Джули Гарууд
Убийствен чар (8)

Седма глава

Кери се събуди плувнала в студена пот. Кошмарът я бе потресъл, беше я ужасил. Трепереше като дете и се уви в юргана, като опита да успокои препускащия си пулс. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Постави ръка на гърдите си и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Кошмарът бе толкова реален. Боже мой, какво го бе предизвикало? Не се бе сещала за Джили от години. Защо внезапно сестра й отново я измъчваше в съня й?

Може би просто бе преуморена. Да, сигурно беше заради това, помисли си тя, вкопчвайки се в това обяснение. Пък и звучеше смислено, нали? Работеше по седемдесет, осемдесет часа на седмица през последните два месеца, затвърждавайки и циментирайки невероятно привлекателния рекламен договор с „Блис“. Сега всичко бе подписано и уредено и тя най-после можеше да забави ход, а претовареният й мозък просто бе подал сигнал за опасност.

Отпусна се по гръб, затвори очи, заслепена от ярката светлина, която струеше през полуоткрехнатите завеси, и се опита да си спомни някое от йогистките упражнения, които Ейвъри й бе показвала. Поеми си дълбоко дъх, за да прочистиш дробовете си. Това си спомняше. Освободи съзнанието си и се концентрирай върху това да отпуснеш всеки мускул от тялото си. Добре, започваше да си ги спомня. Първо пръстите на краката. После краката. Това е, помисли си тя. Сега се отпусни, по дяволите.

Не се получаваше. Тревогата продължаваше да я владее, готова да изскочи всеки момент като призрак от килера.

За бога, това бе само кошмар. Адски реалистичен, но не истински, така че престани да се побъркваш.

Кери съжали, че валиумът вече не бе на мода. Щеше да изпие два, за да успокои нервите си. После осъзна, че започва да се отпуска. Сърцето й вече не се опитваше да изскочи от гърдите й.

Всъщност имаше нужда от един дълъг горещ душ. Кери отхвърли завивките и седна в леглото. Колко беше часът? Дали слънцето не изгряваше по-рано в планината, отколкото в Ел Ей? Разбира се, нали тук нямаше смог.

Кафе, помисли си тя. Ще позвъня да ми донесат кафе. Кофеинът ще прочисти мъглата в главата ми и отново ще мога да разсъждавам като човешко същество.

Кери отпусна крака към пода и точно в този момент ги видя. Върху нощното шкафче, насочени право към нея, имаше лъскави стоманени ножици. Кери замръзна, а писъкът заседна в гърлото й. Не успя да се принуди да отмести поглед, не можеше да накара ножицата да изчезне.

Сърцето й отново се опитваше да изскочи от гърдите й. Можеше ли човек да умре от уплаха? Това някаква гадна шега ли беше? Не. Който бе поставил ножиците, не би могъл да знае за кошмара й. Мисли, по дяволите. Опитай се да мислиш.

Истински ли бяха? Кери предпазливо протегна ръка да ги докосне, мислейки, че може да има халюцинация. Когато пръстите й докоснаха твърдата, студена стоманена дръжка, тя потрепери. По дяволите, съвсем истински.

Трябваше да има някакво разумно обяснение. Може би са били там и предната вечер и макар да не ги бе забелязала, подсъзнанието й ги бе регистрирало. Това обяснение звучеше отчаяно, но Кери се вкопчи в него. После забеляза жълтия плик, подпрян на нощната лампа, върху който бе изписано нейното име с красив почерк. Беше сигурна, че пликът не бе на шкафчето й предната вечер. Ръката й потрепери, когато го взе и го отвори. Хартията бе скъпа, но върху нея нямаше лого или печат на „Утопия“, нито обратен адрес.

— Какво, по дяволите, става? — прошепна тя. После извади двата листа отвътре, разгъна ги и прочете писмото.

Кери,

Плака ли за мен, когато научи, че съм умряла при онази катастрофа преди толкова години? Или празнува? Винаги си смятала, че си много повече от мен. Аз бях просто една глупачка. Помниш ли, че ме наричаше така? Аз го помня. Най-големият ти проблем беше, че винаги ме подценяваше. Винаги. Не може да не си спомняш колко много обичах да си връщам. Великият ден най-после дойде и сега ти си точно там, където аз искам да бъдеш.

Къщата е опасана с жици, Кери, и няма изход от нея. Ако отвориш прозорец или някоя от външните врати… бум. Едно просто натискане на бутона — и къщата ще експлодира. Питаш ли се колко време ще изчакам?

Тик-так. Страх ли те е?

Да ти кажа ли колко дълго планирах и обмислях отмъщението си. Като начало намерих мъжа на мечтите си. Той ме обича, разбира се, но всъщност всички мъже ме обичат, нали? Този е много специален. Всъщност е истински перфекционист. Казва се Мънк и трябва да ти кажа, че когато го съблазних за първи път, той бе ужасно закостенял в навиците си. Той е наемен убиец, моят наемен убиец, въпреки че той предпочита да го наричат професионалист.

Прави каквото поискам и в замяна аз го научих как да се забавлява, докато върши работата си. Той е горд човек, гордее се с това, което прави, и е много предпазлив и методичен, така че няма да ми позволи да допусна никакви грешки. В миналото е поемал само по една поръчка, но аз го убедих да опита с повече наведнъж, да посрещне предизвикателството. Вече му е платено да взриви къщата. Просто му отне малко повече планиране, за да убие и няколко незначителни жени в същото време.

Знаеш защо трябва да умреш. Ти открадна мечтата ми я даде на другите. Взе и детето ми от мен и го настрои срещу мен. Това са само две от причините, Кери, но когато всичко приключи, най-големият ти грях ще бъде, че ме направи нещастна.

Джили

P.S. Не се тревожи за Ейвъри. Ще се погрижа и за нея.

Кери изпищя веднъж и зарида. Беше ужасена. Разтреперана, тя скочи от леглото и побягна към плъзгащите се стъклени врати. Избута завесите настрани и погледна навън. После надолу. Видя примигващата червена лампичка между експлозивите, злобна и ужасяваща като окото на дявола, и изкрещя:

— О, боже, о, боже…

Побягна към вратата на банята, препъна се в обувките си и блъсна десния си крак в стълба на леглото. Болка проряза прасеца й. Изруга и продължи напред. Застана за миг в коридора пред вратата си и извика:

— Има ли някой там?

Нищо. Никакъв звук. Твърде късно осъзна, че е трябвало да вземе ножиците, за да ги използва вместо оръжие, ако някой я причакваше, но Джили бе докосвала тези ножици, Джили, която бе написала ужасното, злобно писмо. Джили, психопатката.

Бог да им е на помощ!

Бавно се придвижи покрай стената до виещата се стълба. Страхуваше се да погледне надолу, но не смееше и да не го направи. Отне й цяла минута да събере кураж, после я връхлетя облекчението, сладкото облекчение, от което й прималя, защото никой не я гледаше отдолу. Може би тя, Сара и Ан бяха сами в къщата. Не, това вече не бе къща. Беше бомба.

Изтича на долния етаж към апартамента на съдийката. Не си направи труда да почука, а рязко отвори вратата и нахлу вътре.

В стаята бе тъмно като в рог. Кери не виждаше дори собствената си ръка. Опипом прекоси дневната, като за малко не събори една лампа с лакътя си. Грабна я, преди да падне, и я включи.

Сара беше в леглото. Кери различи очертанията й под завивките, но не виждаше лицето й. Завесите бяха плътно спуснати. Дръпна ги настрани и погледна надолу.

— По дяволите! — И там мигаше червена светлинка. Обърна се и бавно доближи леглото, напрягайки слух за дишането на Сара. Не чуваше нищо освен шума на климатика.

Кери поклати глава.

— Събуди се, Сара — нареди тя.

Тя не помръдна. Разтърси я отново, много по-силно.

— Хайде, Сара. Трябва да се събудиш. — Сара изстена. Постави ръка на китката й и потърси пулс с върховете на пръстите си. Когато най-после го откри, бе готова да извика от облекчение.

Кери разбра какво се бе случило. В храната, която бяха изяли предната вечер, е имало наркотици, но тъй като тя бе повърнала, се бе отървала почти изцяло от отровата. Колко бяха погълнали Сара и Ан?

Хвана Сара за рамото и започна да я разтърсва.

— Отвори очи, по дяволите. Събуди се, Сара. Единственият й отговор бе още едно стенание. Кери погледна часовника на бюрото и видя, че вече е един часът на обяд. Обърна се към нощното шкафче и точно както очакваше, там имаше плик, подпрян на лампата и надписан с името на Сара. Почеркът бе идентичен. Дали да го отвори?

— Махай се.

Кери подскочи при звука на сърдития глас на Сара. Тя се опитваше да отвори очите си. Кери се отдръпна назад, а Сара се претърколи по гръб и още веднъж й каза да се маха.

— Не — настоя Кери. — Дръж очите си отворени. Трябва да се събудиш.

Сара я чу. Опита да седне в леглото, но успя само донякъде и се отпусна тежко върху възглавниците. Фокусира лицето на Кери, започвайки бавно да се осъзнава.

— Какво… какво правиш тук?

— Чуй ме — нареди Кери. — Погълнала си наркотици. Разбираш ли какво ти казвам? Моля те, опитай да се съсредоточиш. В опасност сме.

— Наркотици? — Тя поклати глава. — Не, аз не вземам наркотици.

В отчаянието си Кери й изкрещя:

— Сложили са ги в храната, Сара. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да. Казваш ми, че имало наркотици в храната.

— Да, точно така. Не затваряй очи. Ще намокря една кърпа със студена вода. Хайде, Сара — подкани я Кери. — Седни.

Докато се върне от банята с една хавлиена кърпа, от която капеше студена вода, Сара бе успяла да се надигне. Раменете й бяха облегнати на таблата на леглото. Погледна Кери сякаш едва сега я виждаше.

— Защо си в стаята ми?

Кери опита да сложи мократа кърпа на лицето на Сара, но жената я избута.

— В опасност сме — повтори Кери. — Трябва да отида да събудя Ан. Така че трябва да ме изслушаш внимателно. Разбра ли? Можеш ли да се концентрираш?

— Ще спреш ли да ми викаш? Вече съм будна. За каква опасност говориш?

— Къщата е опасана с жици, свързани с експлозив.

Сара примигна.

— Не разбирам.

— Ние сме затворнички — каза Кери. — Ако някоя от нас отвори врата или прозорец, къщата ще се взриви. Погледни през стъклената врата — предложи й тя. — Виждаш ли онази мигаща червена лампичка?

Сара не можа да повярва.

— Това е просто някаква гадна шега.

— Не, не е — настоя Кери. После грабна плика от нощното шкафче. — Отвори го. Донеси писмото със себе си долу в дневната, аз ще донеса моето. Дори и да не можеш да повярваш, не отваряй никакви врати или прозорци. Разбра ли? Сега трябва да отида при Ан, преди да се събуди и да реши да отвори някой прозорец.

Сара кимна.

— Добре. Ще се срещнем долу.

Когато Кери се отправи към вратата, Сара вече отваряше плика. Апартаментът на Ан бе в противоположния край на същия етаж. Кери хукна към него.

Ан не беше в леглото. Кери я чу в банята. Повръщаше. Тя отиде до вратата и почука.

— Ан, нуждаеш ли се от помощ?

Никакъв отговор. Кери опита отново и отново. Не знаеше колко време стоя там, блъскайки по вратата. Накрая Ан отвори. Слабата жена изглеждаше зелена.

— Какво искаш? — попита тя. Краката не я държаха и тя се олюляваше.

— Нека ти помогна — каза Кери. Хвана я през кръста, тънък като вейка, и й помогна да се върне в леглото.

— Трябва да стоиш настрана от мен — каза Ан с немощен глас. — Пипнала съм някакъв вирус. А сега и ти ще се заразиш.

— Не. Нямаш никакъв вирус. — Тя почти носеше жената през стаята. Когато стигнаха до леглото, издърпа завивките и помогна на Ан да седне.

— Не мигнах половината нощ, повръщах през цялото време — каза Ан. — Разбира се, че е някакъв грип. Сигурно е от тези, дето минават за двайсет и четири часа.

На нощното шкафче на Ан нямаше плик.

— Била си будна цяла нощ? — попита Кери, докато й помагаше да се намести в леглото. — Чу ли някого… видя ли някого?

— Не — отвърна Ан. — Остави ме. Не искам да лежа. — Тя намести възглавниците и бавно се облегна на единия си лакът.

— Били сме дрогирани — обясни Кери. — Сигурно са ни сложили нещо в храната, която изядохме.

— Това е абсурдно. Било е развалена храна, нищо повече. Добре ще ги подредя, когато стигнем в хотела. Може да ги съдя — продължи тя. — Защо не. Първо неудобството на летището, а сега и хранително отравяне. Направо непростимо.

Кери не се опита да спори. Тя просто продължи и разказа за пликовете, които тя и Сара бяха получили.

— Най-важното е да запомниш, че има детонатори на всеки прозорец и врата на къщата. Ако ги отворим, тя ще се взриви.

Ан я гледаше сякаш е загубила разсъдъка си.

— О, за бога! Какво те е прихванало, че се опитваш да ме изплашиш така?

— Не се опитвам да те изплаша. Казвам ти истината. Намери ли плик с името си?

— Не, нямаше никакъв плик.

Отговорът бе твърде бърз, твърде сърдит. Кери разбра, че Ан лъже, но изобщо не можеше да разбере защо.

— Ан, всички сме в това заедно. Трябва да кажеш истината.

Ан отвърна възмутено:

— Казвам ти истината. Сега се махни оттук и ме остави на мира.

— Не. Не знам още колко време имаме, а трябва да намерим начин да се измъкнем оттук, без да задействаме експлозивите.

Бледото лице на Ан бързо почервеня.

— Помолих те да се махнеш.

Кери опита друг подход.

— Сара и аз се нуждаем от теб, Ан. Трябва заедно да измислим какво става.

Ан я изгледа навъсено.

— Защо съм ви потрябвала?

— Защото си умна.

— Няма откъде да знаеш дали съм умна или не.

— Нали ръководиш собствена компания. Така каза.

Ан леко вирна брадичката си. Тя поглади чаршафите около кръста си и каза:

— Започнах от нищо и превърнах малкото си хоби — така наричаше баща ми моята транспортна компания — в бизнес за четирийсет милиона долара. До следващия януари ще съм увеличила печалбата четворно повече, отколкото счетоводителите ми предвиждаха.

Кери нямаше време да слуша това. Стигаше й, че бе принудена да ласкае егото на тази глупава жена, за да я накара да им сътрудничи. Ан не проумяваше ли, че и трите бяха в еднаква опасност?

Кери с усилие се овладя да не избухне.

— Дали ще можеш да дойдеш долу в дневната при Сара и мен, за да обсъдим ситуацията? Съветите ти могат да ни помогнат да решим… как да действаме оттук нататък.

Ан наклони глава на една страна и се взира в Кери цяла минута, без да каже нищо. После поклати глава.

— Сериозно си убедена в тази твоя история, нали? Вярваш, че…

— Това е самата истина — сряза я Кери.

Ан кимна.

— Как се казваше? Забравих името ти.

— Каролин — отвърна тя, като се насили да не изкрещи на тъпата жена. — Можеш да ме наричаш Кери, ако искаш.

— Добре, Кери. Ще дойда при вас със Сара долу.

— Ако не се чувстваш достатъчно силна, можем ние да дойдем тук…

— Защо мислиш, че не съм достатъчно силна? — отново звучеше ядосано.

— Чух те в банята. Повръщаше.

— Нали каза, че храната била отровена.

— Да.

— Затова повръщах. Не съм болна.

На кого му пука дали си болна или не, едва не изкрещя Кери. Пое си дълбоко дъх, кимна и каза:

— Добре. Ще се срещнем долу.

— Но още не разбирам за какво е тази паника.

Кери не можа повече да сдържа нервите си.

— Паника? — изръмжа тя. — Седим върху бомба с часовников механизъм. Чу ли и дума от това, което ти казах?

— Да, чух. Но нима решението на проблема не е точно пред очите ти? Просто вдигни телефона и се обади в „Утопия“. Накарай ги да изпратят някого, за да обезвреди бомбата.

Телефонът. Боже, защо не се бе сетила да опита да се обади за помощ. Кери изтича от другата страна на леглото и взе слушалката. Вълнението и надеждата й бързо угаснаха. Нямаше сигнал.

— Телефонът не работи — каза тя. Без да си прави труда да затвори, тя пусна слушалката на леглото.

— Ами мобилните телефони? — попита Ан. — Дали ще успеем да уловим сигнал тук? — Тя погледна към нощното си шкафче и се намръщи. — Къде ми е мобилният телефон? Оставих го на зарядното точно тук, а сега го няма. Ти ли си го преместила?

— Те са го взели — извика Кери. Изтича до стъклената врата, която водеше към балкона на Ан, и дръпна завесите. — Виждаш ли тази мигаща лампичка, Ан? Виждаш ли я?

— Спри да ми викаш.

— Виждаш ли всички тези жици? Къщата е опасана с тях. Вече разбираш ли?

— Да, добре — кимна Ан намусено.

Може би Сара щеше да успее да се разбере с тази твърдоглава жена. Кери си пое дъх и каза:

— Отивам в моята стая да проверя дали са взели и моя мобилен телефон. Моля те слез долу по-бързо — добави тя. — И помни, не отваряй никакви врати и прозорци.

— Разбрах.

Кери не бе толкова сигурна. Не искаше да се кара с жената и се престори, че са се разбрали. Спря до вратата и каза:

— Донеси долу писмото си… моля те. Сара и аз ще донесем своите.

— Нямаше никакво писмо на моето шкафче — сопна се Ан.

Кери се обърна.

— Не съм казвала нищо за нощно шкафче.

Ан извърна глава.

— Затвори вратата, като излезеш.

Какво за бога й ставаше на Ан? Защо лъжеше? Каква полза имаше от това?

Кери не знаеше отговорите на тези въпроси. Тя се върна в апартамента си, но спря за миг още на прага. Красивите й чанти и куфари „Гучи“ бяха срязани с нож и всичките й дрехи бяха разхвърляни по канапето и фотьойла. Защо не бе забелязала тази бъркотия преди? Точно както подозираше, единият от двата й мобилни телефона, зарядните и лаптопът липсваха. Тя се втурна към дрешника.

— Моля те, Господи — прошепна тя, докато отваряше двойната врата. Може би Джили не бе претърсила толкова внимателно. Може би не бе открила телефона в джоба на сакото й.

Кери се разплака, когато го видя захвърлено на пода. Сестра й бе открила телефона. Отмести поглед и заплака, смазана от безизходността на ситуацията.

Позволи си да поплаче няколко минути, после се постара да овладее емоциите си.

— Трябва да се взема в ръце — каза си тя на глас. Изтри сълзите с опакото на дланите си, изправи се и отиде в банята. Взря се в изражението си в огледалото. Боже, на какво приличаше. Очите й бяха подути, а лицето й — изпито.

Грижливо изми зъбите и лицето си. Взе халата си от закачалката на вратата и го облече. Сега се чувстваше малко по-добре, не толкова безпомощна. Взе писмото и плика, които скъпата й ненормална сестра й бе оставила, и слезе в дневната.

Нито Сара, нито Ан се бяха появили. Кери отиде в кухнята и с изненада откри, че шкафовете не са празни. Имаше неотворени кутии с овесени ядки, консерви със зеленчуци и плодове. Забеляза, че са покрити с прах, което значеше, че са там от доста време. Хладилникът бе празен, но във фризера имаше пълна кутия с кафе.

Кери постоянно отиваше до коридора, за да провери дали Сара или Ан не се задават. Защо, по дяволите, се бавеха толкова? Върна се в кухнята и направи една кана кафе, после си сипа една чаша и отиде в дневната. Нарочно се придвижваше встрани от прозорците, в случай че някой ги наблюдаваше отвън.

Седна на един от фотьойлите близо до масата за хранене и зачака напрегнато. Ръката й трепереше и горещото кафе се разля и изгори пръстите й. Пет минути по-късно Кери видя, че Сара бавно слиза по виещата се стълба. Беше облечена в тъмносин копринен халат на цветя. От начина, по който се движеше вкопчена в парапета, пролича, че отново се чувства замаяна.

— Нуждаеш ли се от помощ? — извика Кери, когато Сара спря за пети път. Стискаше парапета толкова силно, че кокалчетата на ръката й бяха побелели.

— Не, ще се справя. Малко ми се вие свят. Какво, по дяволите, е имало в онези хапки?

— Не знам — каза Кери. — Но е било много силно.

— Можело е да ни убие.

Е, това вече щеше да е ирония на съдбата, помисли си Кери. Да умре от един сандвич и така и да не разбере за всички усилия, които Джили бе положила, за да я убие…Сестра й би побесняла. Кери се усмихна на тази мисъл, колкото и да не й бе до смях.

— Искаш ли чаша кафе?

— Не мисля, че ще мога да го преглътна точно сега. Откъде знаеш, че не е отровно?

— Не е — увери я тя. — Моето писмо е от сестра ми. Тя доста се е постарала, за да ме ужаси. Очевидно иска да страдам, преди да умра, а отровата би подействала твърде бързо.

— Тогава защо са сложили наркотици в храната?

— За да ни упоят — отвърна Кери. Изчака Сара да седне срещу нея и продължи. — Тя дойде в стаята ми снощи.

— И при мен е влизал някой — кимна Сара. — Претършувал е всичките ми неща. Клетъчният ми телефон и палмът липсват.

— А телефонът не работи.

— Да — каза Сара. — Проверих.

Изведнъж на Кери й хрумна, че съдия Сара Колинс е невероятно спокойна. Тя я попита защо.

— Не виждам причина да изпадам в истерия. Каква полза би имало? Предпочитам да вложа енергията си в мислене, за да намерим начин да излезем оттук… невредими.

Кери отново отпи от кафето си. Сега й се стори горчиво, но въпреки това продължи да го пие.

— Сестра ми се върна от гроба.

— Моля?

— Сестра ми… Мислех, че е загинала в катастрофа преди години — обясни Кери. — Двамата със съпруга ми отпразнувахме смъртта й, след като племенницата ми си легна онази вечер. Казаха ми, че тялото й е изгоряло при катастрофата, но че по време на сблъсъка от чантата й изхвърчали някои неща, които убедили полицията, че жертвата е сестра ми. Бях глупачка да го повярвам. По онова време полицията издирваше Джили, за да я арестува във връзка с един обир.

— Значи е инсценирала собствената си смърт — кимна Сара. — Хитро.

— О, да — съгласи се Кери. — Джили винаги е била хитра и се е измъквала от проблемите. Наела е професионален убиец. Така го нарича. Нейния наемен убиец.

— Собствената ти сестра ти е причинила това.

Сара не звучеше изненадана, само заинтригувана! Кери се зачуди на реакцията й. В нормалните семейства, ако изобщо съществуваха такива, сестрите често се караха. Някои може би дори се мразеха, но колко биха стигнали до такава крайност като да наемат убиец, който да премахне сестра им.

— Не си шокирана — каза Кери.

— Не, не съм.

Кери поклати глава.

— Джили не прилича на никого, когото си срещала.

— Да се обзаложим ли? — каза Сара невъзмутимо. — Пратила съм в затвора стотици мъже и жени заради отвратителните престъпления, които са извършили. Мисля, че съм видяла и чула всичко през тези двайсет и две години, откакто съм съдия. Вече нищо не може да ме шокира.

Кери изсумтя.

— Не бих разчитала на това. Е, кажи ми, Сара, кой желае смъртта ти?

Сара внимателно оправи колана на халата си, така че да е вързан идеално, и сви ръце в скута си.

— Кой желае смъртта ми? О, доста хора, предполагам. Тя подаде писмото на Кери, която разгъна бележката и я прочете. Беше кратка и директна.

Съдия Колинс,

Казах ви, че ще си върна, а аз държа на думата си. Сега е ваш ред да страдате. Жалко, че не съм там, за да ви гледам… от безопасно разстояние, разбира се. Ще умрете много скоро.

Пържи се в ада, кучко.

Кери пусна писмото на масичката. После подаде своето на Сара.

— Докато четеш нейното кратко и не толкова мило писмо, аз ще си сипя още кафе.

— Сега и аз бих пийнала една чаша — каза Сара.

Кери отиде в кухнята и когато се върна след минута с две чаши, Сара бе поставила писмото на масичката до другото. Кери й подаде кафето, предупреди я, че е много горещо, и седна.

— Сестра ти те мрази.

— О, да.

— Изглежда, вярва, че всичките й провали са заради теб и че твоят успех е откраднат от нея.

Кери кимна.

— Джили винаги е притежавала уникалната способност да преиначава миналото. А щом го изрече веднъж, мозъкът й го приема за истина.

— Струва ми се, че е истински психопат.

— Така е — съгласи се Кери. — Никога не й е била поставяна официална диагноза, но съм сигурна, че е точно такава.

Докато слушаше Кери, Сара започна да разтрива челото си с пръсти. Напред-назад, напред-назад. Беше толкова дълбоко потънала в мислите си, че вероятно изобщо не осъзнаваше, че го прави.

— Какво е станало с детето?

— Ейвъри. Казва се Ейвъри и сега е голяма, вече не е дете. Джили я изостави още в болницата след раждането. Каза на майка ми и на мен, че можем да я задържим, да я продадем или да я подарим. Не й пукало. — Очите на Кери се напълниха със сълзи. Мразеше се, че показва подобна слабост пред една непозната, но не можеше да направи нищо. — Джили е решила да убие и Ейвъри. О, боже, може би вече е заключила и нея някъде. Племенницата ми щеше да дойде в „Утопия“, за да почиваме заедно… — Тя покри лицето си с ръка. — Трябва да се измъкнем оттук много бързо. Трябва да намерим начин.

Кери й разказа как Джили бе отишла в стаята й през нощта и как си беше помислила, че това е кошмар. Сара бе добър слушател и бе толкова спокойна, че и Кери започна да се успокоява.

— Джили е способна на нечовешко търпение, когато много силно иска нещо, и страшно си пада по сложните планове. Нищо не може да се направи просто.

Сара остави чашата от кафето си и се наведе напред.

— С колко време мислиш, че разполагаме?

— Доста се е потрудила да организира всичко това. Ще иска да удължи агонията ми.

И двете хвърляха погледи към стълбата, очаквайки Ан най-после да се появи.

— Вече проверих всички прозорци, до които може да се стигне. Всички са с жици.

— Естествено.

— Иска ми се да имам твоето спокойствие.

— Не съм спокойна — възрази Сара. — Доста съм обезпокоена и разстроена.

Изборът й на думи накара Кери да се усмихне.

— Аз също — каза тя.

— Мисля си…

— Да?

— Доколко е съвпадение, че трите сме в тази къща заедно? Какво общо имаме помежду си?

— Не знам — отвърна Кери. — И не мисля, че ще имаме време да открием.

— Ще намерим начин да се измъкнем.

Решителността й ободри Кери.

— Да, трябва да го направим и ще успеем.

— Чудя се защо Ан се бави толкова.

— Тя ще ни създаде проблеми.

— Така ли?

Кери кимна.

— Не признава, че е получила писмо.

— Може би е в шок.

Кери се замисли, че навярно Сара бе права.

— И отказва да приеме ситуацията.

— Ще трябва да се потрудим заедно, за да се спасим, но не знам доколко ще ви бъда от полза. Ще правя каквото мога. Вече съм на шейсет и осем години. — Сара сви рамене. — И съм в ужасно лоша физическа форма. Когато получих поканата за безплатна двуседмична почивка в хотела, си казах, защо не? Специалистите твърдят, че никога не е прекалено късно да промениш живота си. Реших да вляза в по-добра форма. Както виждаш, имам наднормени килограми и когато излезем навън, а ще намерим начин да го направим — каза тя убедено, — няма да мога да ходя дълго. Трябваше да са ми подменили и двете колена още преди години. Сега имам адски болки, като вървя.

— В такъв случай двете с Ан ще те скрием някъде в гората, докато извикаме помощ.

Чуха звук от затваряне на врата и едновременно вдигнаха глави. Ан най-после бе благоволила да се присъедини към тях. Кери зяпна от изненада, когато слабата жена заслиза по стъпалата. Не можа да повярва на очите си. Ан бе облечена в яркорозов костюм с панталон. Златните й обици подхождаха на златните копчета на костюма. Когато стигна до най-долното стъпало, тя се усмихна и прекоси дневната, за да отиде при тях. Високите й токове тракаха по мраморния под. Къде за бога си мислеше, че отива? На официален обяд — О, боже — прошепна Сара.

— Добро утро, дами — каза Ан. — Или по-точно добър ден.

Звучеше толкова весело. Да не бе превъртяла? — зачуди се Кери. Тъкмо се канеше да попита Ан какво, по дяволите, я е прихванало, когато Сара я покани да седне.

— Добре ли спа? — попита Ан Сара. После, преди да получи отговор, продължи: — Не мога да повярвам, че съм спала толкова дълго. Сигурно е заради чудесния планински въздух. В сравнение с Кливланд разликата е огромна.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Сара. Наблюдаваше Ан внимателно, сякаш се опитваше да разгадае странното й поведение.

— Не още. Ще позвъня, когато поискам.

Кери се обърна към Сара.

— Казах ти, че ще ни създаде проблеми.

— Извинявай. Какво каза? — попита Ан. Тя седна внимателно и кръстоса глезените си.

Кери се обърна към нея.

— Не заради чудесния планински въздух си спала толкова дълго. Били сме дрогирани.

— Това са глупости. Виж къде сме. Кой би направил такова нещо в тази красива…

Кери я прекъсна.

— Донесе ли писмото си?

— Не знам за какво говориш.

— Виждаш ли? — обърна се Кери към Сара. Съдийката пое нещата в свои ръце.

— Ан, ние с Кери получихме по едно писмо. Сега са на масичката. Моля те, прочети ги.

Кери забеляза, че ръката на Ан трепереше неудържимо, когато се протегна към писмата. Взе ги, после бързо ги върна на масичката.

— Не е нужно да ги чета.

— Напротив, нужно е — внимателно настоя Сара. — Ще разбереш, че имаме голям проблем. Някой иска да ни убие и е опасал къщата с експлозиви.

— Глупости — измърмори Ан. — Няма да си съсипвам деня с тази абсурдна игра, която вие двете играете.

— Заключени сме в тази къща — каза й Сара.

— Не сме.

— Няма смисъл — обади се Кери. — Опитах да й обясня всичко това още горе.

— Лъжеш — каза Ан.

Кери се зачуди дали да не й забие един юмрук. Но реши, че вероятно ще я убие, защото Ан бе болезнено слаба и толкова болнава. Малко по-силен вятър би могъл да я събори.

— Ако някоя от нас отвори прозорец или външна врата, къщата ще се взриви — обясни й търпеливо Сара.

Нито тя, нито Кери очакваха реакцията на Ан. Жената скочи от стола си и тичешком прекоси дневната.

— Лъжете, за да ме разстроите. Няма никакви експлозиви и ще ви го докажа.

Тя се отправи към входната врата.