Катлийн Удиуиз
Шана (24)

Глава двадесет и четвърта

Сега не оставаше много време. „Хамстед“ и „Щурм“ вече зареждаха провизии и стоки за размяна. Атила и Джезабел също щяха да пътуват с тях — за да не се случи нещо на тези благородни животни, под ръководството на Рурк на палубата на „Щурм“ построиха конюшня и тапицираха стените. Имаше да се върши много в тези последни дни. Хергъс търчеше като луда из покоите на Шана. Веднъж Рурк я завари, награбила до брадичката си кожени и вълнени наметки.

— Какво да правя? Прибери зимните дрехи в шкафа! Извади зимните дрехи и ги качи на кораба! Всеки час различно! — проплака камериерката, останала без дъх.

Най-после всичко необходимо бе натоварено на борда, изтеглиха корабите с котвите извън малкия залив. Всред глъч и викове за сбогом пътниците се качиха в малките мауни и отплуваха към кораба, там щяха да прекарат нощта, за да хванат първите утринни ветрове.

 

 

Зазоряваше се. Платната бяха вдигнати, но още плющяха отпуснати. Когато най-сетне вятърът изду първото платно, вдигнаха котвите; корабите все още не тръгваха… И все пак пред носа се образува пенеста вълна. Най-после пътешествието започваше! Мачтите се заклатиха и заскърцаха. „Хамстед“ излезе от залива на Лос Камелос с полъха на първия бриз. От острова долетя ехото на изстрел. „Хамстед“ отвърна на салюта за сбогом с изстрел от кърмовото оръдие, миг след това проехтя изстрел и от „Щурм“.

Когато Лос Камелос остана на хоризонта като малко петънце, Шана най-после слезе от палубата. Мълчеше. Рурк не бе сметнал за нужно да се сбогува с нея при тръгването. На закуската бяха само баща й, Питни и капитан Дъндас, който искаше да я поздрави с „добре дошла“ на борда.

Капитан Дъндас бе едър мъж, почти толкова висок и широк, колкото Трейхърн, само не толкова закръглен — това сигурно се дължеше на всичките години, прекарани в борба с вълните и вятъра. Разговорите се въртяха около природните богатства, които можеха да се открият в колониите за фабриките на Англия. От всичко, което Шана разбра от разказите на мъжете, стана ясно, че в колониите надали можеше да се види нещо повече от оградени с палисандрово дърво фортове и грубо сковани хижи. Но фантазията й не стигаше, когато се опитваше да си представи нашарените с бои полуголи диваци. Липсваше й плътният звучен глас на Рурк, това, че не беше до нея на масата за закуска, вече правеше цялата сутрин несъвършена. Учудваше се защо баща й не го е поканил.

И по-късно, когато се разхождаше по палубата, тя не видя и следа от Рурк. Ядоса се, че като на дама не й подхождаше да слезе да го търси при моряците. Нямаше как, намери си местенце на завет до релинга на задната палуба, оттук можеше да вижда целия кораб. Времето летеше — дали към сушата, дали към морето… Изведнъж Шана усети, че някой застана наблизо. Изпълнена с надежда, тя бързо се обърна, но видя само Питни, в погледа му имаше едва ли не съжаление. Шана поздрави с леко кимване и се хвърли право към целта:

— Не видях досега мистър Рурк. Къде се губи?

Питни хвърли поглед в далечината.

— На две мили оттук, според мене. Разбира се, няма да спорим за четвърт миля повече или по-малко…

Шана сбърчи чело в недоумение, не схвана думите му. Питни се засмя и протегна ръка. Сочеше към някакво бяло петно — платна, които блестяха на утринното слънце. Тя изведнъж разбра какво има предвид.

— Това е — отвърна Питни на незададения въпрос. — Беше идея на Ралстон. Трябвало да си е при конете. Но да ви кажа, и Хергъс, и самият аз този път сме на същото мнение. Така изкушението ще е по-малко според нас.

Шана зави по-плътно шала на раменете си, очите й станаха ледени, когато се обърна към Питни. Тя бързо се отдалечи, защото на устните й напираха думи, които Питни не би трябвало да чуе, не бяха много ласкави за него. Шана сърдито слезе от палубата. След миг Питни потръпна — не бе чувал досега врата на кабина да се затръшва с такава ярост.

 

 

През дните, които последваха, Шана ставаше все по-кисела и раздразнителна. Това бяха безкрайно дълги и безкрайно празни дни.

Дойде време и „Хамстед“ промени курса на запад, слънцето отново се появи, ветровете подхванаха кораба и го понесоха към целта. Дори и времето стана по-топло. Но за Шана всичко бе студено и мрачно, а горкият кораб не можеше да хвръкне толкова бързо, колкото Шана очакваше от него.

Когато бяха на десет дни път от Лос Камелос, тъмносиният цвят на морето стана зеленикав, водата се избистри. Преди слънцето да се вдигне в зенита си, на хоризонта се очерта бялата линия на суша! Наблюдателят на върха на мачтата пръв нададе радостни викове. Шана бързо измъкна от сандъка най-дебелата си наметка, защото искаше да отиде при струпалите се на задната палуба мъже, въпреки ледения вятър, който бръснеше горе. Пред нея бе родината на Рурк и за нищо на света Шана не би пропуснала най-после да види страната, която бе родила мъж като него.

Ралстон трепереше от студ в дебелата си вълнена дреха и бързо се скри в кабината си, мечтаейки за топлинката на Англия. Сър Гейлърд, какъвто си бе смел, издържа само минута повече и се оттегли с въздишка на завет под палубата. Само Питни и Трейхърн останаха да видят по-отблизо зелените хълмове. Шана се сви между двамата, намирайки мъничко завет. Капитанът издаде команда, корабът промени курса си, сега се движеха на югозапад, успоредно на брега. Скоро се появиха малки острови, същински естествени бастиони пред брега.

— Толкова е пусто! — възкликна Шана разочаровано, като изказа всъщност гласно онова, което всички мислеха. — Нищо, освен пясъци и храсти. Къде са къщите, къде са хората?

Капитан Дъндас бе застанал зад тях. Той се усмихна компетентно.

— Ще трябва да се качваме два или три дни нагоре по река Джеймс, за да стигнем до Ричмънд.

Малко по-късно брегът изчезна зад хоризонта, но рано следобед отново се появи суша. Когато се изравниха с „Хамстед“, отдясно се появи малка двумачтова бригантина. Първият боцман на капитан Бошан, Едуард Бейли, се качи на борда.

— Капитан Бошан ме изпраща да ви преведа здрави и читави нагоре по реката — докладва боцманът на капитана на „Хамстед“. След това измъкна от чантата си пакетче в намаслена кожа и извади пачка документи. — Моите документи и няколко карти на реката… — За Трейхърн носеше писмо. — От господин Джон Рурк — обясни той.

Докато Трейхърн четеше съобщението, боцманът се обърна с широка, открита усмивка към Шана:

— Семейство Бошан очаква с нетърпение да се запознае с вас, мадам. Всички обявиха капитана за лъжец, когато се опитваше да ни опише как изглеждате. Но сега сам виждам, че той не успя да опише и наполовина вашата хубост!

На Шана този директен комплимент се хареса и тя благодари на офицера с най-хубавата си усмивка.

— Явно, че ще трябва да поговоря с капитан Бошан — засмя се тя. — Не мога да оставя да си играят така със славата ми!

— В писмото се казва — обясни Трейхърн, — че капитан Бошан е взел мерки за по-нататъшното ни придвижване от Ричмънд. Мистър Рурк е тръгнал вече напред, за да провери дали всичко е наред. — Трейхърн спря поглед върху дъщеря си. — А аз едва ли не се страхувах, че може да изостави кораба си и да избяга на свобода. — Шана зяпна от изненада, но баща й само сви рамене. — Аз бих го направил. Щях да отпиша шхуната и да ударя в храсталаците. — Сега той се закиска и й намигна. — Постепенно започвам да се съмнявам дали е толкова умна глава!

Шана сърдито му обърна гръб. Мистър Бейли се направи, че не разбира за какво става дума. С присвити очи той се взираше в небето и искаше да определи вятъра.

— Що се отнася до мистър Рурк — отбеляза най-после Бейли, — направи ми впечатление на човек с изключително чувство за чест. Ако питате мене, той може да бъде чудесно един Бошан, дори да го гледаш и с най-строго око.

Щом Шана се обърна към него, той вече говореше на капитан Дъндас:

— Можете на пълни платна да тръгнете на запад. Така ще можем да изминем добра част от пътя, преди да се е стъмнило.

 

 

След Уилямсбърг реката стана по-буйна. Тук селищата по брега бяха по-редки. Нощта наближаваше и корабът хвърли котва.

Шана се бореше със самотата в кабината си. Една малка печка излъчваше топлина, но нощният хлад продължаваше да нахлува. В леглото й липсваше топлината на Рурк. Тя стана, отиде до раклата и извади пеещия часовник. Рурк я бе помолил да го вземе при пътуването — сега тази свиреща кутия бе единственото, което я свързваше с него. Часовникът бе тежък, по-тежък, отколкото изглеждаше; финият нежен филигран, който покриваше кутията, създаваше чувството за лекота. Но именно тежката кутия осигуряваше пълния резонанс на звуците.

Шана вдигна капака и кристалнобистрите звуци изпълниха тясното помещение с присъствието на Рурк. Свиреше песента, която Рурк толкова често пееше или свиреше с уста. Тя тихичко затананика мелодията, затвори очи, връхлетя я споменът за силните ръце, които я прегръщаха; за златните очи, които потъваха в нейните… Една усмивка, която изкушаваше, гневеше или успокояваше, топлината до нея, силата на мускулите му, когато работеше под слънцето или я обгръщаше нежно в тъмнината…

Последният звук замря в тишината на каютата. Шана отвори очи, с дълбока въздишка прибра отново часовника.

— Още само ден или два, любими!… — прошепна тя в тъмнината. — Цяла вечност, и въпреки това почти нищо… — Чак сега Шана осъзна какво бе казала. В очите й бликнаха сълзи. — Да, любов моя, обичам те! Никога повече няма да имаш причина да се съмняваш в това!

 

 

Веднага след закуската Шана отиде с баща си на палубата, за да не пропусне нищо от гледката на Новия свят. Пъстрото многообразие на разстилащата се пред очите им страна ги изпълваше с възторг. Изпълнен с благоговение, Трейхърн непрекъснато повтаряше:

— Истинска мечта за всяко търговско сърце! Мечта! Пазар, до който никой не се е добрал досега!

По двата бряга на реката се разстилаше необработена земя, почвата беше тлъста, черна. Появиха се ниски хълмове, започнаха да стават все по-високи, по върховете им се виждаха скални зъбери, издигащи се над гъстите гори, които се спускаха до бреговете. Видяха се къщи, някои от тях бяха от червени тухли, толкова големи и яки, сякаш криеха зад стените си съкровища. Реката все още бе широка повече от миля, течението обаче ставаше все по-силно.

Преди пладне корабът навлезе в широк завой на реката, оттук вече водите станаха буйни, екипажът трябваше да напрегне всичките си сили да се бори и да маневрира с платната — на няколко пъти Хамстед трябваше да върви напряко на реката, само и само да се придвижи малко напред.

Макар денят да беше ветровит и навъсен, настроението на Шана бе лъчезарно. Тя махаше на хората, които гледаха от брега, радостта й не се помрачи дори от появата и киселото изражение на сър Гейлърд, проклинащ климата в тази част на света. Всички с облекчение констатираха, че дори в лисичата си шуба той продължава да мръзне, така че скоро изчезна към долните отделения на кораба.

Небето над Шана се заоблачи, едва когато започна да се свечерява и боцман Бейли накара да пуснат котва, макар че до Ричмънд оставаха само двадесет мили.

— Няма да е разумно да качваме нагоре по реката нощем — обясни той на Шана любезно, но категорично. — Понякога се явяват течения на места, където преди ги е нямало, като нищо ще заседнем. Най-добре ще е да изчакаме новия ден, та да стигнем здрави и читави.

 

 

На следващата сутрин вятърът шибаше с камшици от дъжд такелажа, дори Шана не се осмели да излезе на палубата. Тя крачеше из тясната кабина, сега вече просто не можеше да бъде сигурна ще успее ли да се овладее, като застане пред Рурк. Как щеше да се сдържи да не се хвърли от радост в прегръдките му?! Трябваше да събере всичките си сили. Само една погрешна стъпка щеше да го изпрати на бесилката.

Вратата се отвори, нахлу силен порив на вятъра, след това се появи Питни. Преди да продума, той потърка ръце и ги постопли на дебелата стена на печката.

— Почти пристигаме. Още миля или две. Вятърът духа напряко, течението е бурно, но за около половин час ще стигнем.

Шана пое дълбоко въздух. Борбата, която бушуваше в душата й, напираше да се разрази навън. Ала тя само кимна спокойно. А когато Питни и баща й се качиха на палубата, тя ги последва, сякаш й нямаше нищо.

По мачтите се бяха изкатерили моряци, за да свалят оплетените от вятъра платна; „Хамстед“ се насочи, теглена на буксир, към пристана. Още с хвърлянето на стълбата Рурк се втурна на борда; мокрото му палто залепваше върху кончовете на ботушите, от широкополата му шапка се стичаше вода, малко смутен, той протегна ръка на Трейхърн.

— Наистина отвратителен ден за посрещане, но по някои места казват, че дъждът е добро знамение.

— Ами ще видим дали си прав — избоботи Трейхърн и веднага подхвана новата си любима тема: — Кълна се в Бога, мистър Рурк, наистина трябва да ви се признае, вашата страна е цял склад със съкровища. Досега никога не съм виждал такова непокътнато богатство, та то чака… — и той се изкиска от неудържима радост, — просто само чака умелата ръка на кралския търговец, за да даде богати плодове!

Рурк направи знак на две карети и една каруца да се приближат към кораба. След това се ръкува и с Питни за добре дошъл.

— Аз си мисля — заговори исполинът, като облизваше устните си, — че една кана добра тъмна бира чудесно би ме стоплила! Дали случайно вие от колониите не познавате и кръчмите, в които човек да утоли жажда?

— Познаваме ги, разбира се! — засмя се Рурк и посочи надолу по улицата към пристанището: — Ето, във Ферхафен, онази белосана къща долу, има цяла бъчва от най-добрата английска бира. Само кажете на стопанина, че Джон Рурк черпи!

Питни се завтече така, че не само всички повярваха в жаждата му, но и сър Гейлърд побърза да му направи път на стълбата, иначе Питни сигурно щеше да го събори върху едрите камъни на настилката. Възмутен, благородникът погледа след великана, но Питни бе зает с други мисли, дори не се сети да се обърне и да се извини. Нацупен, сър Гейлърд се насочи към корабното дружество, за да получи багажа си, който бе изпратил предварително с английската фрегата.

Ралстон също слезе от кораба. Рурк дълго гледа как Дългият вървеше наперено край кея и на всяка крачка краят на горната му дреха се удряше ритмично в ботушите.

Но за Шана Рурк не бе отделил нито поглед. Тя бе застанала в плахо очакване на няколко стъпи зад баща си. Чак сега Рурк я съзря и очите му казаха всичко! Пръстите на ръката й трепереха неудържимо, докато търсеха убежище в топлината на неговата ръка.

— Шана!… Мадам Бошан!… На вас дължа най-лъчезарните мигове от този ден!… — А когато тя поиска да отвърне нещо, само устните му продължиха беззвучно своето признание: — Обичам ви!

Гърлото й се сви, но отговорът й прозвуча непринудено:

— О, мистър Рурк! На трапезата толкова ми липсваха вашето остроумие и доброто ви настроение! Да не говорим за забавните ви забележки и способностите ви като танцьор! Имахте ли възможност да ходите на някакви забави? Успяхте ли вече да хвърлите поглед на дамския свят тук в колониите?

Рурк се засмя:

— Нима не знаете, че сърцето ми вече каза своята дума? А Фортуна е решила да не срещна по-прекрасна от тази Единствена!

Лицето на Шана пламна. Той не пусна ръката й, само я сложи под своята, докато гледаше към небето:

— Знаете ли, ориенталците казват, че е мъдро да стоиш под дъжда. Но ако позволите, бих предпочел да заведа вас и баща ви на едно място, където можем да пием по чаша чай. Багажът ще дойде с каруцата.

Трейхърн бе изгледал със завист гърба на Питни, който изчезна във вратата на пивницата. Сега той вдигна ръка и я отпусна с въздишка.

— Добре, мистър Рурк! Разбирам, че един баща има задължения към дъщеря си, макар че понякога много ми се иска да се беше родила момче…

Рурк бе лудо щастлив, че това не е станало, но не изрази гласно мнението си. Шана чувстваше палещия му поглед върху себе си. И това я топлеше повече от всякакви думи.

Мина почти час, докато съобщиха, че първата каруца е готова да потегли.

— Отивам да взема Питни — надигна се Рурк и бръкна в кесията си за пари. — Все пак му обещах, че аз черпя!

Кръчмата беше препълнена от моряци и работници от пристанището. Шумът бе толкова силен, че чак дебелите греди по тавана като че ли щяха да се разпукат. Но всред цялата тази врява Питни спокойно си сърбаше бирата. Беше се облегнал на тезгяха до някакъв мъж с червена коса, който говореше разгорещено. От големия шум Рурк не можеше да чуе думите му. Червенокосият клатеше глава, удряше с юмруци по тезгяха и току тикаше пръст в гърдите на Питни.

— А, не! Днеска нищо няма да кажа! — разбра най-сетне виковете му Рурк, докато си пробиваше път между пийналите моряци. — Най-напред трябва да го намеря тоя тип, ама да съм сигурен, че е той! Тогаз ще си гледаме сметките с вас, а и с тия, дето трябва да знаят. Няма да си сложа въжето на шията, да спасявам някой си, дето не съм му виждал очите!

Рурк поздрави Питни със сърдечно ръкостискане и хвърли монетите на тезгяха.

— Кръчмарю, налей на господина още едно, та да може да изтрае до края на деня. Черпя и неговия приятел!

— Не ща за мене! — отказа шотландецът. — Трябва да се връщам на работа в доковете.

— Но преди да тръгнете, Джеми, приятелю, искам да ви запозная с един храбър мъж. Джон Рурк — каза Питни с хрипливия си глас. — Или вече се знаете?

Рурк сбърчи чело. Сега като погледна мъжа по-отблизо, му се стори някак познат, ала Джеми бързо скочи и избегна погледа на Рурк.

— Трябва ли да го знам?

— Може би. А може би и не. Но докато науча къде се намира, ще оставим засега нещата така. — Питни отпи от бирата си и вдигна каната, за да поблагодари. — Добро пиво! Изпийте и вие една чаша, приятелю! Да се подкрепите за завръщането у дома!

Рурк го погледна недоверчиво.

— Като гледам как сте се разбъбрили, започвам да мисля, че сте сръбнали и за двама ни.

С гръмък смях исполинът го удари по гърба.

— Пийни, пийни, Джон Рурк! Имаш нужда, защото иначе в главата ти е само жената, която е твоя съпруга!

 

 

Когато Рурк отиде при колите, Шана вече седеше в първата карета. Питни разговаряше още на кея с Трейхърн и Рурк обърна седлото на Атила така, че да може да гледа любимата жена.

— Ще яздите ли, мистър Рурк? Няма ли да пътувате с нас? — запита Шана тихо и го погледна.

— Да, мадам! Ще вървя напред, за да проверя дали в този дъжд пътищата са проходими.

Шана се облегна назад на възглавниците и дръпна една кожена завивка върху коленете си. На лицето й се изписа доволна усмивка. Все пак нямаше да е далеч от нея!

Отвътре каретите не бяха особено разкошни, но изглеждаха просторни и удобни за пътуване. На седалката бяха натрупани куп кожени наметки, на пода имаше мангал с разпалени въглени. Сър Гейлърд се върна. Рурк с изненада видя как благородникът завързва някакви моряшки сандъци върху каруцата.

— Сър Гейлърд с нас ли тръгва? — обърна се Рурк към Трейхърн.

— Именно — изръмжа Трейхърн. — За голямо наше съжаление той реши, че трябва да занимае Бошан със своите планове и желания. И ако се съди по многото багаж, явно възнамерява да се възползва доста дълго от тяхното гостоприемство.

Питни бутна с лакът Трейхърн.

— Но така скъпият ни благородник поне няма да е повече ваш гост. Сега друг ще трябва да го храни.

Рурк въздъхна и потри с ръка брадата си.

— Не разбирам злорадството ви! Какво имате против достопочтеното семейство Бошан?

Питни избухна в смях, Орлан Трейхърн също се подсмиваше.

Рурк върза кобилата Джезабел за каретата на Трейхърн и хвърли дамското седло в каруцата. Когато се върна отново и надзърна в каретата, Орлан се бе заел да разглежда кожените завивки, които бяха хванали окото му още при качването.

— Страхотно! — говореше търговецът. — По-удобно не би могло и да бъде, Джон Рурк! Де да можеше винаги да ме гледат така! Това е цяло състояние от скъпи кожи, а семейство Бошан ги ползва само като завивки при пътуване! Страхотно, наистина!

— Готови сме, сър — каза Рурк. — Да дам ли знак за тръгване?

Трейхърн кимна. Рурк погледна Шана още веднъж, докосна периферията на шапката си за поздрав и затвори вратичката на каретата. Вдигна ръка, кочияшът изсвири с уста, дръпна юздите и изплющя с камшик над конете. Каретите бавно потеглиха, заклатушкаха се нагоре по тясната улица от пристанището. Чак по улиците на малкото селище, наречено Ричмънд, конските копита зачаткаха отново ритмично.

Пътуваха всред широки поля. На едно разклонение, което бе отбелязано с три дълбоки резки по ствола на голямо дърво, колите свиха в един по-тесен коловоз. Предстоеше им дълъг път, но пейзажът непрекъснато се променяше. На места пътуваха под високи гранитни скали, пълзяха по тесни каменисти пътеки край шеметни пропасти. Навлизаха в дълбоки долини, минаваха по настлани с дървета пътеки през мочурища. Късно следобед видяха една от малкото плантации и няколко ферми с ниски постройки от дървени греди. Понякога край коловоза се виждаше по някой просто скован пътеуказател.

Най-после спряха в малко селце, известно със своята странноприемница.

Всички бяха уморени от пътя. Мълчаливо поглъщаха печения дивеч. Бяха доволни, че най-после могат да седнат на нещо, което не се движи, не подскача, не трака и не люлее.

— Имаме само три стаи за нощувка — обясни собственикът. — Ще сложим в двете мъжете, а в третата ще са дамите.

Сър Гейлърд вдигна глава от чинията си и посочи с вилицата си Рурк.

— Този там ще спи при кочияшите в обора. Така ще можем да се настаним ние двамата с мистър Ралстон в едната стая, а мистър Трейхърн и мистър Питни — в другата.

Изражението на Трейхърн стана мрачно, а стопанинът вдигна рамене, като да се извини:

— Няма повече стаи, ама зад къщата има една колиба, празна е. Може някой и там да спи…

Рурк каза, че е съгласен. Когато вдигна чашата към устните си, срещна погледа на Шана. Той стана и наметна палтото си.

— Ще се погрижа за конете на мадам Бошан, сър — обърна се той към Трейхърн. — Предлагам да си легнем рано. Утре ни чака цял ден път, ще бъде доста уморително…

Рурк нахлупи шапката си и се отправи спокойно към вратата.

— Лека нощ! — пожела той от прага на кръчмата.