Джули Гарууд
Убийствен чар (12)

Единадесета глава

Първият час бе кошмарен, а после стана още по-лошо.

Ненормалницата за малко да ги взриви. Ръката на Ан бе на дръжката на вратата, когато Кери я събори на пода. Ан бе толкова кокалеста, че се удари лошо, а Кери се стовари отгоре й. И двете крещяха. Кери я натискаше да не мърда, но бе невъзможно да я вразумят. Ан продължаваше да се извива и върти, опита се да издере очите на Кери с дългите си лакирани нокти. Успя да се надигне на колене и за малко да се изплъзне, когато Сара я сграбчи за глезените и я дръпна настрана от вратата.

Колкото и слаба и крехка да изглеждаше Ан, яростта й даваше почти нечовешка сила, но за щастие тя не трая дълго. Задъхана от усилието, Кери задържа жената на пода, като седна на гърба й. Държеше главата й неподвижно, като натискаше с две ръце врата й.

— Намери нещо, с което да я вържем — извика Кери на Сара, за да надвика писъците на Ан.

След десет минути Ан седеше на един стол до кръглата маса в кухнята. Китките й бяха завързани за облегалките на стола с две телефонни жици.

— Как смеете да ме третирате по този начин. Това няма да ви се размине. Само чакайте и ще видите. Ще подам оплакване.

Изтощена, Кери седна на стола до Ан. Опря чело на ръката си, подпряна с лакът на масата, и попита спокойно:

— Как точно възнамеряваш да направиш това, Ан?

— Кучка — изсъска Ан. — Ще се обадя в полицията.

— Заповядай. Използвай телефона. О, чакай. Не можеш, защото проклетият телефон е прекъснат.

— Лъжеш.

Кери се обърна към Сара, която стоеше облегната на кухненския плот и гледаше.

— Тя да не е на друга планета? Мисля, че е напълно превъртяла.

— Може би — отвърна Сара. — Шокът понякога кара човек да се държи като обезумял.

— Какво, за бога, ще правим? — прошепна Кери.

Сара си издърпа един стол и седна срещу Ан. Сплете пръсти върху масата.

— Слушай, Ан, няма полза да се преструваш, че всичко е наред. Всички сме в опасност и имаме нужда и от твоята помощ.

Незабавната реакция на Ан бе един враждебен поглед.

— Остави ме на мира, тлъста свиня такава.

— Прекрасно — промърмори Кери.

— Кучка — извика Ан с пълно гърло.

— Ан, ако продължаваш да крещиш, ще трябва да ти запушим устата — предупреди я Сара. — Ще се успокоиш ли?

В отговор онази се опита да я убие с поглед.

— Ан, къде е писмото, което ти е било оставено? Когато тя извърна глава, Сара попита: — Сега ще ни наказваш с мълчание ли?

— Дано — изсумтя Кери.

Сара се облегна на стола си, оправи халата си така, че да прикрива нощницата й, и каза:

— Знаеш ли, Ан, ако не си получила писмо…

— Не съм — сопна се Ан.

— Тогава може да си невинна жертва и да си попаднала случайно в тази… обстановка.

Обстановка? На Кери й се искаше да изкоментира подбора на думи на Сара. За бога, те седяха във вътрешността на бомба. Но после улови погледа й и реши да замълчи, защото по-възрастната жена бързо поклати глава в знак да не прави нищо.

— Разбираш ли, Ан — продължи тя спокойно, — като съдия през годините съм изпратила в затвора много закоравели престъпници. Известна съм с репутацията си да издавам тежки присъди, но от всички тези случаи, от всички мъже и жени, които съм осъдила, не съжалявам за нито едно свое решение.

Ан най-после изгледа Сара с ледено презрение.

— Защо ми разказваш това?

— Защото е важно. През годините имаше безброй заплахи за живота ми, но никога не съм им обръщала внимание.

Тя отиде в дневната и донесе писмата, които двете с Кери бяха получили. Върна се на мястото си край масата и прочете своето писмо. Когато свърши, вдигна листа пред очите на Ан, за да й докаже, че казва истината.

— И мислиш, че някой от тези престъпници е решил да изпълни заплахата си?

— Да, точно това мисля. Или някой бивш затворник стои зад това, или някой, който още е зад решетките, е намерил кой да му помогне.

— Откъде някой бивш или настоящ затворник ще намери пари за наемен убиец?

— Кой го е грижа откъде са парите? — намеси се Кери.

— Не говоря на теб, кучко — изсъска Ан.

Сара вдигна ръка, за да ги накара да замълчат. Не искаше в яда си Кери да предизвика нова свада.

— Основателен въпрос — отбеляза Сара. — Не знам откъде е намерил парите. Може да е наследил пари от някой роднина или…

— А може да си пратила в затвора някой невинен и роднините му да го знаят.

— Да, може и това да се е случило.

Кери скърцаше със зъби, за да не се намеси. Искаше да каже и на двете, че сега трябва да намерят начин да се измъкнат от къщата, а после, когато вече са в безопасност, можеха да разсъждават до второ пришествие кой, как и защо.

— Писмото на Кери не е като моето — продължи Сара. — Нейното е подписано.

Ан погледна заинтригувано.

— Значи той е искал тя да научи колко много я мрази, преди да умре?

— Не той — поправи я Сара. — Тя.

Кери кимна. Ан все още отказваше да я погледне, но Кери не я беше грижа.

— Моето писмо е написано от сестра ми, Джили.

Това съобщение толкова силно шокира Ан, че тя не можа да продължи с каменното си мълчание към Кери.

— Твоя собствена плът и кръв желае смъртта ти?

— Да.

— Що за семейство сте? — попита Ан отвратена.

— Семейство с проблеми, Ан. Сестра ми е луда.

— Боже мой. Я чакай малко. Лъжеш ли? Та нали, ако сестра ти е луда, би трябвало да е в лудница.

— Преди години ни съобщиха, че Джили е умряла при катастрофа. От погребалния дом искаха да ми изпратят праха й. Оказва се, че Джили е много по-умна, отколкото съм мислела. През всичките тези години е чакала и планирала как да ми отмъсти.

— Защо? Какво си й направила?

— Тя смята, че съм й откраднала детето.

— Така ли е?

— Не, тя изостави дъщеря си веднага след като я роди. Отгледахме я ние с майка ми.

— А сестра ти никога не се е връщала?

— О, върна се, когато Ейвъри беше на пет. Появи се с гаджето си, престъпник на име Дейл Скарет. Мислеше, че може да се появи невъзмутимо и да отведе Ейвъри. Вече бе изнудвала майка ми за пари, за да не предявява претенции към дъщеря си. Така беше — каза тя, когато Ан я погледна отвратена. — Майка ми трябваше да й плаща, за да задържи Ейвъри. Аз си бях вкъщи, когато те дойдоха, и докато аз се опитвах да изблъскам сестра ми от къщата, мама се обади на полицията. Щом Дейл Скарет чу сирените, грабна Джили и офейкаха. На следващата сутрин аз се преместих в Калифорния. Докато се опитвах да стъпя на краката си, Ейвъри беше при майка ми. После, когато тя стана на единайсет, Джили изпрати Скарет да я отвлече. Ейвъри не искала да тръгне с него доброволно. Борила се със зъби и нокти и той я пребил с колана си, за малко не я убил. Тя беше толкова мъничка… и безпомощна. Предполагам, че се възприемах като нейна майка, но когато трябваше, когато наистина се наложи, аз не бях там да я защитя — така както една майка би защитила детето си.

— Ами майка ти? Тя нищо ли не е направила?

Кери сведе глава и продължи.

— Шефът на полицията беше неин приятел и й дал пушка, научил я да стреля. Тя била в задния двор и чула писъците на Ейвъри чак когато влязла в къщата. Майка ми започваше да недочува — добави тя. — Според полицията тя се опитала да убие Скарет. Явно го предупредила, защото той грабнал Ейвъри точно когато мама стреляла. Куршумът улучил племенницата ми. — Думите й излизаха монотонно, но очите й бяха пълни със сълзи. — Оставих една възрастна жена да се грижи за племенницата ми, след като знаех, че Джили е някъде там.

— Не може да си очаквала…

— Но знаех на какво е способна Джили.

— Какво стана с майка ти? — попита Сара.

— Получила сърдечен удар. Умряла, преди полицията да пристигне в къщата. Ейвъри за малко също да умре. Едва я спасиха. Аз веднага долетях от Ел Ей. Когато пристигнах, вече я бяха оперирали и беше в реанимацията. Лекарят ми каза, че Ейвъри ще се възстанови, но не ми даде време да се зарадвам, защото обясни, че тя никога няма да може да има деца. Наложило се да й извадят матката. Хистеректомия на единайсет години. Това сигурно е рекорд — добави тя горчиво.

Сара я погледна стреснато и Кери предположи, че реагира на чудовищността на чутото.

— Бедното дете — каза Ан. В гласа й прозвуча искрено съчувствие.

— Помня я — прошепна Сара.

— Какво? — едва не извика Кери. Сара кимна.

— Имената… толкова имена са минали пред очите ми през годините; невъзможно е да ги помня всичките. Не си спомнях Ейвъри, докато не спомена хистеректомията на единайсетгодишна възраст. Никога няма да забравя стенограмите от процеса.

— Не разбирам — каза Кери. — Защо ти си чела стенограмите? Съдията на процеса се казваше Хамилтън.

— Да, но Хамилтън умря, преди да произнесе присъдата. Получи инфаркт и възложиха случая на мен. Аз съм съдията, който осъди Скарет, и той има пълното право да желае смъртта ми. Дадох му максималната възможна присъда.

Кери бе напълно поразена.

— Значи наистина има връзка между нас двете. Дейл Скарет… и Джили.

— Джили не е била обвинена по онзи случай, нали? — попита Сара.

— Нямаше доказателство, което да я свърже с него. Освен това бе изчезнала — обясни Кери. Единствено въз основа на показанията на Ейвъри Скарет бе осъден за убийство. Няколко седмици след произнасянето на присъдата ми се обадиха по телефона от едно погребално бюро в Кий Уест и ме попитаха какво искам да направят с праха от изгорялото тяло на Джили. Така научих, че е мъртва.

— Само дето не е била мъртва — обади се Ан.

— Не, определено не е била. — Видях я съвсем жива снощи — натърти Кери. — Никак не се е променила с годините. Все още е красива… и абсолютна психопатка.

Сара отиде до кухненския шкаф и извади чаша и чинийка.

— Винаги съм искала да имам дъщеря, но съпругът ми не искаше деца. Убеди ме, че това ще повлияе зле на начина ни на живот — каза Ан.

— Какъв беше начинът ви на живот? — попита Сара, докато сипваше горещо кафе.

— Работа. Само работа. Чувствах се виновна заради това — призна си Ан. — Така че позволявах на съпруга си да решава за всички дреболии.

Ан смяташе раждането на деца дреболия?

— Ясно — отбеляза Кери.

— Ерик е десет години по-млад от мен — продължи Ан. — Но възрастта никога не го е интересувала. Той много ме обича.

— Сигурна съм, че е така.

— Сега пое текущата работа. Нали се сещате, ежедневните задачи в офиса, а той е много умен. Откри нова компания за здравно осигуряване, при което груповата тарифа е наполовина по-ниска от това, което плащахме преди.

Кери не разбираше защо Ан иска да говори за това точно сега. Сара развърза лявата й ръка и постави чашата с кафе пред нея.

— Няма мляко — каза тя. — Но намерих захар, ако искаш да си сложиш.

— Не, благодаря.

Кери не можеше да понесе глупостите нито секунда повече. Двете се държаха, сякаш са на чаено парти.

— Какво ще правим, по дяволите?

— Ще намерим начин да се измъкнем навън — отговори Сара. — Ние сме три умни жени. Би трябвало да успеем да измислим нещо.

Ан сякаш изобщо не се интересуваше от темата.

— Сара, какво имаше предвид, като каза, че може да съм невинна жертва?

Сара напълни отново своята чаша с кафе и седна.

— Ако не си имала писмо на нощното шкафче…

— Не съм — бързо я увери Ан.

— Тогава мисля, че знам какво се е случило. Твоят самолет кацна само няколко минути преди моя, помниш ли?

— Да.

— И нали ни спомена, че си се ядосала, защото шофьорът от хотела ме чакал с табелка пред изхода, а теб никой не те чакал? В колата каза, че ако не си видяла табелката със знака на „Утопия“, си щяла сама да влачиш багажа си и да търсиш такси?

Ан кимна.

— Да, как мога да забравя. Бях изключително възмутена. Все още възнамерявам да се оплача. Трябваше да има шофьор, който да ме очаква на моя изход.

— Следователно — продължи Сара, сякаш Ан не се бе разприказвала — може би не е трябвало да бъдеш част от това. Обаче — побърза да добави тя, преди Ан да я прекъсне — фактът си остава, че ти ще умреш, когато тази къща бъде взривена.

— Но защо? Не съм направила нищо лошо.

— А ние да не би да сме? — попита Кери.

Ан сви рамене.

— Отговори ми — настоя Кери. — Наистина ли смяташ, че ние заслужаваме да умрем така?

— Не знам — каза Ан. — Трябва да си направила нещо наистина ужасно, за да те мрази сестра ти толкова много, а, Сара, ти сигурно си пратила някой невинен в затвора.

Кери бе очаквала, че Ан е възвърнала здравия си разум, но коментарите й показаха, че още не е адекватна.

— Все още не разбирам защо той доведе и мен тук — каза Ан.

— Защото си видяла лицето му — промърмори Кери. — Как е възможно да си управлявала компания? Задаваш такива глупави въпроси.

— Не те харесвам. — Ан отпи съвсем малко от кафето си, след като направи детинската забележка.

— Изобщо не ми пука дали ме харесваш или не.

— Дами, така няма да стигнем до никъде — намеси се Сара. — Ан, убиецът не би могъл да те остави. Освен това вече ме беше видяла и ако беше отишла в хотела с такси, щеше да се оплачеш на управителя, а това би ги разтревожило, след като очевидно не са пращали шофьор на летището.

— Освен това би могла да направиш описание на мъжа в полицията. За него е било твърде рисковано да те остави — обясни Кери.

— И можеше да съобщиш на полицията къде е казал, че ще ни откара — добави Сара.

— О, сигурна съм, че е излъгал за това къде отиваме. Излъга ни за всичко останало, нали? — попита Сара изморено и гласът й заглъхна.

— Не, не ни е излъгал за това.

Сара и Кери се намръщиха на Ан.

— Откъде знаеш? — попита Кери.

— Защото видях името. Беше изписано на потъмняла месингова табелка в центъра на желязната порта. Шофьорът натисна бутона на дистанционното, с което отвори портата, но аз успях да прочета табелата, докато вратата се отваряше. Земя между езерата. Така че не ни е излъгал за това.

— Проявила си наблюдателност — похвали я Сара.

— Макар че каква ли полза имаме от това. Не можем да кажем на никого.

Кери рязко вдигна глава.

— О, боже, аз казах.

— Какво каза? — попита Сара.

— От летището се обадих на племенницата си. Бях в тоалетната, сетих се, че мобилният ми телефон е в джоба на сакото ми и й се обадих. Записах се на гласовата й поща. Оставих й съобщение къде ще прекараме нощта. Каква съм глупачка! Изприказвах един куп глупости за известните гости, които са отсядали тук преди. Мънк, ако това е истинското му име, явно ме е проучил добре. — Очите й се напълниха със сълзи и тя прошепна: — Затова и разправяше онези истории за филмовите звезди. Знаел е, че ще се впечатля. Такава глупачка съм.

— Той изигра всички ни — опита да я успокои Сара. Каза ли на племенницата си името на къщата?

— Да. Не знам дали тя е чула съобщението, защото може вече да е била тръгнала за летището. Ами ако той я е очаквал там? — Гласът й се загуби и тя изхлипа.

Сара се протегна през масата и потупа ръката на Кери.

— Ако я беше чакал на летището, щеше да я докара тук. Може би това чакат — добави тя. — Може би затова не са…

— Не са какво? — попита Ан.

— Не са ни убили — заяви безцеремонно Сара.

— Но ти каза, че са ни оставили храна в шкафовете и фризера, значи очевидно искат да останем живи още известно време — възрази Ан.

Сара не се съгласи.

— Храната… точно това е тревожното. Не ти ли се струва по-плашещо, че не са изпразнили шкафовете?

Кери не бе възприела това по този начин, но сега се съгласи със Сара.

— Според мен това означава, че скоро ще взривят къщата. Няма да ни оставят тук, докато всичката храна свърши. Не са спрели и водата — изтъкна тя. — Трябва да се измъкнем оттук. — Тя зарови лице в дланите си и прошепна. — Трябва да открия Ейвъри. Ако онова чудовище я…

— Сега се концентрирай върху това, че трябва да намерим начин да излезем от къщата, Кери. Така ще помогнеш на племенницата си.

Ан се изпъна на стола си и кимна.

— Стига и двете да признаете, че съм невинна, ще ви помогна и няма да направя нищо глупаво, като например да отворя някоя врата. Обещавам, но вие трябва да го изречете.

Кери вдигна глава.

— Какво да изречем?

Ан изпъна гърба си.

— Че съм невинна.

Тя, разбира се, намекваше, че Сара и Кери са виновни. Поведението й на света вода ненапита бе вбесяващо, но Кери зърна кимването на Сара и реши да не се кара с Ан, защото се нуждаеха от помощта й.

— Да, невинна си — каза тя.

След като и Сара го потвърди, Ан се обърна към Кери.

— Ти трябва да опиташ да се сдобриш със сестра си и да поправиш злото, което си й причинила.

О, колко мразеше тази жена! Кери прехапа езика си, докато Ан продължаваше с проповедта си.

— Семейството е най-важното нещо. Наскоро научих тази истина. Да можеш да се опреш на някого… като съпруга ми в трудни времена… това е много важно. Аз съм голяма късметлийка — продължи тя. — Съпругът ми ме обожава.

Тя се обърна към Сара въодушевено.

— Той ще се обади, че съм изчезнала. Обажда ми се абсолютно всеки ден. Никога не пропуска. Казах му да не звъни, докато съм в хотела, защото ще си правя разни процедури и ще му бъде трудно да ме улучи в стаята, но той не искаше и да чуе. Каза, че не може да заспи вечер, ако не е говорил с мен. Не разбирате ли? Ако можем да изчакаме, скоро мъжът ми ще изпрати цялата полиция на Колорадо да ме търси.

— Не можем да чакаме — възрази Кери.

Сара поклати глава в упрек, че Кери е изпуснала нервите си.

— Изглежда, имаш чудесен брак, Ан.

— Така е. Ние сме невероятно щастливи. — В гласа й се долови нотка на оправдание. — Той ще ме търси.

— Да, сигурна съм в това — каза Сара спокойно. — Но може би нямаме време да чакаме полицията да ни открие. Колорадо е голям щат.

Ан кимна.

— Да, права си. Трябва сами да си помогнем. Добре — каза тя и развърза дясната си ръка. — Какво мога да направя? Не знам дали ще ви бъда от полза, защото още се възстановявам от продължителна болест и не съм си възвърнала силите. Обаче съм отлична готвачка. Мога да приготвя нещо за хапване.

— Това ще бъде чудесно — каза Сара. — Благодаря ти, Ан.

Кери не бе толкова доверчива. Може би Ан се бе вразумила. Но може просто да се опитваше да ги изиграе. Залогът бе твърде висок, за да й се доверят. Кери реши, че или тя, или Сара трябва да наглеждат Ан постоянно.

— Някой да е гладен? — попита Ан, като се изправи.

— Аз — обади се Сара.

Ан не използва възможността да направи саркастична забележка за теглото на Сара. Всъщност се извини за това, което беше казала по-рано, и определено звучеше искрено.

— Изобщо не трябваше да те наричам тлъста свиня. Бях ужасно разстроена, но това не е извинение, че нараних чувствата ти.

— Сара, защо не останеш тук да правиш компания на Ан, докато претърся къщата още веднъж — предложи Кери. — Ще започна от тавана и ще продължа надолу. Сигурно съм пропуснала нещо.

В действителност започваше да чувства известен оптимизъм, докато тичаше нагоре по стъпалата. Бързо се облече в скъпия анцуг и методично се зае да проверява всеки прозорец и врата. Високо в ъгъла на спалнята й имаше едно миниатюрно прозорче. Отне й дълго време да премести бюрото до онази стена и после се качи върху него, но пак не бе достатъчно висока. Изтича долу да вземе един от столовете в трапезарията. Забеляза, че Сара стои права върху един стол пред двойния прозорец на дневната и пише с червило „помощ“ върху стъклото.

Кери я спря.

— Ако Мънк, или както там се казва негодникът, е поставил детонатор отвън… — Не се наложи да довърши мисълта си.

— Къщата ще избухне, когато помощта пристигне.

— Възможно е — каза Кери, като взе стола и тръгна обратно към горния етаж.

— Ще го махна — каза Сара. Тя слезе от стола и отиде за кърпа, с която да изтрие буквите, които бе написала току-що.

— Ами ако опитаме да срежем стъклото? — попита Ан, докато Кери се изкачваше по витата стълба.

Ръката я заболя от усилието да вдигне стола върху бюрото. Стана чак на третия опит и ужасно се задъха, защото отдавна не бе спортувала. Докато се опитваше да се качи върху него, падна, но за щастие се приземи върху леглото. Подпря стола на стената и опита отново. Когато най-после успя да стигне прозорчето, очите й се напълниха със сълзи. Кучият син бе сложил детонатор и тук.

Нямаше да се откаже, колкото и безнадеждна да изглеждаше ситуацията. Дали пък предложението на Ан нямаше да проработи? Може би ще можеха да срежат стъклото, без да докосват жиците. Изтри сълзите от очите си и внимателно започна да стърже с диамантения си пръстен по стъклото на плъзгащата се врата. След петнайсет минути се отказа. Единственото, което бе успяла да направи за това време, бе една съвсем малка драскотина върху стъклото.

Кери слезе на втория етаж и продължи да оглежда всички прозорци и врати в стаята на Ан, а после и на Сара. Прекара часове, търсейки някой пропуснат прозорец, но накрая се отказа. Беше пропиляла следобеда и част от вечерта напразно.