Джули Гарууд
Убийствен чар (15)

Четиринадесета глава

Времето бе изтекло. Точно когато Джон-Пол отвори вратата на колата, Ейвъри бе решила да тръгне да го търси. Изобщо не го бе чула да се приближава.

— Мънк не е наоколо. Може да е на път за тук, но сега го няма.

— С колата ли ще отидем или пеша?

— С колата.

Ейвъри се върна на мястото до шофьора, като удари коляното си в таблото. Джон-Пол се намести зад волана и запали двигателя.

— Откъде знаеш, че не се крие зад някое дърво или храст наоколо?

— Защото огледах. Няма никакви следи от него.

— И ако имаше, щеше да ги забележиш?

— Разбира се.

Самоувереността му й подейства успокоително.

— Добре тогава.

— Зад магазина има един фургон, на около трийсет метра на юг, и до него има стар очукан камион. Във фургона няма никой.

— Ти влезе ли?

Той не отговори.

— В магазина има мъж и жена. Жената е в офиса отзад и говори по телефона, а мъжът е отпред, на касата. Постоянно поглежда през прозореца, сякаш очаква някого. Докато бях там, потегли един камион, доставящ мляко, а друг мъж разтоварваше каси с бира. Вътре имаше трима-четирима клиенти.

Подкара по пътя и продължи надолу по склона. Пистолетът беше в скута му.

— Виждаш ли мъжа, който ни гледа? Стои вдясно от вратата.

Проследиха с поглед едно младо семейство, което излезе от магазина с двете си малки момчета, и после видяха мъжа в магазина да затръшва вратата.

— Какво става? — измърмори Джон-Пол, когато видя, че онзи обръща табелата на вратата. — Затворено, как ли пък не!

Паркира отстрани до магазина, за да предпази Ейвъри, докато тя слиза от колата. Изгаси двигателя, пусна ключовете в джоба на дънките си и заобиколи колата тичешком, като в същото време пъхна пистолета отзад на кръста си.

Чуха гърмяща рап-музика и една кола спря на паркинга. Джон-Пол отиде до ъгъла на магазина и погледна отпред. Четирима младежи, които едва ли имаха двайсет, слязоха от колата и се скупчиха пред вратата. Смееха се и пиеха бира. Върху покрива на колата им имаше два каяка.

Джон-Пол направи на Ейвъри знак да не мърда от мястото си, върна се назад и каза:

— Ще проверя още веднъж отзад.

Мъжът го гледаше през прозореца и за да го заблуди, той тръгна към гората, после заобиколи, прескочи парапета при задната врата на магазина и надникна вътре. Жената седеше на бюрото и продължаваше да говори по телефона.

Въпреки че беше много млада, тя му напомни за лелките от старите филми, които гледаше по телевизията като дете. Облечена с мръсен гащеризон и избеляла карирана риза с навити ръкави, тя изреждаше някакви цифри в слушалката и прелистваше един каталог за доставки. Не забеляза, че Джон-Пол я наблюдава. Той отстъпи назад, когато вратата на стаята се отвори. Мъжът надникна вътре и задържа вратата с ръка, за да не се блъсне.

— Кристъл, имаме проблем — започна той със силен южняшки акцент. — Отпред има две коли. От едната слязоха четирима пияни. Сигурно са спрели да се запасят с още бира, но повече се тревожа заради момичето в другата кола. Всеки момент ще цъфне на вратата. Май ме забеляза как я зяпам през прозореца, защото колата е спряна отстрани на сградата. Мислиш ли, че е тя?

— Може ли да изчакаш секунда, мила? — каза Кристъл в слушалката. Обърна се на въртящия се стол и се намръщи на тъмнокосия мъж. — Най-вероятно е тя, но още не съм свършила с този каталог, а ти ми обеща, че мога…

Той я прекъсна.

— Може да не е тя. Може би просто иска да иде до тоалетната. С нея има един едър мъж, но той отиде в гората, сигурно да пусне една вода, също като четиримата пияници. Единият от тях пикае върху петуниите.

— Не виждаш ли, че съм заета тук, Кени? Ако момичето иска да ходи до тоалетната, я накарай първо да купи нещо и не я пускай тук отзад. Имам още поне десет страници.

— Не знам защо не се сети за това по-рано, ами трябваше да чакаш до последната минута.

Джон-Пол се върна пред магазина и бе на верандата, когато Кени отключи вратата.

Ейвъри се появи иззад ъгъла и изтича до него. Той я бутна зад себе си. Пазеше я, но тя нямаше нищо против. Толкова се тревожеше дали са на правилното място, че не можеше да мисли за нищо друго.

— Не виждате ли табелата? Затворено е — заяви мъжът.

Ейвъри застана до Джон-Пол.

— Спешен случай — каза тя.

— Тогава трябва първо да купите нещо.

— Моля?

— Чу ме. Трябва първо да купиш нещо и след като платиш, може да идеш до тоалетната.

Кени й се зъбеше като ядосано куче. Беше изключително неприятен на вид, със синкавочерна боядисана коса и гъсти кафяви вежди. Носеше тъмна карирана риза, запасана в избелелите му черни дънки. Коремът му бе провиснал над колана.

— Чу ли ме? — попита той, когато Ейвъри не реагира. — Няма да те пусна вътре, ако не се съгласиш.

Той очевидно промени мнението си, когато Джон-Пол пристъпи напред.

Ако Кени не бе се дръпнал настрани, със сигурност огромният мъж щеше да го стъпче.

Отблизо Кени изглеждаше много по-млад, отколкото се бе сторил на Джон-Пол. Не беше на повече от трийсет и пет-четирийсет години. Беше много чевръст. Гледаше предпазливо Джон-Пол и бързо мина зад щанда, за да го използва като предпазна бариера.

Опря големите си ръце на тезгяха, наведе се към Ейвъри и й се усмихна. Един от кучешките му зъби бе със златна коронка и блесна на слънчевата светлина, която се процеждаше през мръсния прозорец.

— Добре, госпожичке. Ето какво ще направим. Тъй като си толкова хубава, ще наруша правилата за теб. Не е нужно да купуваш нищо. Съвсем нищо. Тоалетната е ей там — посочи той вратата в далечния ъгъл.

Тя поклати глава.

— Казвам се Ейвъри Дилейни, а това е Джон-Пол Ренърд. Някой да е идвал тук да пита за нас?

— Не — отвърна той прекалено бързичко.

Лъжеше. По всичко му личеше. Избягваше да срещне очите й и ставаше все по-напрегнат с всяка изминала секунда. И враждебен. Постоянно поглеждаше Джон-Пол, който местеше тежестта си от крак на крак.

Вратата се блъсна в стената, когато някой я отвори рязко. Ейвъри и Кени се обърнаха да видят кой влиза, но Джон-Пол не отдели очи от Кени. Нямаше никакво доверие на този негодник.

Трима от младежите влязоха и се заковаха на място, когато зърнаха Ейвъри. Четвъртият се чуваше отвън. Стоеше наведен през парапета на верандата и повръщаше.

— Здрасти — извика един от тях. Друг опита да подсвирне, но не можа да намести устните си както трябва и вместо това от устата му изхвръкна слюнка.

Двама от младежите очевидно бяха братя, приличаха си и имаха еднакви татуировки с орел на ръцете. Този, който изглеждаше най-възрастен от групичката, имаше рядка козя брадичка и сребърна обица на веждата.

— Магазинът е затворен — извика им Кени.

— Не, не е — каза Козята брадичка. — Тях как ги пусна — добави той и посочи Ейвъри и Джон-Пол. — Само искаме да си купим бира.

— Да, бира — повтори един от братята.

Тръгнаха, залитайки, към хладилната витрина в дъното. Единият се спъна в купчина консерви и ги разпиля из целия магазин. Козята брадичка реши, че това е много смешно.

Кени никак не се развесели. Гледаше така, сякаш иска да убие някого.

— Ще вдигнеш всяка шибана консерва и ще я сложиш на мястото й. Ясно?

Единият брат се изхили, а Козята брадичка показа на Кени среден пръст.

— Веднага се измитайте от магазина ми — изрева Кени. После насочи гнева си и към Ейвъри. — Ако няма да ходиш в тоалетната и няма да купуваш нищо, и ти се махай.

— А някой да се е обаждал? — попита тя отчаяно, точно както се чувстваше. — Някой да се е обаждал по телефона и да е питал за мен?

— Не.

Един от братята стоеше на около метър от Ейвъри и я зяпаше, като се олюляваше на краката си. Погледът му я дразнеше.

— Престани да ме зяпаш.

Той се ухили глупаво, после се хвърли напред с разперени ръце, очевидно възнамерявайки да я прегърне.

Джон-Пол понечи да дръпне Ейвъри настрани, но тя вече се движеше. Заби в пияницата един бърз ритник без никакво видимо усилие. Кракът й го улучи право в корема и той полетя към стената. Блъсна се силно в нея и се строполи на пода по задник.

Тя го посочи с пръст.

— Не мърдай от там.

Глупавата усмивка така си и остана върху лицето му. Беше прекалено пиян, за да усети болка.

Тя отново насочи вниманието си към Кени.

— Може ли да използвам телефона? — С ъгълчето на окото си забеляза, че Козята брадичка и другият брат я приближават иззад ъгъла. И двамата носеха по шест бири и торба с лед. — Отивайте там, момчета, и двамата — нареди им безцеремонно. — Сядайте до приятеля си и мълчете, докато не свърша тук.

Козята брадичка поклати глава.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, сладкишче.

— Нямаме телефон — смотолеви Кени в същия момент.

— Имате и още как! — каза твърдо Джон-Пол и пристъпи към Кени.

— Какво стана, Марк? — попита другият брат. Козята брадичка продължи напред с намерението да си пробие път с лакти между Ейвъри и Джон-Пол.

— Мой ред е — каза Джон-Пол секунда преди да изпрати Козята брадичка с главата напред в стената. Той изпусна бирите и леда върху Марк и падна до него.

Не се наложи да повтарят на третия пияница да седне при приятелите си. Той се завлече до тях, сложи бирата на пода и седна. Облегна се на стената, отвори си една кутия и отпи продължително. Кени забеляза, че Джон-Пол гледа телефона до касата.

— Исках да кажа, че имаме телефон. Разбира се, че имаме, ама не работи. Повреден е и може да минат седмици, преди да дойде техник да го оправи. Ако не сте забелязали, наоколо няма жива душа. — Говореше толкова бързо, че чак си преплиташе езика.

Кени видя, че Джон-Пол не му се връзва, и се обърна към Ейвъри. Фалшивата усмивка пак цъфна на лицето му.

— Ня’къв проблем ли има твоят приятел? — Като продължаваше да се хили на Ейвъри, той бавно плъзна ръка под тезгяха.

Погледна надолу и твърде късно осъзна, че не е трябвало да откъсва поглед от Джон-Пол. Чу щракване, сепнато вдигна глава и видя дулото на пистолета, насочено към челото му.

— Чакай, чакай. Няма нужда да правиш това — заекна Кени.

— Джон-Пол, трябва да се разберем с този човек — обади се Ейвъри.

— Точно така, ще се разберем — каза Джон-Пол. — Кени, обърни се и опри ръце на стената зад теб. Ейвъри, вземи пистолета, който е под тезгяха.

Тя заобиколи щанда и веднага забеляза магнума на рафта отдолу. Бавно го вдигна и го провери. Беше зареден и готов за стрелба. Тя сложи предпазителя, забеляза кутия с патрони и взе и нея. Прибра всичко в една торбичка с нарисувана катеричка отгоре.

— Какво правиш с този магнум? Имаш ли разрешително за него? — попита тя Кени.

— Туй хич не те засяга, не си пъхай носа където не ти е работата.

Вече не се преструваше на добряк. Най-после показваше истинския си лик. Лицето му се изкриви от ярост и той изръмжа.

— Мога да откажа да обслужа всеки клиент, който не ми хареса, и ако искам да си държа зареден пистолет в магазина, никой няма да ме спре. Сега може ли да се обърна? Заболя ме вратът. Може да се обадиш по телефона. Само се тревожех, че ако звъниш надалече, братовчед ми Джордж, този магазин е негов, ще види сметката за телефона и ще ме накара аз да я платя.

— Къде е Джордж? — попита Ейвъри.

— Нападнала го една голяма кафява мечка. Не я забелязал, докато не видял мечетата й — каза Кени. — Сега може ли да се обърна и да сваля ръцете си? Ето, помагам ви, пък и пистолетът ми е у вас.

— Аха — изсумтя Джон-Пол.

Ейвъри се отправи към телефона, когато с ъгълчето на окото си забеляза един дамски портфейл да се подава леко от кофата за боклук до касата. Наведе се и го взе. Дъхът й секна. Беше нов портфейл „Прада“. Кери си купуваше всичко с марка „Прада“.

Кени наблюдаваше Джон-Пол.

— Ако ще ме ограбваш, да знаеш, че нямам много пари. Може да има две стотачки и четирийсет и няколко на дребни.

— Откъде взе стотачките? — попита Джон-Пол.

— От един клиент.

— Не сме дошли да те ограбваме — каза Ейвъри. Тя отвори портфейла, видя, че е празен, и го вдигна, за да го покаже на Джон-Пол. — Мисля, че е на леля ми.

Кени се хвърли отгоре й и я сграбчи изотзад. Обви големите си ръце около нея в мечешка прегръдка и я вдигна, за да я използва като щит. Ръцете му бяха като стоманени клещи, но гърдите му бяха съвсем меки.

— Пусни ме — нареди тя. — Нямам време за това.

Кени се опитваше да се скрие зад нея, за да не може Джон-Пол да се прицели в него.

— Не и докато приятелят ти не свали оръжието.

Джон-Пол се изненада, че Ейвъри не се изплаши. По-скоро изглеждаше отвратена.

— Това няма да стане — каза той. — Ейвъри, ще трябва да се преоблечеш.

Тази забележка привлече вниманието й. Тя престана с опитите да се измъкне от ръцете на Кени и попита:

— Защо?

— Защото цялата ще те изпръскам с кръв, като застрелям този червей.

— Не — спря го тя. — Кени, знам, че този портфейл принадлежи на леля ми. Не ме интересува, че си взел парите. Но трябва да ми кажеш къде си го намерил. Пусни ме.

— В никакъв случай — изръмжа той в ухото й и стегна ръцете си още повече.

Пръстите му бяха сплетени около кръста й. Тя хвана едно от кутретата му и рязко го дръпна назад. В същия момент наведе брадичката си, после заби глава в лицето му. Чу се изхрущяване, а Кени ахна от болка и я пусна.

— Ох — прошепна тя. По дяволите, заболя я. Отдръпна се от Кени и разтри задната част на главата си, докато вървеше към Джон-Пол. Не е толкова просто, колкото изглежда във филмите, помисли си тя. Но съм си научила урока.

Забеляза, че Джон-Пол я гледа така, сякаш не вярва на очите си.

— Какво? — попита го тя.

Той се усмихна бавно.

— Не беше зле.

Тя направи отегчена гримаса и погледна Кени, който се беше подпрял на тезгяха.

— Трябва да ми кажеш къде си намерил портфейла.

— Той е на жена ми, Кристъл. Омръзна й и го изхвърли на боклука.

— Стига си лъгал. Това е въпрос на живот и смърт — каза тя с враждебен глас. — Наистина не ме интересува дали си взел парите — повтори тя. — Но трябва да знам къде си го намерил.

— Току-що ти казах…

Нямаше да признае нищо. Първоначалната паника на Ейвъри се бе изпарила, когато забеляза портфейла, защото така знаеше, че е на правилното място. Още усещаше напрежение в гърдите си и започваше да се вбесява от ината на този мъж.

Носът на Кени кървеше. Той притисна салфетка към ноздрата си и погледна Ейвъри с присвити очи.

— Ще те съдя, кучко. Точно това ще направя.

— Джон-Пол, мисля, че в крайна сметка ще се наложи да го застреляш — заяви тя.

Кени не се разтревожи никак, докато Джон-Пол не попита:

— Какво ще кажеш за капачката на коляното?

За щастие сега Кени веднага повярва, че не се шегуват.

— Добре, добре — изхленчи той. — Като отворихме тази сутрин, двамата с Кристъл намерихме един пакет, на който пишеше нейното име. — Той посочи Ейвъри. — Стоеше си върху тезгяха и Кристъл реши да надникне вътре.

— И? — подкани го Ейвъри.

— Вътре имаше само един червен шал. Миришеше на някакъв парфюм, но Кристъл не го хареса и го натъпка обратно в плика и го хвърли на боклука.

— Откъде взехте портфейла?

— Ще стигна и до това — тросна се той недоволно. Преди известно време дойде една жена. Показа ми чисто нова банкнота от сто долара и каза, че ще ми я даде, ако й върна пакета с шала. Ние естествено се съгласихме. После тя грабна един плик от онзи рафт. Взе го, без да пита. Обърна се, за да не видим какво прави, и сложи портфейла вътре. После го залепи, написа твоето име отгоре и ни обеща още сто долара, ако ти кажем, че тя ще се обади и трябва да изчакаш дотогава.

— Но вие сте отворили плика, след като си е тръгнала? — попита Джон-Пол.

— Не, не на секундата. Обаче Кристъл нещо я човъркаше отвътре. Не се сдържа да надникне какво има в плика и когато видя портфейла, пълен с пари, веднага се погрижи за тях. Всеки на нейно място би сторил същото.

Ейвъри нямаше намерение да спори с него по този въпрос.

— Какво точно каза жената?

— Вече ви казах.

— Повтори още веднъж — заповяда му Джон-Пол.

— Тя ще ти се обади. Това каза. Каза, че знае по кое време вие двамата ще дойдете в магазина и че трябва да чакаш, докато позвъни.

— Но ти щеше да си мълчиш и да ни отпратиш, без да споменеш за портфейла или жената.

Кени не отговори. Сви рамене и смотолеви:

— Нямаше много пари. Само няколко двайсетачки.

— Значи не си е струвало да ти разбият носа заради тях — каза Джон-Пол.

— Вижте, трябваше да ви кажа веднага и вече съжалявам, че не го направих. Когато жена ми свърши да говори по телефона, сигурен съм, че дамата ще ви се обади. Просто трябва да почакате.

— Къде е жена ти? — попита Ейвъри. Джон-Пол й отговори.

— В офиса отзад.

Той я дръпна за ръката, когато Ейвъри понечи да тръгне в тази посока.

— Знаеш ли как да си служиш с пистолет?

Тя освободи ръката си и бързо се отправи към дъното на магазина.

— Няма да застрелям никого, Джон-Пол.

— Внимавай — посъветва я той.

Тя се вслуша в предупреждението му. Когато стигна до летящата врата, я бутна бавно и надникна вътре. Една жена седеше с гръб към вратата. Беше наведена напред, опряла слушалката до ухото си, и не я забеляза, когато я приближи. Чу я да казва:

— Не, искам пет такива. Точно така. Пет. Последното, което искам да поръчам, е номер А3491. Сребристата стереоуредба с поставки за дисковете. Искам осем. Не, нека да са десет. Това е всичко, скъпа. Готова ли си да запишеш номера на кредитната ми карта? Какво? А, казвам се Салвети. Каролин Салвети. Ще платя всичко това с кредитната си от „Америкън Експрес“, но искам да бъдат изпратени на адреса ми в Арканзас.

Ейвъри побесня. Доближи жената и грабна телефона от ръката й. Кристъл се подхлъзна на стола си и той се блъсна в стената.

— Какво искаш… — изкрещя тя.

Като държеше Кристъл под око, Ейвъри каза по телефона:

— Отменете поръчката. Тя използваше крадена кредитна карта.

— Не — извика Кристъл, когато Ейвъри затвори. — Нямаш право да нахълтваш тук. Абсолютно никакво право. Това е частният ми офис. Сега ми върни телефона.

— Двамата с Кени ще отидете в затвора.

— Я чакай малко. Не сме направили нищо лошо.

Очите на Кристъл бяха разположени твърде близо едно до друго и облото й лице се изкриви от гняв.

Не е първа красавица, помисли си Ейвъри, докато я гледаше как пристъпва заплашително напред. Кафявите й очи се стрелкаха във всички посоки като хванат в ъгъла плъх, очевидно Кристъл обмисляше как да постъпи.

— Няма нужда да звъниш на полицията.

Жената стърчеше доста над Ейвъри и тежеше поне трийсет килограма повече. Когато в очите й внезапно проблесна пламъче, Ейвъри се досети какво си мисли жената — че има преимущество, защото е по-едра.

— Не си го и помисляй — предупреди я Ейвъри.

— Това е частна собственост — почти извика Кристъл. И после се хвърли напред.

Не се наложи Ейвъри да се защитава. Тя просто отстъпи вляво и видя как пълната жена падна върху бюрото. Скъпоценният й каталог се отвори и падна на пода.

Каква тъпачка.

— Дръж се прилично — скара й се Ейвъри като учителка, която се опитва да усмири ученик със строга забележка. — Сега стани и отиди в магазина. Действай — извика тя, когато Кристъл не помръдна.

Шофьорската книжка на Кери и всичките й кредитни карти бяха на бюрото освен картата от „Америкън Експрес“. Ейвъри забеляза, че Кристъл я пъха в джоба си.

— Не се отказваш, нали? Дай ми проклетата карта.

Кристъл я хвърли, Ейвъри я улови във въздуха и й посочи с глава летящата врата.

Жената рязко я отвори и бързо закрачи напред. Опита се да блъсне вратата в лицето на Ейвъри, но тя я спря с крак.

— Кучка — изръмжа Кристъл. После видя Кени и си изкара яда на него. — Казах ти, че ще си навлечем неприятности, но ти не ме послуша!

Джон-Пол пъхна пистолета в колана на кръста си и погледна Ейвъри в очакване на обяснение. Тя пристъпи към него и каза:

— Кристъл беше започнала с коледните покупки с кредитната карта на леля ми.

— Каква двойка са само, а!

— Още една причина никога да не се омъжа — заяви Ейвъри.

— Няма нужда да се намесва полицията — обади се Кристъл.

— Кой е казал нещо за полиция, Кристъл? — попита Кени. — Защо ти трябваше да ги замесваш в това?

— Не съм го направила аз, дърт козел такъв. Блондинката го направи — добави тя и посочи Ейвъри. — И за всичко си виновен ти, Кени. Ако някой отиде в затвора, това ще си ти. Аз вече понесох един удар. Не ти ли казах да не ми даваш да отварям плика? Не ти ли казах? — изпищя тя като ядосана кокошка. — Ти ме накара да го направя.

— Я си затваряй плювалника — сряза я Кени.

Кристъл най-после забеляза в какво състояние е съпругът й. Седеше на тезгяха, клатеше крака напред-назад и притискаше една салфетка към носа си. Тя изгледа Джон-Пол от главата до петите.

— Кой е тоя? — настоя тя. — И защо си човъркаш носа?

— Не си го човъркам. Онова момиче зад теб ми го счупи, мамка му. Ще си намеря адвокат и ще я съдя.

— От затвора ли — изрепчи му се тя. — Тъпак. Няма да съдиш никого.

На Джон-Пол вече му бе писнало от щастливата двойка. Отиде до входната врата и се огледа навън. Младежът, който преди повръщаше, сега се бе свил на кълбо и спеше на верандата.

— Стига сте се карали — скара им се Ейвъри. Малко се изненада, когато Кени и Кристъл й се подчиниха.

— Няма нужда да ни крещиш, госпожичке. Виждаш, че правим каквото ни казваш — изтъкна Кристъл.

— Добре. Виждам. Къде е пликът?

— Онзи, в който беше портфейлът ли? — попита Кристъл.

— Да.

— Хвърлих го в кофата за боклук до тоалетната. Вътре беше само портфейлът, но ще ти го донеса да видиш сама.

Тя бавно прекоси магазина и се върна след минута с жълтия плик. Хвърли го на Ейвъри и каза:

— Виждаш ли? Празен е.

Носът на Кени бе спрял да кърви и той хвърли салфетката към кошчето зад себе си, но не го улучи.

— Предадох ви всичко, което жената ми каза, но тя си поприказва повече с Кристъл.

— Точно така. Доста разговорлива бе. Каза, че вие търсите някакво съкровище. Малко сте стари да си играете на такива игри, не смятате ли?

Ейвъри бе готова да й оскубе косата от яд. Тези хора я побъркваха.

— Когато тя влезе, видяхте ли колата й? Чакаше ли я някой отвън?

— Имаше хубав нов мерцедес — каза Кени. — Но в него нямаше никой. Сама беше.

— Каза ли ви къде ще ни изпрати?

Очевидното й притеснение даде на Кристъл нова енергия. Тя каза хитро.

— Зависи.

— От какво зависи? — попита Ейвъри.

Кристъл потърка пръстите си — всеизвестният знак за пари. Ейвъри нямаше търпение да се пазари.

— Жената остави и инструкции, но двамата с Кени няма да ви кажем и дума, докато не си платите.

— Добре, Джон-Пол. Ще го направим както ти предлагаше. Можеш да застреляш единия от тях. Това би трябвало да накара другия да говори.

Той хареса начина й на мислене. Извади пистолета и свали предпазителя за две секунди.

— Имаш ли предпочитание кого да убия? — попита. Кристъл вдигна ръце

— Чакай, чакай. Няма нужда от насилие. Ние сме миролюбиви хора, нали така, Кени. Ще ви кажем всичко. Жената обясни, че тук ще дойде едно момиче на име Ейвъри. — Тя се обърна и попита — Това си ти, нали? Ти трябва да си.

— Да. Какво друго каза?

— Че ще се обади и че после ти много ще бързаш, но тя не беше права за това, нали, защото ти още си тук.

Кени изсумтя.

— Те не могат да си тръгнат, преди да говорят по телефона, глупачке.

— Ейвъри, наистина ще ги застрелям и двамата. Ще им спестя мъките — обади се Джон-Пол.

Тя напълно го разбираше.

— Прибери оръжието, Джон-Пол.

Веднага щом той свали пистолета, Кристъл се развесели и дори се усмихна.

— Кени, ще им трябват провизии за мястото, където отиват. Занеси им каквото искат до колата, а аз ще пресметна цената наум. — Обърна се към Ейвъри и попита: — Нали имаш пари в брой?

— Не ни трябват провизии — заяви Ейвъри.

— Нали искате да ви упътим към мястото, където тя иска да отидете?

Ейвъри я разбра. С други думи, трябваше да купят проклетите провизии.

— Да. Не им давай никаква отстъпка, Кристъл. И никакви кредитни карти. Тези двамата няма да живеят още дълго, за да си получим парите от картите им.

Кристъл кимна.

— Жената ще ви изпрати към Петицата.

Какво, за бога, говореха тези двамата. После Кени се обади:

— Не знам как си мислите да прекосите реката. След толкова дъжд само глупаците се опитват да се спуснат с надуваема лодка. Ще се удавите още при първите бързеи. — Тази възможност така го развесели, че той се засмя. — Няма значение колко сте опитни.

— Точно така — обади се Кристъл. — Ще се удавите, няма начин. Онази жена каза, че ще видите табела, на която пише нещо, и точно до нея ще бъде това, което търсите.

— Каза ли какво пише на табелата?

— Кауърдс Кросинг^[1]. Всички местни знаят това място, защото там можете да погледнете реката, ако ви е страх да влезете в нея. Преди години там имаше въжен мост и затова се нарича така.

— Ще трябва да се изкачите пеша дотам — каза Кени. — Познавам местността, защото идвам тук от малък, и дотам няма пътека.

Кристъл не се съгласи и започна да спори със съпруга си.

Ейвъри посегна към телефона, но спря. Едно бързо обаждане до Марго, за да й каже къде отива. Дали да рискува?

Кени най-после надвика жена си и докато онази се цупеше, обясни подробно на Ейвъри как да стигнат до Кауърдс Кросинг. Тя извади картата от джоба си и помоли Кени да й отбележи мястото на картата.

Джон-Пол се появи с две торби, пълни с минерална вода и храна. Взе два шоколадови десерта и ги пъхна в по-малката торба, после се отправи към колата. Кени скочи от тезгяха и хукна след него, за да се увери, че Джон-Пол няма да опита да потегли, без да плати.

Ейвъри взе парче хартия и написа на него номера на Марго.

— Кристъл, искам да отидеш с колата си до друг телефон и да се обадиш на този номер. Кажи на който се обади къде съм и накъде съм тръгнала. Ще получиш много пари, ако се обадиш — обеща тя. — Но не използвай този телефон.

— Колко пари?

— Пет хиляди долара. — Каза първата цифра, която й хрумна. — И когато заловим човека, когото търсим, ще има двойно по-голяма сума за награда и ти ще я получиш цялата.

— Точно колко?

— Десет хиляди. — Лъжите й се удаваха все по-лесно.

Кристъл я погледна с подозрение.

— Как да съм сигурна, че няма да отмъкнеш сама тези пари?

— Защото съм от ФБР — каза Ейвъри. — Служебната ми карта е в колата. Искаш ли да ти я покажа?

— Трябваше да се сетя — изсумтя Кристъл. — Като те гледам как командваш. Няма нужда да ми носиш картата си. Вярвам ти. Приличаш на агент и онази карате хватка, която ми приложи в офиса, събуди подозренията ми. Трябваше да обърна внимание на съмненията си.

За каква карате хватка говореше жената? Ейвъри помнеше само, че отстъпи встрани.

— Много си наблюдателна — каза тя сухо.

— Сега ми кажи пак за парите. Общо петнайсет хиляди ли стават?

— Точно така.

Кристъл присви очи и изгледа Ейвъри подозрително.

— И казваш, че ще ги получа всичките, ако се обадя на този телефон?

— Да, и ако…

Кристъл я прекъсна. Погледна номера на листа и заяви:

— Чакай малко. Това е номер в друг щат. Мога ли да се обадя за тяхна сметка?

— Да.

— Добре, ще го направя, но ти казвам, че още не мога да разбера. Можеш да се обадиш от този телефон тук. — Тя посочи телефона до касата. — Каква е уловката?

Ейвъри нямаше време да обяснява на Кристъл, че може този телефон да се подслушва и тя не иска да рискува.

— Просто не можеш да използваш този телефон. Изчакай около двайсет минути, после се качи на пикапа и отиди до най-близкия телефон.

— Ще платиш ли бензина?

На Ейвъри й идеше да се разпищи.

— Да.

Джон-Пол тъкмо влезе в магазина, когато телефонът иззвъня. Ейвъри се присви болезнено, като го чу.

— Това сигурно е тя — каза Кристъл. — Никой не е звънял, откакто отворихме магазина тази сутрин, така че сигурно е тя. Аз ли да вдигна?!

Ейвъри грабна телефона и вдигна на второто позвъняване.

— Закъсняхте — каза гласът отсреща.

— Не сме. Бяхме точно навреме. Жената, на която си оставила плика, говореше по телефона, когато пристигнахме.

— Знам.

Ейвъри разбра, че те следят линията. Слава богу, че не бе позвънила на Марго.

— Вече обясниха ли ви къде трябва да отидете?

— Да. Искам да говоря, с Кери.

— Това не е възможно.

— Тогава откъде да знам, че е още жива?

— Жива е… поне засега. И от теб зависи и тя, и приятелките й да си останат живи.

— Защо правиш това?

— Без повече въпроси — изсъска жената. — Или веднага ще ти затворя. Ясно?

— Да.

— Вие сте тръгнали на едно чудесно приключение в търсене на съкровището и печелите точки, като се движите. Наградата е Кери. Искаш да я видиш пак, нали?

— Да.

— Добре. — Жената се засмя. — Готова си да изпълниш всичко. По-добре побързай, Ейвъри.

— Колко време…

— Побързай.

Жената затвори. Сърцето на Ейвъри биеше лудешки. Тя остави телефона, а Кристъл попита:

— Тя ли беше?

— Да. Кристъл, опиши ми я.

— Имаш предвид как изглеждаше ли?

— Да.

— Беше по-възрастна от теб, но по-млада и по-слаба от мен. Кени — извика тя. — На колко години беше според теб онази жена?

Кени влезе вътре. Почеса се по наболата брада, докато обмисляше отговора.

— Не знам. Никога не съм можел да определям възрастта на хората. Обаче изглеждаше супер.

Кристъл кимна.

— Имаше руса коса, всъщност е малко странно, че ме питаш как е изглеждала.

— Защо? — учуди се Ейвъри.

— Ами… защото… — Кристъл сви рамене. — Всъщност приличаше на теб.