се да се овладее и хвърляше поглед към входната врата, където Джейсън стоеше на поста си строен и безмълвен.

— Джейсън — попита Шана тихо, — мистър Рурк пристигна ли вече?

— Не, мадам. Мистър Рурк е изпратил някакво момче от мелницата с известие. Очевидно там има трудности и затова не може да дойде.

— Този мерзавец! — мислеше Шана ядно. — Да ме остави така да се безпокоя, като трябва да знае, че чакам с нетърпение някакво обяснение! Знам ли въобще дали наистина се казва Бошан? В края на краищата би могъл да се е скрил под това име. Но как тогава се казва в действителност това проклето псе? И как се казвам аз? Може би мадам Джон Рурк? Да ме пази Бог! Опазил ме господ!

Шана упорито се пребори с настойчивата си мисъл да избяга страхливо в безопасността на стаята си. „Аз съм мадам Бошан!“ — настояваше тя опърничаво пред самата себе си. Тя приглаждаше повече от необходимото дългите гънки на бледорозовата си сатенена рокля с бляскави гарнитури от перли. Провери още веднъж изящно направената си прическа. Младият офицер, който я бе придружил на борда, се появи на вратата, за да остави на една масичка празната си чаша. Той я откри, втренчи поглед в нея и засия.

— Мадам Бошан — изкрещя той, сякаш се намираше на борда на кораба и трябваше да го чуят посред буря. — Каква прекрасна… — Очите му се завъртяха и потънаха в примамливо изложената й на показ в корсажа гръд. — Каква прекрасна — исках да кажа — къща имате тук.

В салона бе станало тихо като в гроб, а Шана, за която бе съобщено високо, ясно, но и развеселяващо, вече не можеше да се бави с влизането си. Наложи се да се усмихне, понесе се грациозно из стаята, положила леко ръка на кринолина, за да не се люлее прекалено много. Младият офицер, който едва скриваше объркването си, се опита да направи реверанс, който разбира се, изобщо не му се отдаде, но за щастие пред зяпналите офицери сега пристъпи Орлан Трейхърн, за да поздрави дъщеря си и да й представи гостите си. Шана ясно усещаше, че Натаниел Бошан не я изпускаше от очи, откакто бе влязла в салона, нито за секунда. По някое време й направи впечатление и че Ралстон я наблюдава по-внимателно от обикновено, но тъй като този мъж й беше повече от безразличен, тя не отдаде никакво значение на това усещане. Шана си бе възвърнала присъствието на духа и когато сега, облегната на ръката на баща си, се намери срещу капитана, тя вече не можеше да се въздържа да не зададе въпросите, които вече от часове горяха на устата й.

— Сър, не ви ли се струва странно, че и двамата носим едно и също име? Да не би да имате роднини в Англия?

Очите на Натаниел Бошан примигнаха дяволито, когато погледна надолу към Шана.

— Мадам, аз съм стигнал до името си по най-честния начин на света — родителите ми ми го подариха. Наистина може да се говори за това по какъв начин вие сте стигнали до това име. Разбира се, всички Бошан са по някакъв начин роднини. И ние действително, като всеки друг род, можем да посочим известен брой мошеници, пирати и декласирани типове, но иначе името се е представяло много добре.

— Извинете, сър — усмихна се Шана дяволито, — не исках да навляза толкова дълбоко в семейните ви тайни. Но как би трябвало да ви наричам — чичо, братовчеде или?

— Както желаете, мадам — ухили се Натаниел. — Както и да е, семейството ви приветства с добре дошла.

Шана кимна, позасмя се, но не посмя да насилва повече нещата; Орлан Трейхърн, изглежда, намираше разговора им за изключително интересен и се наслаждаваше на всяка дума.

На масата разговорите се въртяха около възможностите за започване на търговия между Лос Камелос и колониите. Ралстон не считаше това за много изгодно и не скри мнението си.

— Какво биха могли да ни предложат колониите, сър, което Англия и Европа да не ни дават по-изгодно? А сигурно и короната ще е против да търгувате другаде.

Ковчежникът на „Морски сокол“ отвърна:

— Ние плащаме добри данъци на короната, но си запазваме правото да търгуваме където пожелаем. Додето изпълняваме нашите задължения, никой не може да се оплаква.

Едуард Бейли, първият флотски сержант, се премести по-напред в креслото си. Дребен мъж, малко по-едър от Шана, но широкоплещест и с набити ръце.

— Очевидно е, мистър Ралстон, че при пътешествията си сте пропуснали колониите. Иначе всъщност трябваше да знаете какви богатства крият те. Само вълната, която произвежда Северът, може да конкурира в най-добрите си качества тази на Англия. Ние произвеждаме пушки, които улучват от сто крачки окото на катеричка. А по южното крайбрежие въжарниците и дъскорезниците произвеждат корабни въжета, кораби и корабни скелети от най-високо качество. Нашият кораб, например, е строен в Бостън, а няма страна в света, която някога да е пускала на вода такова чудо на техниката.

Трейхърн се облегна назад в креслото си.

— Това, което разказвате, ме пленява, сър. Ще трябва явно да проуча основно този проблем.

Когато масата бе вдигната, влюбеният до полуда млад офицер едва не се преметна, за да помогне на Шана за стола. При ставането си тя улови един гневен поглед, който Натаниел Бошан отправи към прекалено усърдния младеж, но когато тя погледна за втори път, лицето на капитан Бошан бе отново огряно от обичайната дружелюбна усмивка. Това накара Шана да се замисли: само на непохватността на младия офицер ли се бе ядосал капитанът — или — по причини, които й бяха неизвестни — той му бе изпратил настойчиво предупреждение? Но както и да беше — от там нататък младежът правеше впечатление на много смирен и се ограничи с безобидно любезно държание.

Вечерта клонеше към края си. Шана се оттегли в стаята си, изпитвайки дълбоко чувство на неудовлетвореност. Нещо не беше както трябва около нея. Шана мълчаливо стоеше пред скрина за фризиране и се остави Хергъс да изчетка косата й. Старата камериерка не смееше да задълбочава лошото настроение на господарката си и си затваряше устата. Когато после Хергъс си отиде, Шана безспир обикаляше стаята. Само една свещ гореше. От всички страни през душата й прелитаха имена като нощни птици и я измъчваха с хиляди въпроси. Имена…

Шана Бошан? Мадам Бошан? Капитан Бошан? Натаниел Бошан? Рурк Бошан? Джон Рурк? Мисис Рурк Бошан? Бошан? Бошан?

Отново и отново името бучеше в душата й. Тя се нуждаеше от свеж въздух, за да може отново да диша, и пристъпи навън на верандата, сякаш там разяждащите я съмнения трябваше да се разсеят.

Нощта беше мека и топла, каквито са нощите само в Карибско море. Високо над дърветата облаците флиртуваха с луната, оставяха се да ги целуват, а самите те блестяха на сребристото й сияние. Шана обходи верандата покрай решетката, която разделяше балкона на нейните покои от останалите помещения. Пред вътрешното й око започваше да се оформя едно лице, един кехлибарен поглед пронизваше нощта. Шана въздъхна дълбоко в себе си: „Рурк Бошан, драконът на моите сънища, кошмар на будните ми часове, защо не ме оставите на мира!“. Преди да го посети в килията му, тя беше закачливо и кокетно, та дори лекомислено и духовито момиче — а сега обикаляше като хем навъсена, хем замечтана сомнамбулка из света. Погледът й премина през нашарените със сенки поляни далеч в тъмното.

— Рурк Бошан… — Шепотът й се рееше като полъх на вятъра в нощта. — Не сте ли там навън в сенките? С каква магия само ме оплетохте? Усещам ви съвсем близо до себе си. Защо само страстта ми ви желае, докато разумът ми казва, че всичко това е несправедливо, всичко е безумно?

Тя се облегна на парапета и се опита да се пребори с фантазиите си, които изведнъж бяха станали така живи. „Защо не мога просто да се откъсна и да поема по свой път! Чувствам се окована, сякаш съм робиня. Да, в този час го виждам да седи в колибата си, виждам го да мърмори заклинания, които трябва да ме доведат до него, въпреки волята ми. Демон ли е той, магьосник ли е, че така му се подчинявам! Не, не бива да е така. Не бива да е така!“

И отново пое своята обиколка, затвори очи, душата й потъна в мрачни мисли.

Изведнъж до нея се раздвижи една тъмна сянка, ароматен дим я обви. Сърцето й заби силно чак до гърлото. „Рурк!“ Името почти изскочи през устните й, но тя съумя да го потисне.

— Извинете, мадам! — дълбокият, плътен глас на Натаниел Бошан звучеше угрижено. — Нямах намерение да ви плаша. Исках само да изпуша една лула в нощта.

Шана се опитваше да пробие тъмнината, която криеше лицето на Натаниел Бошан. Орлан Трейхърн бе поканил капитана да остане през нощта в къщата му, но това й бе щукнало из ума при фантазирането й за Рурк.

— Този мирис… тютюн, нали? — тя говореше колебливо. — Мъжът ми също винаги…

— Обичайна привичка за нас, хората от колониите, бих казал. Расте при нас. Индианците ме научиха как се пуши.

— Индианците? А, имате предвид диваците!

Натаниел се засмя тихо.

— Не всички са диваци, мадам.

Шана премисляше как да подхване темата, която не я оставяше на мира. Междувременно Натаниел продължаваше да говори.

— Вашият остров е извънредно красив, мадам. Баща ви, изглежда, е направил възможно най-доброто от него.

— Лос Камелос — промърмори разсеяно Шана. — Испанците са го нарекли така. Камилите.

Тя се вглеждаше в сенките, които го обграждаха.

— Сър, един въпрос ми лежи на сърце.

— Винаги на вашите услуги, мадам. — Той сложи лулата си в устата и дръпна, а жарта хвърли лек отблясък по очертанията на лицето му.

Шана все още не знаеше как да формулира с думи въпроса на въпросите.

— Аз… се запознах с моя покоен съпруг в Лондон по един… е, да кажем… малко лекомислен начин и се оженихме едва няколко дни след запознанството ни. Бяхме само за кратко време заедно, преди… да ми го отнемат… Всъщност не зная абсолютно нищо за семейството му. Да, дори не знам дали изобщо е имал семейство. С най-голямо удоволствие бих искала да науча… дали… имам предвид… дали е оставил…

Гласът й се изгуби в тъмнината. Тишината стана тягостна, докато тя отчаяно търсеше думите. Натаниел пое недоизказания въпрос.

— Мадам Бошан, това, което мога да кажа, се отнася за най-близките ми роднини. За братовчед или далечни роднини, които да се казват Рурк Бошан, не ми е известно, честно казано.

— Ах. — Гласът на Шана съвсем бе затихнал от разочарование. — А аз така се надявах… — Дори и това изречение тя не можа да довърши докрай, защото не знаеше съвсем точно на какво се бе надявала.

— Името — продължи капитанът — е относително широко разпространено и макар ние, Бошан, да можем да проследим родословното си дърво до един общ произход, съвсем не бих могъл да кажа малкото име на всеки Бошан. Напълно е възможно да има някой Бошан, който аз да не познавам лично.

— Няма значение, капитане — Шана въздъхна, свивайки рамене. — Извинете ме, ако съм ви обидила с моята упоритост.

— Не може и дума да става за обида, мадам. Още по-малко за упорство.

Той притисна с палец тютюна в лулата си. Ръцете му бяха големи лапи, изглеждаха достатъчно силни, за да разполовят топовно гюле, но от друга страна, правеха впечатление на учудващо нежни. Изящната лула в ръцете му изглеждаше като чупливо птиче в пръстите му.

— За мен беше удоволствие, мадам. И бъдете уверена, че да бъбриш в една лунна нощ с красива жена на тропически остров никой не би възприел като обида. А с вас, мадам Бошан — високата сянка леко се поклони, — това беше изключително удоволствие.

Шана се засмя и посочи с прелестен жест към пуснатата си коса и халата си.

— Извънредно галантен сте, сър. Проявявате такава почтителност към мен в скромното ми облекло. Вие също трябва да знаете, че ми спасихте вечерта. А сега ви желая лека нощ, капитан Бошан.

Натаниел се забави малко, преди да отвърне:

— Независимо какво може да се каже за началото или за края — сега вече смятам, че вие сте достойна за това име, мадам Бошан!

Шана още размишляваше над тези думи, когато изведнъж откри, че мястото бе празно. Безшумно, без никакъв полъх във въздуха, Натаниел Бошан бе изчезнал.

 

 

Свежият морски бриз довя в салона за закуска аромата на жасмина, цъфтящ пред верандата, който се смеси с вкусните миризми на печено, хляб и прясно смляно кафе, както и с аромата на плодовете. Всичко на масата на Орлан Трейхърн беше внимателно подбрано и приготвено с обич: след дългите месеци на еднообразна корабна храна това бе за капитан Бошан лакомство — за очите, носа и езика му.

— Прекрасна утрин, сър — поздрави капитанът господаря на острова.

Трейхърн вдигна поглед от остарелия си, но за него нов екземпляр на „Уайтхол ивнинг поуст“, който му доставяха корабите му на камари и който в продължение на години представляваше връзката му с живота в Лондон.

— Наистина много хубава утрин, сър — отвърна старецът приветливо. — Седнете при мен и ми правете компания за закуска. Човек, който започва деня си на празен стомах, е достоен за съжаление — казвам го от опит.

— Ах, сър — засмя се Натаниел Бошан, докато Милън му сервираше чаша димящо кафе. — Престаряло парче осолено месо не е много по-добро.

Орлан Трейхърн посочи към вестника пред себе си.

— Мирът бързо отделя спекулантите, забогатели от военни сделки, от честните търговци.

Капитанът повдигна въпросително вежди и Орлан Трейхърн поясни:

— Всеки може да натрупа бързо капитал по време на война, но в мирно време само добрите търговци се задържат над водата. Който е съумял лесно да натрупа пари през войната, смесвайки барут с пясък, не може да е конкурентоспособен после на честния пазар.

— Имате право, сър. — Натаниел се облегна назад в креслото си. — При нас в колониите измамничеството се наказва сурово. И макар известна доза предпазливост да е уместна, все пак рядко се срещат шмекери.

И Трейхърн се облегна в креслото си, за да вижда по-добре капитана.

— Разкажете ми повече за колониите. Все повече ме занимава мисълта да ги посетя някога.

— Нашата страна — заразказва капитанът — е разположена в хълмистата местност Вирджиния. Тя все още не е така гъсто населена като Уилямсбърг или Джеймстаун, но за нея могат да се кажат много хубави неща. Ниска хълмиста местност, обрасла с гори, безкрайни гори. Страната ни предоставя много възможности както за богатите, така и за бедните. В тази страна, която мнозина считат все още за нецивилизована, моите родители отгледаха три момчета и две момичета — близначки, между впрочем. С изключение на най-малкия син, който идния месец ще навърши седемнадесет, и на едната ми сестра, която като другата е двадесетгодишна, всички се оженихме и явно, ако е рекъл Бог, със същия успех и ние ще отгледаме децата си. Казват, че сме смели и трудолюбиви, защото сме издържали. И може би наистина сме такива. А сме станали такива, благодарение на любовта си към нашата страна и гордостта, която тя ни вдъхва. Ако можехте да я видите, сър, щяхте да разберете!

Трейхърн кимна замислено.

— Ще дойда — каза той най-накрая и удари решително с ръка по масата. — По дяволите, искам да видя всичко това с очите си.

— Радвам се за решението ви, сър. Но се съмнявам, че ще можете да видите всичко. Отвъд нашето владение страната продължава още толкова, колкото може да измине човек за една година. Разказвали са ми за прерии, които са като море — ако човек не си поставя знаци по пътя, той е загубен, защото не вижда нищо, освен трева и трева, и пак трева. На запад от нас тече река, на която трудно може да се види отсрещният бряг. Има и животни, каквито не се срещат на други места по света. Има например едно странно, червено животно, което става по-голямо от кон и има рога като лопати. Мога само да ви кажа, сър, че в моята страна могат да се видят чудеса, които не се поддават на описание.

— Въодушевлението ви е поразително, капитане — засмя се Трейхърн. — Винаги досега съм си представял хората от колониите като скучна, негодуваща пасмина.

— Не познавам друга страна, която да е така красива и многообещаваща — каза Натаниел, сега вече малко по-овладяно и сам изненадан от изблика си.

Навън входната врата се затвори, по мраморния под се чуха стъпки. Трейхърн се обърна в креслото си. Беше Рурк: облегнал ръка на вратата, той промърмори някакво извинение, когато видя, че господарят на острова не е сам, и понечи да се върне обратно.

— Не, не, Джон Рурк, влезте! — възкликна Трейхърн и продължи, обърнат към капитан Бошан: — Трябва да ви запозная с този човек. И той е от колониите като вас. За нас тук стана незаменим.

Рурк се приближи до масата, Трейхърн представи двамата мъже един на друг, те се здрависаха. Капитанът се усмихна на подкъсените панталони на Рурк.

— Както изглежда, сър, вие мъдро сте се нагодили към тукашния климат. Всъщност и аз съм мислил за това, но се страхувах, че жена ми няма да е очарована да ме гледа как се мотая насам-натам като полугол дивак.

Коремът на Трейхърн се разтресе от потиснато удоволствие, когато Рурк седна на масата, вперил подозрителен поглед в капитана.

— Факт е — забавляваше се Трейхърн, — че мистър Рурк наистина успя да завърти главите на някои тукашни дами със странното си облекло. Е, остава да изчакаме, за да изясним дали въздействието може да се разтълкува като ужас или като възхищение. Но ще стане ясно, когато първата жена се заразхожда гордо с надут корем.

Рурк неловко се размърда в креслото си под изпитателния поглед на Натаниел и се зарадва, когато Милън отвлече вниманието им, сервирайки му чаша димящо кафе. Докато черният слуга поднасяше купичка с плодове, Рурк бързо смени темата и заговори господаря на острова:

— Ако вече сте прегледали скиците за дъскорезницата, сър, бих желал да си ги получа обратно. Днес следобед ще полагаме основите на зида. И пивоварната ще е готова до края на месеца. Няма изгледи да се забавим.

— Добре — каза Трейхърн, — докато закусвате, ще заповядам на момчето да донесе плановете от кабинета ми.

Скоро разговорът отново се върна на колониите и на запитванията на господаря на острова Рурк даде също така въодушевени сведения, както преди него капитанът. Когато вдигнаха масата, пътешествието на Орлан Трейхърн в Новия свят бе вече решено, а Натаниел Бошан даде добър съвет на господаря на острова.

— Бих ви препоръчал — започна той, докато сгъваше салфетката — да вземете с вас някой опитен познавач на нашата страна. Като например мистър Рурк. Ние с жена ми имаме къща в Ричмънд, но моите родители — а аз съм сигурен, че те биха се радвали да се запознаят с вас — живеят на два дни път от там. Следователно, ако вие наистина сериозно сте решили да дойдете, ще изпратя жена си при родителите ми, а каретата ми ще ви чака на пристанището. Естествено кочияшите добре познават пътя, но няма да е лошо да си имате и свой човек с вас.

— Точно така ще направя! — възкликна въодушевено Трейхърн. — Този план е добър. Без съмнение и мистър Рурк ще се зарадва да посети отново родината си.

На Рурк не му се отдаде напълно да скрие изумлението си. Но Натаниел не гледаше към него, когато каза с усмивка:

— И, разбира се, трябва да вземете и дъщеря си. По нея със сигурност ще останат очите на всеки франт у дома, а и женените едва ли ще правят изключение. За моите родители ще е удоволствие да ви поздравят двамата с добре дошли — а естествено и всеки друг, когото пожелаете да вземете с вас на път. Наистина настоявам да вземете, когото пожелаете и да не бързате, а да отделите достатъчно време, за да задоволите напълно интереса си към нашата страна.

— Може би през октомври — размишляваше на глас Трейхърн, — ще е тъкмо след реколтата в колониите и аз бих могъл да видя какво произвежда страната. — Той се изправи в креслото си и подаде на капитана ръка през масата. — Решено е. Идваме.

Когато Трейхърн мина с капитана през антрето, за да го изпрати до пред входната врата, Шана тъкмо се прокрадваше по стълбите нагоре. Там тя изчака Джейсън да затвори вратата зад двамата мъже и да се оттегли в задната част на къщата. Тогава се втурна надолу по стълбите, за да спре Рурк, преди и той да е напуснал къщата. Тя тъкмо се бе събудила, когато баща й зададе на Рурк някакъв въпрос през салона. Тя пъргаво бе грабнала първия попаднал й халат — най-тънкия, който имаше — защото както вчера, така и сега, нищо друго не й изглеждаше така належащо, като да застави Рурк да й отговори на въпросите.

Когато Шана влезе в салона за закуска, Рурк бе застанал гърбом към вратата и тъкмо си навиваше плановете, весело подсвирвайки с уста. Шана го дръпна за ръкава.

Рурк прекъсна мелодията си по средата с един фалшив тон.

— По дяволите! — извика той, като я видя така неочаквано в салона. — Нимфа, която небрежно си минава през стените и при това почти гола.

Шана се изчерви, когато свеждайки поглед, осъзна какво се вижда през прозрачната й дреха. В бързината си дори не бе затворила халата си, а сатенената й нощница не скриваше нищо от бродещия му по тялото й поглед. Но той всъщност бе виждал много повече от нея, при това не само виждал, така че тя сега не изпита нищо повече от бегла свенливост.

— Мистър Рурк, струва ми се, че напоследък доста рядко се появявате. Още вчера на вечеря ми липсвахте.

Шана се прокрадна около него като гладна котка около паток, който с удоволствие би си похапнала на обед, ако страхът не бе по-силен от глада.

— Дългът ме зовеше, скъпа Шана, любов моя — усмихна се той и гледаше с наслада към проблясващите през дрешката й гърди. — Колкото и да копнеех по вас — присъствието ми при съоръжението на господин баща ви бе абсолютно наложително.

— Но разбира се — каза Шана гледайки го с подозрение, — аз прочетох бележката, която изпратихте на баща ми. Как добре се получи, нали, в случай че между вас и другия Бошан има роднинска връзка.

— Мадам? — Високо повдигнатата му вежда даваше израз на изумлението му.

— Или може би има… твърде малко общо между един мним Рурк Бошан и останалите Бошан? — Шана наклони глава и го изгледа косо от глава до пети. — Но за мен в последно време възниква въпросът дали наистина съм мадам Бошан. Или измислихте това, само за да се измъкнете от притесненото си положение?

Рурк небрежно сви рамене.

— За съжаление сега не съм в състояние да ви дам каквито и да било доказателства за името си. Но човек може да предположи, че поне съдията ще да е проверил със сигурност името ми, такова име! А и вие сигурно доста добре сте разпитали за името ми мистър Хикс, преди да се срещнете с мен. Следователно аз никога не съм имал възможност да си избера подходящо име. Наричайте се мадам Бошан, ако това ви харесва — но ако не смятате това за истина — мен ме устройва и мадам Рурк. Във всеки случай мога да ви се закълна…

— Достатъчно! — Шана повдигна ръка. — Не ми се кълнете в нищо. Не искам да чувам повече за клетви и сделки. Последната ми излезе доста скъпо!

Рурк я погледна с проницателен поглед.

— Напоследък сте така отчуждена, Шана. Може би имате да ми кажете нещо? — Той остави въпроса да виси във въздуха, но погледът му се сведе многозначително към плоския й, стегнат корем, който розовееше през нощницата.

Шана много добре разбра какво я питаше.

— Не се безпокойте, скъпи. — Гласът й бе леко подигравателен. — Не нося дете от вас. Но да се върнем на първия ми въпрос. Срещнахте ли се вече с този капитан Бошан?

— Но разбира се, че да, скъпа моя. Имах удоволствието да закуся рано тази сутрин с него.

— И казвате, че не сте роднини?

Рурк я погледна също така нахално, както го гледаше и тя.

— Попитайте самата себе си, мадам! Ако бяхме роднини, щях ли да съм тук? Хрумва ли ви наистина някаква причина?

Любопитството на Шана се превърна в изумление. Тя сведе поглед и се обърна.

— Всъщност не — каза тя тихо, — но това ме обърква. Тогава сигурно щяхте да напуснете острова и да сте свободен, ако можехте.

Рурк пристъпи по-наблизо и я обгърна с ръка под гърдите. След това повдигна ръка, така че халатът се отвори и гърдите й се откриха пред погледа му. Шана не се възпротиви. Само въздъхна, потръпвайки.

— Не бива да се държите така с мен, Рурк! Не искам да се излагам вече на опасност. Иначе всичко ще е отново напразно.

Устните му помилваха ухото й, когато той тихо й пошепна:

— Добре, тогава ще ви оставя на мира, девствена нимфо. Ще си вървя по пътя, но това наистина си струва.

Шана се извърна в ръката му, застанаха очи в очи.

— Само една целувка, сърце мое — примами я Рурк. — Трошица или две от вашето време, това е само един малък подкуп. Малко парченце захар, което ще подслади деня ми.

Цената наистина се стори на Шана достатъчно ниска, а и най-лесният начин да се отърве от него. Тя се изправи на пръсти, леко го целуна по устните и поиска да се откъсне от прегръдката му. Но той я държеше здраво.

— Но, мадам — въздъхна той разочаровано, — дори пресъхналата фантазия на някой скъперник не би нарекла това целувка. — Той се усмихна в отговор на досадения й израз и я укори. — Както виждам, отново сте изпаднали в шаблонното си поведение.

Шана не искаше да й се отправят отново упреци, че е студена или наивна; тя обгърна с ръце врата на Рурк, плъзна се към него, докосна тялото си до неговото по най-прелъстителен начин, отърка голите си бедра о неговите и погали с оскъдно облечената си гръд неговите гърди. Беше научила много неща от него и сега използваше наученото по най-предизвикателен начин, възнагради го с една целувка, която можеше да възпламени и джунглата. Наистина стъпката, която предприе, не бе така едностранна, както тя я бе запланувала, защото съществуваше опасност да падне и тя като Рурк жертва на опияняващия нектар на тази целувка. А под нощницата й ръката на Рурк я притискаше към себе си здраво, все по-здраво. Тогава внезапен шум ги накара да се откъснат един от друг.

Шана се отдръпна от Рурк и първото й усещане бе само яд от това, че е прекъсната. Едва мигове по-късно студеният страх в стомаха й започна да се вкоравява в задушаваща буца. Случило се бе най-сетне това, от което денонощно се бе страхувала повече от смъртта, бяха разкрити. И леденостудената буца в стомаха й растеше и растеше, изпълваше до пръсване вътрешността й, колкото повече втренчваше поглед в капитан Бошан. С побледняло, обезкървено лице тя се загърна плътно с халата си и осъзна — предвид прозрачността на одеждата си — колко безсмислено изглеждаше това сега отстрани. Мисълта й трескаво търсеше да намери някакво извинение, някакво обяснение.

— Извинете, мистър Рурк, мадам Бошан — Натаниел странно подчерта двете имена, — за жалост си забравих на масата лулата с тютюна.

Без да изчака отговор, той прекоси стаята до креслото, в което бе седял преди това, взе си принадлежностите и се спря отново едва на вратата. Поздрави кратко.

— Приятен ден, мистър Рурк — и след кратко кимване, — мадам Бошан — след което внимателно затвори вратата зад себе си.

Мина известно време, преди Шана отново да намери думи, но и сега не бе напълно сигурна, че тази, която чуваше да говори, бе самата тя.

— Ще каже на баща ми! Знам със сигурност, че ще му каже! — Тя бе вперила поглед в Рурк, на бледия й лик бе изписано отчаяние. — Край на всичко! Напразни бяха всичките ми планове!

Яд побягна набързо по лицето на Рурк, но после се опита да я успокои.

— Той ми изглежда фин човек, Шана. Не е от тези, дето хукват да доносничат. За щастие днес трябва да слизам към пристанището. Ако ми се отдаде възможност, ще говоря с него. Ще се опитам да му обясня нещо. — Той повдигна рамене. — И аз не знам още какво. А ако наистина всичко пропадне, поне ще опитам да ви предупредя навреме.

— Така ще е най-добре — кимна тя с благодарност, — ще чакам известието ви.

Когато той изчезна, Шана бавно се запъти към покоите си. Прекара целия ден във възбуда и напрежение от чакането, всеки миг се подготвяше да види как баща й нахълтва бесен през вратата или пък някаква новина от Рурк с отчаяното предупреждение да бяга веднага, или пък всичко това наведнъж заедно с капитана. Измъчваха я хиляди кошмари, тя дори нямаше спокойствието да седне и да се среше. Хергъс се правеше на извънредно търпелива и — както изглежда — дори й съчувстваше, във всеки случай, когато най-сетне склони господарката си да я среше. По някое време, късно следобед Рурк се върна — но заедно с Трейхърн — и можа само да вдигне рамене, минавайки през входната врата — знак, който Шана не успя да разтълкува. Едва вечерта, когато той напускаше къщата, й се отдаде да го хване на четири очи за един миг.

— Е? — попита тя, движена от безумен страх.

Рурк се ухили подло и й прошепна:

— Капитанът ме увери, че само ще се забавлява тайно и ще си мълчи.

Тогава най-сетне от сърцето й падна най-тежкият камък, който й бе тежал досега. И едва когато, вече отново в покоите си, тя се преобличаше за спане, схвана, че Рурк нарочно я бе оставил да се измъчва в смъртен страх през целия неприятен ден.