Джули Гарууд
Убийствен чар (38)

Тридесет и седма глава

След като Мънк откара Джили обратно в хотела в противоположния край на Уолдън Пойнт, той се качи отново в колата и отиде до един жилищен квартал на около километър и половина от „Милтс Мотел“.

Пробяга разстоянието да скривалището си и тихо се изкачи по стълбите. Трябваше да доизпипа кабелите. Работата му отне много повече време, отколкото бе очаквал, несъмнено защото бе уморен, но когато накрая приключи, бе доволен от свършеното. Този път нищо нямаше да се обърка.

Минаваше три часът през нощта, когато бе готов да си легне. Като внимаваше да не събуди Джили, той внимателно седна на леглото до нея и я загледа как спи. О, колко много я обичаше! Тя бе толкова красива, толкова необикновена… толкова съвършена. Легна до нея и си помисли отново, че е най-щастливият мъж на света. Заспа, обвил ръце около нея, сред уханието на парфюма й, и сънува, че са на меден месец.

Приказките се сбъдваха понякога. Двамата щяха да заживеят щастливо.

На следващата сутрин Джили се облече особено грижливо. В края на краищата щеше да ходи на църква, така че се докара с бяла пола, бяла плетена блуза и сандали с тънки каишки и високи токове. Докато решеше и навиваше косата си, Мънк постави багажа им в колата.

— Да не забравиш касетата ми — напомни му тя.

— Никога не бих я забравил — увери я той, макар че всъщност я беше забравил. Тя щеше да излезе от кожата си, ако загубеше касетата. Толкова бе вманиачена по така нареченото си доказателство, че настояваше винаги да го носи със себе си. Странност, с която той се примиряваше, така както тя се примиряваше с неговите малки странности. Нали точно това бе солидната връзка, готовността да даваш и вземаш.

Той извади касетата от видеото, пъхна я в кутията и я постави на леглото до сламената й чанта.

Джили се гримираше пред огледалото. Мънк я видя как си слага червено червило и се усмихна, защото знаеше, че тя носи този цвят само за да му достави удоволствие. Беше му го казала.

Джили прибра червилото и касетата в чантата, взе сламената си шапка с бяла панделка и отиде в средата на стаята. Завъртя се и попита:

— Изглеждам ли готова за църква?

Лицето му поруменя от възбуда.

— Изглеждаш красива — прошепна той. — Винаги изглеждаш красива.

Тя отиде до него, намести възела на вратовръзката му, както би направила любеща съпруга, и каза:

— Изглеждаш чудесно в костюм. Трябва да се обличаш така по-често.

— Щом ти харесва, ще го правя.

Тя го хвана за ръка и двамата отидоха заедно до колата. Харесваха му такива дребни неща, помисли си той. Да го хваща за ръката. Това бе знак за доверие, нали? Начинът, по който вдигаше към него поглед, изпълнен с обожание. И това му харесваше.

— Вече съм паркирал другата кола надолу по улицата до църквата — обясни той. — Като предпазна мярка. Ключът е в сенника.

— Няма да се наложи да я използвам. Ти си обмислил всяка възможност.

Той бе сигурен в това и се съгласи, но мисълта за кабелите малко го тревожеше. Беше толкова изморен, беше направил само един тест, но той би трябвало да е достатъчен.

Вятърът се усили, докато пътуваха. Мънк погледна нагоре към кулата над киносалона, когато завиха зад ъгъла. Той влезе в паркинга и спря отпред в края, за да може Джили да види всичко. Така никой не можеше да паркира пред тяхната кола и ако се наложеше да пресече тротоара, за да излезе на улицата, можеше да го направи, без да се бави.

Той изгаси двигателя.

— Готова ли си?

— О, да.

— Дистанционното е в жабката.

Тя внимателно го извади.

— Прилича на дистанционно за гараж.

— Точно такова е, но модифицирано, разбира се.

— Кога да натисна бутона?

— Мислех, че няма да е зле да изчакаме, докато забият камбаните на църквата.

Джили се обърна назад и се загледа в мъжете, жените и децата, които бързаха към църквата. Не искат да закъснеят, помисли си тя.

Шоуто щеше да бъде отвън. Жалко, че нямаше да го видят.

— Колко е часът сега?

— Още пет минути.

— Не искам да чакам. Искам да го направя сега.

Мънк бръкна под седалката и й подаде бинокъла.

— Когато си готова.

Джили вдигна бинокъла и навлажни устните си с език. Нагласи фокуса така, че да вижда стаята, в която предната нощ светеше лампа.

— Сега ще си върна мечтата — прошепна тя.

Натисна бутона. Нищо не се случи и тя го натисна отново. После отново, по-силно, и го задържа.

— По дяволите! — измърмори Мънк. — Вятърът трябва да е разместил някоя жица. Спри да натискаш бутона, скъпа. Ще трябва да се кача там да го оправя. Ти стой тук. Става ли? — Той внимателно взе дистанционното от ръката й. — Ако нещо се обърка…

— Тревожиш се прекалено много. Оправи жицата! — Обърна се към него малко по-рязко, отколкото бе възнамерявала. — Извинявай. Не трябваше да съм толкова нетърпелива. Мога да изчакам няколко минути.

— Това е моето момиче — каза той. — Просто за всеки случай, помниш ли какво трябва да направиш?

— Да вляза в църквата, да изляза през страничния вход и да се кача в другата кола.

— И да минеш по страничната уличка, която ти показах. Не минавай пред мотела.

— Няма да тръгна без теб.

Предаността й стопляше сърцето му. Той потупа ръката й, постави дистанционното на пода до седалката си и слезе от колата. Пъхна една ръка в джоба си и небрежно закрачи през паркинга и по стъпалата на църквата.

Камбаните зазвъняха точно когато той влезе. Трийсет секунди по-късно той излезе през страничния вход, пресече улицата и извървя три пресечки на север, преди да се увери, че никой не го следи. Пресече улицата и се отправи към киното.

Задната врата бе заключена, разбира се. Използва инструментите си да се справи с резето, влезе вътре и бързо заключи след себе си.

Сега беше в задния коридор. Вратата водеше към кулата, а навесът над централния вход беше в другия край на фоайето.

Остана в сянката зад снекбара няколко минути, ослушвайки се за някакви звуци, и когато се убеди, че е съвсем сам, се промъкна до вратата. И тя беше заключена, точно както я бе оставил. Бързо я отключи, отвори я и погледна нагоре. Кафявият конец, който бе оставил на третото стъпало, си стоеше непокътнат. Никой не бе открил скривалището му. Прескочи конеца и предпазливо се заизкачва, защото знаеше, че петото стъпало скърца. Сигурен бе, че е сам — киното отваряше чак за прожекцията в два следобед, — но въпреки това го прескочи.

На последното стъпало имаше опъната жица, много по-тънка от конец за зъби, напълно невидима за невъоръжено око.

Мънк отпусна ръчката, за да отвори вратата, без всичко вътре да експлодира в лицето му.

Добре че собственикът не бе решил да сменя рекламата над входа днес, помисли си и се усмихна. Сменяха филмите само в сряда, но Мънк бе поставил капан за всеки случай. Повече предпазливост никога не бе излишна, независимо какво мислеше скъпата Джили.

Отвори вратата съвсем леко и надникна вътре. Пушката с прикрепения мерник още си стоеше в ъгъла, подпряна на стълба.

Погледът му се премести към спусъковия механизъм на ръчно изработената му ракета. Точно както бе предположил, една от жиците се бе плъзнала надолу. Не висеше свободно. Вятърът я бе разхлабил само колкото да прекъсне веригата.

Щеше да оправи всичко за две секунди. Отвори вратата широко, пристъпи вътре и коленичи. После замръзна. Гласът дойде вляво от него, от другата страна на камбаната.

— Хубава ракета си имаш тук.

Мънк бе прекалено поразен, за да помръдне. Мозъкът му пищеше ужасено. Не, не, не. Жицата… конецът… нищо не бе докоснато. Как е могъл…

Друг глас прозвуча вдясно от него.

— Мисля, че има проблем с това да я задейства.

Мънк се хвърли към пушката си. Никой от мъжете не опита да го спре. Той се претърколи, стреляйки в движение.

Нищо не се случи. Пушката беше празна. Ноа се появи на светло. Мънк го видя и се присви назад.

— Ти — прошепна той. — Познавам те.

Джон-Пол също излезе от сенките.

— Как разбра? — Лицето на Мънк бе изкривено от гняв и гласът му трепереше.

— Лесно. По-умен съм от теб.

Пистолетът на Ноа сочеше в челото на Мънк. Джон-Пол видя погледа в очите на приятеля си и отгатна точно какво си мисли той.

— Сложи му белезниците — каза той. — После му прочети правата.

Ноа поклати глава.

— Първо ще го убия. После ще му сложа белезниците и ще му прочета правата.

— Не, не можеш.

— Кучи син! — Ноа отпусна спусъка и прибра пистолета в кобура си. Извади белезниците и тръгна към Мънк, когато чуха един агент да крещи.

Мънк замахна с крака си и блъсна Ноа. Той залитна пред убиеца и Джон-Пол не можеше да стреля в Мънк, за да не рани Ноа.

Агентите търчаха по стълбите, а Мънк се опита да извади пистолета от кобура на глезена си, но Джон-Пол предвиди тази реакция. Той стовари крака си върху глезена на Мънк и го закова към пода.

— Стига си се пречкал — извика той към него. — Дръпни се, за да мога да го застрелям.

— Аз ще го застрелям — изкрещя Ноа. Той удари Мънк в лицето и изръмжа доволно, когато чу звука от чупещ се хрущял. Отново заби юмрук в лицето му, опитвайки да улучи същото място, за да причини максимална болка.

Вратата се блъсна в стълба и първият агент влетя през прага. Мънк се възползва от тази възможност. С цялата си сила той изтласка Ноа настрани и се хвърли с главата напред от кулата.

Убиецът се приземи на стръмния ламаринен покрив. Претърколи се на ръце и колене и запълзя като горила към навеса. Когато десният му крак докосна скобата, той посегна към пистолета си. Тъкмо го вадеше, когато Джон-Пол и Ноа скочиха на покрива и стреляха едновременно. Куршумите им надупчиха тялото на Мънк и го накараха да затанцува като марионетка във въздуха. Мънк се завъртя и падна напред, тялото му увисна през навеса.

Задъхан, Ноа прибра пистолета си и каза:

— Имаш правото да мълчиш…

— Точно така — промърмори Джон-Пол.

Един агент се наведе от прозореца на кулата и им извика:

— Заподозряната е в движение.

Ноа издърпа радиостанцията от колана си. Повтори това, което агентът току-що му беше казал.

— Разбрано.

— Това гласът на Ейвъри ли беше? Тя беше, нали? — попита Джон-Пол.

Ноа заговори по радиостанцията.

— Ейвъри? Ти ли си, скъпа?

Използва това обръщение, за да вбеси Джон-Пол, и се ухили, когато видя реакцията му. Ако можеше да се убива с поглед, сега и той щеше да прави компания на Мънк в отвъдното.

Джон-Пол грабна радиостанцията.

— Какво, по дяволите, правиш, Ейвъри? Трябваше да…

— Добре ли си?

— Да, и двамата сме добре. Къде си.

— Всичко е под контрол. Край.

— Мамка му. Тя е в една от проследяващите коли.

И двамата лежаха на покрива. Ноа се засмя. Джон-Пол не му обърна внимание, а отново натисна бутона.

— Кели?

Агентът, който ръководеше операцията, отговори бързо.

— Тук Кели.

— Ейвъри в някоя от проследяващите коли ли е? — настоя да знае Джон-Пол. — Кучи син, знам, че е там. Казах й да стои на проклетата лодка.

— Всичко е под контрол. Край.

Ноа се засмя.

— Явно Ейвъри си има собствено мнение. — Той се наведе към края на покрива, за да прецени разстоянието до земята. — Как, по дяволите, ще слезем от…

Джон-Пол го избута от покрива. Последва го и се приземи до него в изсъхналите храсти. Кели отново се обади.

— Мънк в ръцете ви ли е?

— Не, сър — отвърна Джон-Пол.

— Къде е той?

Джон-Пол погледна навеса.

— На кино.