Катлийн Удиуиз
Шана (15)

Глава петнадесета

От острова ехтяха топовни гърмежи. В продължение на един доста неприятен момент Рурк очакваше, че капитан Харпиен и останалата на борда част от екипажа ще се нахвърлят върху него. Но пиратите стояха един до друг на кърмата и бяха вперили очи в острова. Него, Рурк, сякаш го бяха забравили. Той се обърна към въжетата, в които бе омотан, и се опита да развърже моряшките възли. Но примките бяха здрави като железни скоби.

Тишината отново се спусна над нощта. Чуваше се само едно поскърцване във вътрешността на кораба, пляскането на вълните по него и приглушени гласове, проговарящи понякога. На острова на Трейхърн вече нищо не помръдваше.

Бяха изтекли почти два пясъчни часовника, когато откъм мачтата се чу вик. На пиратския кораб се заговори, че акостиралата група била на обратния път. Това наистина не отговаряше на надеждите, които Рурк бе таил, но въпреки това той изпусна една въздишка на облекчение. Може би все още имаше някакъв шанс да преживее тази авантюра с Божията помощ.

Още в следващата минута тази възможност изглеждаше доста съмнителна: Харпиен връхлетя откъм кърмата и извади в движение ножа си. Сърцето на Рурк спря, но после плахо затуптя отново. Защото ножът не потъна в неговата плът, а във въжетата, които го бяха обвързали.

— Май сте ни направили добра услуга, а, момко — извика капитанът и забърза нататък към перилата.

В нощта прозвуча изсвирване с уста, малко по-късно завърналите се пирати се нароиха по кораба, вдигнаха на борда чували и скринове, пълни с плячка. Рурк се бе стаил в тъмната сянка от другата страна на борда и видя в общия хаос възможност да скочи от кораба и да доплува до сушата. Тъкмо си изуваше сандалите, когато на борда бе повдигнат с огромно усилие един голям сандък с изкусна дърворезба, който обичайно стоеше в салона на господарската къща, под картината на починалата съпруга на Трейхърн, мисис Джорджиана. Шестима мъже трябваше да се напънат, докато сандъкът с тъп трясък се стовари на палубата. Рурк пристъпи по-наблизо. Студена пот обля челото му.

Изведнъж откъм лодката проехтя приглушен вик. Рурк настръхна. Като прикован, той не отлепяше поглед от капитана мелез, който сега прескачаше през парапета и протегна ръка да вдигне на борда една човешка фигура, завързана от главата до петите в един чувал. Отдолу се подаваха ритащи тесни глезени и нежни, малки боси крака. Около добре оформените прасци плющяха парцали от нощница.

Рурк изруга тайно под светлината на фенерите. Моряците тъкмо прерязваха въжетата и махаха ютения чувал от фигурата. Рурк втренчи поглед в най-бесните зелени очи, които някога бе виждал.

— А, вие сте тук значи! — изкрещя по него Шана. — Мерзавец.

Тя вече бе взела в ръце едно от малките весла, които бяха облегнати на перилата, и то просвистя с пълна сила към черепа на Рурк. Рурк се наведе, оръжието се разби на две с трясък в мачтата. С нащърбената част в ръка Шана изкрещя като луда от болка и бяс.

— Безмозъчни тъпаци! — изкрещя Рурк към капитана Пелие и мъжете му. — Не виждате ли какво сте направили? Това е дъщерята на Трейхърн. Сега господарят на острова ще ви преследва с хиляда издути от жажда за мъст платна. Краят ви е така сигурен, както и аминът в църквата.

— И още как! — изфуча Шана към Рурк. — А аз самата ще се погрижа баща ми да обеси първо вас. И когато после нахрани акулите с вашия разлагащ се труп, аз ще се смея. Смея. Смея.

В този момент Рурк вече не виждаше изход от обърканото положение. Ако ставаше дума само за него, бягството щеше да е детска игра. Но сега важното беше да намери начин и за Шана. А за това беше необходим внимателно изготвен план. Ако изобщо имаше още някакъв шанс.

Тримата други пленници бяха изкачени на палубата. Рурк ги разпозна — роби като него. Хвърлиха ги грубо на палубата и ги завързаха за перилата. Рурк си помисли, че за тях нямаше да се променят много неща — от едно робство те бяха попаднали в друго. Но сега наистина им предстоеше живот под ударите на камшика на нечовешки робовладелци.

Пристигането на Шана предизвика брожение сред екипажа. От всички ъгли на кораба изпълзяха пирати, за да позяпат ослепителната красавица, чиято златна коса се вееше диво около нежни рамене. Рурк видя ясно какво трябваше да направи.

Изведнъж Шана усети ръката на Рурк да я хваща грубо за раменете и в брутална милувка той я притисна в обятията си. Разярена от възмущение, Шана се дърпаше бясно, но всъщност внимаваше да не избяга от него. Но в думите й не личеше нищо друго, освен омраза.

— Този път го прекалихте — просъска тя през стиснати зъби, — предадохте баща ми. Това Орлан Трейхърн няма никога да ви прости. Ще ви преследва до смърт като бясно куче, каквото вие всъщност и сте.

Рурк я хвана за китките и я привлече към себе си. Шана простена от болка, усещането за неговата напрегната мускулеста сила и за нейното собствено безсилие я хвърли в най-дълбоко отчаяние. Ребрата й заплашваха да се счупят от неговата прегръдка, тя напразно се опитваше да си поеме дъх. Изпод дългите клепки заизвираха сълзи.

— Хикс трябваше да ви обеси! Ах, защо само не го направи! — чу я той да изрича задъхано.

Рурк хвана с ръка прелестната брадичка на Шана и я повдигна нагоре, докато тя погледна в бесните кехлибарени очи на Рурк. Студено като желязо бе лицето му, а думите му я бодяха болезнено, като стрели от лък.

— С малко щастие, което не дължа на вас, успях да преживея и последното майсторско дело на вашето лъжовно сърце. И ако късметът не ми изневери още малко, ще съумея да изляза и от това положение.

После я блъсна в кокалестите ръце на Гетлие, хитрия камериер на мелеза пират Пелие.

— Добре да ми пазите жената и да се погрижите да не й се случи нищо — заповяда Рурк. Той се обърна и закрачи към перилата, където пиратите се бяха скупчили край плячката.

— Пелие, дайте ми вашия бинокъл — извика той на мелеза.

Бинокълът му бе подаден без колебание. Рурк потърси пристанището. В ярката лунна светлина ясно се очертаваха тъмните мачти на голям кораб, но не личеше дали има движение по палубата.

— „Хамстед“ вече я изтеглят навън — извика Рурк, — още малко и ще чуем топовете да гърмят.

Рурк бе виждал вече какви опустошения може да причинят оръдията, разположени по протежение на целия борд. Рурк наистина предполагаше, че господарят на острова ще действа внимателно, за да види отново жива отвлечената си дъщеря, но сега най-важното бе да не се излага тя излишно на опасност, което само можеше да утежни положението. Пиратският кораб разполагаше само с два неподвижни топа на кърмата и на носа и няколко фалконета на подвижни лафети, които бяха разположени по протежение на перилата — не беше, значи, равна на двумачтовия платноход. Но шхуната бе тясна и бърза и имаше — с големите си черни платна — добри шансове да се изплъзне.

Рурк пристъпи към пиратите.

— Ако нямате още мерак да прекарате една дълга нощ във водата, смели мои приятели, ще трябва веднага да вдигнете платна.

Харпиен изглеждаше по-бърз във вземането на решения от другите.

— По дяволите, момъкът е прав — изкрещя той и после излая командите си: — Вдигнете лодките на борда! Вдигнете проклетата котва! И вдигнете всеки цол черно платно, което намерите!

Тогава той се обърна поуспокоен към мелеза и се ухили в мрачното му, белязано лице.

— Не се обиждайте, Роби, зная, че корабът е и ваш. Значи, ако сега сте така любезен да поемете курс към Марсхед, всички ние с голямо удоволствие ще поемем пътя към къщи.

Скоро черната шхуна се носеше бързо в нощта. Пиратите се заеха с изчисляване на плячката. Тежкият железен сандък бе разбит, оказа се пълен със златни монети, които по най-бързия начин бяха откарани в капитанската каюта и заключени там в по-голям сандък, с цел да бъдат разпределени по-късно. Трябваше да се изчисли стойността на няколко големи чувала, пълни със златни и сребърни плочки. Дори чуплив порцелан, грижливо пакетиран в едно каче, се намираше сред плячката. Тъй като той не представляваше интерес за екипажа, бе предвиден за кмета на пиратския остров Марсхед заедно с една каса изтънчени вина и ястия. Най-накрая оставаше само голямата ракла от салона в господарския дом. Всички притаиха дъх. Тази ракла трябваше да съдържа най-ценното съкровище.

Пелие се ухили и се изфука.

— Жените при Трейхърнови твърдяха, че вътре има съкровище, което никой не може да оцени.

Шана пристъпи по-близо. Около меката й уста пробягваше разкривена усмивка; Рурк можеше да чете в нея и подозираше, че красивата главичка отново бе измислила някакво зло. За да предотврати нещо лошо, той стоеше близо до нея.

Ключалката се изтръгна под ударите на брадва. Пелие изпусна един радостен вик и повдигна капака. Видяха се малки кожени торбички. Очите на мелеза алчно проблясваха.

— Бижута — оповести той, — всички ще забогатеем.

Пръстите му се вкопчиха в една торбичка, разкъсаха връвта и изсипаха съдържанието в дланта му. Окото му придоби изражение на глуповата слисаност, защото това, което държеше в ръце, не представляваше голяма ценност, не по-голяма от този на обикновен спусък на пушка, затвор на пушка и приклад. Той трескаво зарови във всички торбички и непрекъснато попадаше само на евтин звън на желязо. Заедно с Харпиен той повдигна сега раклата, върху която бяха разположени торбичките от сандъка, и я постави до него на палубата. Сега се показа намаслена хартия и отдолу лежаха, ред след ред, цеви на пушки.

Харпиен вдигна една цев и безпомощно я заобръща в ръка. С другата той притегли една торбичка.

— Вси светии — извика той, — само пушки. Дори ги няма прикладите. Само ненужни проклети мускети.

Шана не можеше вече да се сдържа. Тя се изсмя злорадо.

— Че какво друго, глупаци такива! Какво друго! Даже и да имахте прикладите към тях, всичко щеше да е пак ненужно! Защото, да ви кажа, при разтоварването сандъкът падна на кея на пристанището. Всички тези цеви са изкривени. Баща ми запази всичко това само като спомен за единствената му сделка на загуба. До днес непрекъснато го ядосваха. От днес нататък ще го намира за изключително забавно.

Рурк простена скрито от надутата й глупост. Беше твърде вероятно иронията на Шана да доведе в следващия момент до проливане на кръв.

С проклятие на уста Пелие скочи към момичето.

— Но вие се заклехте, че сандъкът съдържа съкровище, което е безценно.

— Не е ли така? — сладко се усмихна Шана. — Или може би все пак ви се струва ценно? — Тя високомерно отметна глава назад и развя коса на вятъра.

Разпенен от яд, Пелие я хвана за рамото и я обърна към себе си докато тя падна на колене. Вече проблесна камата, която носеше в ботуша си, ръката му се насочи към очите й, в които сега, за първи път, се прокрадна страх.

— Тогава ще си изрежа равностойността от вашата скъпоценна кожа — просъска Пелие.

И внезапно около китката на Пелие се сви желязна хватка. Бавно, неохотно ножът се отдалечи от лицето на Шана. С кървясали очи мелезът се вгледа в решителното лице на Рурк.

— Знам, друже, че имате бърза ръка! — Рурк му се усмихваше благо, — но не ви мислех за глупак!

Пелие пусна Шана, тя падна на палубата. Ръката, която досега бе държала Шанината, полетя към пистолета в кобура. Но Рурк улови и нея. Мълчаливо, но със спотаена злоба мелезът се бореше срещу Рурк, но той държеше ръцете му между телата им така, че екипажът да не може да разбере нищо. Колкото по-силно се опитваше Пелие да се освободи, толкова по-здрава ставаше хватката на Рурк. Пелие вече усещаше, че ръцете му изтръпват. В очите на Рурк той виждаше сила и решителност, за чието съществуване до този момент не бе и подозирал. И в блатистото дъно на мозъка му проникна увереността, че душата му никога вече няма да намери покой, докато този мъж, който го третираше като невъзпитано дете, не бъде хвърлен за храна на рибите. За момента обаче той отстъпи. Но Рурк не отслабваше хватката си.

— Аз пък от своя страна много си обичам врата и не бих желал да го видя необичайно издължен на някоя върлина в „Хамстед“ — каза Рурк с небрежен тон. — Вече здраво извихте носа на господин Трейхърн. Но наистина ли искате да предизвикате цялото безумие на отмъщението му върху всички нас? А помислете и по това: Трейхърн цени живота на единственото си дете над всичко на този свят. Без съмнение той ще заплати кръгла сумичка за нея. Но само ако при завръщането й кожата й е цяла.

Пелие видя известна логика в думите му и кимна, свивайки рамене. Рурк го пусна.

— Но не забравяйте — ухили се злобно мелезът, разтривайки китките си, — че Пелие беше този, който я хвана. Така че тя е моя собственост, докато платят за нея.

Рурк повдигна Шана от палубата и я придърпа пред пирата. Под фенера той повдигна с ръка главата й, за да може Пелие да види благородната й нежна красота.

— Още едно предупреждение, мистър Пелие. Ако имате очи на главата си, няма да пропуснете да забележите, че това е рядка красота. — Рурк нежно прокара пръсти по крехката шия на Шана. При това докосване тя потръпна, а Рурк се почуди от какъв ли род е било усещането, което предизвика това потръпване. — Но нещо с такава стойност лесно се поврежда при злоупотреба. И може да се случи, че дори след като сте я предали обратно, да ви излезе по-скъпо отмъщението, на което това момиче е способно. Шана е най-святото нещо в живота на Трейхърн и той изпълнява това, което иска тя. Следователно, ако трябва да ви донесе съкровищата, за които си мечтаете, Пелие, вие трябва да се погрижите за доброто отношение към нея. И за това, в деня на плащането тя да не е пострадала ни най-малко.

Рурк свали ръка от Шана, поздрави небрежно капитана и се отправи бавно към носа, където се облегна на перилата и се втренчи в пенливата вода долу.

Шана слисано гледаше след него. Но как ставаше така, че този мъж винаги трябваше да оставя отпечатък в живота й? Още не можеше да се изясни дали съдбата искаше да го направи неин господар — или палач.

— Завържете тая никаквица! — изкрещя Пелие.

Гетлие се затътри по палубата, хвана Шана за ръка и я повлече след себе си.

Но тя отново и отново поглеждаше назад към самотната фигура на перилата.

 

 

Утрото бе потопило небосвода в наситеночервено, после слънцето се изкачи на хоризонта; златно и голямо, то оцвети небето в нежнорозово. Така разцъфна един прекрасен ден, триъгълни платна се издуваха под мощния дъх на силен бриз и шхуната се рееше по водата като чайка в безметежен полет.

На Шана, завързана с другите пленници към пейката под главната мачта, не й достави голямо удоволствие красотата на събуждащия се ден. Сънят й беше неспокоен, тя непрекъснато се бе стряскала, когато приближаваха стъпки. Непрекъснато идваше Пелие, изправяше се пред нея с разтворени крака, с ръце на хълбоците, с разкривена усмивка на лице — така се втренчваше в нея. И тя четеше в погледа му как жадуваше да я види да се гърчи пред него в смъртен страх, докато той я насилва по свой перверзен начин.

И хората на Пелие често забавяха крачка пред Шана, за да я огледат. Те наистина не си позволяваха повече, познаваха си капитана и имаха смъртен респект пред неговата ярост и пред изкуството му да убива с всички видове оръжия. Да, дори когато Гетлие дойде по заповед на Пелие и й донесе къшей хляб, парченце сирене и глътчица вода, веждите на мелеза се свиха мрачно.

Рурк бдеше над Шана от едно отдалечено място. Той я държеше под око под почти затворени клепачи, докато — облегнат гърбом на перилата и с изпружени напред крака — се правеше на заспал.

Когато след обяд сенките започнаха да се удължават, пиратите надиплиха платната. Внимателно маневрирайки, шхуната се плъзна покрай една редица малки, блатисти острови, не много по-големи от рифове, потънали в пясък, обрасли с кипариси и палми. Харпиен развя червено знаме с черни кости и когато корабът минаваше покрай едно по-голямо островче, се видя покрив от палмови листа — колиба, която самотно стърчеше на спокоен бял плаж. Като сигнал към пирата достигна отразената с огледало светлина на залязващото слънце. Екипажът отвърна с махане на ръце. На Шана и на другите пленници им развързаха въжетата. Няколко пирати подбутнаха нещастниците към перилата — там, където после щяха да сложат мостчето. Рурк междувременно внимателно наблюдаваше пейзажа и запаметяваше всяка подробност. Най-грижливо.

След острова, от който бяха подадени сигналите, последва още една отсечка в открито море, но както изглеждаше, доста плитка, защото пенливи стръмни скали показваха рифове и плитчини. Пред тях се виждаше един относително голям остров. Там се възвисяваше хълмист хребет, пред който се разпростираше плитък, полузащитен залив. На високо разположен терен зад плажа се появиха дъсчени постройки, в средата на които бе разположена една сграда, някога белосана. Около нея се виеше нисък каменен зид, който обграждаше и един пуст двор. Отвъд пристанището се разпростираше в протежение на мили блато, обрасло с манговър. Заедно с рифовете и плитчините пред острова те представляваха добра естествена защита срещу всяко нападение.

Харпиен пристъпи към Рурк. С единственото си око той дяволито намигна към острова.

— Е, момко, това е нашето гнезденце. Марсхед се нарича нашето парче рай на земята и нямаме нищо по-добро. Как ви се струва?

— Изглежда да е относително добре защитено.

— Може да се каже! — Харпиен простря ръка и посочи към разцепен корабен скелет между плитчините. — Виждате ли тази развалина там? Това някога беше част от испанската флота. Опитаха да маневрират с един галеон доста наблизо, за да могат да обстрелват селото. Но при прилив теченията са силни и измамни. — Той се изкиска и се почеса по четината на белязаната си брадичка. — И когато корабът заседна тук, пуснахме във водата един сал. С един-единствен топ го разпердушинихме на парчета.

— Трябва да се направи по-хитро — каза Рурк. — Трябва да се прикрие корабът с друг и да се маневрира внимателно. Междувременно други кораби трябва да устроят засада, за да хванат всеки беглец. Тогава ще са попаднали в добра клопка.

— Ай, ай, симпатяга — засмя се Харпиен. — Изглежда много просто. Но хитрият плъх първо се оглежда за дупка, през която да може да избяга, преди да си свие гнездо. Само за в случай че дойдат кучетата и се опитат да я изровят.

Рурк предизвика капитана още малко.

— Но това трябва да е дяволски хитър плъх, за да избяга оттук невредим.

Англичанинът явно гореше от желание да му го обясни:

— Додето имаше кораб с вдигнати платна, винаги имаме път към свободата. Има един канал при блатата — а на другата страна няма никакви рифове. Някога испанците са изкопали този канал. — За един миг той се бе втренчил в Рурк. После го предупреди: — Но пътят трябва да се познава много добре. А що се отнася до нашата Майка, тя добре го крие.

С това морският разбойник се обърна на петата си и се погрижи за акостирането. Рурк гледаше след него. Едноокият бе разпалил любопитството му.

Една купчина хора се бе събрала на белия плаж, отхвърлени от света, държани в солено-сладкия живот, без никаква надежда, надхвърляща голото съществуване. А и самото то не бе сигурно. Действително, селото не бе в състояние да се изхранва само; да живее то можеше само с услугите, които правеше на пиратската флота.

Търговци дойдоха с кошници, предлагаха стоката си в очакване, че победата може би е настроила великодушно морските разбойници и сега ще имат желание да разменят частичка от плячката срещу шепа дреболии. Напудрени и червосани леки момичета търсеха да уловят някой благоразположен поглед, по-смелите крещяха поканите си направо към кораба, разкриваха пълни гърди, месести бедра и пристъпяха гордо, въртейки широки ханшове насам-натам. Малкото деца, които имаше, вече носеха на лицата си празния поглед на безнадеждността, а някои — вече белязано от алчност и коварство лице.

Отворените рани и белезите на просяците бяха най-яркият белег за безмилостната немотия на острова. Още по-зле бе за тези, които в битки бяха получили тежки наранявания, ако бяха изгубили крак или ръка — те явно трябваше бавно и мъчително да пукнат на този остров. Такива жалки създания с осакатени, обезобразени тела, с лица, изкривени в гримаса от нелечима болка, а до тях — изтощени и хиляди пъти обезчестявани жени, като вещици от ужасна приказка — всички те стояха в тъпа отдаденост на съдбата в тъжни редици.

Техните по-здрави другари по мъка, които още усещаха бегло пламъче жизнена сила, се бутаха безогледно пред пиратския кораб, може би, за да уловят някоя монета, парче отпадък или нещо друго, което все още би могло да се използва.

Няколко моряка хвърляха монети от кораба и се смееха грубо, когато кокалести деца и полугладни мъже се биеха в плитчините за тези съкровища.

Стомахът на Шана се сви при вида на тази ужасна гледка. Тя винаги се чувстваше светска жена, пътувала много и образована, но нищо от това, което бе видяла или прочела досега, не я бе подготвило за тази сцена на мизерия. Най-накрая тя разбра защо баща й желаеше винаги така отчаяно да държи настрана бедността от хората, които обича. В пълните с мъка лица на децата тя разпозна нищетата, която като дете баща й е трябвало да изживее, и дълбоко в себе си усети да се надига разбиране към него. Но Шана бе прекалено уморена, прекалено изтощена, за да може да мисли. С болки във всички крайници, гладна, с главоболие под немилостивото слънце, тя се чувстваше като упоена.

Почти срещу волята си тя насочи поглед към Рурк. Той седеше на носа и наблюдаваше внимателно как корабът акостираше до изградения кей. Косата му се развяваше под лекия бриз, пот блестеше на широките му кафяви рамене. Като чужденец й се стори той, един мъж, който никога не бе познавала, недружелюбен и далечен. И мрачно бе изражението му, сякаш го гнетеше тежка грижа. Завладя я страх, че той няма да предприеме нищо, ако мръсни ръце я унижат, и този страх се превърна в увереност и я накара да очаква най-лошото. Тя ясно усещаше, че вече няма да има сили да се противопостави на този ужасен Пелие, когато посегне към нея. Шана отчаяно се бореше с безнадеждността, която заплашваше да я превърне в хленчеща, хлипаща купчинка нищета.

Междувременно Рурк нямаше никакви грижи по отношение на самия себе си, защото не притежаваше нищо друго, освен дрехите на гърба си. Той се почувства щастлив, че при посещението на Питни не бе събул и панталоните си. Наистина двамата капитани му бяха обещали част от плячката като благодарност за неговата помощ, но той не се надяваше, че Пелие има намерение да спази обещанието си, след като той очевидно му бе развалил удоволствието, което възнамеряваше да изпита с Шана.

„А така май ще трябва да премеря сили с цялата банда — помисли Рурк, — и то заради тази проклета жена, която даже не ще и да знае за мен!“ Известно време той гледа синьо-зеленото искрящо море, което приличаше на очите, които го бяха довели в този ужасен край на света.

Пиратският кораб акостира на кея, въжетата бяха завързани на брега. Харпиен премина по палубата, плесна с ръце и извика високо:

— Кой иска да се хване на бас с мен коя девойка първа ще легне по гръб? Как мислите? Залагам един фунт за Кармелита.

От кърмата изкрещя писклив глас:

— Нямате ли очи на тъпите глави? Залагам парите си за Трейхърновата щерка! Докато преброите до три, вече ще съм я сложил по задник.

— Ай — изпръхтя един друг, — и когато станете, в гърба ви ще е камата на Роби.

Шана не помръдваше. Не показваше как приема такава грубост. Но сърцето и душата й се свиха. Нощта беше достатъчно мъчителна и тя осъзнаваше, че само възможната й цена като пленница я бе предпазила от далеч по-неприятни часове в капитанската каюта или в каютата на екипажа, ако не и на двете места. Тази отсрочка, това тя знаеше много добре, дължеше единствено на Рурк.

Рурк не отдаде голямо значение на брътвежите. Оцени ги просто като тъпоумно самохвалничене на смелчаци, поне засега. Истинска заплаха можеше да дойде само от едно място — додето мелезът бе жив. С подозрение наблюдаваше той как французинът се приближава към Шана. И когато Пелие завърза около шията й едни дълги кожени поводи, той се приближи към него.

Но внезапно, без предупреждение, широката, космата гръд на маймуноподобния подофицер на Пелие му препречи пътя и трима моряци, които току-що бяха придърпали кораба с въжетата, заплашително се възправиха около него. Един от тези типове избута с лакът Рурк настрана, но подофицерът направи още една стъпка и му се озъби злорадо-лукаво с липсващите си зъби. Иззад неговия биволски гръб Рурк видя дяволското ухилване на Пелие.

— Слушайте, момко — изджавка му подофицерът, — ако искате да сте един от нас, първо се научете как се чисти корабът.

Мостчето падна на кея и капитанът на корсарите слезе по него. Студен страх смрази кръвта на Шана и тя отправи един последен умоляващ поглед към Рурк, нейната последна надежда. Но той стоеше с неколцина пирати и не даваше никакви изгледи, че иска да й се притече на помощ. Дори лицето му се помрачи още повече, когато тя отправи поглед към него. Той значи искаше да я остави на тази пиратска свиня.

„Е, сега се вижда какво струват наистина неговите високи идеали, неговите брачни клетви“ — ядоса се Шана. И когато погледите им се срещнаха, тя повдигна глава в горд отказ. Кожените поводи се свиха около гърлото й. Спъвайки се, тя трябваше да последва Пелие.

Така Шана бе принудена да изтърпи подигравателните и зложелателни погледи на сушата, като парадна част от плячката, която след нея бе свалена на брега. Отново й бяха вързали ръцете, разчорлената коса се вееше на вятъра около лицето й — и така дивото великолепие на къдрите й я прикриваше поне от ококорените погледи на островитяните. Болеше я като от удари с нож, това, че я показват по този начин — но справедливо, макар и с горчивина тя се сети, че някога така Рурк бе влачен пред очите й на „Маргарита“.

Мръсни ръце на проститутки се протягаха и я дърпаха за златните коси, щипеха я по задника и колкото по-силно тя се противопоставяше, толкова по-безсрамна ставаше пасмината. До ушите й долитаха думи, чието гадно значение тя можеше само да отгатва.

Когато се измъкна от вонящата гмеж, нищо у нея вече не напомняше за изисканата дама, каквато бе. Утринният халат, който в момента на хващането й все още носеше, бе разкъсан, нощницата под него висеше на парцали, камъните бяха разранили босите й крака, горещият пясък на плажа бе покрил стъпалата й с мехури. И въпреки това тя устоя на тази сцена с непреклонното достойнство на една Трейхърн, скрила под ядовита маска цялата си болка и унижение.

За малко щеше да изпусне една въздишка на облекчение, когато мъчението й свърши. Едва сега отново вдигна поглед. Пред нея се извисяваше една широка, някога боядисана в бяло сграда, на чийто горен етаж се простираше веранда. От един стълб зяпаше фигура с образа на безвкусно натруфена нимфа с напращели гърди. Сградата изглеждаше мръсна и изоставена, изискваща непременно спешен ремонт. Но Шана отдавна бе разбрала, че хората, които живееха на този остров, не бяха нищо повече от паразити, чужди на сериозна, честна работа.

Под нимфата с безсрамна усмивка стоеше едно чудовище — мъж, поне толкова едър, като Питни, но още наполовина по-широк, който извика нещо в поздрав към новодошлите. По плешивата му глава блестеше пот и дългите косми на бакенбардите му бяха сплетени на плитки, а краищата им — украсени с цветни панделки.

— На, гадни свини такива! — извика той със странно висок тенор. — Вие наистина сте отишли до острова на Трейхърн, както казахте. И както виждам, дори сте се измъкнали невредими. — Кискайки се от удоволствие, той гледаше към сандъците и раклите, които вече бяха сложени на верандата. — Че даже и багаж сте донесли. Хубаво!

С едно безогледно дръпване на кожените поводи Шана бе довлечена пред чудовищния мъж, който я загледа безочливо с малките си свински очички. Шана потрепери от погнуса, когато той положи дебелата си ръка на брадичката и заобръща главата й наляво и надясно, сякаш трябваше да прецени пазарната стойност на добитък.

— Хубаво теленце наистина, макар Трейхърн да не ми остави достатъчно, за да мога от сърце да му се насладя. Но какво търси тя тук?

Пелие се ухили дяволито.

— Мистър, това е сливата от градината на Трейхърн. Собствената му дъщеря. Тя ще ни донесе значителна сумичка.

— При условие — изпръхтя Харпиен, — че живеем достатъчно дълго, за да ги изброим.

— Трейхърн никога няма да успее да прекара през плитчините достатъчно голям кораб, без да потъне — каза Пелие.

Великанът сви надменно устни, прокара поглед по хоризонта и оповести обезпокоен:

— Мистър Трейхърн сигурно ще е крайно разярен — той посочи към пленниците, които бяха клекнали зад Шана, — а когато мистър Трейхърн се появи, ще имаме нужда от всеки мъж. Но сега вкарайте жената в къщата, смели мои бойци, и нека изпразним по стомна.

Слънцето се бе снишило на хоризонта, скоро нощта щеше да разпростре кадифеното си наметало над острова. Шана бе отвлечена в къщата, още веднъж хвърли поглед назад, но Рурк не се виждаше никъде.

Тя горчиво се запита дали вече не си запълва времето с някоя курва от пристанището.

Къса стълба водеше надолу, към една малка кръчма, където вече светеха фенери. Големите, гладки камъни на пода под Шанините стъпала се усещаха прохладни като спасение от жаркия пясък. Пелие прекоси голямото мрачно помещение и дърпаше Шана след себе си. Той седна на дългата маса до великана, когото наричаха „Майка“ и удари така силно с юмрук по масата, че Шана се сви. Незабавно се появиха две жени и напълниха две огромни стомни от бъчви, които заемаха цялата странична стена. Харпиен потупа едната от жените по циците, които приличаха на виме, и й се ухили.

— Ах, Кармелита, съкровище, колко сте апетитна отново! Какво ще кажете за едно малко чукане?

От дъното на кръчмата се извиси един груб глас:

— Той всъщност се хвана на бас за вас. Сега иска да прибере парите.

Кармелита дръзко се изсмя и отметна назад черната си глава, тикна на англичанина стомната в опипващата му ръка и при това изля по-голямата част върху панталоните му.

— Това ще ви поохлади хълбоците, докато свърша с работата си, разгонен похотливецо! — извика тя. — Лягам, с когото си пожелая, а вероятно няма да сте вие този, сух гъсок такъв!

Гръмък смях се надигна около масата. Пелие от своя страна бе жаден да докаже какви успехи има той сред жените. Той веднага обгърна с ръка талията на Шана и се опита да привлече момичето към себе си, за да й — а той отдавна чакаше този момент — открадне една целувка и да поопипа заобленостите й. Шана удари вонящото на пот страшилище със завързаните, свити в юмруци ръце в ребрата. На мелеза му излезе въздухът и той падна назад. В същия момент Шана му постави крак зад петите и натисна здраво. Пелие загуби равновесие и падайки, вдигна праха от пода на разстояние от около шест стъпки.

По-дребничката кръчмарка, една сива мишка с апатична физиономия, която стоеше зад Пелие, за да му налее стомната, разтвори ужасено очи. Шана разбра каква опасност бе предизвикала с постъпката си: пред събрания екипаж тя го бе подложила на присмех.

Харпиен вече го иронизираше:

— Хе, Роби, станете най-сетне! Там долу няма да направите нищо сам. Май забравихте да вземете жената с вас долу.

Французинът се почувства не само здравата унизен, но и задникът му бе натъртен. Очите му бяха кървясали, лицето му бе аленочервено от яд, когато отново се изправи на крака.

Той изфуча прегракнало на Шана:

— Надута коза такава, ще ми платите за това. Ще ви дресирам като послушно кученце, което идва, навирило опашка, щом му свирнат.

Той грубо хвана кожените поводи и я дръпна почти на пода — така рязко, че по шията на Шана се появиха червени ивици. Напреки през помещението той я повлече след себе си до една голяма, кръгла дупка на пода. Пелие изтегли един нож от ботуша си и за голямо учудване на Шана разряза въжетата й. Но после той блъсна една стълба в дупката и накара Шана с едно движение на ръката да слезе долу.

— Ако желаете, с удоволствие ще ви помогна при слизането — подигра й се той и я хвана за ръка.

Шана се отдръпна от хватката му и се подчини. Уплашено заслиза тя в мрачния вонящ изкоп. Безпомощно гледаше нагоре. Какво бе намислил за нея Пелие? Стълбата изчезна от очите й, издърпана нагоре. Една тежка желязна решетка издрънча над дупката.

Поразена, Шана се заоглежда. Отгоре падаше малко светлина и тя видя, че се намира върху планина от смет. Пелие искаше да я научи да се страхува ли? За един миг тази мисъл й се стори комична. Та тя не се страхуваше от нищо друго така, както от близостта му.

Едва-що събудената самонадеяност у Шана обаче изчезна още в следващата секунда като под леден душ. Плътно до себе си дочу пискливо квичене. Тя се вгледа в пода: един дебел плъх пробягна между краката й. Шаниният вик на ужас предизвика у Пелие само изблик на груба радост. Шана отчаяно се протегна към решетката, но пиратът изтърколи отгоре едно тежко буре. Около Шана започнаха да се чуват прокрадващи се шумове: тя се обърна — сиви, космати чудовища се бяха спотаили по ъглите. Малки, червени и бляскащи очи се бяха втренчили жадно в нея. Притаила дъх, Шана се смъкна надолу по хълма от смет — само по-далеч от тези чудовищни очи.

Отвратителната воня на рова заплашваше да я задуши. Повдигаше й се, едва не повърна. Малките червенооки животни станаха по-нагли. Вече се бе събрала половин дузина, вперили очи в нея — припълзяваха по-наблизо всеки път, когато тя отместваше поглед.

Шана направи крачка встрани и потъна до глезените в слузесто-тинеста помия. Един плъх вече се стрелкаше към нея — Шана го ритна, той избяга, квичейки обратно при групата си. Но от тъмнината пропълзяваха все повече и повече плъхове и скоро броят на блестящите очи се бе удвоил. Сега те се движеха в широк фронт напред. Шана ужасено изхлипа, отстъпи назад, накрая бе вече до колене в разлагащата се тиня.

Отгоре чу саркастичен смях. През решетката паднаха една коричка хляб и няколко парченца месо.

— Да ви е сладко, милейди. Това е вашата вечеря — ако успеете да я опазите от малките, алчни приятелчета. А ето ви една глътка, за да утолите жаждата си. — Пелие наистина бе във великолепно настроение. Той изсипа през решетката една стомна бира върху кряскащите плъхове, които вече — на нивото на Шана — се бореха за остатъците от храната. — И не копнейте прекалено много по мене — извика Пелие. — Малките ви приятели ще ви правят компания, докато намеря време за вас.

Стъпките на Пелие утихнаха. Вонята от сметта причини на Шана кашлица. Плъховете, на които хапките отгоре само бяха разпалили апетита, отново обърнаха червените си очи към Шана. Тя побутна с крак някакъв предмет, хвана го в ръка, почти се пръсна от щастие — държеше в ръка парче дърво.

Глад глождеше стомаха й, жажда изгаряше гърлото й, умората подкопаваше волята й, а страхът — жизнената й сила. Малки, лазещи създания потрепваха между пръстите й, но тя вече държеше летва в ръка.

Плъховете, отделени от жертвата си само от ивицата помия, колебливо навлязоха в тинята. Изведнъж един плъх се осмели, скочи в слузта и заплува към Шана. Студената решителност на отчаянието завладя Шана. Зла като света, в който беше блъсната, Шана се прицели в живото същество, повдигна летвата. Сега! Хлипайки, тя запрати оръжието си с острия ръб към косматото животно. Диво, пенливо размахване на крайници — после помията отново се успокои.

Останалите плъхове се отдръпнаха недоверчиво малко назад, сега я наблюдаваха от сигурно разстояние, заговорничеха, шушнейки си за по-действена нападателна стратегия.

Шана трепереше с цялото си тяло. Дори и победата над плъха не можа да повдигне духа й. Ако имаше поне едно сухо място, където да можеше да избяга. Тя отпусна безнадеждно ръката с летвата.

Плъховете я гледаха безмълвно.

На Шана й се щеше да ревне с глас. Но знаеше, че ако веднъж се остави, ще е безвъзвратно изгубена, а бе така уморена! Така гладна! Така жадна! Така слаба!

Кръвожадни очи святкаха в тъмнината. Припълзяваха по-наблизо. „Боже мой! Нека поне един човек ми дойде на помощ!“ — крещяха сетивата на Шана. „Никой ли няма да ми помогне! Рурк!“