Джули Гарууд
Убийствен чар (28)

Двадесет и седма глава

— Дай ми пистолет. Джон-Пол, искам пистолет. Веднага. Голям пистолет.

Тя приличаше на ангела на отмъщението, докато крачеше наоколо. Спря на сантиметри от него, сръга го в гърдите и повтори искането си.

Тайлър стоеше до вратата на спалното помещение и пристъпваше от крак на крак в очакване да го забележат.

— Ще си остане мъртва, когато приключа с нея — фучеше Ейвъри. — Искам пистолет.

Полицаят не се сдържа да опита да успокои разстроената жена.

— Стига, госпожице Дилейни, не трябва да говорите като луда. Ами ако някой наистина убие майка ви? С тези заплахи, дето ги отправяте, кого мислите ще дойде да арестува полицията? Разбирам, че сте разстроена, но…

Тя се обърна рязко към полицая.

— Джили не ми е майка. Тя е жената, която ме е родила, но никога не е била, нито ще бъде моя майка. Ясно ли е?

Тайлър кимна бързо. Гневът й бе необуздан и той така се изненада от промяната в държанието й, че не знаеше как да реагира. Когато я видя за първи път, тя бе мила, благодарна млада дама, а сега бе побесняла.

Полицаят се обърна към Джон-Пол за помощ.

— Това не може да е същата жена, която видях долу. Да не би да има близначка?

— Съжалявам, няма близначка — каза той. — Просто е момиче с характер. — Произнесен от него, този коментар прозвуча като комплимент.

Полицаят си помисли, че това е крайно меко представяне на ситуацията.

— Не можеш ли да я вразумиш? Не може да изтърчи оттук с пистолет в ръка и да си мисли, че ще застреля май… — Спря се навреме. — Ако не е майка ви…

— Не е.

— Тогава как да я наричам?

Ейвъри не се поколеба.

— Откачена маниачка — заяви тя. — Социопатка, психопатка. Както искате. Само не я наричайте моя майка.

— Да, госпожице.

Омилостивена, тя притисна чаршафа под брадата си, взе пътната си чанта и тръгна към банята с високо вдигната глава.

— Джон-Пол?

— Да.

— Намери ми пистолет, по дяволите.

Вратата се затвори, преди той да успее да й отговори. Тайлър се почеса по брадата и попита:

— Какво ще правиш с нея?

Той сви рамене.

— Ще й намеря пистолет.

Полицаят пристъпи напред и затвори вратата зад себе си.

— Ще им позволиш ли да я отведат в Аспен? Чу ги какво приказват. Искат да приберат нея, леля й и онази съдника на безопасно място, докато заловят мъжа, който е нает да ги убие.

— Да, чух.

— Ако питаш мен, така слагат всички яйца в една кошница, а това сигурно има нещо общо с бюджета, с който разполагат. Ще им трябват по-малко хора, ако ги охраняват на едно място, но ако този професионален убиец… как се казваше?

— Мънк — отвърна Джон-Пол.

— Ако той наистина е добър, ще ги намери. Просто ще трябва да се навърта около болницата и да чака кога ще транспортират съдийката. Аз така бих постъпил.

Джон-Пол се съгласи.

— Чух Нолти да казва, че ще ги държат заедно.

— Но не чу останалата част от плана им, защото се беше качил да кажеш на Ейвъри, че леля й е жива. Знаеш ли, че предстои някакъв важен процес?

— Не, не знаех.

Полицаят понижи глас и продължи. Въпреки че чуваше сешоара да бучи в банята и се съмняваше, че Ейвъри може да ги чуе, се приближи до Джон-Пол.

— Ще съдят повторно някакъв човек на име Скарет. Чувал ли си за него?

Джон-Пол се напрегна.

— Да. Значи ще има нов процес? Кога?

— Започва след три седмици. Нолти спореше по телефона с другия агент, който им заповядва какво да правят. Както и да е, когато затвори, той ме забеляза, че го гледам, и млъкна, докато не му казах, че ще се кача да видя как е момичето. — Той се усмихна и добави: — Разбира се, не се качих веднага. Вдигнах малко шум уж че се качвам по стълбите, после се върнах тихо в коридора и се спотаих да чуя какво ще каже на останалите.

Той хвърли поглед към вратата на банята, преди да продължи.

— Ако не са заловили Мънк до започването на процеса, няма да позволят на Ейвъри и на леля й да свидетелстват на процеса, а доколкото разбрах, онзи, който ръководел операцията, не смятал, че ще бъде зле, ако този Скарет излезе на свобода.

Джон-Пол не вярваше на ушите си.

— Сериозно ли говориш?

— О, да.

— Защо за бога биха…

— Надяват се Скарет да ги отведе до някакви скрити пари, които той бил откраднал, преди да го приберат в затвора. Изглежда, Скарет ограбил някакъв бижутериен магазин и гушнал няколко милиона в необработени диаманти. Смятат, че така могат да си ги върнат.

— Значи ще улеснят освобождаването на Скарет?

— Ейвъри е основният свидетел на обвинението — изтъкна Тайлър. — Ако тя не даде показания… — Остави изречението недовършено. Джон-Пол бе зашеметен от безбройните възможности за това какво може и със сигурност ще се обърка.

— Ето това е план, който гарантира провал — каза той саркастично.

Полицаят бе на същото мнение.

— И аз така мисля. Ще кажеш ли на Ейвъри? Ако веднъж я затворят в тайна квартира, тя няма да може да се измъкне.

— Ще оставя Нолти да й каже — каза Джон-Пол. — Тя работи за ФБР и вярва, че всички са от един отбор.

— Идеалистка, а?

— За съжаление.

— Лошо. Ами ти? Какво ще правиш?

— Сигурно ще се омитам. Няма причина да продължавам да вися тук.

— Мислиш, че Мънк се е оттеглил?

— Да. Но не за дълго. Той е нает да убие тези жени и когато научи, че Кери и съдийката са живи, ще атакува отново. Трябва. Заложена е репутацията му. Той ще продължи да преследва и Ейвъри.

Да, той щеше да атакува отново и отново, и отново. Докато не си свърши работата.

Тайлър сякаш прочете мислите му.

— Значи мислиш, че ще е добре онези момчета долу да наглеждат Ейвъри? Мислиш ли, че ще я опазят?

— Тя е умна и силна жена. Може да се справи сама.

Тайлър го погледна разочарован.

— Ако според теб това е правилното решение, добре. Но ако не си на това мнение и решиш да действаш самостоятелно, май ти споменах, че имам една хижа, скътана в планината. Смятах да се кача там за две седмици и съм я заредил с провизии. Трябва да се купят само пресни продукти, като яйца и мляко, има всичко друго. Ако караш към Денвър, няма да се отклониш много. Това е добро място, където да се скриете с Ейвъри, докато решите какво да правите… за процеса и всичко останало.

Джон-Пол опита да го прекъсне, но Тайлър бързо продължи:

— Има плевник, в който държа колата си, и ще ти напиша точно как се стига дотам, ще ти кажа и къде е скрит ключът за хижата… ако те интересува. Помисли си и ми кажи, преди да тръгнеш. Ще сляза да напиша как се стига дотам, за всеки случай.

След като свърши, Тайлър се обърна и слезе долу. Джон-Пол не знаеше какво да прави. Стоя и обмисля ситуацията няколко минути, после изруга тихо, взе багажа си и го отнесе в колата. Върна бе донесла изпраните му дрехи и те лежаха сгънати на най-долното стъпало. Той напъха своите дрехи в чантата, изтича горе и сложи дрехите на Ейвъри върху леглото, после се отправи навън.

Приятелят на Тайлър бе паркирал колата на Джон-Пол на алеята между сградите, точно под прозорците на спалното помещение. Джон-Пол хвърли чантата си на задната седалка и после реши, че все пак трябва да се сбогува с Ейвъри. Не можеше да изчезне просто така, нали? Редно беше да й каже довиждане и да й пожелае успех.

Ако тя ме помоли да остана, ще остана, каза си той. Но ако не ме помоли, изчезвам. Просто и ясно. Тя не се нуждае от мен. Но ако помоли…

Влезе в стаята и замръзна на място. Едва не се спъна в собствените си крака, когато я видя. Тя стоеше до прозореца, скръстила ръце, и го чакаше.

— Защо ме зяпаш така? — попита той с типичното си навъсено изражение.

— Видях те да слагаш чантата си в колата — заяви тя и кимна към прозореца. — Да не би да си тръгваш? — Тя пристъпи към него, но спря, защото забеляза, че гърбът му се напрегна. — Ще съм ти благодарна, ако ми отговориш.

— Искаш ли да остана?

— Ти искаш ли да останеш?

— Що за отговор е това? Не съм в настроение да си играя игрички, Ейвъри. — Преди тя да успее да отговори, той присви очи и попита: — Какво е станало с лицето ти?

Тя докосна с ръка бузата си.

— Какво ми има на лицето?

— Нищо. Просто изглежда различно.

— Измих го, намазах се с овлажняващ крем и си сложих малко грим, това е всичко.

— Грим? И защо? За да изглеждаш добре пред твоите приятелчета от ФБР ли?

О, боже, биваше си го настроението му.

— Какво ти става?

Той не отговори, защото не можеше да изрази с думи нито какво ставаше в главата му точно в момента, нито как се чувстваше. Не можеше да проумее защо внезапно се бе наежил да се кара с нея. Само знаеше, че тя го е вбесила, че е бесен и на себе си, защото тя го караше да се чувства така, както никоя друга жена не бе успяла преди. Беше влязла под кожата му. А по-лошото беше, че той й бе позволил.

Какво следваше? Да грабне сърцето му ли? По дяволите.

— Вече говори ли с агент Нолти?

— Не, чаках те да се качиш. Канеше се да си тръгнеш, без да ми кажеш довиждане ли? — Мразеше го. Нямаше да заплаче, колкото и да я вбесяваше. Пое си дълбоко дъх, за да възвърне решимостта си, прекоси стаята и му протегна ръка. — Благодаря ти за всичко, което направи.

Той не обърна внимание на ръката й.

— Ейвъри… ако искаш…

Тя го прекъсна.

— Тайлър дойде горе да те търси. Искаше да говори с теб, каза, че било важно.

— Говорих с него допреди пет минути.

Тя сви рамене.

— Явно има още нещо да ти казва. Чака те в закусвалнята.

— Добре.

— Приятно пътуване до дома ти — каза тя. Обърна се и тръгна към прозореца. — Довиждане, Джон-Пол.

Не можеше да повярва, че тя го отпраща. Взира се в гърба й цяла минута, после рязко се обърна и слезе долу. Беше се сбогувала с него студено, сякаш бяха непознати. Беше прекалено ядосан, за да разбере защо бе променила държанието си.

За щастие, агентите не го накачулиха, докато прекосяваше участъка. Нолти и още двама смотаняци изучаваха картите и говореха по мобилните си телефони. Един агент се опита да го заприказва, но Джон-Пол не му обърна внимание, бутна летящата врата и продължи към закусвалнята. В предната част нямаше никой, но в кухнята се чуваше свирукане. Тръгна натам и видя Тайлър до скарата. Ароматът на цвъртящо месо изпълни въздуха.

— Готов ли си да тръгваш? — попита полицаят.

— Почти.

— Искаш ли да си вземеш хамбургер за из път?

— Не, благодаря. Къде са другите?

— Персоналът на закусвалнята ли? Отпратих ги преди известно време. Ако Нолти и приятелите му искат да ядат, ще трябва сами да си сготвят.

— Търсил си ме за нещо.

Тайлър се намръщи.

— Вече ти казах каквото имах да казвам. Оставих в колата ти листа, на който съм обяснил как се стига до хижата, просто в случай че размислиш и решиш да приемеш предложението ми. Помисли добре — настоя той. — Аз няма да мога да се кача там още цял месец — заради роднините на жена ми. Снощи ме информира, че ще ходим на две сватби и една семейна среща.

— Добре, ще си помисля — въздъхна Джон-Пол. — Благодаря ти за помощта, също и за храната и леглото.

— Радвам се, че можах да помогна — отвърна Тайлър. Отключи задната врата и двамата излязоха на алеята. — Внимавай.

— Добре. — Джон-Пол отвори вратата и се настани зад кормилото. Забеляза сгънатия лист, който полицаят бе оставил на седалката до него, и го взе с намерението да му го върне.

— Сигурен ли си, че момичето ще се оправи само?

Полицаят му задаваше този въпрос за трети път. Джон-Пол не промени отговора си.

— Ще се справи.

Не вярваше на това нито за секунда и по изражението на Тайлър съдеше, че и той не го вярва.

— До скоро виждане — каза Тайлър и вдигна лопатката, която държеше, за поздрав.

Джон-Пол пъхна ключа, за да запали колата, остави листа на седалката и остана замислен. Съвестта му не му даваше мира. Ейвъри бе направила своя избор, напомни си той. Да, тя му бе заявила категорично, че не го желае и не се нуждае от него. Имаше само един проблем с това решение. Той я желаеше и се нуждаеше от нея.

Мислеше, че се е отървал от чувствата си още преди години, когато бе изгубил илюзиите си, но сега осъзнаваше, че само се е заблуждавал с позата си, че мрази целия свят и няма доверие никому. Той бе човек и нищо човешко не му бе чуждо. Кой би повярвал?

Изобщо харесваше ли Ейвъри? Да, харесваше я, призна си той. Тя беше огън-жена, как да не я харесва.

Поклати глава и завъртя ключа. Двигателят замърка като нахранено котенце и той включи на скорост.

Бог му бе свидетел, че се опита, но не успя да събере сили да потегли. По дяволите, тя го побъркваше. Не му даваше мира. Тя искаше той да си тръгне. Нали? Да, по дяволите. Беше сигурна, че ще бъде в безопасност, когато онези наперени агентчета поемеха охраната й… Бог да й е на помощ.

Ейвъри беше силна и със сигурност можеше да се справи с всичко, което изникнеше по пътя й. Но би ли могла да контролира действията на агентите, които трябваше да я охраняват? Можеше ли да им попречи да прецакат всичко? И докато тя ги наглеждаше, кой щеше да наглежда нея?

Върна скоростния лост обратно и изгаси двигателя. Какво щеше да прави?

Остави ФБР да се тревожат за нея! Точно така. Точно това щеше да направи. Пак запали двигателя, но този път не докосна скоростния лост. Седя като замръзнал, неспособен да вземе решение. Що за играч се оказваше той? Отчаяно се опитваше да се убеди, че не му пука какво ще стане с нея.

Тя го разсмиваше. Караше го да иска неща, които никога не бе мислил, че може да има. По дяволите, тя го превръщаше в човек.

Джон-Пол се бори твърдо, но в крайна сметка загуби битката. Склони покорно глава, когато истината го зашлеви. По дяволите.

Погледни истината в очите, Ренърд. Няма да отидеш никъде без нея.

Изгаси двигателя и посегна към вратата.

Гласът го спря.

— Ще тръгнеш ли най-после? Хайде, Ренърд. Задушавам се тук, отзад, а спалният ти чувал вони на умрели катерици.

Той се обърна рязко.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Не започвай с това, Джон-Пол. Подкарай проклетата кола и да се махаме най-после оттук. Не ме карай да повтарям.

Усмивката му грейна бавно и непринудено. Напрежението отпусна раменете му, а стомахът престана да го присвива. Изведнъж светът му се стори хубав. Ейвъри му се зъбеше като дива котка, определено го докарваше на отношение.

Той запали двигателя, включи на скорост, но не потегли.

— Щом идваш с мен, сладурче, аз ще казвам какво да правим и ти ще ме слушаш. Можеш ли да понесеш това?

Тя отговори, без да се колебае:

— Когато скочих от пожарната стълба, се приземих върху покрива на колата ти и го пробих. Можеш ли да понесеш това?

Той се ухили и подкара по алеята. Как можеше да не е луд по нея?